Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (21)

20.

Когато Холдън и Кейт най-после стигнаха калните коловози, водещи към наетата къща, дължащият се на бурята вечерен сумрак беше потопил всичко наоколо. Въздухът беше достатъчно топъл, за да ги кара да се потят, и достатъчно влажен, за да изсмуква потта им.

Или пък това се дължеше просто на факта, че Кейт беше все още разгорещена от проведения разговор с дядо й.

— Каза ли ти нещо друго за Лари? — попита Холдън.

— Не. Беше прекалено зает да ми повтаря, че съм разполагала с достатъчно гориво, за да изчакам на място преминаването на бурята.

— Чух тази част — заяви той. И нямаше как да не чуе, тъй като тя беше включила телефона на високоговорител, за да може да шофира. — Чух те също да му казваш, че никой не раздава медали за това, че си сновал из морето по време на тропически ураган, когато безопасното пристанище е съвсем близо. Поне Лари се възстановява бързо.

— Така твърди дядо. Щях да се чувствам по-спокойна, ако имах възможност лично да поговоря с брат ми, но той спеше — обясни тя, като караше бавно в коловозите.

— Лекарите казали ли са какво се е случило с него?

— Все още разчитат резултатите от изследванията.

Холдън измъкна брезентовия сак изпод седалката, извади лаптопа си и набързо прегледа последния бюлетин за времето.

— И какво сега? — попита Кейт.

— Всички полети са отменени до второ нареждане. Все още е сравнително безопасно за по-големите самолети, но нито една авиокомпания няма желание да обяснява на застрахователните агенти защо е решила да се надбягва с тропическа буря, която заплашва да прерасне в ураган.

— Бурите се захранват от топлите води — обясни тя и изключи двигателя на пикапа. — Колкото по-дълго се задържат над морето, толкова повече се усилват.

— Нещо като включване в огромна енергийна мрежа — съгласи се той. — Единствено сушата може да намали мощността й. Във всеки случай това отменя спешната необходимост от „разпит“ на семейството ти, за да разберем какво е ставало по време на нерегламентираните гмуркания.

— Защо смяташ така?

— Няма къде да отидат, докато бурята не стихне. Можем да го обсъдим утре и да решим, ако е необходимо, кои власти да уведомим — каза Холдън. — Или пък, ако все още не е връхлетяла брега, ще отидем в болницата и ще изясним всичко още тази вечер.

— Първо, трябва да подредя нещата в главата си — зашепна замислено тя. — И в сърцето си. Откакто Минго изчезна, имам чувството, че ще откача…

— Ти се справяш добре с електронните таблици — отбеляза Холдън. — Може би трябва да опиташ да обобщиш в една всички факти и предположения?

— Или в алгоритъм.

— Ако знаех за какво говориш, сигурно щях да се съглася.

— Ще ти покажа.

Когато отвори вратата на пикапа, й се стори, че земята под нея трепти от приглушения тътен на приближаващата буря. Даже след отминаването на първия й предупредителен порив, дъждът продължаваше да трополи по листата на дърветата, отвсякъде бликаха потоци и се изливаше в калта на големи локви. Въздухът беше наситен с вкус на сол и статично електричество, въпреки че наблизо не проблясваха светкавици.

Моторната лодка на Фарнсуърт не се забелязваше на малкия кей до къщата, което беше добре. Подвижният док се огъваше като змия в неспокойните води. Вилата не се намираше във ветровития край на острова, но не беше и в най-закътаната му част.

— Предполагам, че Малкълм е отишъл в града — каза Кейт.

— След като всички туристи отпътуваха, преди да затворят летището, сигурно има много свободни стаи. Или пък любовницата му живее в масивна къща със здрави стени.

— Каквато и да е причината, радвам се, че не е тук. Не ми е приятно да се насилвам да бъда любезна с някого, когото едва познавам, докато спасяват брат ми, а семейният ни бизнес върви към банкрут. И по всичко личи, че има един или дори двама крадци, които правят нещата по-интересни.

Холдън прокара успокоително пръсти по нежното й лице, но съзнанието му беше заето с друга мисъл… Какво щеше да стане в момента, в който щеше да включи ръчния компютър на Лари към лаптопа си?

— И аз не бях въодушевен от идеята да прекараме една дълга нощ с Фарнсуърт.

След като се преоблякоха в сухи дрехи, Кейт се зае да приготвя обичайна вечеря от студено пиле, ориз и плодове. Холдън се настани до малкия бар, включи лаптопа си, свърза към него часовника на Лари и зачака.

— Защо си донесъл водолазния компютър на Минго? — попита тя, забелязала електронната машинка.

— Този е на брат ти. Или, за да бъда съвсем точен, намерих го в каютата му.

Полазиха я студени тръпки.

— Скрит ли беше?

— Не. В една кутия в незаключено чекмедже на бюрото му.

Тя въздъхна шумно и отново се върна към заниманието си.

Холдън сканира електронната си поща, извади файла със записите от часовника на Минго и отвори дневника с дежурствата на Лари.

В настъпилата тишина тя сипа студен чай в чашите и разпредели храната в две чинии. Не можеше да разчете изражението на лицето му, което й подсказа колко беше свикнала да разпознава малки знаци за настроението му, които обикновено убягваха на другите. Заобиколи плота, застана зад него и се загледа в монитора със замъглени от сълзи очи.

Без да отрони и дума, той се отмести назад и я привлече в скута си, пренебрегвайки пулсиращата болка в раненото бедро. Тя изглеждаше тъжна, гневна, уморена, съсипана от преживяното… Имаше нужда мълчаливо да й покаже, че не е сама.

— Лари е работил с Минго — прошепна Кейт.

— Възможно е брат ти да е натопен — предпазливо каза Холдън.

— Възможно е… Думата отпуши дълго потискано ридание. — Но дяволски малко вероятно е, нали?

Не й отговори, защото истината нямаше да я утеши, а на него му се искаше да направи точно това.

— Минго и Лари са се гмуркали в една и съща зона — обясни накрая, — но по различно време. Двамата или са се спускали на дъното сами, или с различни партньори.

— Онзи негодник е бил достатъчно нагъл, за да се гмурка през нощта — подхвана след няколко минути Кейт. — Ала Лари беше изключително предпазлив водолаз. Може да го е правил един, два пъти, но едва ли всяка нощ след пристигането ни… Пък кой знае, може би заради това изглеждаше толкова скапан. Не мога да повярвам, че е издържал тъй дълго, преди да се срине.

Холдън искаше да отбележи, че не е задължително точно Лари да е носил часовника всеки път, когато са правени записите от нощните гмуркания, но премълча. Вместо това замислено разтриваше стегнатите мускули на гърба и раменете й. Тя се облегна на него, без да откъсва очи от проклетите линии на екрана на лаптопа.

След продължително мълчание най-сетне попита:

— Мислиш ли, че Минго е оцелял?

— Докато не е намерен труп, винаги съществува вероятност човекът да е жив и здрав…

— Започвам да мразя тази дума.

— Коя, „вероятност“ ли? — усмихна се той.

Кейт кимна.

— Предлага прекалено много начини за прикриване на иначе вероятно неоспорима истина.

— Ако Минго се е удавил по време на някое от самостоятелните си гмуркания, кой е подкарал липсващия тендер на „Златна клонка“? — разумно отбеляза Холдън. — И защо тялото не е намерено? Въздушните течения в зоната ни останките са насочени към Сейнт Винсент.

— Тежестта на колана може да го е повлякла към дъното.

— Докато при естествения процес на разлагане не започне да се образува газ, който създава подемна сила.

Кейт се смръщи и прикри с длан устата си.

— Извинявай, мила — каза той. — Забравих за американската чувствителност към физиологичните процеси.

— Значи Минго се крие някъде?

— Или е жертва на нечестна игра.

Тя впери в него изумените си тюркоазни очи.

— Може да бъда принудена да приема, че брат ми е крадец… Ала чак пък убиец? Абсурдно е…

Ръцете му я обгърнаха по-силно.

— Не забравяй, че Минго е имал вземане-даване с изключително хитри хора, чрез които е продавал откраднатите ценности.

— Да не би на черния пазар да са се появили неща, за които не си ми казал?

— От Отдела по антиките не са ми давали актуализирана информация по този въпрос.

— Значи някаква огромна сума пари може да е източени, а може и да не е — отбеляза тя. — Минго може да е жив или пък мъртъв. Лари може да е крадец, но може и да е невинен… Разтърка челото си с ръка и продължи: — Започва да ме измъчва страшно главоболие, което няма нищо общо с понижаването на атмосферното налягане вследствие на приближаващата буря. Съмнявам се, че вятърът се движи с трийсет километра в час в обветрената страна на острова. Съмнявам се и в бурята. И във всичко останало…

Холдън се поколеба, преди да изрече:

— Съществува още нещо, което трябва да имаме предвид.

— Вече съм седнала — отвърна тя, опитвайки да се пошегува, докато се готвеше да чуе следващите му думи. Обзе я неприятното предчувствие, че те нямаше да й харесат.

— Да, усещам — продължи Холдън, като галеше леко шията й. После се дръпна по-далече от изкушението. — Трябва да оценим и евентуалната опасност за семейството й.

— Виж, това е само началото на тропическа буря, не на опустошителен ураган. Дори да премине в първа категория^[1], пак ще се справим. Но ако толкова се притесняваш, можем да се качим някъде в планината или да се преместим в някой от новите хотели.

Пореден порив на вятъра разтресе стъклата на отворените прозорци и предизвика течение в стаята.

— Чудесна идея — кимна Холдън — Още няколко такива въздушни набези и тънките керемиди на покрива ще се разхвърчат.

Тя се вгледа в неговите постоянно променящи се, изумителни очи и се запита дали някога щеше да привикне към тях.

— В Шарлот — подметна тихо — това щеше да се приеме като дългоочаквано облекчение след вкаменяващата жега и тежката влажност на въздуха.

Холдън повдигна черните си вежди.

— Живееш на чудесно място. Във всеки случай аз имах предвид друга опасност…

— От алчни човеци ли?

— Ако Минго е жив и е откраднал съкровище, което може да струва хиляди, дори милиони лири, той ще иска да замете следите си.

— Не мислиш, че би унищожил някого, нали? Имам предвид, че наистина е задник, но не го виждам като хладнокръвен убиец.

— За някои хора алчността е достатъчно извинение за всички престъпления.

Кейт потръпна от ужас.

— Чувствам се както в онази нощ, когато бях сама на кораба и знаех, че родителите ми имат нужда от помощ, а бях ужасена, че няма да мога да се добера до тях. Само дето сега Лари е застрашен, животът му е в опасност и отчаяно чака нечия подкрепа.

Той погали мократа й коса, която сякаш пареше като въглен. Искаше му се да й каже, че нищо от случилото се не е по нейна вина, но си даваше сметка, че това нямаше да помогне. На нейно място щеше да се чувства по същия начин.

— Ще се обадя в болницата — заяви тя. — Трябва да се чуя с дядо и Лари. Не мога да прекарам нощта в неведение.

Холдън я прегърна и бързо я освободи от обятията си. Кейт извади телефона от джоба на панталона си и набра номера на регистратурата.

— Аз съм сестрата на Лари Донъли, който беше приет тази сутрин, след като се е почувствал зле по време на гмуркане. Искам да разговарям с него. Спешно е… Да, ще изчакам.

Новият порив на вятъра довя пръски дъжд, които затропаха като остри нокти върху тънкия покрив. Осветлението угасна.

В настъпилата тишина върху екрана на лаптопа, който беше на батерии, се появи последната метеорологична прогноза. Съществуваше трийсет и пет процента вероятност буря от първа категория да връхлети бреговете, но едва ли щеше да се случи преди сутринта. А докато преминеше центъра й и ги залееше пороят, щеше да минава обяд. Бурята черпеше енергия от топлите течения и й беше необходимо време, докато набере сила.

— Какво? — извиси глас в слушалката Кейт.

Холдън вдигна очи и видя необичайно обтегнатите черти на лицето й.

— Сигурни ли сте? Тонът й беше на ръба на истерията. — Моля, проверете още веднъж. Да, разбира се, че ще изчакам.

— Какво има? — попита той.

— Лари е напуснал болницата, въпреки несъгласието на пекарите… — обясни му тя и отново заговори по телефона. — Да, на линия съм. Разбирам. Може ли отново да повторите в колко часа? С него имаше ли някой друг? Последва кратко мълчание. — Благодаря ви. Извинете за безпокойството.

По скулите й се разля червенина, очите й заблестяха от гняв.

— Изписал се е по собствено желание преди няколко часа, без да си направи труда дори да ми звънне. Май дядо е бил с него, но сестрата не може да каже със сигурност.

— Значи е нямало причина да остава повече — опита се да я успокои Холдън. — Най-лошото от бурята предстои. А и токът спря. Да намерим някой хотел със собствен генератор и…

Телефонът на Кейт иззвъня. Номерът върху дисплея й беше непознат.

— Кейт Донъли — каза в слушалката.

Заслуша се в гласа от другата страна на линията, олюля се, но успя да се стегне, преди Холдън да скочи на крака, за да я подкрепи.

— Да? Какво? Не, не знаех нищо за това. Не, не, не се обаждайте на полицията. Очевидно брат ми е решил да излезе в открито море по време на бурята. Припряно прекъсна връзката. — Е, може би това е отговорът на някои от нашите въпроси — каза с равен, безизразен тон.

Холдън чакаше. Ако допреди малко Кейт беше ядосана, то сега се намираше някъде по средата на яростта и шока.

— Беше началникът на пристанището — каза тя с глух глас. — Преди бурята проверявал по-големите плавателни съдове и видял „Златна клонка“ да се отдалечава от кея и да се отправя в открито море. Ръката й леко потрепери, но бързо възвърна предишната си увереност, докато търсеше в указателя на мобилния телефон номера на Лари. — Всъщност началникът ми се обади, за да ме скастри, задето не съм му съобщила, че имаме намерение да отплаваме.

— Сигурен ли е, че е бил Лари?

От телефона продължаваха да се носят проточени сигнали.

— Единственото, което ми каза, беше, че е видял мъж в кабината с щурвала, но корабът вече е бил прекалено далече, за да разпознае лицето му.

— Кейт, това е лудост…

— И аз мисля така — отговори гневно тя, пое дълбоко дъх и се отказа да чака. — Но разполагам с достатъчно време, за да ги открия и да им кажа да вървят по дяволите.

— По радиото постоянно вървят предупреждения към малките плавателни съдове.

— Работната лодка е доста по-голяма от минималния препоръчителен обем — възрази нетърпеливо Кейт. — Ще успея да стигна дотам и да се върна, преди времето да се развали съвсем…

— Никъде няма да ходиш.

— Не. Просто ми писна да бъда изхвърляна зад борда от собственото си семейство.

— Кейт! — подхвана Холдън, този път по-меко. — Та ти дори не знаеш къде се намира корабът в момента.

— Дядо и Лари със сигурност ще се върнат над останките на „Лунна роза“ — заяви тя с горчива увереност. — Ще извадят истинското съкровище, което предварително са скрили, и ще изчезнат още преди да се е разразила бурята. Както старецът неведнъж ми е казвал, отървавал се е невредим от страховити стихии… Понякога е по-безопасно да останеш в открито море, отколкото в незащитено пристанище.

Холдън се замисли за момент върху думите й.

— Всъщност доста хитър ход, ако питаш мен. Излиза и открито море сред тропическа буря и изчезва. Няма никакви следи и той се измъква със съкровището. Винаги се предполага, че капитанът ще се е съобразил с метеорологичните условия.

— Хващам се на бас, че дядо и „Златна клонка“ ще удържат на буря поне от втора категория.

— Само дето ти няма да си на кораба, а на доста по-малък съд.

— Работната лодка е много по-надеждна в такова време. Прекарала съм часове на нея в тъмнината по време на буря като тази. При това съвсем сама.

— Кейт, не мога да се съглася…

— Виж, аз не искам разрешение — заяви решително тя. — Можеш да останеш тук, или да ме закараш до пристанището и да отидеш в хотел.

— Слънцето вече залязва — отбеляза търпеливо Холдън. Личеше си, че полага нечовешки усилия, за да запази спокойствие. — А и бурята може да връхлети по-скоро, отколкото предвиждат метеоролозите…

— Или пък по-късно. Ако нещата тръгнат на зле, ще остана на кораба, докато времето се оправи.

— Но това е…

— Не — прекъсна го тя. — Няма да стоя тук и да се питам дали са живи. Нито пък ще позволя да ме изоставят с всичките ми съмнения и после цял живот да се измъчвам дали не съм могла да променя нещо.

— Колкото по-дълго спорим, толкова повече ще се усилва бурята.

— В такъв случай защо го правим? Не те моля да дойдеш с мен — разгневи се тя.

— Отлично, защото и без това нямах намерение да го правя.

Мъжът млъкна за момент, после додаде спокойно:

— Оставаш тук. Аз ще откарам работната лодка до корабчето.

— Ако ме оставиш тук, ще взема друга лодка и ще те последвам.

Холдън я погледна и разбра, че щеше да направи точно това.

— Ти си изнудвачка! — изруга гневно той. — Да тръгваме.