Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (6)

5.

Лари не беше помръднал от мястото, където го беше оставил Холдън. Седеше отпуснато върху един от занитените към палубата въртящи се столове, притворил очи и подпрял глава върху кръстосаните върху масата ръце. Холдън беше виждал достатъчно войници след тежки битки, за да е наясно, че Лари все още не се беше предал, но беше близо до изтощението. Беше вече на четиридесет и четири години, а гмуркането беше игра за млади момчета.

Застоялият мирис на алкохол в дъха му не помагаше, но и не беше толкова зле като при неспасяемите алкохолици. Ако компанията отстраняваше всеки водолаз, който пиеше, щяха да останат едва няколко души.

Дядо Донъли се настани до внука си, за да го държи нащрек. Холдън седна срещу тях. Забелязал, че Кейт се колебае, й отправи съвсем различна усмивка, сочейки стола до себе си.

— Няма да ви ухапя — каза той. — Въпреки че ако става въпрос за нещо друго. Да, това би ми харесало.

Тя зае предпазливо мястото си. Столовете бяха разположени толкова близо един до друг, че при всяко негово вдишване усещаше топлината на тялото му като призрачна ласка. Опита се да не обръща внимание. Останалите със сигурност не си даваха сметка какво се криеше зад хладното му поведение, но тя не можеше да мисли за нищо друго, когато той беше до нея.

— Сега, след като имах възможност да направя бърза ревизия, се оказа, че това гмуркане не е толкова безнадеждно, колкото се опасяваха моите шефове — започна той. — Лично аз подозирам, че нещата стоят далеч по-зле, но докато не разполагам с достатъчно доказателства, съм просто поредният английски педант. Или, както каза старецът, проклет бюрократ.

— Значи не е пълен провал в крайна сметка? — обади се с немощен глас Лари.

Старият Донъли изсумтя презрително.

— Да не би да сте изпратен да закриете проекта? — безцеремонно попита Кейт.

— Не и след като току-що попаднахме на златна жилка — заяви самодоволно дядо й. — Нали така, мистър Камерън?

— Не, засега не — съгласи се Холдън. — Интересът на моите работодатели се базираше на една-единствена монета, сечена в средата на седемнадесети век. Била е намерена недалеч от скалистия бряг, след…

— След като буря връхлетя няколко коралови рифа и като цяло пренареди морското дъно миналата година — прекъсна го вяло Лари и се прозя. — Това го знаем всички.

— Морето наистина е капризна кучка — продължи Холдън. — Монетата би могла да дойде отвсякъде. Може да е първата от голямо съкровище или просто да е донесена от теченията. Но ние вярваме, че ще ни отведе до нещо по-голямо. Шепата монети и ръждясали метални парчета, които сте намерили досега, са добре дошли, но не са неоспоримите доказателства, които шефовете ми очакваха.

— А те се притесняваха, че са объркали мястото на гмуркане и ще понесат съответните загуби — обади се отново Лари. — Или пък, че на борда на „Златна клонка“ има крадец. И това знаем.

Кейт се размърда, колебаейки се дали ще може да срита брат си под масата.

Холдън закова в него необикновените си очи.

— В този смисъл мненията в Отдела по антиките са доста разнообразни. Както и да е, след като беше намерена златната верижка, всички единодушно решиха, че сте попаднали на правилната следа.

— Леле, колко умно от тяхна страна… — подметна язвително Лари и погледна към сестра си.

Тя повдигна към него вежди предупредително.

Холдън се надяваше да не му личи колко се забавлява от ситуацията. При други обстоятелства вероятно би се сприятелил с Лари, който сигурно беше незаменима компания за гмуркане или за едно питие. Положението обаче не беше розово… Братът можеше да се окаже или крадец, или некомпетентен капитан, който пиеше, когато напрежението станеше непоносимо. И в двата случая крайният резултат беше един и същ. Авансова сума нямаше да бъде отпусната и проектът щеше да бъде закрит.

— Отделът по антиките се надява, че съкровището не е разпръснато по цялото морско дъно между Сейнт Винсент и Гренада — заяви той. — Ала мнението им е отново раздвоено. Казаха ми, че в момента се води много оживена дискусия. Всичко открито от вас ще бъде внимателно оценено, за да се вземе решение дали да ви се отпуснат авансово поисканите средства. Или пък, като се вземат предвид и климатичните условия, гмуркането да бъде преустановено.

— Вижте, това не е нещо ново — скочи нетърпеливо Лари. — Качвате се на борда с претенциите си, а не знаете повече от нас какво има отдолу. Очаквате голяма печалба, но всъщност протягате ръце наслуки…

— Така ли мислите? — попита Холдън и насочи цялото си внимание към дядото.

Старият човек повдигна рамене.

— Единственото сигурно нещо е смъртта.

— Какво сте чули за монетата, от която започна цялата тая надпревара?

— Беше златна — отвърна със сарказъм Лари.

Холдън продължаваше да гледа истинския капитан, който най-сетне проговори:

— Златен суверен с диаметър не повече от два и половина сантиметра. Сечена е в Англия, а не просто излята и щампована в Ямайка или направена в испански леярски калъп от Новия свят. На едната й страна е изобразена главата на Чарлс II. — Гласът на дядо Донъли беше сух и твърд, шепот от кръстопътя, където Ирландия се срещаше с Ямайка. — На другата й страна има кръст и гербовете на четири кралства. На портретната страна дългият нос на краля сочи наляво. Не са сечени много такива монети.

— Което днес ги прави още по-ценни — отбеляза Холдън.

— Но на вас и вашите проклети бюрократи всички тези подробности вече ви бяха известни, нали? Това беше единствената причина да ни предложите договора за спасяването на компанията ни.

— Дядо — намеси се строго Кейт, — моля те, не забравяй разликата между меда и жилото…

Холдън трябваше да положи доста усилия, за да не покаже колко го забавляваше усилието й да укроти стария морски вълк.

— Монетите са английски и Англия се опитва да си ги върне — обърна се към него тя. — В това няма нищо изненадващо.

Докато говореше, по кожата й плъзнаха някакви призрачни пръсти. Беше й известно, че това е единственото съкровище, съдържащо сечени в Англия монети, върху които портретната страна беше добре запазена. Родителите й бяха загинали, докато го търсеха.

Не!, извика мислено, усещайки, че пулсът й се ускорява от ужас. Не може да бъде.

— Те съвсем не са обичайни разменни монети — поясни Холдън. — Съществува легенда, че са били нещо като незаконна валута, използвана като отплата за измяна и други тайни начинания. Историята разказва, че самият Блъди Грийн е струвал сто такива суверена, или една десета от съществуващите според слуховете подобни монети. Това е наградата на Короната за главата на английския пират ренегат Дъклан Хорацио Смит — Фотърджил, по-известен като Блъди Грийн.

Кейт заби нокти в дланите си. Ала усети вниманието на Холдън и бавно отпусна юмруци. Но не можеше да направи нищо срещу напрежението, обхванало тялото й, и леда, смразяващ кръвта й… Видението за един мъртъв човек, който й беше баща, проснат на дъното на малка лодка.

Дишай. Просто дишай.

По един или друг начин ще минеш през това.

С периферното си зрение Холдън наблюдаваше как цветът постепенно се възвръща на лицето й. Искаше му се да я привлече отново към себе си, да вдъхне неповторимия й аромат на слънце и цветя и да почувства скритата й женственост, която го привличаше неустоимо…

— Предполагам, знаете тази история? — обърна се той към мъжете на отсрещната страна на масата.

Лари отново се прозя.

— Коя по-точно? — попита старецът, като извади незапалената лула от устата си. — За героя или злодея, любовника или изнасилвача, капера или пирата?

— Съгласен съм — кимна Холдън. — По-скоро зависи от гледната точка на човека, който изучава Блъди Грийн. Според версията, която поддържа Отделът по антиките, той не е бил по-добър, отколкото е било необходимо, и е бил от голяма полза за Короната. Веднъж, докато е плячкосвал, или пък помагал, на потъващ търговски кораб, с риск на живота си е спасил красива, млада аристократка. Очевидно е било любов от пръв поглед, ако се съди по продължението на историята.

— Моите родители… — започна с отпаднал глас Кейт, после се покашля. — Те казваха, че и при тях е било така.

— Вярно е, Кити Кет — пресипнало потвърди дядо й. — Истинска благословия беше, че загинаха заедно.

Не и за мен, но запази горчивите думи за себе си.

— Във всеки случай — продължи Холдън, като отвлече вниманието на всички от напиращите сълзи и ужаса в очите на Кейт, — семейството й направо побесняло. Изглежда са омъжили насила момичето за възрастен богаташ, който на практика го откупил. Но са имали достатъчно влияние върху съда, за да накарат Короната да обяви награда за главата на Блъди Грийн.

— Едва ли е бил първият път, когато благородна кръв се смесва с богатство без титла — подметна между две прозевки Лари. — Онази част от легендата, която родителите ми харесваха най-много, беше следната: за да задържи момичето и да си върне благоразположението на Короната, Блъди Грийн грабел и плячкосвал, докато събрал теглото на девойката в скъпоценности и злато. И монетите за наградата. Обзалагам се, че си е скъсал задника от смях, когато се е добрал до тях. После предложил всичко на бащата в замяна на дъщеря му. Той приел, Короната му простила и Блъди Грийн отново станал достоен и доста състоятелен гражданин.

Холдън слушаше внимателно. Лари говореше с тон на човек, който толкова често беше разказвал историята, че тя се бе превърнала в част от него.

— Щастливите влюбени и съкровището отплавали за Лондон на пиратски кораб с името „Лунна роза“ — намеси се старият Донъли. — Той изчезнал, както и търговският „Кръстът на Мадрид“, който придружавал Блъди Грийн. Нахвърлихме ли основните моменти?

— При това възхитително — усмихна се Холдън и кимна. — От името на компанията ви моите работодатели заключиха, че познавате добре легендата.

Старецът сви рамене.

— Тук всеки я знае.

— Но не всеки кръщава фирмата си на пиратски кораб.

— Е, мама и татко го направиха — каза Лари. — Оставиха цял сандък карти и предположения за местонахождението на двата кораба, когато се спуснаха в дълбините. Някога беше нещо като семейна игра да се проследяват възможни бури, течения и стари записки.

— Снаха ми много харесваше историята за Блъди Грийн глухо отрони старецът.

Холдън го погледна: очите му познаваха морето и тъгата много повече, отколкото всеки от тях.

И съкровището.

— Родителите ни загинаха в търсене на останките на „Лунна роза“ — равно заяви Кейт. — Това не е любимата ми история. Да не намекваш, че сега сме се закотвили над това старо корито?

Думите й бяха последвани от мълчание.

С нещастно изражение дядо Донъли премести лулата в другия край на устата си.

— Това е само предположение — предпазливо отбеляза Холдън. — Експертите в Лондон са решили, че шпангоутите^[1] на потъналия кораб не са достатъчно големи, за да бъдат от търговски съд с размерите на „Кръстът на Мадрид“.

Мисълта, че може да са пуснали котва над небелязания гроб на майка й, накара Кейт да скочи на крака и да се втурне навън, борейки се за глътка въздух. Вкопчи се в перилата, отпусна се тежко върху тях и се насили да диша, за да прогони надигащия се пристъп на паника.

Не мога да остана повече тук. През онзи ден морето ми отне твърде много. Единствената причина да не осиротея изцяло беше, че Лари с дядо бяха на сушата заради тежката операция от спукан апендицит. Ако се намираха на кораба, морето щеше да погълне и тях. Нима не го разбират? Не знаят ли, че океанът е все още гладен?

Зад гърба й някой прихлопна вратата.

— Ей — подвикна Лари. — Все още ли имаш пристъпи на паника? Оттогава минаха години, Кейт.

Не и за мен. Споменът е пресен като следващия ми кошмар. А без съмнение щеше да сънува такъв още същата нощ.

И това не я караше да очаква вечерта с нетърпение.

— Добре де… — продължи той меко. — Би трябвало да се радваш, че може да сме попаднали на наистина безценни находки. Дори с този обвързващ договор ще направим крачка напред.

— Ако допуснем, че сме на правилното място, а не откриваме само случайно разпръснати предмети — отвърна сковано тя.

— Не — увери я Лари. — Този път имам добро предчувствие. Това е големият удар, който чакахме цял живот.

— Всеки ловец на съкровища изпитва подобно чувство и следвайки го, отива прекалено далече — ядосано възрази тя. — Това е маниакалност, пристрастяване като при хазарта…

— Знам, че мислиш за мама и татко — въздъхна брат й. — Но не можеш да ги виниш, че са преследвали мечтата си.

— Напротив, мога. Особено когато тяхната мечта се превърна в мой кошмар.

Още докато изричаше думите, Кейт знаеше, че не е права. И все пак се чувстваше точно по този начин. Това не се бе променило, откакто беше почти на осемнайсет и бе открила, че всичко може да ти бъде отнето без предупреждение. Морето, което някога толкова много беше обичала, се бе оказало непредсказуемо и коварно.

— Те бяха и мои родители — отбеляза Лари. — Мислила ли си някога за това?

Тя въздъхна предпазливо и млъкна за момент.

— Зная, че не съм справедлива — рече Кейт колебливо. — Ала, по дяволите, ти вече беше мъж, когато загинаха. Аз бях само на седемнайсет и на практика бях прекарала целия си живот на борда. Просто едно дете, което трябваше да понесе цялата онази трагедия. И през нощта все още съм такава. Изпадам в паника, изпитвам ужас и крещя. За днес свърших достатъчно — заяви рязко тя. — Дори твърде много. Мисълта, че се намирам на борда, направо ме подлудява.

— Ти сама се подлудяваш.

— Защото осъзнавам, че когато съм тук, съм оставена на милостта на морето, а то не я познава.

— Добре, добре, върни се в квартирата. Само недей да бягаш. Имаме нужда от теб. През повечето време умът ти работи като часовник. Знаеш, че ние с дядо не притежаваме твоите качества, акълът ни стига, колкото да си налеем чаша кафе.

Злорада усмивка трепна на устните й.

— Виж, това е вярно.

— Ето това е, моето котенце… — примирително каза той. Измъчените бръчки около очите и устата му се отпуснаха. — Готова ли си да се върнем вътре, преди дядо да е направил някоя глупост, като например да цапардоса англичанина?

Детето в нея искаше да даде воля на надигащия се вик. Ала съзнаваше съвсем ясно, че трябва да намери друг начин да живее с миналото си. Пое дълбоко дъх и решително тръгна обратно. Още щом влезе вътре, се увери, че наистина имаше нужда от нея. Дядо й се беше изправил и сочеше с лулата си към Холдън.

Което означаваше, че всеки момент щеше да изпусне нервите си.

— Не съм поискал капитанската каюта — разумно го увещаваше гостът. — Помолих ви само за място за нощуване на борда. Трудно е да се следи операцията от брега.

— Ние не се гмуркаме през нощта — поясни Лари. — При заплатите, отпуснати от вашия Отдел по антиките, изкарахме късмет, че успяхме да наберем хора за през деня. Кейт може да ви откарва и връща обратно, заедно с доставките.

— Нямам време да пазарувам… — подхвана сестра му.

— На лодката няма място — сряза я той с раздразнението на човек, лишаван дълго време от сън. — Видяхте каютите на екипажа, когато отивахте към центъра за гмуркане. Мъжете и така се тъпчат по двама в едно помещение…

Холдън си помисли, че бъркотията, която беше видял през отворените врати, вероятно наистина се дължеше на тази пренаселеност. Ала много повече го заинтригува фактът, че никой не го искаше на борда.

— Договорът… — започна той.

— Изисква от нас да осигурим квартира и храна за надзорниците — отсече дядото. — Не се уточнява къде. Отделихме от бездруго скромните си средства, за да наемем къща за английските отрепки, и ти ще отседнеш там. Ако не ти харесва, оплачи се на шефовете си.

— Негодник! — измърмори Холдън, после се обърна към Кейт: — Извинете ме.

Тя повдигна рамене.

— Защо? Беше много освежаващо.

Лари се изсмя.

— Всъщност можете да споделите постелята с някоя от другите отрепки. Братът на Минго се е настанил в склада с керамичните чирепи, които открихме недалече от златната верижка. Там Малкълм ще прави снимки и измервания, а после ще ги вписва в дневника до изгрев-слънце.

— А къде спи? — равнодушно попита Холдън.

— В една бърлога с размерите на ковчег, с крака върху масата и подпрял облегалката на стола на вратата. Със сигурност бихте предпочели да нощувате на сушата, както и ще стане.

Изоставяйки ги да спорят, Кейт тръгна към работната лодка и се качи в нея. Тя леко се люлееше от слабото следобедно вълнение. Запали мотора от втория опит и го остави да реве, показвайки по този начин, че търпението й се беше изчерпало.

— Водното такси ще тръгне след минута — заяви тя, надниквайки грохота.

Холдън взе истинско управленско решение и скочи до нея.

Краткото пътуване обратно до сушата премина в тишина, нарушавана единствено от шума на двигателя. Зад слънчевите си очила той премисляше ситуацията: Колко нетърпеливи бяха членовете на семейство Донъли да се отърват от него…

Възможно е да крият нещо.

Или пък просто реагират на постоянната ми липса на чар.

Към момента възможностите бяха равни, но това не променяше дадените заповеди. Ако не друго, Отделът по антиките беше по-нетърпелив от всякога да продължат със спасяването на ценностите. С прикрита циничност той непрекъснато се връщаше към момента на откриване на златната верижка, малко след като се бе качил на борда. Моментът беше много удобен за него. Но от друга страна, признаваше, че това беше чисто съвпадение. Нали точно затова думата съществуваше в английския език.

Осъзна, че за днес вече беше приключил. Търсенето на отговорите трябваше да почака до утре. Което означаваше, че тази вечер може да отдъхне…

Съсредоточи вниманието си към профила на Кейт. Тя беше интересна жена, която очевидно не си даваше сметка за собствената си красота и не правеше никакви опити да спечели благоразположението на мъжа, който държеше съдбата на семейството й в ръцете си. Все пак няколко пъти я беше улавял да го наблюдава по начин, с който обикновено се гледа на мъж, който те е заинтригувал. За краткото време, откакто бяха заедно, тя се бе мятала между страха, гнева и отчуждението по-често, отколкото повечето жени, които познаваше от години.

Въпреки това не смяташе, че непостоянството беше обичайното й състояние. Липсваше тревожният, нервен поглед на човек, намиращ се непрекъснато на ръба на паниката.

Ръцете й въртяха щурвала толкова умело, колкото самоуверена беше стойката й. А и сега с всяка изминала минута изглеждаше все по-спокойна.

Може би семейството й я изнервя.

Дълго време нямаше да забрави изписания ужас на лицето й, при вида на тясното стълбище, водещо към основната палуба. А още по-дълго щеше да го преследва усещането да я държи в обятията си. Прегръдката трябваше да бъде успокояваща, но тялото му потръпна още в мига, когато той почувства женствената й топлина. Тя се беше пробудила в нея веднага щом страхът я беше напуснал.

И искаше да я почувства отново.

Скоро.

Действаш прибързано, укори се мислено той.

Но тялото не го послуша.

Аз съм зрял мъж, а не похотлив хлапак.

То остана глухо и за този аргумент.

Изпита истинско облекчение, когато пред погледа му се появи наетият кей. Слънцето се бе спуснало до самия хоризонт, от което небето и морето изглеждаха като обхванати от пламъци, а дървеният док се поклащаше леко като приветстваща го ръка. Бученето на двигателя затихна до бръмчене, когато Кейт намали скоростта, преди да спре.

Приливите и отливите в тропиците не бяха така ярко изразени, както в Северно море. Те причиняваха само леко вълнение и не бяха причина за подпорите, върху които бяха строени повечето сгради по крайбрежието. Беше заради бурите, които задвижваха огромни маси вода, променяха морското дъно само за няколко часа и прекрояваха плажовете и бреговата ивица по пътя си.

— Удивително е, че тази колиба не е била отнесена — обади се Холдън.

— Намира се на подветрената страна на острова, което я предпазва от силните пориви на вятъра — обясни Кейт, като придърпваше лодката към кея. — Ако се разбушува бурята, от която толкова се страхувате, може да се намокрим, но няма да ни се наложи да плуваме.

Докато тя връзваше въжетата, той грабна саковете си и скочи пъргаво на платформата. Както всеки път от злополуката насам, бедрото му реагира болезнено. И както винаги, не му обърна внимание. Повечето мъже от екипа му щяха да са щастливи, ако се бяха отървали с толкова лека травма.

— Изобщо не се притеснявам от бурята — каза, когато тя приближи до него. — Шефовете ми се безпокоят.

— На някого изобщо хрумвала ли му е мисълта, че предполагаемото съкровище може да е измислено от някогашен счетоводител, за да бъдат прикрити загуби или дори кражба? — попита Кейт.

— Да, на мен. Но не беше добре прието предположение.

Докато говореше, Холдън отново си помисли за безспорната й интелигентност, скрита зад големите й тюркоазни очи. Беше способен да пренебрегне прелъстителните форми, но умните жени винаги го привличаха безусловно.

Кейт не забелязваше преценяващия му поглед. С всяка крачка, която я отдалечаваше от водата, усещаше, че нервите й се отпускат.

— Идеята за „броячи на боб“^[2], обхванати от иманярска треска, би била забавна, ако не беше замесен семейният ни бизнес — отбеляза тя.

— О, ние, „броячите на боб“ също си имаме своите романтични моменти.

Този път жената се разсмя.

— Не ми ли вярвате? — престори се на обиден той.

— Холдън, вие не сте такъв и двамата много добре го знаем.

Нерешителният бриз на унинието го докосна леко като пръсти на любовница.

— Изглеждате доста сигурна.

— Греша ли? Кейт го погледна право в лицето, докато приближаваха разкривената веранда на къщата.

— И какво ме издаде?

— Преди всичко очите ви. След това силното ви тяло…

— Куцам, когато се уморя — каза той, без да се замисли.

— И какво от това? Виждала съм мъже в инвалидни колички в невероятна форма.

— Още една точка за прекрасната дама — усмихна се Холдън. — Колкото до останалото, очите ми са такива по рождение, а не защото работата ми го изисква. И са нещо съвсем обичайно за някои части на света, представляващи кръстопът на цивилизациите, така да се каже. Дължат се на срещата на пущуните^[3] с войниците на Британската империя на територия, която сега наричаме Индия, Пакистан и Афганистан. В по-близко минало имам баба ирландка и майка американска емигрантка. Мъжете от рода ми са имали изключителна слабост към червенокосите жени.

— Които пък, от своя страна, имат слабост към високите, мургавите и различните. — Кейт отвори с рамо входната врата. От влагата дървото беше станало лепкаво. — Английският ви е перфектен.

— Това правят лондонските интернати с човека — отвърна той и вдигна очилата на главата си. Така и не можеше да разбере модната превземка излишните очила да се носят на врата, където неминуемо се запотяваха.

— Трябва да имате добър слух за акцентите — отбеляза тя. — Понякога се долавя разлика в интонацията ви и използвате думи, които са по-скоро американски.

— Пак ме хванахте натясно. Отгледан съм в доста смесено домакинство от лингвистична гледна точка. Както ви казах, майка ми е американка, а детството на баща ми е било поделено между фамилията на неговия баща и собствения му избор да предпочете живота в Уелс. Ако не съм особено внимателен — а и наистина, защо пък трябва да бъда, имам голям избор от акценти и думи.

— Надявам се, че един от езиците, които добре владеете, с готвенето.

Той я изгледа скептично:

— Това няма да е забавно. Ще се примиря с всичко, което става за ядене. А вие не готвите ли?

— И то през цялото време. Освен това чистя пак през цялото време. Ще поема само част от задълженията. Любовта към домакинската работа не се предава генетично по женска линия.

Мъжът се разсмя.

— Струва ми се съвсем честно.

Кейт се вторачи в него. Смехът му беше красив, богат, плътен и топъл, а драконовските очи проблеснаха сред мрака в къщата.

— Трябва да престанете да го правите — отбеляза Кейт.

— Кое?

— Да бъдете човек. След това превъплъщението ви в робот изглежда още по-объркващо — прошепна тя.

След това включи бързо осветлението, прогонвайки опасното усещане за интимност, което създаваше приглушеният сумрак…