Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thracian Trap, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Автор: Джон Кей

Заглавие: Тракийският капан

Преводач: Кънчо Кожухаров

Издател: Атеа Букс

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2154

История

  1. —Добавяне

Глава 12
Прокълнатият остров

6 септември

Балх, Узбекистан

По тези географски дължини обаче, дори да тръгваш на разузнаване, не е за препоръчване да бързаш. Затова купувам кесия храна за птици и с бавна крачка се запътвам към чудовищно големия площад, насред който е разположена основната забележителност на Мазари Шариф — Синята джамия или още Гробницата на Хазрат Али. Самият град дължи името си на нея, защото Мазари Шариф означава „Свещената гробница“.

На всеки десетина крачки поспирам и бръквам в кесията. След това с широк замах предизвиквам бурно вълнение сред стотиците гълъби, които тичат насам-натам по шлифованите до блясък мраморни плочи. За двайсетина минути успявам да пресека площада, съпровождан от крилатия си кортеж, който при всеки мой мах се надига като разпенено море и после устремно се спуска на земята, за да изкълве поредните зърна.

Надявам се, че отдалеч изглеждам досущ като добродушен правоверен, който уплътнява ленивия си следобед, като храни крилатите творения на Аллах. Окото няма как да забележи, че докато тялото се шляе, умът усилено работи. Планът ми за действие се основава на една характерна за Средна Азия особеност, която не вярвам да се е променила за тези десетина години, през които не съм бил в страната.

В Афганистан чайханите, кафенетата и бръснарниците представляват своеобразни информационни центрове, а собствениците им са най-осведомените хора. Процедурата за извличане на информация обаче е доста по-сложна и времеядна в сравнение с „Гугъл“. В замяна на това те знаят неща, които търсачката никога няма да узнае.

Все тъй в съответствие с максимата „Бързай бавно“ постепенно забавям ход, за да дам на очите си време да открият най-добрия наблюдателен пункт. На стотина крачки от кафенето на Салех си харесвам една каменна пейка с високи подлакътници и облегалка. Настанявам се така, че доскорошните ми събеседници да не могат да ме забележат, а аз да не пропусна момента, когато ще си тръгнат. И тъй като днес, изглежда, ми е добър ден, въпросният момент настъпва скоро.

Не сядам на масичките отвън, а влизам в кафенето, защото искам да говоря със собственика, не със сина му. Момчето келнер в момента упражнява втората си професия — мияч на чаши и чинии. Полускрит зад допотопния касов апарат, Салех, баща му, съсредоточено брои събраното до момента. Когато наближавам, бързо пъхва омачканите банкноти в чекмеджето и вдига глава. Познава ме веднага, защото по търговски приветливата усмивка придобива по-приятелски оттенък. Добър знак.

— Изтърва ги. Шефовете си тръгнаха току-що.

Махвам пренебрежително с ръка.

— Не съм дошъл заради тях, а заради кафето. Одеве баш шефът ми не ме остави да си го изпия с кеф.

Салех прави съчувстваща физиономия.

— Съжалявам.

— Нищо. Свърших си работата и се върнах да си наваксам. Само че нали знаеш — кафе без лаф е кеф наполовина? Направи едно и за себе си. Аз черпя.

— Благодаря. Как искаш да направя твоето — късо, дълго, по-горчиво, шербетлия?

— Като за себе си.

— Знаеш какво да поискаш — усмихва се заговорнически Салех и започва да свещенодейства. Раздухва дървените въглища под пълното със ситен пясък ламаринено сандъче и изважда на тезгяха две големи джезвета. Изчаква пясъкът да се нажежи до температура, която определя по известен само нему начин, и заравя в него двете джезвета до гърлата. След няколко минути в тях бавно започва да възвира ароматната напитка.

След като пяната на три пъти едва не прелива на пясъка, сандъчето е свалено от мангала и оставено на стойка до масата. Междувременно кафеджията налива студена вода в чашите с бяло сладко и сяда срещу мен.

Хващам с два пръста порцелановата дръжка и поднасям чашата към носа си. Уханието на кафето ме кара да притворя очи от възхита.

Това е истински късмет, защото преди да поискам да узная нещо от Салех, трябва да го предразположа, а от общуването с всевъзможни клиенти хора като него придобиват непогрешим усет за фалшиви комплименти.

— Салех — казвам, след като съм отпил първата си глътка, — никъде не съм вкусвал кафе, което да съперничи на твоето. Откъде го купуваш?

Той присвива преценяващо очи и след кратко колебание отронва:

— От Ява.

Повдигам вежди с подчертана изненада.

— Моят по-голям брат направи там неголяма фирма — без да бърза, пояснява Салех и на свой ред отпива почти несъществуващо количество течност, — така че аз купувам едно от най-хубавите кафета. — После с гордост пояснява: — При мен яванското кафе е основа, а не тяло на сместа.

— Чакай, чакай! — казвам аз, защото никога не пропускам нещо интересно. Особено пък тук, където времето сякаш се движи в кръг, а не от миналото към бъдещето. — Можеш ли да ми обясниш по-подробно?

На лицето му се изписва задоволство. Хората на Изтока умеят да ценят добрия слушател, а аз се оказвам именно такъв.

— Ахмад — казва той на сина си, — направи ни още две кафета, от най-хубавите — и се обръща към мен. — Още няма дванайсет, но е почти готов кафеджия. Трябва само да го обуча как да го пече.

Аз кимвам.

— Сега, щом се интересуваш, чуй. Хубавото кафе е смесица поне от четири сорта. Най-напред е основата, върху която изграждаш всичко. После идва тялото. То определя плътността и силата. Ако работят с явански зърна, другите майстори ги използват като тяло, а при мен те са основа. За тяло обикновено използвам етиопско кафе — то е особено дъхаво, макар и да не е най-силното. На трето място се добавя нещо за каймак. Казвам „нещо“, защото при нас обикновено слагат леблебия, а не кафе. Прави страхотен каймак, но моето правило е просто — леблебията не е кафе. Накрая идва ароматът — това е кафе, което оформя окончателния вкус. Понякога ароматът се изгражда от два различни сорта кафе.

— Един приятел казваше, че хубаво кафе се прави от хубаво кафе — намесвам се аз.

— Има право. Но създаването на добър бленд, както го наричат западняците, е само началото. За да се научиш как да печеш правилно зелените зърна, са нужни години. След изпичането пък е добре да оставиш кафето да узрее два–три дни, за да се изявят всичките му достойнства, защото от печенето се появява един дъх, който ги прикрива. Най-лесното от всичко е варенето и затова повечето кафеджии нищо друго не умеят. А аз имам клиенти, които ми пращат пари от чужбина, за да им изпратя сместа, която са харесали.

Впечатлен съм от обясненията и му го казвам. Сигурен съм, че дори да преувеличава, то е съвсем малко.

Ахмад донася следващите две кафета и аз побързвам да направя сравнението. Кафето на малкия е наистина почти толкова добро, колкото на бащата. Усещам, че е настъпил подходящ момент да поведа разговора в желаната от мен посока.

— Професорите също много харесват твоето кафе, но не знам дали и те ще си поръчват от чужбина, когато заминат — и пускам лека въздишка.

— Че вие пристигнахте преди три дни! — учудва се Салех. — Защо са се разбързали да си ходят?

— Надявали се, че тук ще намерят някакви ръкописи, но досега не са открили нищо. Иманярите им предлагат само пръстени и стари монети. Лошото е, че не зная дали, като си тръгнат, шефът ще ме остави на работа, защото май ме нае заради тях.

Салех ми отправя съчувстващ поглед.

— Лоша работа. Какво им става на всички тез чужденци? Не им ли стигат бижутата и златните монети?

Аз моментално улавям тънката нишка, която кафеджията ми подава, дори без да усети.

— Защо „на всички“? Мислех, че в момента моите двама са единствените в Мазари Шариф.

— Защото един мющерия от тези, дето си поръчват да им изпращам кафе оттук, вчера си тръгна за Европа с цяла чанта стари жилави хартии. Само че не ръкописи, щото нямаха букви, а едни такива дребнички рисунки. Птици, бикове, коне — такива неща.

Сърцето ми забива по-силно. От тук нататък трябва да напредвам два пъти по-предпазливо.

— Ами-и-и? — постаравам се гласът ми да прозвучи достатъчно скептично.

Доловил нотка на недоверие, Салех решава да го разсее на момента.

— Ахмад, дай тефтера.

Момчето донася стара омазнена счетоводна книга, в която е пъхнат жълтеникав плик. Мургавите пръсти на баща му го отварят и след кратко ровене вътре триумфално поставят на масата пред мен една визитна картичка.

— Ей този.

Надявам се, че все още имам почти фотографска памет, защото езикът определено не е английски и всички думи ми се виждат прекалено дълги и прекалено непознати. Изключение правят само две: „Вилнюс“ и „антиквар“. Салех учтиво ме изчаква да прочета картичката, а после я прибира в плика, плика — в книгата, а нея подава на търпеливо чакащото го момче.

— Майсторе — казвам аз и правя пауза, която по моя замисъл би следвало да се тълкува като колебание, — случайно да знаеш от кого твоят човек е купил рисунките?

— Някакъв хазара в Балх, близо до Бала хисар. Европеецът му каза името, ама сега не си го спомням. Защо не потърсиш Рустам? Той е нещо като главатар на местните узбеки и знае всичко, което става в Балх.

— Ако се сетиш, ще черпя — казвам убедено и вадя от джоба си една банкнота. — Задръж рестото. Ти ми правиш голяма услуга.

— Ама ти да не тръгна пак към Балх? — изненадано пита кафеджията.

— Не, но трябва да потърся огледало за колата — отвръщам, — че на идване насам се счупи.

— Да, разбрах, че е имало стрелба — Салех потвърждава статуса си на най-осведомения човек в Мазари Шариф. И като забелязва, че се ококорвам, доукрепва новоизвоюваната си репутация: — На твое място, Джалил, нямаше да се тревожа. Майстор шофьор като теб никога няма да остане без работа.

На улицата му застига неговият вик:

— Попитай за Рустам!

Връщам се в хотела в прекрасно настроение. От кафето в устата ми е останал прекрасен послевкус и той ме кара да съм склонен да философствам повече и от самия Платон. Понякога за половин час на маса можеш да свършиш повече работа, отколкото за четири дни препускане напред-назад. И то без някакви невидими талибани да те използват за мишена. За разлика от преди малко, сега разполагам с две лесно проследими нишки, които разговорът със Салех ми даде. Още утре сутринта ще тръгна по първата — тази, която мие съвсем под ръка.

 

 

Климатикът в хотела бързо охлажда самодоволството и мързела ми до степен да прекъсна философските си занимания и отново да започна да разсъждавам трезво.

Защо наистина да не тръгна веднага към Балх? Какви други причини има да отлагам, освен безмилостното слънце? Онези, които сутринта стреляха по нас, едва ли продължават да стоят в засада сред нажежените стени. А и дори още да са там, не вярвам да чакат точно мен. Взимам душ, избирам чисто ново парче плат, което увивам около главата си, и критично се взирам в афганеца в огледалото отсреща.

На паркинга набързо изчегъртвам с отвертка останалите по рамката парченца огледало и потеглям.

Чувствам се както някога, когато се измъквах от къщи за нощен лов, взел обувките в ръка, за да не ме усети баща ми. Приятно ми е, че тръгвам в акция без никой друг да знае. И тъй като при лова на информация никога не знаеш на какъв дивеч ще попаднеш, се постаравам да изхвърля от ума си всякакви предварителни очаквания.

Похватът е елементарен — насочваш вниманието си към нещо друго. Днес съм облагодетелстван с две междинни задачи. Първата е все пак да мина здрав и читав през останките от резиденцията, а втората е свързана с магията на едно изплъзващо ми се досега усещане.

В обедния пек на шосето няма друг. Когато до старите стени от двете страни на пътя остава около половин миля, рязко ускорявам и започвам да присвятквам на дълги-къси. Зная, че странният сигнал ще озадачи всеки евентуален наблюдател и ако одеве са стреляли по нас просто за забавление, сега вероятно ще изчакат да разберат какво става.

Дебелите стени ме поздравяват с кратко изръмжаване — ехото от двигателя на Дифендъра — и профучават назад. Напред и вдясно от пътя като гърбове на цяло стадо от праисторически чудовища се очертават руините на Бала Хисар. Изключвам от скорост и се наслаждавам на тихото шляпане на гумите по размекнатия асфалт. Неочаквано пред мен по пътя се плъзва сянка. Инстинктивно поглеждам нагоре, където в моята посока лети орел. Да следваш орела е хубав знак и аз му се усмихвам.

А щом насочвам отново вниманието си към пътя, установявам, че за тези кратки мигове древната магия за пореден път си е направила шега с моите сетива.

Край Дифендъра все още се мяркат черничевите горички и овощните градини, които опасват Балх, ала селскостопанската земя неусетно е отстъпила място на града. Това се повтаря всеки път, но най-смущаващото е, че винаги пропускам прехода на различно място.

Минавам покрай запазената крепостна стена и глинения хълм, останал от средновековната будистка ступа и превключвам на трета скорост. След малко Дифендърът лениво запълзява между напечените от слънцето кирпичени дувари и едноетажни сгради, които с нищо не подсказват, че са част от някогашната столица на една от най-загадъчните и богати държави на древността — Бактрия. Две-три минути по-късно пътят свършва пред парка в центъра на новия град.

Разположеният насред обширна плодородна долина Балх е бил център на зороастризма и един от най-прочутите градове в тази част на света. Пътешественикът Марко Поло го определя като „велик и благороден град“, а арабите го наричали Ум ал-Белаад — Майка на градовете.

От стотина метра забелязвам една по-плътна сянка и чак когато паркирам върху нея, разбирам, че асфалтът просто е оцветен от падналите от черницата над мен дуди. Изглежда, че не е валяло поне от месец, защото сезонът на дудите отдавна е отминал.

Сега остава да се помотая из пазара и да задам тук-там по някой по-необичаен въпрос, за да ме забележат.

Останалото е — както тук обичат да казват — в Божиите ръце.

 

 

Даи (вуйчо), онзи каландар иска да говори с теб.

Прокъсаните маратонки на хлапето потропват в уличния прахоляк сякаш танцуват степ.

— Къде, бола (дете)?

— Ей там — мургавата ръчичка се протяга и аз поглеждам през сергиите към отсрещната страна на улицата. На вратата на една чайхана, която до този момент не съм забелязал, стои едър старец с бръсната глава и втренчено ме гледа. Щом вижда, че обръщам лице към него, леко кимва и бавно влиза вътре. Провесените от горния праг на вратата полиетиленови нишки с нанизани на тях тънки бамбукови тръбички, които тук се използват като преграда за мухите, се люшват зад гърба му. Поглеждам към хлапето за обяснение, но то сякаш се е изпарило.

Докато се промушвам между сергиите, обмислям възможността това да е капан. Едва ли — още не съм сторил нищо, което да издаде истинската ми цел, а и пазарът не е най-доброто място за устройване на засади и капани. Единственото обезпокоително нещо е, че човекът няма характерното излъчване на каландар (пътуващ дервиш), но пък къде по света хлапетата се славят като достоверен източник на информация?

Влизам в чайханата. Старецът е седнал зад масата в ъгъла и е опрял гръб в стената — нормална позиция за човек, който иска да държи всичко под око. Лявата половина на лицето му е осветена от прозореца, а дясната се губи в сянката. Не прилича на пущун или хазара.

— Добър ден, ата — казвам на узбекски, като заставам до масата. — Разбрах, че си искал да поговорим.

С гостоприемен жест той ме подканя да седна срещу него. В лицето му няма напрежение и аз решавам, че срещата с него не е някакъв капан.

— Благодаря, че прие, ага — отвръща той и прави знак към някой зад гърба ми.

Секунди по-късно на масата се озовават чайник и две разлати купички. Изчаквам момчето да се отдалечи и питам:

— С какво мога да ти помогна?

Старецът напълва своята купичка и без да бърза, я взема в шепи — тактично напомняне да не нарушавам естествения ритъм на един източен разговор.

Порцеланът приятно топли дланите ми, и аз притварям очи, за да вдъхна аромата на чая. Англия, Ди, Орфей и Балх отлитат нейде и остава само усещането, че целият свят е в ръцете ми, а цялата вечност — в тази секунда. Блаженство.

— Човекът, когато търсиш, сега се нарича Масуд — съобщава тихо старецът и светът мигом изскача като освободен джин от купата ми.

— Защо смяташ, че търся някого? — опитвам да спечеля време.

— Защото зная кой си. Помня как преди десет години един човек задаваше особени въпроси и след месец американците направиха скалите в Спин Гар на трошляк.

По кожата ми плъзва хлад. Спин Гар (Бялата планина) е местното название на Тора-Бора. Човекът е наясно или поне подозира моя принос в подготовката на „Анаконда“. Правя отчаян опит да го отклоня от тази мисъл.

— Мисля, че ме бъркаш с някой друг. Аз не съм американец.

— Не съм казал това. Казах, че те познавам. Мустаците, брадата и чалмата не правят истинския мъж, но и не могат да го скрият.

Осъзнавам, че в момента той ми връща любезността, която му оказах в началото на разговора и се успокоявам. Ако някой по тези географски дължини ти мисли злото, той няма да си губи времето с комплименти.

— Приятелите ми ме наричат Джалил — съобщавам.

Той се усмихва любезно, но веднага ми дава да разбера, че не може да бъде заблуден толкова лесно:

— Хубаво име си си избрал.

Отпива с наслада глътка чай и поверително ми съобщава:

— В родината ми ме наричаха Елбарс, но тукашните ме знаят като Рустам.

— Защо смяташ, че се интересувам от този Масуд?

— Защото наскоро неколцина от неговите хора престояха тук три дни, а на следващата нощ ги убиха в Мазари Шариф. И ето че след туй идваш ти и започваш да задаваш странните си въпроси. Търсиш ли го, или не?

Самоличността ми е разкрита, дегизировката ми явно не става за нищо — какво ли ще загубя, ако му кажа истината?

— Не зная истинското му име, но вероятно търся точно него. Кой е той?

Той дълго ме гледа, сякаш се чуди как да продължи, а сетне се привежда към мен и пита:

— Знаеш ли къде е Аралкум?

Въпросът ме обърква. Кум означава пясък, пустиня. Двете големи пустини в Узбекистан се наричат Каракум и Казълкум, като и двете граничат с Арал тенгиз (Аралско море), което всъщност е огромно безотточно езеро. Докато се чудя дали под „Аралкум“ има предвид тази част от пустините, която стига до морето, се оказва, че въпросът му е бил риторичен.

— Когато бях млад, живеех там. Само че тогава всички го наричаха Арал тенгиз…

 

 

… Бях на тридесет и осем години и тридесет от тях бях ловил риба в морето. По онова време в Муйнак имаше хиляди рибари, защото морето беше щедро — есетра, херинга, шаран. И най-хубавото беше, че в него човек се чувстваше свободен, което на суша не бе възможно, защото Муйнак беше затворен град. Никой не може нито да влезе в него, нито да излезе. Разправяха, че са го затворили, след като през петдесетте години руснаците построили на остров Возрождения — военно селище, където изпробвали някакви отрови. За две-три години изтребили всички антилопи сайга, които дотогава се Прескачали като зайци. Знае ли човек дали е истина?

Трийсетина човека от града работеха целогодишно на острова, но върнеха ли се в отпуск, мълчаха като риби. А сетне една приятелка прилъга дъщеря ми и тя замина да работи на острова, въпреки че още нямаше шестнайсет. Когато след година се върна за две седмици, не можах да я позная. Беше станала голяма жена и изглеждаше много над годините си. Така и не пожела да се види със старите си приятелки. Притулила се зад пердето, наднича през прозореца и току трепне — сякаш ей сега ще дойдат да я приберат.

И тъй я подпитвах, и инак — мълчи. Само свива устни и мига ситно, сякаш се стиска да не заплаче. Последната вечер обаче не издържа и се разплака. Два часа не можах да я успокоя, а като престана да хълца, заговори — не мога да я спра.

„Татко — казва, — не искам да се връщам на проклетия остров. Страх ме е. Чувствам, че ако отида, няма да се върна. Ти не можеш да си представиш какво правят там.“

Работила в Лабораторния корпус, който бил близо до Кантубек — единствения град на острова. Отначало се грижела за мишките и морските свинчета. Доставяли ги със стотици, защото опитите, които правели с тях, обикновено завършвали със смъртта им. След половин година докарали дузина маймуни. От възбудените разговори между учените разбрала, че те се канят да изпитат ваксина против някаква смъртоносна болест. Накарали я да инжектира животните, а после ги откарали на другия край на острова, където бил изпитателният полигон. След няколко часа учените се върнали с посърнали лица, а след още два дни докарали телата на маймуните, за да ги аутопсират.

А сетне дошло истинското изпитание. Една сутрин преместили дъщеря ми в друго отделение и тя разбрала, че вътре в тайната е скрита още по-ужасна тайна. През нощта били докарали девет души, събрани от психушките в целия Съветски съюз. Не знаеше какви опити са правили с тях, но каза, че за няколко седмици всички се променили пред очите й. Не на външен вид, а защото започнали да се държат като съвсем други хора. Накрая взели да мрат един подир друг.

Тогава за пръв път дъщеря ми сънувала онзи кошмар — че морето на юг от острова започва да се отдръпва, оставяйки след себе си кристали сол и съсухрени трупове на животни. Събудила се от собствения си вик. За късмет, съквартирантката й по стая — по-възрастна жена от Муйнак — не я чула, защото спяла като заклана. Кошмарът обаче взел да се повтаря почти през нощ. Казах й, че в това няма нищо страшно и че баба й — моята майка, понякога сънуваше неща, които се сбъдваха след години. Като видях, че това я изплаши още повече, се досетих, че не ми е разправила всичко.

Баба (татко) — изплака тя, — страх ме е, че ако разберат какви сънища сънувам, ще започнат да ме изследват и никога повече няма да се върна тук.“

Права беше и аз й казах да си приготви една чанта с дрехи. Знаех, че ако се опитаме да стигнем до Кунград по шосе, ще ни хванат, преди още да сме излезли от Муйнак. Затова реших да преплаваме с моторна лодка до устието на Амударя и по реката да се доберем до Нукус, а оттам да се качим на железницата, за да избягаме колкото можем по-далеч.

Човек може да прави хиляди планове, но Аллах решава кои от тях да се изпълнят. Когато излязохме от къщи, в очите ни блеснаха фарове. Двама войници с автомати стояха до газката, която ни освети. Един млад лейтенант се доближи с пистолет в ръка.

„Виждам, че гориш от нетърпение да се върнеш в Кантубек — рече той и бутна дъщеря ми към газката. Обърна се към мен и забоде дулото на пистолета под брадичката ми. — А ти, кучи сине, плачеш за куршум!“

„Али Рашимович — извика дъщеря ми и падна на колене пред него, — остави баща ми! Убий мен, аз съм виновна!“

„С теб ще се разправям на острова“, каза той и ме халоса с дръжката на пистолета.

Свестих се по светло. Бяха заминали. Цяла година се пържих в джендема. Не знаех жива ли е дъщеря ми, нито какво е станало с нея. Един ден разбрах, че през нощта корабчето на военните е докарало работещите на острова. Цял ден чаках дъщеря ми да отвори вратата, а като се стъмни, отидох в дома на оная по-възрастна жена, с която живеели в една стая.

Тя обаче не пожела нищо да ми каже. Страхуваше се. Попитах я дали поне може да ми каже къде е погребана дъщеря ми, а тя отговори, че на острова нямало гробища, защото там никой не умирал. Две седмици дебнах нощем край дома й и накрая газката дойде да я закара на пристанището. С един лост проснах войничетата на земята, а после забих ножа си в сърцето на лейтенанта. Оттам нататък всичко ми е като в мъгла — как се добрах до пристанището, как стигнах до Нукус. Първото, което помня ясно, е как откраднах една лодка на Сурхандаря край Термез и пресякох Джей хун. Минах по езика на барса и оцелях.

 

 

Старецът млъква и се вторачва в празната купичка пред себе си. Онова, което се подразбира от думите му, е толкова неприятно, че не ми се ще веднага да се заловя за него. Предпочитам известно време да се наслаждавам на красивата метафора, с която завърши историята си. Все пак „минах по езика на барса“ е много по-изразително от „изскубнах се от лапите на смъртта“. Само си представете двата реда зъби, които ви дебнат отляво и отдясно и тънката червена ивица, по която можеш да се върнеш към живота.

„Добре, Джон — опъвам си юздите аз, — достатъчно ли се позабавлява? Метафората с езика на барса може да е красива, но няма да ти свърши работа. Ще се наложи да научиш това, което те плаши от самото начало. И карай по-внимателно със стареца, за да не подплашиш и него.“

— Ата — обръщам се към моя домакин, — щом си бил рибар, защо момчето, което беше пратил да ме извика, каза, че си каландар?

Насреща ми лъсват в усмивка два реда изумително бели зъби.

— Рустам е внук на жената, с която живея. Това е неговият начин да се похвали с мен. Няколко години след като пресякох Джей хун, съветските войски последваха моята лодка с танкове и бронетранспортьори. Трябваше да бягам повторно — този път от Балх. Спрях чак в Джалалабад и там се запознах с музикант, който някога бил ученик на великия Хизрат Инаят Кан.

Името пробужда далечен спомен за някакъв религиозен философ.

— Той ме научи да свиря на табла и дванайсет години обикаляхме из Индия и Пакистан. После една сутрин учителят ми просто не се събуди. Изгорих тялото му и хвърлих пепелта в Ганг. Руснаците вече бяха излезли от Афганистан и аз се върнах. Истината е, че съм свирил суфистка музика пред много странстващи дервиши, но аз самият никога не съм бил каландар.

— А кой е този Масуд, за когото спомена в началото?

В очите му припламват зли огънчета.

— Масуд е свинята, която отведе дъщеря ми на острова, за да я измъчват. Тя го наричаше Али Рашимович.

— Но ти каза, че на следващата година…

— Да, така е. С ей тази ръка го промуших в сърцето. Не зная как е оцелял. Сигурно Шейтанът го е спасил, за да му слугува както и преди.

— Дали съм разбрал правилно, че на острова са правили опити не само с биологични оръжия, а и с нещо, с което са побърквали затворниците?

— Дъщеря ми не казваше, че ги побъркват, а че за месец-месец и половина ставали съвсем други хора — все едно са им извадили душата и на нейното място са сложили друга.

Изтриване на съзнанието и имплантиране на нова личност, превеждам думите му на научен език. Не съм и очаквал, че старецът може да даде по-точно описание на опитите, но все пак бях длъжен да попитам.

— Как мога да открия Масуд?

— Единственият начин, за който се сещам, е да проследиш Парвез. Това е един трътлест индиец, за когото казват, че е дясната ръка на Али-Масуд. Откакто убиха ония петимата, Парвез всяка седмица се появява в Мазари Шариф. Там ходи в Зелената джамия и на пазара. Макар и много рядко, понявга идва и тук. Обикновено обикаля из пазара и все намира какво да купи, макар нашият да е по-малък. Разпитва за разни неща.

— Например?

— Например дали в града са идвали непознати чужденци.

— Идвали ли са?

— Вие сте втората група. На другия ден след като убиха онези хора, тук дойдоха няколко американци. Искаха да разберат дали убитите са идвали в Балх.

— И какво разбраха?

— Нищо — старецът се подсмива. — Така и не попаднаха на човек, който да ги е видял.

Доливам си чай, взимам купичката в шепи и се вторачвам в огледалната повърхност. Така мога да обмисля на спокойствие чутото. Изглежда, че по някакъв начин и американците, и руснаците са знаели нещо за ръкописите, които нашите Остриета са взели от убитите наркотрафиканти. И руската следа най-вероятно води към военното градче на онзи остров, където са криели психотронните си експерименти зад изпитанията на биологични оръжия.

Чакай, чакай! Схемата май се повтаря. Преди години руснаците са ползвали секретните си опити като прикритие за още по-секретни, а сега някой е използвал наркотрафика като прикритие за кражбата на древни текстове. Дали този някой не е очаквал да намери в ръкописите още по-зловеща тайна? И дали тайната, прикривана преди, няма нещо общо с прикриваната днес?

Доволен съм, защото за пръв път държа в ръцете си нишка към загадката. А вероятно мога да се сдобия и с втора — стига да съумея да се възползвам от една стара източна поговорка.

— Днес, ата, ми е щастлив ден — започвам аз обходния си маньовър. — Изглежда, че този Али-Масуд, дето ти е отнел дъщерята, и главатарят на хората, които преди месец убиха един мой близък, са един и същи човек. Мисля, че Всевишният ни е събрал, защото двамата с теб имаме общ враг. А врагът на моя враг…

— … е мой приятел! — довършва старецът, чийто глас внезапно е станал хрипкав от напрежение. — Кажи с какво мога да ти помогна.

— С две неща — отговарям. — Първо, остана ли ти в Узбекистан някой близък роднина, който да може да ме откара с лодка до проклетия остров?

Старецът с доволен жест плъзва длан по брадата си.

— Наистина днес ти е добър ден, ага. В Ургенч живеят синовете на моя по-малък брат…

Докато ми обяснява как да ги намеря, той бръква в дрехата си и изважда сребърен пръстен. Оглежда го и ми го подава.

Аз също го оглеждам. Отвътре има надпис. Egzu oy — запомняща се, справедлива мисъл.

— Какво означава това? — любопитствам.

— Това е знак. Вземи го. Щом го видят, ще разберат, че им нареждам да ти помогнат. Какво беше второто ти желание?

— Тези, които са убили хората на Масуд, са взели от тях няколко листа с древни рисунки: коне, бикове, птици. Знаеш ли къде мога да намеря такива?

Старецът присвива очи и завърта глава.

— Миналата седмица един хазара, дето живее наблизо, продал цяла чанта на един чужденец. Онзи му казал, че събира ненужни стари вещи.

— Дали си е казал името?

— Че кой ще го пита за името? Хазарата го е гледал в лицето, за да прецени колко може да получи. Онзи бил много стиснат — вадел банкнотите една по една. Много ценни ли са тези документи?

— Не мога да кажа, докато не ги видя — отвръщам.

— Е, всичко е в ръцете на Всевишния.

С дълги глътки пресушавам купичката и ставам. Покланям се предпазливо, защото в стомаха ми се плиска цяло езерце от чай, и казвам:

— Благодаря, ата, за чая и за поучителната беседа.

— Благодаря, ага, че отдели от ценното си време. И ако откриеш този Масуд…

— Зная, ата. Ако има възможност, ще те оставя ти да се разправиш с него. Обещавам.

На излизане виждам, че собственикът на чайханата усърдно се кланя на стареца.