Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (1)

Пролог

В момента, в който Кейт Донъли чу прекалено ведрите приветствия на брат си в слушалката, съжали, че не беше отклонила обаждането към телефонния секретар. Обичаше Лари, но точно сега имаше за него само лоши новини.

И страх.

— Надявам се, че звъниш, за да ми кажеш, че нещата са наред — рече тя.

— Ако и ти беше тук, всичко щеше да е чудесно.

— Не — отсече Кейт малко по-рязко, отколкото бе възнамерявала. — Току-що приключих работния си ден с един много нервен собственик на галерия.

— В такъв случай имаш нужда от отдих. От малка отпуска на плаж с бял пясък, синьо небе, топло море и…

— Не — прекъсна го тя.

Ледени тръпки плъзнаха от шията чак до върха на пръстите й. Пленителният тропически рай на Сейнт Винсент^[1] беше в центъра на всичките й кошмари.

— О, я стига, Кити Кет — сряза я нетърпеливо той. — Трябва да го превъзмогнеш. Това се случи преди близо петнайсет години.

— Ти не беше там. Аз бях. Не.

— Няма да приближаваш до водата. Честна дума.

И да се надявам да умра.

Тя се насили да си поеме дъх и бавно въздъхна, докато слушаше увещанията на брат си. В крайна сметка настойчивите му молби успяха да проникнат под най-стария й кошмар след смъртта на родителите им.

И я накараха да се заслуша в думите му, докато гледаше отнесено през прозореца на апартамента си към мъглата, натежала от автомобилни газове.

По сателитната връзка гласът на Лари звучеше дрезгаво и остро.

— Стигнали сме до положение, в което не можеш да направиш нищо повече оттам. Имаме нужда да бъдеш тук.

— Вече? Та аз току-що започнах. Получих онези папки само преди два дни и едва успях да ги подредя, след като цял ден вършех своята работа. Да не говорим, че е твърде пресилено да се нарекат папки. Няколко кашона с разписки и касови бележки не могат да се приемат за официални документи.

— Наясно съм. Съжалявам. Отне ми много повече време да ги събера, отколкото предполагах. Както знаеш, никога не ме е бивало с книжата и числата.

— Ти си отговорен за спасяването на бизнеса. Трябва да поддържаш документацията си изрядна или поне да наемеш някого, който да го прави вместо теб.

— Виж, опитвах да се задържа на повърхността, откакто ти избяга. Дядо мрази счетоводството. Всичко, което знам, съм го научил от теб, след като взе попечителството над мен. Все пак аз съм водолаз, а не бизнесмен.

Кейт затвори очите си, в които се беше събрала цялата синева на чистите води край Сейнт Винсент.

— Зная, че сметките ти дотягат, откакто бях десетгодишна и започнах да водя счетоводството на „Лунна роза“ ЕООД. Семейният им бизнес никога не е бил мащабен, ала им осигуряваше прехрана и покрив над главите.

— Никой не го оспорва. Ти си най-умната в рода ни, щом стане въпрос за цифри. Точно затова имаме нужда от теб. Моля те, сестричке! Ако не ни помогнеш, с нас е свършено, а това направо ще убие дядо.

Тя усети как капанът прищрака тихо и безмилостно. Сякаш потъна в топла солена вода. Нямаше да си прости, ако семейният бизнес фалираше само защото се страхуваше да се върне отново на мястото на трагедията.

Аз и сега едва се помирявам със себе си. Бягството не ме спаси от кошмара. Може би ще помогне, ако се изправя лице в лице с него. Разбира се, в момента нищо не ме задържа в Северна Каролина. Дори цветя нямам в стаята… Освен това си бях обещала ваканция.

Тези мисли я накараха да потръпне леко. Сейнт Винсент не би могъл да й предложи почивка. Това би означавало да се срещне очи в очи с неща, от които бе бягала през целия си съзнателен живот. Когато порасна, вече осъзнаваше колебливо, че трябва да превъзмогне миналото. Но част от нея стенеше от спомена за ужаса.

Дали мухите, попаднали в капана на кехлибара, пищяха?

Залезът се прокрадваше през огромния прозорец на апартамента й, висок от пода до тавана, което правеше стаята по-гореща, отколкото би трябвало, ала в сенките на съзнанието й цареше хлад.

— Поне си имала възможност да прочетеш договора, нали? — попита Лари.

— Достатъчно, за да съм наясно, че не би трябвало да го подписваш — отвърна тя с усещането, че е изгубила битката, но все още без желание да се предава.

— Бедняците нямат право на избор. Беше подписан с англичаните, за да не могат испанците да потопят или продадат кораба. А това щеше…

— Да, знам, да съсипе дядо — уморено довърши Кейт. — Лари, аз съветвам малкия и среден бизнес, а не върша чудеса. Трябваше да ми се обадите, преди да подготвите договора.

— Звъняхме, но ти беше в Юкон, прекалено заета с местните резбари. Опитвала си се да популяризираш занаята им, а ние щяхме да бъдем нещо като черешката на тортата след тях. Кейт, моля те, ти си последната ни надежда.

Тя отново затвори очи, борейки се с онова, което се опасяваше, че в крайна сметка щеше да се случи.

— Надежда ли? Та аз дори не знам как изобщо зареждаш резервоара с гориво. Авансовите ти разходи одобрени ли са?

— Още не. Британците изпращат някой си Холдън К., известен експерт, за да прецени дали гмуркането наистина струва толкова. В разгара сме на доста бурен сезон.

Побиха я ледени тръпки.

— Знам за бурите в Сейнт Винсент… — сковано въздъхна тя.

— Буквално сме притиснати в ъгъла. Ти ще намериш начин да убедиш този Холдън, че сме най-добрите. Разбираш от сметки по-добре от всеки друг.

— Лари…

— Говоря съвсем сериозно — припряно додаде той. — Ти си брилянтна. И си единственият човек, който може да убеди тоя приятел да се съгласи да отложи екзекуцията ни.

Кейт отново въздъхна и разбра, че капанът беше щракнал.

— Кога пристига?

— Утре. Резервирах полета ти така, че да имаш възможност лично да го отведеш до малката къща, която наехме в началото на сезона за гмуркане. Ще те посрещна там, а ти ще отидеш с него до „Златна клонка“. Дори няма да ти се наложи да приближаваш до водата, ако си все още уплашена.

Уплашена. Колко лесен начин да опишеш човек, който се облива в ледена пот от ужас, помисли си тя.

— Е, добре — отвърна бързо, преди да изгуби смелост. — Ще го направя. Но няма да спя на лодката.

— Благодаря ти! Можеш да се настаниш в къща под наем. И бездруго, след като наехме допълнителни гмуркачи, няма свободна каюта на борда. Даже ще ми се наложи да накарам някого да зарежда хладилника…

Тя беше престанала да го слуша. Пое си дъх предпазливо, изпитвайки облекчение, че от нея не се очаква да стои на палубата на нещо, което плува.

Или пък потъва, какъвто беше случаят със семейния им бизнес. Нищо от онова, което под формата на разписки и фактури беше сортирала в продължение на часове, не й вдъхваше увереност, че може да запази компанията жива. Заплатите и въздушните доставки, храната и горивото, поддръжката и вноските по кредита, както и хилядите други разходи, изсмукваха сметките. Три поколения от рода Донъли бяха прахосали труда си в една дълбока два километра дупка в морето, наречена „Златна клонка“.

И която беше нейният дом преди онази ужасна нощ.

Няма да мисля за това. Вече обещах да отида. Лари звучеше така, сякаш цялата тежест на света се е стоварила върху раменете му, повтаряше си настойчиво.

— … И ще пазиш гърба ни от британците — напевно продължаваше брат й. — Никой не може да се оправя със сметките по-добре от теб.

Тя понечи да възрази, но той говореше бързо, като изричаше всяка сричка с все по-очевидно облекчение. Слушаше го с половинчато внимание, докато възхваляваше математическите й способности. Беше приятно да чува в гласа му нещо различно от страх и поражение.

Вяло се запита как ли изглеждаше квартирата. Дядо Донъли не обичаше да харчи пари за нищо, свързано със земята.

— Няма да се гмуркам — заяви Кейт, когато Лари най-сетне млъкна, за да си поеме дъх.

— Не е необходимо дори да се качваш на борда, освен ако сама не пожелаеш. По дяволите, сестричке, ако се престрашиш да се приближиш до водата, най-сетне ще се оттласнем от дъното…

— Едва ли… Ако разбираше малко повече от сметки, щеше отдавна да си го осъзнал.

— Е, както и да е, обещавам ти, че няма да те карам да се гмуркаш.

— Чудесно. Ще остана колкото мога, но не повече от две седмици. И само ако се наложи, най-много три.

— Ти си най-невероятната сестра на света — заяви развълнуван Лари. — Резервирах ти място за полета утре в девет сутринта. Ще паркирам стария пикап на паркинга на летището с указания как да стигнеш до къщата. Тя има собствен малък кей, така че слизането и качването на лодката няма да е проблем.

Кейт погледна телефона. Фактът, че брат й си бе направил труда да организира пътуването й с такива подробности, я убеди по-добре от всички изречени думи колко притеснен беше.

— Ще се видим скоро, сестричке. Обичам те.

И прекъсна връзката, преди да беше успяла да каже каквото и да било.

Или да промени решението си.

Лари и дядо Донъли си приличаха толкова много, че понякога чак й ставаше страшно, сякаш поглеждаше в огледало, в което времето беше застинало. Дядо им беше вадил съкровища от водата много дълго, за да бъде смятан просто за късметлия, прекалено умен или хитър. Той притежаваше по много и от трите. Докато брат й се радваше единствено на късмет.

Много жалко, че родителите ни не можаха да го споделят, тъжно си помисли тя.

После затръшна вратата пред духовете от миналото. Нямаше време да се занимава с тях. Първо трябваше да се обади и да провери дали Лари наистина й беше резервирал място за следващия полет. Брат й беше добронамерен, но дребните подробности на ежедневието бързо се размиваха в очароване на поредното гмуркане.

От летището я увериха, че билетът й е платен.

Капанът щракна окончателно.

Не мисли за това. Дишай бавно. Едно… две… три.

След като престана да усеща тръпки по кожата си, Кейт отиде да се приготви за пътуването с деловитостта на човек, който винаги държеше поне един от куфарите си подреден. Целият й живот се диктуваше от неизбежни, спешни повиквания от малки фирми, които разчитаха на нея да ги държи далече от плаващите пясъци на червеното мастило, застрашаващо хора, които бяха предприемачи, а не счетоводители.

Хора като дядо й и Лари.

Прогони веднага тази мисъл от съзнанието си. С точни движения извади деловите костюми от куфара и на тяхно място сложи къси панталони, блузи без ръкав, сандали и няколко чифта бански. Спомни си палещото тропическо слънце и хвърли няколко дълги летни панталона и ризи, шапка и слънцезащитен крем. За разлика от повечето жители на Сейнт Винсент, не можеше да се похвали с плътна, тъмна кожа, която да й позволи да не обръща внимание на жарките лъчи.

Щом приключи, огледа двата кашона с бизнес документацията, които бяха доставили пред вратата й преди два дни. По отношение на счетоводството Лари беше сътворил истинска бъркотия. Който и да искаше да провери разходите, трябваше да прекара дни наред в подреждане на фактурите, преди да започне истинската работа по оформянето на електронни таблици, по които да проследи изхарчените средства.

Това няма значение. Подписаният договор гарантира огромни загуби за „Лунна роза“ ЕООД. Дори и да успееха да намерят натъпкан със злато галеон^[2], англичаните щяха да приберат всичко, а за Донъли щяха да останат само разходите и едва три процента от чистата печалба.

А тя се определя от британците. Артефактите, дадени на музеите, не са част от нея, защото са дарени, а не продадени.

Не можеше да повярва, че Лари беше подписал толкова неизгоден договор.

Зае се да почисти апартамента, защото мразеше да се завръща сред бъркотия след продължително пътуване. Докато работеше, мислено прехвърляше начините, по които би могла да помогне на семейството си. След като свърши, взе душ, нагласи будилника и се пъхна в леглото. Помъчи се да остане будна, за да дообмисли нещата, ала заспа още преди да докосне възглавницата…

И сънува сън.

Слънцето сипе брилянтни лъчи над тюркоазната вода и белия пясък. Лари пори пенестите вълни, които карат лодката да се издига и спуска с грацията на сластна балерина. Смеейки се, родителите им се шегуват помежду си, докато проверяват водолазното оборудване. И изведнъж смехът им преминава във викове, нощта се спуска, прогонва светлината на деня, вятърът и водата се завъртат в кървав водовъртеж от тъмнина и писъци.

Нейните собствени крясъци в момента, в който родителите им продължават да потъват, изтръгвайки се от ръцете й… Тя се извива, протяга се към тъмнината, но нощното море ги повлича, увлича и нея, докато продължава да стене: Не, не…

Кейт се събуди, обляна в студена пот. Вероятно беше викала насън. Сърцето й препускаше бясно, не можеше да си поеме дъх, а звънът на будилника отекваше оглушително в ушите й.

Беше само сън, опита да се успокои тя.

Просто поредният от кошмарите…

Вече трябваше да е свикнала с тях. Появиха се още от нощта, в която бяха загинали родителите й. Откакто не бе успяла да ги спаси от ненаситното море.

Нощното гмуркане беше опасно.

А сега се връщаше към най-големия си провал, към най-големия си страх.