Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (5)

4.

Тишината в центъра за гмуркания беше толкова дълбока, че Кейт можеше да чуе ударите на сърцето си. Дори Волкърт беше престанал да дъвче. Тогава се разнесе някакъв звук откъм високоговорителя на водолаза.

— Мили Боже! — прошепна мъжът едва разбираемо изпод кислородната маска. — Мамка му, мамка му… „Златна клонка“, и вие ли виждате това, което виждам аз? Или съм стоял под водата твърде дълго?

Кейт погледна към монитора и затаи дъх, което привлече вниманието на Холдън и той откъсна очи от Лари. Волкърт изтри дебелите си пръсти и започна да мърмори нещо на родния си южноафрикански език.

Ръкавицата на гмуркача се обагри в червено, когато я приближи към камерата и светлината, която прогонваше естествения синкав цвят на дълбоката вода. В ръката си държеше нещо, което просветваше с блясък, какъвто можеше да има само висококачествено злато. Верижките бяха с дължина на обикновен молив.

— Нещо като миниатюрен вариант на банкомат от шестнадесети век — промълви Кейт, спомняйки си книгите, които бяха изпълвали детството й. — Верижките са от чисто злато и достатъчно меки, за да се разделят и отново да се съединяват без помощта на инструменти. Ако имаш нужда от одеяло, от храна или от кон, просто си откъсни правилното тегло от верижката и плащай на място.

И колко хубаво, че бяха открити при пристигането ми. Холдън извади смартфона от джоба на панталона си и снима екрана.

— Точно навреме, а? Ала това може да не се окаже празна работа в края на краищата. С бързо движение се наведе и взе слушалките на Волкърт. — Каква е общата дължина на верижките?

Резкият въпрос стресна водолаза и го върна към по-приличен английски език.

— Няколко лакти… Вероятно около два метра. Може да има още, но ми свършва въздухът.

— Добре. Чудесна работа. Холдън върна слушалките на Волкърт и се обърна към Лари: — Кажи на гмуркачите си да се съсредоточат към тази част на квадранта. Ще се видим в големия салон, след като се обадя на Отдела за антики. Осигурете присъствието на дядо ви на малката ни среща.

Лари кимна и се отдръпна.

Кейт не помръдна.

Холдън я погледна и веднага съжали, че не разполагаше с повече време, за да я наблюдава на фона на мъглявата светлина на мониторите.

— Ще ми кажете ли какво става? — попита тя с равен глас.

— Точно това смятам да обсъдя с човека, който всъщност командва парада — Патрик Донъли. Присъединете се към нас.

Въпреки че думите бяха изречени любезно, отново прозвучаха като заповед.

Холдън тръгна навън, преди тя да успее да му каже какъв прекрасен човек е…

Кейт изчака няколко секунди, за да овладее гнева си, наклони глава към вратата и погледна към брат си.

— Какво? — попита Лари и се прозя. И добави: — О, по дяволите, Кити Кет, по това време обикновено лягам да подремна.

Последва я навън и я изчака да затвори вратата.

— Трябва да си наемеш постоянен мениджър, а не да дремеш — скара му се тя.

— Лесно ти е да го кажеш. Наложи ми се да вземам няколко допълнителни смени. Проклетите гмуркачи напоследък повече пият, отколкото работят.

— При заплатите, които им даваш, това не бива да те учудва.

Той повдигна рамене.

— Ако надхвърлим определената сума за разходи, ще ни глобят. Точно затова поискахме аванс, но получихме проклетия Холдън Камерън.

— Изобщо не трябваше да подписваш този договор — отсече Кейт.

— Ти ще оправиш нещата.

— Водили сме този разговор и преди. Тя се поколеба, сниши глас и зачекна въпроса, който отдавна я притесняваше: — Добре ли познаваш екипа от водолази?

— Те са евтини и достатъчно компетентни. Същото се отнася и за Волкърт. С изключение на количеството храна, което поглъща, няма да ни излезе скъпо.

— Не това попитах. Надеждни хора ли са?

Бледосините очи на Лари леко се присвиха.

— Само защото мразиш всичко, свързано с гмуркането, не означава, че гмуркачите са негодници.

— Допускаш ли, че някой от тях може да е крадец? — продължи да настоява тя.

— Не наемам крадци — обидено отговори брат й. — Това, че не сме попаднали на голяма плячка, не значи, че на борда е пълно с мошеници. Да не говорим, че току-що намерихме злато. Би трябвало да празнуваме, а не да се караме.

— Няма нужда да крещиш. Чувам те чудесно.

— Нещо не си личи.

Кейт разтърка челото си, за да облекчи надигащата се болка в главата й.

— Извинявай. Знаеш, че те обичам. Чу думите си и издаде задавен звук: — Машината на времето наистина съществува.

Лари я изгледа шокиран.

— Добре ли си?

— Да. Просто за момент се върнах в миналото.

Брат й изглеждаше искрено притеснен.

— Помниш ли, когато ме дърпаше за конската опашка и аз започвах да крещя? А после извърташе разговора така, че да ти се извинявам, задето косата ми случайно се е изпречила на пътя ти?

— Естествено. Беше много забавно — замислено отвърна той.

— Може би за теб. Ала на мен ми беше омръзнало винаги аз да съм виновната.

— Обичам те, Кити Кет. Това не се е променило.

Тя потърка леко чело в рамото му.

— Знам. И това е единствената причина да не съм те убила досега. Хайде. Да идем да гледаме как дядо и красивият англичанин ще се изправят един срещу друг.

— Красив ли? Това арогантно копеле?

— Той се държи така заради ситуацията — отвърна тя, без да може да си обясни защо си прави труда да защитава Холдън. — Другата причина е битът. Ти си свикнал със спокойната атмосфера на острова, а той — с напрегнатата динамика на големия град.

— Хммм, битът… — изсумтя Лари и отново се прозя. — А пък аз го мислех просто за нещастник.

— Има нещо такова. Дори подозирам, че това е основният момент в биографията му.

Продължаваше да чува как смехът на брат й я следва, докато изкачваха стълбите към основната палуба. Звукът му й помогна да превъзмогне дълбаещия душата й ужас от спомена за онази нощ, когато бе тичала по същото това стълбище, сякаш петите й горяха.

Ала нямаше огън, а само буря и ненаситно море.

Не мисли за това. Нищо няма да постигнеш. Само ще ти попречи да помогнеш на семейството си, каза си тя.

Наистина ми се иска да ме бяха изчакали, преди да подпишат онзи ужасен договор. Е, както и да е. Като се обърне каруцата, пътища много…

Изкачи стъпалата към щурвала, четейки думите, които дядо й беше изписал с боя много отдавна и оттогава ги освежаваше всяка година:

ВСЕКИ МОЖЕ ДА ДЪРЖИ КОРМИЛОТО, КОГАТО МОРЕТО Е ТИХО.

Публий^[1]

Това почти я накара да се усмихне. Фразата толкова подхождаше на дядо й. Каквото и да му поднесеше морето, успяваше да го преодолее. Каквото и да му откажеше, се примиряваше. Каквото и да му отнемеше — скърбеше. Но не задълго.

Поведение, което все още беше непостижимо за Кейт.

Поколеба се, преди да почука на стоманената врата на кабината.

Илюминаторът, както обикновено отворен, за да влиза чист въздух, отразяваше слънчевата светлина на ослепителни проблясъци, танцуващи в такт с ленивото поклащане на кораба.

Толкова спокойно. Толкова красиво.

Толкова измамно.

Зад гърба й се разнесе гласът на Лари, който обясняваше на гмуркачите новия периметър на проучванията.

Кейт почука силно на сивата врата.

— Дядо, аз съм.

— Влизай Кити Кет, миличка. Само след минута целият ще съм твой.

Въпреки че беше второ поколение американец, мелодиката на графство Корк обвиваше като прегръдка всяка дума и показваше, че старецът е в добро настроение.

Намирането на златото ще свърши работа, помисли си тя и отвори вратата.

Щурвалът беше изработен от едновремешна неръждаема стомана и лакиран тик, от нови и стари материали, по-скоро с цел да върши работа, отколкото да изглежда добре. Върху сонарен екран ярки сини, червени и жълти светлини маркираха дъното, като променяха местоположението си, докато „Златна клонка“ се клатушкаше мързеливо на котва. Спираловидният кабел на телефона висеше близо до кормилото, подобно на навита като тирбушон змия. Друг монитор беше покрит със светлосиня памучна риза.

— Виждам, че все още пазиш екраните чисти — отбеляза Кейт, като вдигна дрехата и я закачи на хромираната закачалка от вътрешната страна на вратата. Като се обърна назад видя, че мониторът показва сателитна снимка на метеорологичната обстановка, наложена върху графична карта на района. — Никакъв намек за бурята, от която Холдън толкова се страхува.

— Тя идва — спокойно отвърна старият човек. — Няма нужда да ми го показват някакви измислени машини. Чувствам го по движението на морето. Ако не в някой от следващите дни, то другата седмица. Записа нещо в капитанския дневник, преди да продължи: — Значи Холдън, така ли? Да не би да си се увлякла по новия англичанин?

— Има прекрасни очи — подметна тя и се разсмя, когато дядо й се обърна бързо към нея. — Хвана се!

— Така е, Кити Кет. Ела да прегърнеш стареца.

— Ти не си старец. Ти си моят дядо.

Хвърли се в обятията му и веднага се потопи в ароматите на миналото — на море, тютюн и изпития снощи ром. Оределите кичури коса гъделичкаха бузата й. С изненада установи, че беше висока почти колкото него. Възрастта го беше смалила, от което обсипаните с белези ръце с дебели пръсти изглеждаха някак прекалено големи за жилавото тяло. Като малка беше свикнала да вярва, че с тези ръце би могъл да докосне и небето.

Всичко на борда на „Златна клонка“ беше толкова познато. Почти можеше да чуе родителите й да се смеят на площадката за гмуркане.

Нещо в нея се стегна в очакване кошмарът й да се отприщи.

Но не се долавяше нищо, освен дрънченето и скърцането на работната лодка, примесени с бръмченето на генератора, осигуряващ електричеството.

— Чу ли какво извади гмуркачът? — попита тя.

— Имаш предвид Минго — подхвърли дядо й.

— Какво?

— Момчето се казва Минго.

— А, така ли… Той измъкна почти два метра златна верижка.

— Крайно време беше тоя хлапак да заработи прехраната си.

— А едно време щеше да подскачаш до небето заради подобна находка.

— Тогава съкровището си беше мое. Не пилея енергията си за злато, което принадлежи на друг. И така, какво мислиш за англичанина? Ти винаги си била малка хитруша.

— Не се подвеждай по външното му поведение… Той не с просто надут глупак.

Дядото изсумтя.

— Лари го нарича Глупавия вълк…

Отне й няколко секунди да осъзнае, че брат й вече бе успял да го информира набързо.

Също като едно време. Нищо лично. Аз съм малко момиченце, а не пораснал мъж. Приятно за закачки, прилична готвачка, добър гмуркач и незаменим счетоводител.

А ако Лари смяташе Холдън за Глупавия вълк от приказката, със сигурност го очакваше неприятна изненада.

— Е — философски заключи дядо й, — може би новият англичанин ще бъде по-полезен от маниака Малкълм. Ако нещо не е записано в дневника, така и няма да го види. Но, от друга страна, поне не ти застава на пътя. Надявам се, че и тоя приятел Камерън няма да го прави.

— Акулите не ти застават на пътя — посочи Кейт. — Те просто следват зъбите си.

— Акула, а? Сигурно ще трябва да му уредя среща с Бенчли, за да му покажа как изглеждат истинските зъби.

— Кой е Бенчли?

— Четиринайсетметрова тигрова акула, която започна да се навърта около „Златна клонка“ малко след като пуснахме котва тук.

Кейт си спомни мощната черна сянка, появила се на монитора като огромна риба в правоъгълен аквариум.

— Гмуркате се с тигрова акула?

— Личи си, че от доста дълго време си била далеч оттук — подсмихна се дядо Донъли. — Акулите са част от ежедневието на гмуркача. За нашите хора Бенчли е нещо като талисман, поне когато не е гладен. Ако тоя Камерън започне много да ни се пречка, ще нахраним Бенчли с него.

— Това няма да помогне. Англичаните ще пратят някой друг. Който вероятно няма да изглежда като Холдън, с неговата самоувереност и очи на дракон.

Веднага изхвърли тази мисъл. Очевидно връщането й на борда й беше дошло в повече.

— Може пък да изгубят интерес — допусна дядо й.

— Няма как да стане. Още повече сега, когато намерихме нови доказателства, че това са останки на стар испански кораб.

Дядо Донъли се усмихна горчиво.

— Онова, което Минго държи в ръцете си, е дреболия. Аз съм вадил верижки, които биха могли да обвият три пъти щурвала, при това да останат достатъчно пари да заредим лодката с гориво за едномесечен круиз.

— Дядо, ти извади късмет дори само с откриването на тази развалина. А съвсем наблизо е останало още толкова много.

— Кой ти каза, че съм я открил? Аз съм само наемно момче, което се гмурка по зададени му от друг координати. Но е дяволски сигурно, че досега щях да съм я намерил. Бяхме толкова близо… — той сви рамене. — Но не достатъчно. Това е същото, като да гониш тоя, дето духа… Проклети бюрократи. Морето трябваше да бъде свободно за всеки, който има ума и куража да оцелее в него.

— Така е било в Новия свят някога. Сега всеки има претенции към него.

— Хищниците се хранят с труповете на човешките мечти.

— Поне не ти предстои съдебна битка — успокои го Кейт. — Това е добрата страна, дядо.

Той измърмори нещо и захапа лулата си.

— И ще се налага да се слиза само на около двеста и петдесет, най-много двеста и седемдесет метра, в случай че с до наклонена скала. Голямо облекчение за гмуркачите.

После додаде припряно:

— А също така и по-бързо спасение.

— Няма никакъв смисъл да си трошиш топките за онези заседнали на големи дълбочини руини. През повечето време поглъщат милиони за оборудване, за застраховки, а после и за цял батальон от адвокати, които да държат правителството в шах. Обезщетението като стойност е много повече от всяко съкровище. Освен това да имаш роботи, които да отменят хората, е безумие. Това е работа за обратните и бюрократите. А аз не съм нито едното, нито другото.

Кейт се стегна в очакване на предстоящата тирада. Още когато беше малка, дядо й мразеше модерните технологии почти толкова силно, колкото модерните закони и правителствата, които ги измисляха.

Той се страхува. Миналото вече го няма, а той не може да се приспособи към настоящето, внезапно осъзна тя.

— Извинявай — каза тя меко.

— За какво? Последния път, когато беше при мен, ти ми изглеждаше като част от семейството, а не от проклетото правителство.

Затова, че съм млада. Че се вписвам в настоящето по-добре от теб, помисли си Кейт.

— Моля те, не си го изкарвай на вестоносеца — опита да се пошегува тя.

— На теб ли?

— Не, на Холдън Камерън.

— Това нещастно копеле. Кой е той, че да ни нарича крадци?

Кейт влезе в обичайната си семейна роля. На умиротворител.

— Доколкото разбирам, ако англичаните искаха да прекратят операцията и да разтрогнат договора, Холдън щеше да го направи в момента, в който се качи на лодката ни. Или дори по-рано. Всичко можеше да се уреди само с един разговор по радиовръзката.

— Значи е дошъл да шпионира — изсумтя дядо й.

Тя въздъхна.

— По-скоро играе ролята на гарант, че „Златна клонка“ няма да изчезне по залез, натоварена със съкровището, към което има претенции английското правителство.

Той я изгледа с присвити очи.

— Ако имах такива намерения, никога нямаше да подпиша онзи договор.

— Ти не си го направил, а Лари. Отдолу стои неговият подпис.

— Той е добро момче, но не може да върже дори моряшки възел, без някой да му напомни как става. Докато на теб е достатъчно да ти се покаже само веднъж — отвърна дядото, като я погледна право в лицето. В избледнелите му зелени очи се четеше съжаление заради несбъднатата му мечта. — Ти трябваше да командваш парада. И тогава нямаше да се окажем в тая каша…

— Не започвай отново — прекъсна го Кейт. — Не се върнах, за да слушам обвиненията ти, че съм изоставила семейството си.

— Ти притежаваш интелигентността на баща ти и въодушевлението на майка ти. Бегла усмивка смекчи обветрените му черти. — Добре, Кити Кет, миличка. Точка по този въпрос. А сега ми кажи, намери ли начин да източиш червеното мастило^[2], което е напълнило трюма?

Кейт поклати глава.

— За човек, който е толкова старомоден, колкото ти твърдиш, че си, тази операция струва безбожно много пари, хвърлени за електроника и оборудване за гмуркачите.

— Тези неща са дело на Лари. Момчето си е навило на пръста, че ще намери потънали богатства за стотици милиони долари. Аз съм категорично против апаратите с възвратни клапани. Той може да си играе колкото иска с модерните си играчки, но за мен старата леководолазна екипировка е достатъчно добра. При това, доста по-евтина.

Нито единият от двамата не спомена, че родителите й бяха загинали, използвайки апарати с възвратни клапани.

— Дори Лари да намери находката на живота си — отвърна тя, — а ти успееш да стигнеш до нея, все някое правителство ще предяви претенциите си. Испанското, португалското, английското, френското… Та дори страни като Мексико и Южна Америка се опитват да докажат собственост върху стари останки на потънали кораби. Хората са изключително алчни по отношение на историята.

— Само когато си струва парите — цинично отбеляза дядо и. — До този момент тази работа носи единствено загуби и неудовлетворение. Ще можеш ли да ни задържиш на повърхността?

— Ще се опитам да рефинансирам няколко стари и нови кредити. Които изобщо не трябваше да бъдат теглени. Ако обслужвате по-малко задължения, шансът е по-голям. Поколеба се, после додаде: — Не подписвайте повече договори, без да се посъветвате с мен. „Лунна роза“ няма да издържи.

— Не аз съм капитанът.

— Но на Холдън каза точно обратното…

Старецът отново пъхна лулата в устата си.

— Лари не може да се справи с надутия глупак. Аз мога.

Кейт пропусна забележката покрай ушите си.

— Какво ще кажеш за екипажа? Поне с тях оправя ли се?

— Той ги нае.

— Това не е отговор.

Старецът стисна здраво лулата със зъби.

— Цял живот си работил с гмуркачи — настоя тя. — Тези хора почтени ли са?

— Толкова, колкото и всички останали. — После допълни нетърпеливо: — Лари е официалният капитан на „Златна клонка“ вече пет години.

— Той е най-добрият първи помощник, когото можеш да намериш. И още по-добър гмуркач — заяви Кейт. — Но само след две минути на борда ми стана ясно, че е капитан само на хартия.

— Аз съм стар човек, миличка. Никога не съм предполагал, че нещата ще се обърнат така. Баща ти загина, ти си отиде, а Лари остана.

Със смразена душа тя разтърсваше отпуснатото тяло на баща си и крещеше: Къде е мама? Кога я изгуби? Къде е майка ми?

Нямаше друг отговор, освен солените пръски върху перилата на работната лодка.

И никой никога не го намери.

Тя решително изтласка спомените. Не можеше да промени миналото. Просто трябваше да живее с него.

— Ще направя каквото мога — каза накрая Кейт, — но няма как да ви помогна, ако знаете повече от мен. Струва ми се, че Холдън Камерън е от този тип хора, които шефовете изпращат, когато нямат доверие на останалите ревизори.

— И какво от това? Ако разполагах със съкровището, щях да го взема и да го продам във Венецуела или всяка друга страна, която иска да се изплюе в лицето на Запада. Но щом съм тук, значи не е у мен.

— Не бъди толкова опърничав — сряза го тя. — Познавам теб и брат си, но не знам нищо за хората, които работят тук. Положението е сериозно. Холдън направи снимки на намерената златна верижка, сякаш се съмняваше, че ще бъде вписана в каталога.

— Противни бюрократи…

— И аз не съм много щастлива да съм сред противното море, но ето ме тук. — Тогава си спомни за къщата му във Флорида, за колекциите му и обяснението, което наистина не искаше да чуе: — Дядо, ти не плащаш гмурканията от собствения си джоб, нали?

Той отново захапа лулата и присви очи.

И не отговори на въпроса.

— Освен твоята пенсия — каза тя замислено — и наследството на Лари от родителите ни, вие двамата нямате никакви доходи!

Старецът се загледа в далечния хоризонт, където някак свенливо се надигаше буря.

Искаше й се да му се разкрещи, да го разтърси, да го накара да я слуша. Но не можеше да се гневи на човек, чийто очи бяха съвсем същите като на баща й. Можеше само да се опита да направи най-доброто с онова, с което разполагаше в момента.

— Ела с мен — нареди тя уморено накрая. — Време е да се срещнем с нашия личен бюрократ.

— Моето място е тук… — заинати се дядо й.

— Ние сме на котва, а и разполагаш с алармена система. — Тя посочи към малка диаграма върху навигационния екран. — Ако котвата се размести, цялата лодка ще се разлюлее и ти много добре го знаеш. Престани да се опъваш.

С тези думи отвори решително металната врата, за да се озове точно срещу поразителните очи на Холдън. Беше застанал в тесния коридор до кабината.

— А, ето ви — започна той. — Лари ни очаква. Казах му, че ще ви заведа заедно с дядо ви.

Колко ли време е стоял отвън? Възможно ли е да ни е чул?, зачуди се тя.

Тогава си спомни отворения илюминатор.

Разбира се, че ни е чул.

— На лодката пространството е прекалено малко, за да остане нещо в тайна — подхвърли зад гърба й старецът.

Холдън се усмихна.

Но този път нямаше нищо общо със съблазнителната усмивка, която я беше впечатлила по-рано.