Джон Кей
Тракийският капан (20)

Глава 19
Смъртоносно

13 септември

Кантубек, Узбекистан

Мирише на прах и нещо неидентифицируемо горчиво. Дългите редици метални контейнери хвърлят полюшкващи се сенки върху бетонните стени. Впечатлението е като от склад за готова продукция на някой отдавна фалирал завод — навява тъжни мисли, но не и усещане за опасност. Освен ако случайно знаеш какво има в контейнерите.

— Тези ли са? — макар да говоря тихо, гласът ми забучава от многократното ехо от стените и тавана.

Бахрам отговаря лаконично:

— Да.

— Като гледам, нито железарите, нито американците са се опитвали да ги отворят.

— Защото никой друг, освен нас не знае, че тук има склад. Или пък, ако случайно са го открили, не са посмели. На никого не му се мре — гласи философското му заключение.

Обръщам гръб на спотайващата се в металните контейнери заплаха и поемам по стълбата, която води нагоре, към белия свят. Бавно, сякаш за да изпитам собствените си нерви.

Това е модел на поведение от детските ми години. Когато през ваканцията отидех на някоя нощна прожекция, после нарочно не се връщах у дома напряко, а заобикалях през малката горичка край града. Тъй като не се страхувах от тъмнината, щом влезех под дърветата, започвах да си представям как Баскервилското куче се прокрадва подир мен. Въпросът беше да пресека горичката, без да се обърна или да ускоря ход.

Разликата е, че тук и сега опасността е съвсем реална, защото все някой ден една от тези кутии на Пандора ще подаде и отвътре ще излети някое бедствие — антракс, туларемия, бруцелоза, чума, тиф — всичките модифицирани за военни цели. Това, заедно с хилядите зле охранявани и зле поддържани ядрени бойни глави, е най-смъртоносното наследство на разпадналия се Съветски съюз.

Светлият правоъгълник на входния отвор е съвсем наблизо, когато ме сепва тревожен вик:

— Назад!

Преди Бахрам да успее да ме дръпне, отскачам заднешком. Той ме задържа да не падна. Очите му са приковани в нещо, което до този миг не съм видял. Змия. Не е много дълга — няма и метър, но компенсира това с дебелина. Гюрза — най-отровната от всички пепелянки. Проклятието на Средна Азия.

— Остави я на мен — казва той, като поставя длан на рамото ми и леко ме побутва назад.

Слизам още по-надолу, за да му осигуря простор за действие. Той протяга напред дългата пръчка, която носи още от колата, и провлачва края й пред плоската триъгълна глава. Разнася се силно шипене, но змията не помръдва.

Бахрам опира края на пръчката на няколко инча пред носа й. Тя засъсква още по-силно. Макар че ръката му потрепва бързо надолу-нагоре, върхът на пръчката остава неподвижен върху бетона. Вероятно той разчита вибрациите да излъжат влечугото, че на другия край на пръчката има потенциална плячка.

Терморецепторните ямки на змията й докладват, че на четири фута има нещо живо с големината на юмрук. Тя пропълзява по дървото.

Аз затаявам дъх.

Бахрам се привежда напред и подпира пръчката на гърдите си. Протяга лявата си ръка към змията, размърдва пръсти и бавно започва да ги отдалечава от нея. Тя се устремява към тях. Когато до целта остават три-четири инча и цялото й внимание е приковано в плячката, Бахрам хваща гюрзата току зад широката глава. Змията тутакси се увива около ръката му.

Очаквам в следващия миг той да размаже главата й в бетонната стена, но за моя изненада Бахрам изтърчава нагоре по стълбите. Без да се замисля, хуквам подир него.

Той отива към ниските храстчета встрани от входа, като ходом освобождава ръката си от плътните навивки на дебелото туловище. Привежда се, оставя влечугото върху пясъка и мигновено отскача назад. Гюрзата дори не изсъсква, а се шмугва под храстчетата и се скрива от очите.

— Мислех, че искаш да я убиеш — казвам.

Той ме изглежда учудено, а сетне в очите му проблясва искра на разбиране — все пак аз съм чужденец.

— Да видиш змия е равносилно на обещание, че ще ти се случи нещо хубаво. Да я убиеш означава да убиеш бъдещото си щастие!

Наистина Изтокът си е Изток, а Западът — Запад.

— Трябва да тръгваме. Май се задава прашна буря — чувам зад гърба си гласа на Бахтияр.

Тревогата в гласа му ме кара да хвърля поглед към небето. То е по-скоро белезникаво, отколкото синьо. Следобедното слънце свети, но не грее. Изглежда, че Бахтияр е прав.

Тръгваме надолу по склона. Не съм щастлив. Хранилището на биологични оръжия беше последната надежда да открия някаква следа, че тук са се провеждали и психотронни експерименти.

След половин час се връщаме в Кантубек. Оглозганите блокове стърчат като змийски зъби. Твърдят, че в най-добрите си времена военното градче е имало две хиляди жители: изследователи, военни, техните жени и деца. Имало е стадион, училище и офицерски клуб.

Сега Кантубек е по-неприветлив и безнадежден от каторга. Наистина ли тук са живели хора? Нормален човек би изпаднал в депресия за месец. Смъртоносни щамове, затворници от психушките на цялата чудовищна държава и пълна изолация от света. Нима единственото забавление е било да се напиват до забрава?

— С какво са се забавлявали? — питам.

— Разправят, че две вечери в седмицата е имало кинопрожекции — отговаря Бахтияр. — Останалите — танци.

— Къде?

— В Офицерския клуб.

— Той запазен ли е?

— Покривът го няма, но сградата стои.

— Далеч ли е? Можете ли да ме заведете?

Бахтияр вдига ръка.

— По пътя ни е. Ей онази сграда там.

Може би все пак не съм дошъл тук напразно.

* * *

В сградата не откривам нищо друго, освен купчинки срутена мазилка и стръмно стълбище, което води към мрачно мазе. Гадната миризма на застояло подсилва нежеланието ми да се запозная отблизо с още някоя порта. Излизам навън и се запътвам към двамата братя, но край дългата стена на сградата съзирам куп необичайни отпадъци и свървам към тях.

Някой старателно е натрошил и нахвърлял хиляди антични грамофонни плочи. Та те не са дори винилови, а от някакъв по-твърд и крехък материал, чието име в момента не мога да си спомня. Остатъците от етикети върху парчетиите отгоре са избелели от слънцето и не се четат. Изхвърлям настрани няколко половинки от плочи и попадам на добре запазен етикет.

За сетен път се уверявам, че не съществува безполезно знание. Така ми каза моят съсед Лозан, когато започна да ме учи на български. Сега нямам проблеми с кирилицата, дори ако текстът е на руски. Работата е там, че руснаците дължат на българите не само азбуката, а и половината си речник, православната си вяра, че дори и основаването на своята държава. „Това е толкова лоша карма, че сигурно още дълго ще си плащаме за нея“, казва Лозан и тонът му говори, че това не е шега.

Чета етикетите един след друг с нарастващото усещане, че нещо не е наред. Повечето плочи са на 78 оборота, което обяснява защо неизвестните вандали са ги натрошили, вместо да ги откраднат — защото не са имали толкова стари грамофони, че да ги слушат.

А може би причината е друга? Скарлати, „Стабат Матер“, Перголези… Кой военен ще се забавлява с подобна музика?

Прозрението ме връхлита тъй неочаквано, че Бахрам се разтревожва.

— Какво има, Джон? Да не ти е лошо?

Махвам с ръка.

— Нищо ми няма, но трябва да помисля. Не ме закачайте.

Братята деликатно се оттеглят.

Вече зная къде съветските военни са провеждали психотронните си експерименти. Хилядите плочи не са били за забавление, а работни.

В ума ми се оформя ясна картина.

След поредната вечеринка офицерите се разотивали по домовете си заедно със своите съпруги. Последният мускал щорите на прозорците в голямата клубна зала и загасял светлините. Скоро след това полицейският час спирал всяко движение в градчето. Тогава сградата на заживявала истинския си живот. Затворниците в мазето получавали своите халюциногени и експериментаторите им пускали първата грамофонна плоча. След час или два отчитали ефекта. Нова плоча или нова комбинация от психоактивни вещества. На зазоряване и тази дейност замирала до следващата нощ.

Слънцето се е спуснало към хоризонта и небосводът не е белезникав, а сив. Освен на изток, откъдето се задава мръсно черен облак.

— Благодаря за търпението — казвам на Бахтияр и Бахрам. Те учтиво кимват. — Готов съм. Можем да тръгваме.

Последиците от видяното ще обмисля по пътя.

 

 

Сивкавият облак прах зад микробуса от време на време почти скрива стръмния бряг на острова, който ситно трепка в рамката на задния прозорец. Вечерта в умъртвеното море настъпва невероятно бързо.

— Идва право срещу нас — казва Бахтияр на брат си. — Имаме най-много пет минути. Качи колата там, до саксаула.

Преди да успея да погледна напред, рязък тласък едва не ме изхвърля от седалката. Бахрам превключва на по-ниска предавка, дава газ и микробусът започва да подскача по полегатия склон. Забелязвам, че макар и да е още рано, е включил фаровете.

От югозапад към нас върху десетки стълбове от прах се носи тъмен облак. В безформената му муцуна ту тук, ту там присвятват по-светли петна, но засега не се чува нищо. Или светкавичната зона е още далеч, или ревът на двигателя заглушава гръмотевиците. С последен скок и протяжно драскане, което идва откъм шасито, микробусът се укротява пред горичка от ниски саксаулови дръвчета.

Бахтияр изважда от жабката три чифта мотоциклетни очила, които приличат на трофеи от Втората световна. Дава на брат си и на мен по чифт и сам нахлузва на лицето си своята антика. Без да задавам въпроси, последвам примера му.

Той изтрополява между седалките, повдига капака на големия сандък отзад и вади три дълги тесни къса плат с връвчици в двата края, които раздава на всекиго също като очилата. Поставя единия край на плата върху носа и устата си и започва да омотава. Накрая издърпва останалите отдолу връвчици. Преди още да ги е завързал, аз вече намотавам върху лицето си импрозивизираната противопрашна маска. Макар и трудно, през нея може да се диша.

— Ти стой тук! — чувам приглушения му от плата глас. Потискам порива си да се втурна да помагам.

Братята измъкват от сандъка две брезентови платнища и изскачат през страничната врата. Преди да я затръшнат, влетява вихър, който насмита всички дребни предмети отзад и оставя в устата ми вкус на отвратителна горчилка. По всичко личи, че ще се запозная лично с прочутата им отровна буря.

Двамата издебват вятъра да поотслабне и замятат по-малкото платнище върху задницата на микробуса. Придърпват го напред и пристягат с ластични ленти долния му край под веждите на задните колела. За по-малко от минута опаковат по същия начин и предницата, след което влизат запъхтени и сядат срещу мен.

— Защо се качихме тук? — любопитствам. Причината За опаковането ми е ясна — да намалят количеството отровна прах, което бурята ще вкара в микробуса.

— За да не попаднем в капан — отговаря Бахрам. — Ако случайно бурята носи дъжд, долу скоро ще тече толкова вода, че ще размекне почвата и колелата ще затънат.

— Духът на стария Арал тенгиз си отмъщава — добавя убедено Бахтияр.

С проблясващите в бързо настъпващия мрак мотоциклетни очила и тази превръзка на лицето, която се губи на фона на вихрушката от прах навън, той самият изглежда като отмъстителен зъл дух.

В следващия миг зад него виждам нещо още по-злокобно. Вятърът отмята сивата пелена около нас и ми показва три фигури в маскировъчни комбинезони и противогази. Приведени напред, те идват към нас.

— Железари! — изкрещявам аз и пролазвам на четири крака към задната врата. Когато стигам там, се обръщам и виждам, че Бахрам и Бахтияр с пушки в ръка са стигнали до страничната врата.

Натискам бравата и блъсвам с рамо. Брезентът за кратко се опъва, но после ластиците не издържат и аз политам напред. Вятърът мигом затръшва вратата зад гърба ми. Платнището се омотава около мен, така че преставам да виждам каквото и да било, но за късмет лявата ми ръка остава отвън. Инстинктивно замахвам с нея за камшичен удар. Ожулвам длан в солената кора, която покрива земята, но падам меко. Дори по-меко, отколкото очаквах, защото под гърба си усещам плетеница от гъвкави растения — вероятно млади саксаулови фиданки.

Докато освобождавам главата си от брезентовото наметало, откъм подножието на нашето хълмче затрещяват автомати. В продължение на няколко секунди единственото, което се чува откъм микробуса, е какофония от счупени стъкла и раздирана от куршуми ламарина. Ако някой от братята е останал вътре, сега сигурно е вече мъртъв.

После чувам два изстрела — толкова близо един след друг, че почти се сливат в един. Благодаря ти, Господи! Бахтияр и Бахрам са живи.

Две карабини срещу три автомата. Братята няма дълго да останат живи, ако не намеря начин да им помогна. Въпросът е: кой е най-добрият начин?

Бахрам и Бахтияр нямат избор. Те са принудени да използват микробуса като прикритие и да стрелят от двете му страни с надежда да убият някой от нападателите и да изравнят своите шансове.

При настоящия числен превес и превъзходството в огневата мощ за нападателите най-добре е да се разделят. Средният ще остане по-назад, но ще привлича вниманието на двамата братя с по-честа стрелба. Междувременно другите ще направят обход от двата фланга, така че микробусът да престане да служи като прикритие.

Единственият шанс на третия отряд — в състав от един невъоръжен човек, тоест аз — да наклони везните в нужната посока е някак да остане незабелязан. Засега платнището май ме скрива от очите, защото макар да съм на не повече от три ярда от микробуса, над мен не пищят куршуми. Така че първата ми задача е да се придвижа все тъй незабелязано колкото мога по-надалеч.

Стисвам платнището с ръце и предпазливо се обръщам настрани. В дясното ми бедро опира твърд предмет. Плъзвам ръка надолу и се уверявам, че това е ножът, който си купих за спомен от пазара в Балх. С него шансовете ми за оцеляване рязко се подобряват.

Като извивам тяло и натискам ту с пети или пръсти, ту с рамене, аз се затъркулвам надолу. След петдесетина завъртания спирам и пак надзървам от платнището. Прашната виелица е скрила микробуса. Лошото е, че и нападателите не се виждат.

Изпълзявам от платнения пашкул и бавно тръгвам нагоре. Разчитам на това, че онзи, който е тръгнал в моята посока, ще се старае да се движи по хоризонталата така, че микробусът да остава на границата на видимостта, докато не го заобиколи. Аз трябва да попреча на втората част от плана — след като мине от другата страна, да пропълзи напред, докато вземе на прицел и простреля някой от братята.

Минута по-късно и шест крачки по-нагоре забелязвам прокрадващ се силует. Върви бавно и приведен срещу вятъра, но с пружинираща походка, насочил цялото си внимание натам, където предполага, че е микробусът. Не би следвало да е трудно да го изненадам, защото той трябва да е включил тунелното си зрение и не очаква да бъде нападнат в гръб.

Изваждам ножа от кожената му кания и дръжката удобно ляга в дланта ми. При всеки порив на вятъра и автоматен откос правя по две-три бързи крачки към подвижната си мишена. Зная, че не може да ме чуе, но някои от нас все още притежават инстинкта на хищника, който усеща кога някой друг го наблюдава. Затова не мисля за мястото, където смятам да ударя, и гледам не гърба му, а токовете на бойните му обувки.

Проблясва краткотрайна светкавица и ясно съзирам не само токовете, но и обувките му. Хубави обувки си е намерил този тип. Изглеждат прекалено елегантни, за да са руско или местно производство.

Три бързи крачки. Още само две и ще се окажа на един скок от него. Вдясно проблясва нова светкавица — този път много продължително — и осветява невидимото дотогава саксаулово дръвче, което хвърля своята сянка в нозете на нападателя. Той стреснато се извръща към дръвчето, готов да стреля. Гледката на листатия силует, който за част от секундата се очертава на фона на небето, изглежда, рязко прекратява притока на адреналин към мозъка му и той не реагира достатъчно бързо на шума от моите стъпки.

Когато се извърта към мен, аз вече съм твърде близо. Той инстинктивно замахва да ме мушне с автомата си в корема и чак след това натиска спусъка. Аз обаче не съм пред автомата. Улавям дулото и приклада и подсилвам мушкащия удар, като същевременно му придавам въртелива компонента. Това изважда нападателя от равновесие и той полита през глава, оставяйки оръжието в моите ръце.

За част от секундата се сблъсквам с проблем, с който някогашното ми обучение не може да се справи, защото той се появи наскоро. За да разнообразя престоя си в Баня, два пъти седмично пътувах до столицата София за тренировки при най-стария български айкидист и в резултат възприех донякъде и философията на това бойно изкуство. Проблемът е в това, че ситуацията изисква незабавно да убия противника си, а основната максима на айкидо гласи: Откажи другия от агресията му, без да го нараниш.

За негова беда нападателят прави избора между двете вместо мен, като не се ориентира към това да си върне автомата, а посяга към кобура на кръста си. Застигам го, докато се изправя и стоварвам приклада върху тила му. От тласъка той рухва на колене, но тъй като главата му явно е много здрава, ръката му отново се стрелва към кобура.

Наистина е неприятно, че той не умее да се бие, а само да стреля, но няма как. Натискам спусъка и плонжирам на земята. Не ми се ще някой от братята да ме застреля по погрешка. Изстрел откъм микробуса обаче не се чува. Мунициите им очевидно са ограничени и те ги пестят.

Толкова по-добре. Когато тръгна за втория, няма да загина от приятелски огън.

Спускам се до подножието на хълма и след двайсетина крачки по равното потеглям пак нагоре, където очаквам да е средният нападател. Един къс откос от неговия автомат ми съобщава къде точно да го диря.

Преборвам безкръвните внушения на айкидо с една заимствана от другаде прагматична мисъл: Не е нужно да ти харесва, достатъчно е да го направиш.

За да не предизвикам ответна стрелба от братята, убивам втория стрелец с нож като някакъв гаден Рамбо. Остава още един — този най-вляво.

Дали той вече е усетил, че нещо не върви по плана? Ако да, къде ли се намира сега? Май за последен път го чух да стреля, преди да съзра този тук пред мен.

Оглеждам се. Малко по-долу виждам две прекрасни туфи джузган. Днес късметът ми работи на пълни обороти. Лягам и извивам тяло около по-голямата. Чакам.

Бурята безмилостно набива в косите ми кристалчета сол и пясък, а в гърлото — пареща горчилка. За да не загубя усет за времето, броя ударите на сърцето си. На 147 забелязвам приближаващ силует. Той кляка до втората ми жертва и протяга ръка към нея. Уверил се, че другарят му е мъртъв, изкрещява и изпразва пълнителя си към микробуса. С което прави груба грешка, тъй като се застоява за повече от две секунди на едно и също място. Отговаря му единичен изстрел. Глупакът се срива върху трупа на другаря си и повече не мръдва.

Сега следва най-трудната част — да привлека вниманието на братята, без те да ме застрелят. Залягам около туфата и пак започвам да броя. На 318 търпението ми най-после е възнаградено. Неясна сянка отива там, където убих първия стрелец. Човек с карабина. Стига до двете тела и бутва горното с крак. То се обръща до другото. Бурята донася вик:

— Бахтияр!

Сега е най-подходящият момент. Изчаквам първото относително затишие и виквам с цяло гърло:

— Бахраам! Помощ!

С три скока Бахрам се озовава до мен.

— Ранен ли си? — с тревожен глас.

— Не, но се боях да не ме застреляш по погрешка — отвръщам, като улавям протегнатата длан.

— Нищо му няма! — докладва Бахрам на дотърчалия Бахтияр.

Той ме бухва с все сила по рамото и изкрещява с див възторг:

— Нали уж нямаше оръжие?

Вятърът пак забучава.

— Имах нож — крещя и аз.

— И уби трима души с автомати!?!

— Само двама — уточнявам. — Последният беше ваш.

Възторгът на Бахтияр се издига на непостижими за един англосаксонец висоти.

— Какъв човек си ти?

Преди да насини рамото ми за втори път, аз отстъпвам крачка назад.

— Остави го — казва трезво Бахрам. — Ще ни разправи всичко в микробуса.

Струва ми се, че имам по-добра идея.

— Защо не потърсим тяхната кола? В микробуса ще е същото като навън.

— Проклети железари! — изръмжава Бахрам.

Аз се сещам за красивите обувки.

— Не са железари. Платили са им да ни убият.

— Кой? — казват в хор братята.

— Не знам. По-добре да го мислим утре.

— Прав е — обажда се Бахрам. — Хайде първо да намерим проклетата им кола.