Джон Кей
Тракийският капан (6)

Глава 5
Информационна война

10 август

Брадфорд, Великобритания

Лаконичността на отговора е ясен знак, че информацията за отвличането не е стигнала до Ди по официалните канали. Не се учудвам, защото съперничеството между отделните служби е стара британска традиция. Хората от САС със сигурност вече водят свое собствено разследване и едва ли биха били щастливи, ако съзрат как дългият ни любопитен нос се пъха в техните работи. От друга страна, интуицията ми подсказва, че Ди също не изгаря от нетърпение да им разкрие същността на онова, което Остриетата са намерили в Мазари Шариф. Толкова по-зле за мен — засега отвличането изглежда единствената налична следа, а очевидно ще ми се наложи да ходя около техните разследващи на пръсти, за да не ме усетят.

— Предполагам, че официално никой не знае какво е правил командирът там. Доколкото ми е известно, базата на Остриетата се намира в Кандахар и няма никаква причина ръководител от нисък ранг като О’Флехърти да пътува чак до Кабул.

Ди ми подава последното късче от мозайката, с което вероятно разполага.

— Знае се само, че за последно човек с неговото описание е бил забелязан на „Чикън стрийт“.

Появяването на О’Флехърти на „Чикън стрийт“ е, меко казано, озадачаващо. Това е улицата на занаятчиите и търговците на бижута, музикални инструменти, статуетки и дърворезби — изобщо на всички тези излъчващи източна красота и мистика предмети, които са като магнит за чуждите туристи. Да не би пък точно тогава да е предстояла ротация в специалните части? Само че аз не вярвам в случайните съвпадения.

— Сър, да отвлечеш посред бял ден офицер от САС е задача, която граничи с невъзможното. Самият факт на отвличането разкрива много — подхващам анализа си. — Готовността за поемане на толкова голям риск и перфектната организация, която се изисква за подобна акция, са характеристики, които не отговарят на профила на обикновен противник. С други думи, съществува огромна вероятност някой твърде силен и с огромни възможности да е започнал срещу нас игра с високи ставки. Или пък някой не толкова силен иска ние да мислим така.

— Имаш ли някакво предположение?

Въпреки че имам не едно, а три, свивам рамене. Засега предпочитам да премълча, защото изказването на глас на една хипотеза обвързва разума с нея в не по-малка степен от писменото й изложение.

Ди изчаква половин минута и като не получава ясен отговор, се накланя заговорнически напред.

— Джон, преди да продължим, трябва да те попитам нещо.

Сивите очи са непривично загрижени, а в гласа му звучат напълно непознати нотки. Ако целта му е да ме обърка, попада в десетката.

— Да, сър?

— Най-напред искам да ти кажа, че съм възхитен от начина, по който ни помагаш.

Сега вече нищо не разбирам. Това очевидно се изписва на лицето ми, защото Ди ми подсказва:

— Розите, Джон, розите…

Смущавам се като човек, когото тълпа папараци са издебнали в мига, когато дава милостиня на просяк. Прехвърлянето на десетки хиляди български маслодайни рози в Афганистан беше идея, която неочаквано и за самия мен се увенча с успех. Сега обаче у мен се сблъскват английската неловкост и балканското желание да се похваля. Накрая Изтокът побеждава.

— Сър, почти пълният провал на бомбардировките в Тора-Бора и операция „Анаконда“ ме убеди, че износът на демокрация с военни средства не е най-перспективното начинание. Може ли да има закон, мир или демокрация в най-изявената наркоикономика в света? За всеки осми жител на Афганистан единствените възможни доходи са от отглеждането на опиум. Нещата се влошават от факта, че за афганците опиумът е и традиционно лекарство. Дават го дори на децата, когато ги боли стомах. Резултатът е, че към горните три милиона трябва да прибавим над един милион наркомани.

Той поклаща разбиращо глава.

— Единственият начин да се справиш с растение, което дава една трета от приходите в държавата — продължавам, — е да се опиташ да го замениш с по-доходоносно. За мой късмет, Баня се намира на броени мили от най-подходящото място на света — Розовата долина. Останалото беше комбинация от платени публикации в специализирани издания, скрито лобиране и няколко анонимно разпратени тук-там проекти, подплатени с купища числа. Това вероятно е била последната инженерна работа, която някога ще свърша.

Ди съчувствено кимва.

Тук аз си давам сметка, че ролята на всезнайко започва да ме притеснява. През последните минути комплиментите жужат около мен като мухи. Дали да не опитам да пренасоча част от хвалбите към него?

— А откъде разбрахте, че аз…

— Елементарно, драги Джон — поема той подадената нишка. — Когато от едно място, което дотогава е било пълно мъртвило, някой започне да лансира читави идеи, е редно да се позамислиш. Особено ако резултатът ти върши прекрасна работа. Не сме те шпионирали, Джон. Лесно бих могъл да разбера къде живееш, ала предпочетох да не се осведомявам, за да не би и някой друг да научи къде ти е леговището. А пък и знаех, че винаги мога да те извикам, ако стане нужда.

Шефът отново заема любимата си поза — обляга се назад и подпира брадичката си на свитите показалец и среден пръст на лявата ръка.

— Искам да ми кажеш дали по време на престоя ти в Афганистан се е случило нещо, което може да те е направило зависим от местните.

Разбирам, че това е последната проверка, и скривам радостта си зад едно ненужно уточнение:

— В смисъл да започна да ги харесвам и да им съчувствам прекалено много?

— Да.

Притварям очи и се взирам в себе си.

— Повечето са достойни хора, макар и доста изостанали, и аз ги харесвам. Не мисля обаче, че изпитвам някаква емоционална обвързаност.

— Сега — не, но тогава?

Или с годините съм станал по-сприхав и нетърпелив, или стандартите за мнителност в Сикрет сървис са се вдигнали неимоверно.

— Отговорът за момента е твърдо „Не“, сър, и колкото и да се напъвам, не се сещам навремето да е бил по-различен. Толкова ли голямо значение има какво е ставало някога?

— Знаеш ли историята с последния дъх на Цезар? — гласи загадъчният отговор.

Не искам да го разочаровам и с радост сграбчвам примамката:

— Каква история?

— Когато Цезар попитал: „И ти ли, Бруте?“, заедно с тези думи излязъл и последният му дъх. Лекарите говорят за литър-литър и половина. Оттогава са минали две хиляди години. Какво е станало с молекулите от този последен дъх?

— Би трябвало да са се разпръснали из атмосферата.

— Твоето инженерно образование допуска ли възможността към настоящия момент те да са равномерно разпределени навсякъде?

— След две хиляди години — нищо чудно.

— Е, молекулите в един литър въздух са толкова много, че при всяко вдишване ние поемаме поне по една молекула от последния дъх на Цезар.

Опитвам се да направя сметката наум, но не успявам. А и Ди със сигурност не го казва, за да изпита математическите ми способности.

— И какъв е моралът, сър?

— Че ние дишаме историята, а тя диша чрез нас. Слабостта, която навремето си проявил, утре може да те погуби.

Колкото и да е досаден, не мога да отрека, че старомодният драматизъм на Ди здравата ми опъва нервите. Стисвам зъби и му отправям най-твърдия си поглед. За моя изненада той отстъпва. Отваря централното чекмедже на бюрото и плъзва по лакирания плот към мен някаква керамична плочка.

Грижливо я вдигам с два пръста и я оглеждам. От плочката направо лъха на древност и, което е по-важно, от едната й страна съзирам непознати знаци. По-изящни, но определено сходни пиктограми виждам и на трите фотокопия на древни папируси, които междувременно са се появили на бюрото. Несъмнено това са документите, свързани с Орфей, за които вече се досетих.

— Какво е това? — питам от куртоазия.

Благоговението, което долавям в гласа му, подсказва че новото ръководство на Сикрет сървис е издигнало грижата за световната култура на нови висоти.

— Най-старата писменост в света.

Не за пръв път имам усещането, че за Ди работата в МИ6 е просто удобен претекст да издърпа световната култура от прашасалите лавици, за да я вкара в действие. Предполагам, че бащинското му отношение към мен до нейде се крепи на познанията, които имам в тази област — колкото и скромни да са те в сравнение с неговите.

Тук му е мястото да направя малко отклонение.

Според служебната мълва у Ди са си дали среща гените на Бен Джонсън, с когото си приличат като две капки вода, и лорд Байрон. Ако е вярно, това би било добро обяснение защо доста от възгледите на моя шеф са далеч от общоприетите.

Качеството на мисълта — гласи първото основно положение в неговия катехизис — зависи от богатството на речника и бързината на асоциативното мислене, които пък са пряк резултат от качеството и броя на прочетените книги. Оттук следва и никога неизричаното, но прозиращо зад всички изказвания и действия на Ди убеждение, че на върха на хранителната пирамида в шпионския свят се намира високообразованият английски джентълмен — преди всичко заради културното превъзходство, което неговите предци са трупали с векове. Приятелските разузнавания могат да копират колкото си щат всички похвати, техники и структури на британското, ала иманентно остават на по-ниско еволюционно стъпало. Амин.

Ди улавя погледа ми.

— Ще ти дам и превода, но първо ми кажи дали научи нещо повече за Орфей през тези дни.

Предавам с подробности разговора със съседа ми от Баня. Когато стигам до телефонната консултация на Лозан с неговия приятел професор, Ди ме спира.

— И казваш, че професорът е отговорил на мига?

— Не долових и секунда забавяне.

— Този човек би ни свършил добра работа. Знаеш ли къде бихме могли да го открием?

— Моят съсед каза, че той ще се върне в неделя.

Той прави физиономия, която не съм очаквал да видя другаде, освен на зъболекарския стол.

— Моля?

— Вдругиден — пояснявам с известно недоумение.

Ди ме изглежда мрачно.

— Джон, ти да не би там да си бил на диета от американски вестници? Не стига, че говориш с акцент и непрекъснато правиш разни дребни грешки — най-вече с предлозите, но това надминава…

Разбирам, че грешката, която е предизвикала неговото недоволство, е буквалният превод на Лозановите думи, и бързам да се коригирам:

— Той каза, че професорът щял да се върне в неделя.

Това като че ли успокоява Ди и той добавя почти без раздразнение:

— Тези хора нямат ли съгласуване на времената? — а сетне се връща към разказа ми. — Предполагам, че си направил справка както у Диодор Сицилийски, така и у Диоген Лаерций.

Потвърждавам и понеже умът ми все още работи в режим „Свободни асоциации“, се впускам в малка интерпретация:

— Не ми се вярва, че Диоген Лаерций е бил толкова религиозен, защото поне два века преди него писателите започнали откровено да се подиграват с гръцките и римските богове. По-вероятно е да е съзнавал, че в тезата му има нещо недостойно, и се е постарал да го прикрие зад високопарни думи и демонстративна почит към боговете. Ако живееше днес, сигурно щеше да развее знамето на политическата коректност… — тук се сещам за една нападка на Ди, която преди десет години би била немислима, и решавам мимоходом да опипам почвата — като нашите братовчеди отвъд Атлантика. Преди време четох, че се канели да преработят из основи текста на „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“, за да отстранят всички политически некоректни и грозни думи като „линчуване“, „негър“ и „индианец“.

Ди изкривява устни.

— Вероятно си въобразяват, че в тяхната литература от XIX век има прекалено много добри писатели, и затова са решили да се отърват от най-добрия. Моля те, остави Марк Твен и се върни към Орфей.

Не, в никакъв случай не долавям неприязън, а по-скоро чувство за културно превъзходство, макар да има още нещо — отчитам на ум резултата от експеримента. После споделям шока си от онова, което видях в Гърция край паметника на Леонид, и млъквам.

Вече не мога да отлагам сблъсъка с поклонника на древногръцката култура, но трябва да се опитам да му поднеса най-неприятната вест в по-мека форма. Проблемът е, че не мога да измисля тая мека форма. Купищата създадени по-късно изображения, които открих в Интернет — от захаросания „Леонид при Термопилите“ на Жак-Луи Давид до комиксовите скали на филма „300“, — не ми помагат. Целта на авторите им сякаш е била да допринесат за заблудата, като подменят не само историята, но и географията.

За щастие Ди ме улеснява.

— Провери ли каква част от залива е запълнила тази река?

Връщам се мислено към публикуваните в „Гугъл“ спътникови снимки, на които днешните потомци на Херодот старателно са очертали предполагаемата брегова ивица по онова време.

— Поне шест квадратни мили.

За пръв път виждам веждите на Ди не просто да потрепнат, а да се изкачат почти до средата на челото.

— И ти си сигурен, че тя не се казва нито „Нил“, нито „Амазонка“?

Докато отговарям, устните ми неудържимо се разтягат в усмивка. В резултат името прозвучава като изпръхтяване:

— Сперхей — и пояснявам, вече овладял гласа си. — Планинска рекичка, която няма и трийсет мили от извора до устието.

— Планинска рекичка… — повтаря той, като обръща очи нагоре. — Значи едва ли може да смъкне до морето нещо повече от две кофи камъни?

Като за човек, който не е инженер, преценката му е изключително добра, но не го казвам, а само кимвам.

— Добре. Мисля, че си изяснил въпроса с теснината, наносите и реката. Браво и на Херодот. Същински фокусник. Направил е толкова ловък пас, че две и половина хилядолетия никой не го е забелязал. Моля те, продължавай.

— Вечерта реших да проверя какво в действителност е писал за Термопилите бащата на историята…

Ди изсумтява силно, при което пуска през ноздрите си две струи дим като разярен дракон.

— Бащата на историята… — провлечено изговаря той и дръпва дълбоко от лулата. Подигравка ли долових в гласа му, или нещо близко до презрение? Още две струи дим. — Баща на историята го е нарекъл Марк Тулий Цицерон, който е живял шест века по-късно. Съвременниците на Херодот открито са го обвинявали в лъжи и съчинителство заради парите на атиняните. Какво друго е излъгал за Термопилите?

Челюстта ми увисва с такава скорост, че едва успявам да задържа устата си затворена. Какво ли се е случило, та Ди реагира така остро? В следващия момент усещам как от раменете ми се свлича тежък товар — необходимостта да му поднасям истината на хапки и гарнирана с тлъст сос от хвалби по адрес на древните елини.

— Той твърди, че заедно с тристате спартанци на Леонид гръцката войска е наброявала около шест хиляди души. А само воините на персийския цар Ксеркс били… — за всеки случай поглеждам в бележника си — 2 641 610. Още толкова били хората от обслужващия персонал, така че Ксеркс бил довел от Персия 5 283 220 души.

— Надявам се, че не ги е изброил поименно за по-голяма достоверност.

— Не, но затова пък дебело подчертава, че в това число не влизат жените, които месят хляб, конкубинките и евнусите.

— Правилно. Какво са някакви си двеста-триста хиляди души? Естествено, че не влизат в сметката — казва Ди, повтаря драконовския си номер и изръмжава: — Пет и половина милиона! По онова време сигурно в цяла Персия не е имало толкова хора. Джон, бъди така добър, не ме занимавай повече с антични измишльотини, а говори по същество.

— Запитах се защо Херодот е писал за Термопилите, когато е ясно, че не е възможно подобна битка да се е състояла там. Първата причина е, че мястото е доста отдалечено от Атина и по онова време дори най-недоверчивият читател не би тръгнал да проверява думите му на място. Още повече, че от предполагаемата дата на битката са били минали над шестдесет години.

Тук млъквам, за да преценя обстановката. Засега Ди ме слуша с явен интерес.

— Бих казал, че по-важното е друго — продължавам. — Къде се е водила истинската битка и кои са участвали в нея? Мисля, че ако тя е била нейде на територията на тогавашна Елада, Херодот не би имал нужда да я премести край Термопилите. Следователно битката се е водила не на гръцка територия, а другаде. Ала това означава, че ролите са били разменени. Гърците са нахлули в друга страна, а местните са се отбранявали героично. Вероятно единственото вярно нещо у Херодот е, че защитниците са се сражавали до последния човек.

— С други думи, лишил е мъртвите воини от единственото, което им е оставало — славата за героичната им смърт. Защо ли не съм изненадан? — казва Ди. — Имаш ли хипотеза за мястото на истинската битка?

— О, мисля, че тя е била много по-рано. Минойската цивилизация на остров Крит е изчезнала внезапно през XII век преди Христа. Повечето историци предполагат, че тогава е имало страхотно земетресение и столицата Кносос е била опожарена. Следи от пожари има и на много други места по острова.

— Чакай, чакай! На Крит нали няма вулкани?

— Няма.

— Тогава какво свързва земетресението с пожарите?

— Нищо. Освен ако микенците от Пелопонес са се възползвали от повсеместната разруха, отишли са с огромна флота и са минали с огън и меч по целия остров. Вероятно минойците отчаяно са се защищавали.

— Както при Термопилите — с неподражаема ирония подхвърля Ди.

Аз кимвам.

— Добре. Дотук изяснихме, че на гръцките историци не може да се вярва, но това не е нищо ново. Още римляните са казвали Graeca fides, nulla fides — той забелязва удължената ми физиономия и услужливо превежда: — „Гръцката дума не струва нищо.“ Какво друго?

— Моят съсед в Баня твърди, че гърците са откраднали от траките не само мита за Орфей, но и почти целия им пантеон, като са сложили на боговете гръцки имена и са принизили Дионис — върховния тракийски бог — до позицията на невъздържан пияница и незаконороден син на Зевс. Изглежда, че са изопачили силно и учението на Орфей. Склонен съм да му вярвам, защото от това, което видях в Делфи и прочетох у Диодор Сицилийски, се убедих, че първоначално светилището и Питията са били тракийски.

Ди ме изглежда остро.

— Джон, ще е по-добре да наричаме нещата с истинските им имена. Това, за което ти говориш, е класически пример за информационна война.