Джон Кей
Тракийският капан (9)

Глава 8
Адамант

14 август

Лондон, Великобритания

„Длъжни сме да се защитим от варварството.“

Точно така каза онзи ден Ди и аз кимнах. „На всяка цена“ — натърти той, взирайки се в очите ми. Аз отвърнах на погледа му, без да мигна, и това, изглежда, го успокои, въпреки че с нищо не потвърдих неговото допълнение.

Първата фраза е естествен отговор на една агресия, втората — оправдание, което подготвя почвата за друга агресия. От Втората световна война насам всички високоразвити държави харчат стотици милиони за разработване на серуми на истината, методи за четене на мисли, контрол над ума, промяна на съзнанието, имплантиране на нови личности.

Ние също не оставаме назад. Страхуваме се, че някой потенциален противник може да се сдобие с психотронно оръжие, срещу което нямаме противодействие, и затова се стремим да се доберем до опасната тайна първи — на всяка цена.

Светът, в който живея, е такъв — параноичен и жесток — и аз не мога да го променя. Мога само да помогна на моята страна да изпревари другите, а после да се надявам, че някой амбициозен политик няма да опетни цялата й история, култура и цивилизация, като използва наученото, за да получи някакви временни предимства.

Защото всички предимства са временни — като приятелствата. Вечен е само дългът към собственото име и делата на тези преди теб.

Нещата се усложняват от това, че и другите хвърлят всичките си сили — може би защото се страхуват също като нас. Залогът в тази невидима надпревара е такъв, че който се включи в нея — независимо на чия страна, — не знае дали ще доживее до вечерта. Затова наред с мисията ми да открия останалите пергаменти, имам още една важна задача — да оцелея. На всяка цена.

Което лишава живота от елементарна сигурност, но пък го обогатява до немай-къде с предизвикателства.

 

 

Докато блуждая в мислите си, съм пропуснал да забележа, че по някое време Кю е млъкнал и сега ме гледа търпеливо. Десетина минути по-рано търпението му щеше да ме учуди. Сега обаче виждам в него представител на екипа, чийто член съм и аз. Доколкото го познавам, Ди е събрал цвета на занаята, най-добрите от най-добрите. Десетки експерти, изобретатели, техници и агенти, с които никога няма да се запозная, за да им изкажа своята благодарност. Мога да кажа нещо хубаво единствено на човека пред мен, единствено сега.

За съжаление, това което хората от Баня спокойно биха могли да изрекат в подобен случай, тук ще прозвучи непристойно откровено. Един англичанин не може да си позволи да каже много.

— А какво стана с вашите дронове? — питам. — Разпалихте любопитството ми с тях, а нищо не казвате.

Лицето му разцъфва в радостна усмивка и аз се поздравявам на ум за вярното решение. Както и очаквах, Кю възприема възторга ми като комплимент.

Тук се налага да спестя част от информацията, защото при добри технологични възможности самата концепция на това чудо на миниатюризацията може да доведе почти безпроблемно до пълното му възпроизвеждане. Затова ще се огранича с техническите характеристики. Накратко казано, едно такова безпилотно самолетче дава възможност за ръчно или автоматично зрително проследяване на човек или наземно превозно средство при скорост до сто и двадесет мили в час в продължение на три часа.

— Ще разполагате с набор от три такива птички и по две дузини изцяло шпионски компютри с прилежащите комуникационни балони и изстрелващото устройство — завършва изложението си Кю.

Поздравявам го наум, че освен надувни играчки не ми предлага никакво устройство за взривяване, прогаряне с лазерен лъч или нещо подобно. Изглежда, че в шпионажа модата на тези приспособления е отминала.

Също като одевешното ми желание да вдигна във въздуха лабораторията заедно с шефа й.

Кю вдига микро самолетчето от масата и нежно, като че очаква то да се разпадне в ръцете му, прибира едно по едно четирите крила към корпуса. Комай напълно е забравил за моето присъствие.

И в този миг инженерното ми любопитство се пробужда.

— Вероятно минисамолетчето също излъчва силно компресирани инфопакети — съобщавам отправната точка на моите предположения.

Той вдига глава. Учудването на лицето му преминава от „Кой ме пита?“ през „Ама ти още ли си тук?“, за да се разтвори в радостния израз, който вероятно означава „Най-после някой да ме попита нещо смислено!“

— Точно така, по осем УКВ пакета в секунда — отговаря изчерпателно Кю.

С което потвърждава догадката ми, че самолетчето се управлява от истински миникомпютър. Той трябва да е достатъчно бърз, за да превръща онлайн непрекъснато постъпващата картина в серия от инфопакети, а това предполага високи възможности и на останалите компоненти. Любопитствам какъв е обемът на паметта. Отговорът надхвърля всичките ми очаквания.

— Петстотин и дванайсет гигабайта — казва скромно той и се захилва радостно като дете, когато аз се ококорвам. — Защо питате?

— Исках да разбера дали минисамолетът прави пълен запис на картината.

— Записва я за в случай, че по някаква причина предавателят не работи добре.

— Очаквах, че вашите птички ще се разпадат също тъй бързо като компютрите — признавам аз, — но очевидно те не са изцяло органични.

— Органични са и се разпадат — поправя ме Кю, — но при взривяването паметта се изхвърля настрани и остава незасегната от процеса на разлагането.

Интересно ми е как я откриват после, но този въпрос може да почака. По-важното е друго.

— Освен видео дроновете могат ли да правят и аудио запис?

— Техническа възможност има, обаче монтирането на микрофон ще доведе до известно ограничаване на дължината на полета заради увеличеното тегло.

— Колко означава „известно“?

Той вдига глава към тавана и присвива очи. Устните му започват беззвучно да шават.

— Около миля, най-много две — съобщава ми накрая резултата от своите пресмятания.

— Тогава ще ви бъда благодарен, ако монтирате и микрофон. Едни мои съседи казват: „Ако е гарга, да е рошава.“

Кю се ухилва широко.

— До утре ще ги имате рошави.

Мобилният ми телефон иззвънява. Докато го вдигам към ухото си, виждам, че Кю отново се връща към своето крилато творение.

— Джон, ела веднага при мен — прошепва гласът на Ди в ухото ми.

— Веднага, сър — отвръщам аз и като затварям телефона, се обръщам към шефа на техническата служба. — Благодаря за интересната лекция, Кю.

Той с мъка отлепя очи от своята механизирана птичка, за да ме погледне.

— Няма за какво, Джон. Само не забравяйте да отделите половин час за обучение, преди да заминете. Дроновете се управляват лесно, но има някои тънкости, които трябва да усвоите.

 

 

Интерлюдия

Брегът на Амударя

Изгряващият резен от слънцето надзърна от падината между двата пясъчни хълма, а сетне се притули зад по-високия. Момчето замижа — в очите му за миг блесна пълноводната Амударя, през която светилото беше прехвърлило огнената си диря. Ветрецът сякаш стихна, щурците замлъкнаха и уханието на пръснатите тук-там миниатюрни полянки от цветя и билки край пътя се сви нейде зад усещането за сигурност и уют, което лъхаше от очертаващия се под просенената бяла тъкан кльощав гръб на дядо му. За известно време в околната пустиня се разнасяше само проскърцването на поклащащата се каручка и редките подвиквания на стареца към магарето.

После далечен гръм прекъсна съня от детството и Каландара се върна в настоящето или, казано с други думи, в очакване на нещо неприятно. Огледа се, видя около себе си стените на укрепения дом и се отпусна. Зад отворения прозорец плискаха непокорните вълни на реката — уж някогашната, но няколкостотин мили по течението по-нагоре.

Единствената неприятност, която го споходи, беше мисълта, че старостта наближава. Все по-често сънят го издебваше за четвърт час в средата на деня и го напускаше също тъй внезапно, оставяйки след себе си краткотрайна слабост. Каландара знаеше какво означава тя — че времето му изтича и той няма дълго да се радва, че е постигнал най-голямата си цел. Ако изобщо успееше да я постигне.

Беше се примирил, че слугите на Злото няма да пълзят десетилетия наред в краката му като покорни роби, но мечтаеше да изпита в пълна мяра сладостта на неограничаваната от нищо власт. Макар за ден, но да живее като победител.

Той се усмихна на укротената си мечта и пак притвори клепачи. Там, в съня му, магарето пощипваше трева от голямата зелена туфа край реката, а дядо му забиваше клон след клон във водата на метър от брега. Докато забучи последния, поувехналите листа на първия вече се бяха изправили. До месец–два реката щеше да натрупа кал и пясък между новите върбички и да увеличи площта на нивата им с още триста квадратни фута. Така догодина щяха да допълнят оскъдния си залък с още зеленчуци.

Момчето знаеше, че сега предстои най-хубавата част. Дядо му ще извади от кошницата хляб, буца сирене и четири-пет домата и след първите няколко залъка ще подхване любимите истории на внука — за пророка Заратустра и за последния хорезъмски владетел Джалолидин Машуберди, който разгромил войските на самия Чингиз хан.

Не знаеше обаче, че съветските ръководители — прослойка тесногръди функционери без представа какво е това история, благородство, чест — са нанесли поредния си удар върху хилядолетната цивилизация на родната му страна. Първият беше нанесен още в детството на дядо му. За да създадат СССР, Ленин и Сталин откъснаха от снагата на Узбекистан десетки градове и територии и ги подариха на околните републики, чието номадско население нямаше поминък.

Вторият дойде в детството на баща му. Хрушчов и Брежнев направиха всичко, за да превърнат цветущия Хорезъм в огромна памучна плантация. Ала тъй като памукът беше ненаситен за вода, руснаците утроиха броя на хилядолетните напоителни канали, за да отведат до безкрайните плантации живителната влага на Амударя. Момчето не знаеше, че това е първата година, през която пустинята Казълкум ще пресуши до капка водите на реката и те не ще успеят да стигнат до Аралско море.

Не знаеше, че когато на следващата пролет отидат за пръв път на нивата, при вида на изсъхналите дръвчета и пръснатите тук-там локви — единствен спомен за пълноводната река — дядо му ще си отвори устата и няма да я затвори дори в съда. Че ще го признаят за виновен по пет члена от Наказателния кодекс и два месеца по-късно ще съобщят на синовете му да отидат в затвора, за да приберат тялото на стареца и да го погребат.

Каландара скръцна със зъби. Срамът от малодушието на баща му и чичо му, които не посмяха дори да възроптаят, не беше престанал да го задушава. Ала именно този срам му попречи да се превърне в тяхно подобие и го подтикна да напусне завинаги дома си при първата възможност.

И тя настъпи под формата на задължителната военна служба. Той се вкопчи в нея като в спасителна опора й впрегна всичката си енергия и воля, за да изпъкне сред всеобщата сива маса. Не се щадеше, не щадеше и другите, а в съветската казарма това беше най-добрата препоръка. Предложиха му да влезе в офицерска школа и да остане в армията.

От този момент нататък всичко взе да се променя като в магически калейдоскоп. Всяка спънка и всеки неуспех се превръщаха в нов шанс и победа.

Службата на онзи остров, която всеки друг би приел като незаслужено наказание, го запозна с такива лостове за влияние над човешката природа, които един по-слаб мъж не би и помислил да използва. Отвличане, шантаж и мъчения — този съвършен коктейл беше вкарал в ръцете му физическия виновник за смъртта на Малик и за изчезването на съдбоносните пергаменти. Каландара очакваше в близките дни Парвез да дойде от Кабул и да му съобщи името на истинския организатор и къде се намира сега ръкописът.

След това — все тъй педантично, както досега, — щеше да подготви всичко за големия си удар. Най-напред щеше да отмъсти на руските военни, заради чиито смъртоносни щамове си беше забранил да се жени и да има собствени синове. Примамиха го на онзи остров с щедри обещания. За опасността да му се родят изроди, а не нормални деца, му съобщиха едва когато сдаде багажа си, за да замине за Афганистан като политически заместник-командир на специална военна част.

Така руснаците заеха първо място сред онези, на които имаше да отмъщава.

 

 

Ди не прекъсва разговора си по телефона, а гостоприемно протяга ръка: „Избери си място.“ Сядам на един от столовете около дългата маса, чиято тясна страна е опряна в средата на бюрото му, и обхождам бавно с поглед лондонския му кабинет.

В сравнение с брадфордския този изглежда аскетично суров и скучен. Онзи е на човека, този — на заемания от него пост. Единствената вещ, която носи отпечатъка на собственика си, е окачената на стената сабя. Изящната стоманена дантела на ефеса й би създавала усещане за парадна показност, ако явно получената в бой вдлъбнатина от лявата страна на острието не навяваше мисли за смъртоносна ефективност. Вероятно Ди не е единственият в рода си, който се отличава с подобни качества.

С две кратки „Не“-та и едно „Доскоро“ той приключва разговора и без да губи темпо, казва:

— Джон, легендите на целия екип са уточнени и всички необходими документи са готови. Датата на вашето заминаване зависи само от един физиологичен показател. Колко бързо ти расте брадата?

Въпросът не ме радва. Очевидно ролята на гладко обръснатия супер шпионин отново ще бъде запазена за някой друг. Тъй като не зная каква ще е желаната дължина на обрастването, предпазливо отговарям:

— Два дни, за да изглеждам приятно небрежен; седмица, за да заприличам на латиноамерикански партизанин; две седмици, за да вляза в образа на не особено богат афганистанец; месец — за талибан. Какъв точно желаете да бъда, сър?

Ди се обляга назад.

— За нас ти ще бъдеш най-важният член на екипа на професор Селин. За всички други — най-незабележимият. Казваш се Джалил Ахмад Нур и си пакистанец с британски паспорт. Легендата ти е съставена така, че да имаш максимална свобода на действията и да предизвикваш най-малко подозрения. Ти си шофьор на дилър на автомобилни резервни части, чието седалище е в Кабул, но той непрекъснато пътува по работа из цяла Средна Азия… Смущава ли те нещо, Джон?

— Кю е поставил своите надувни компютри в опаковки на твърде луксозна фирма за бельо, сър. Не мисля, че обикновен шофьор би си купувал нейните изделия с дузини. Предпочитам продукцията на някой не толкова известен производител.

Той придърпва към себе си настолния бележник-календар и записва две-три думи.

— Моля за извинение, Джон. Пропускът е и мой. Ще го оправим. Нещо друго?

— Не, сър.

Той продължава по навика си точно оттам, докъдето е стигнал:

— По препоръка на нашето посолство професор Селин го избра за гид, домакин и преводач на експедицията. Мисля, че се познавате от студентските години — Базъл Хензлоу. Имаш ли някакви въпроси?

Въпроси имам, но преди да си отворя устата, е добре да подредя спомените, свързани с някогашния ми състудент. Навремето Базъл се влюби в красива пакистанка — как ли й беше името? — и с това наруши много важна забрана. Едно от нещата, които първокурсникът в Брадфордския университет научава, е, че трябва Да бъдеш много предпазлив с пакистанките. Всички те имат неизвестен, но минимум двуцифрен брой братя и братовчеди, така че ако минеш известна граница, става почти невъзможно да дадеш заден ход…

Накратко казано, три месеца след началния остър пристъп на влюбеност Базъл се ожени, което предопредели обрата в бъдещата му кариера, защото той влезе във фамилния бизнес на своя тъст. Съмнявам се обаче, че с годините тъстът му е станал толкова известен, че да се ползва с препоръките на британското посолство в Кабул.

Ето защо е логично връзката между моя някогашен състудент и Сикрет сървис да не е чрез посолството и да не е от вчера. Като се вземат предвид и възможностите, които му открива официалният бизнес, се налага изводът, че мистър Хензлоу играе ролята на къртица на МИ6 в мюсюлманските държави от Средна Азия от години. Това прави положението ми доста деликатно, защото хората, които живеят постоянно на терена, понякога проявяват странна ревност към новодошлите. Вероятно виждат в тях потенциални съперници.

— Можете ли да ми опишете командната верига в експедицията, сър?

— Тази част от командната верига, която те засяга пряко, е съвсем къса. На практика ти си подчинен единствено на Базъл Хензлоу, който е твой работодател. Той на свой ред приема нареждания от ръководителя на експедицията професор Селин или, както ти ще го наричаш в своите доклади, Професора. На теория, разбира се, вторият човек в експедицията е другият професор — Атанас Добрев или Чужденеца, но той няма ръководни функции и може да поиска нещо от Хензлоу само чрез Професора. Между другото, кодовото име на Хензлоу е Главконит.

Аз се намръщвам. Главконитът е слоест зеленикав минерал, разновидност на слюдата, което в случая звучи много странно. Кодовите имена, които Ди подбира, обикновено имат втори, скрит смисъл, а Главконит не ми навява каквито и да било асоциации. Може би защото образува значеща двойка с друго име, което аз още не зная.

— Не чух моето собствено кодово име, сър.

Той се усмихва.

— Какво би казал за Адамант, Джон?

В сравнение с Главконит Адамант (диамант) не е някое обикновено име, а суперлатив и изобщо не се вписва в така описаната субординация. Само в очите на невежите, блясъкът на слюдата може да засенчи твърдостта на диаманта. Тук има скрито противоречие, което не ми се нрави. От една страна, подборът на имената подкрепя думите на Ди, че аз съм най-важният член на екипа, а от друга, легендата ми е да бъда подчинен на Базъл Хензлоу. Кой на кого ще дава заповеди? Противоречието трябва да се изясни веднага, защото в критична ситуация може да провали всичко.

— При какви условия мога да променя посоката на командната верига, сър?

Очите му проблясват за миг.

— Какъв би бил твоят личен избор?

Сега не е подходящ момент да бъда скромен.

— Да мога да го сторя в мига, в който преценя, че е необходимо.

Той кимва утвърдително.

— Правилно, Джон, но те съветвам за нищо на света да не избързваш, защото този акт ще разруши прикритието ти. Официалната задача на Селин и Добрев е да издирят и други откъси от онази прото-„Илиада“, на която Остриетата са се натъкнали в Мазари Шариф. Това обаче почти сигурно ще си остане само пожелание, опит Да спечелим от лотарията, като си купим билет. Затова пък ти ще разполагаш всеки миг с две ходещи енциклопедии за древния свят. А най-важната им функция, за която те не подозират, е да служат като димна завеса, зад която действаш ти. Базъл също би следвало да те смята и да се държи с теб като с подчинен — до мига, в който се наложи ти да поемеш контрола.

За пореден път се убеждавам, че при Ди всички действия, мимики и думи са съвършено премислени. Тъй като в Афганистан понякога секунди делят живота от смъртта, прехвърлянето на властта от Базъл към мен трябва да е мигновено, като с магическо заклинание.

— А как да го поема, сър?

— С една дума, Джон. Трябва само да му кажеш кодовото си име.

Това вече ме удовлетворява. Остава последният въпрос, който, разбира се, съвсем не е най-маловажен.

— Сър, нишките, по които мога да тръгна, са много малко. Има ли още нещо, което мога да използвам?

Той обръща листа на бюрото и го побутва към мен.

— Вчера един научен институт ни изпрати това тълкувание на знаците, изписани върху керамичната плочка, която ти показах в петък. Същата, която Остриетата са взели заедно с пергаментите в Мазари Шариф. Между плочката и пергаментите няма пряка връзка, защото тя е поне с три хилядолетия по-стара от тях, но пък в нея се говори за някакъв триединен тракийски бог. На мен лично ми се струва, че това е някакво ранно предусещане за християнството.

Очите ми пробягват по снимката и етапите на нейната компютърна обработка, а сетне се насочват към превода и поясненията към него.

(1) Три-един Бог (Троица или трима богове) обхващащ (живеещ в) Тракия.

(2) Свидетелствам пред Истината, че аз давам приношения на Великия Син на Бога.

(3) Аз възхвалявам Великия Бог.

(4) Божият храм е велика крепост и тайно защитено убежище.

Ако се транспонира на съвременен език, горният текст ще звучи приблизително така:

О, триединни Боже на Тракийската земя, заклевам се в Истината да ти поднасям всички полагаеми се жертвоприношения, о Велики Сине на Бога.

И само на теб ще се моля и теб ще възхвалявам, о, мой Боже (защото ти си) велик!

На теб, който сега си в твоя храм (аз се моля, чуй ме) спаси ме и ме защити (от всяко зло)!^[1]

На пръв поглед смисълът е ясен, но самата плочка ми напомня смътно за нещо, видяно през последните дни. Какво ли беше? За съжаление, не мога да си спомня.

— Мога ли да задържа този лист? Боя се, че засега надхвърля границите на моята компетентност.

— Надявам се да не е задълго, Джон. Вземи го.

Изглежда, че и двамата разчитаме на срещата ми с Атанас Добрев.

 

 

Интерлюдия

Някъде в Европа

До Бр.С.М.

Суверенен Върховен Командир

„Брате,

Страхувам се, че изказаното в твоето писмо предположение относно същността на въпросната информация е вярно. Опасността тя да попадне в ръцете на бездуховни хора е голяма, но от друга страна, това ни изправя пред голямо предизвикателство. Ако успеем да се възползваме по най-добрия начин от представилата ни се възможност, ние ще получим мощен инструмент за одухотворяване на голяма част от досега бездуховното профанно общество.

Получихме потвърждаваща се от два независими източника информация, че в най-скоро време британските тайни служби ще изпратят малък екип (експедиция?) на мястото, където се е провела споменатата операция. Засега в екипа влизат Джеймз Селин — професор по древни източни култури, и Атанас Добрев — професор по палеобългаристика. Останалите членове още не са определени.

Имаме сведения само за проф. Д.С. Преди пет години наш брат е сондирал неговото мнение по повод евентуалното приемане на професора в нашите редици. Проф. Д.С. се е изказал твърде недоброжелателно за Братството и е дал да се разбере, че предпочита да остане на досегашното си профанно ниво.

Ако имате нужда от логистична и техническа подкрепа за проследяване на действията и евентуалните находки на въпросния екип, не се колебайте да ни информирате. В редовете на мироопазващите войски има няколко членове на други ложи, които със сигурност биха могли да са ни от полза. Разбира се, най-добре би било, ако успеем да ги изпреварим и някой наш брат с подходящи знания и занятие замине незабавно за Балх и Мазари Шариф.

Бр.М.Т.

Суверенен Върховен Командир“

До тези, за които може да се отнася

„Братя,

Наскоро са били открити няколко важни пергамента. По всичко личи, че те са част от обширен текст, в който е закодирано древно знание с изключителна стойност.

За съжаление, тези документи са попаднали в ръцете на мощна профанна организация, чийто характер и възможности поне засега изключват вероятността документите да бъдат иззети или копирани, за да послужат за постигането на по-възвишени цели. И което е по-лошо — организацията, която сега ги притежава, подготвя експедиция за издирване на останалата част от текста.

Трябва да предотвратим възможността въпросните знания да бъдат използвани в ущърб на Свободните зидари, защото това може да направи невъзможно реализирането на Великите ни цели. Проблемът е, че документите са били открити в Афганистан, където няма редовно действаща ложа, а само неколцина временно пребиваващи членове от други ложи. Те обаче са възпрепятствани да действат, тъй като заемат такива постове в мироопазващите сили, че всичките им действия се следят от твърде много очи.

Затова призовавам всеки, който има възможност да се включи в спешното издирване на документите, да се обърне за повече информация към брат С.М., Върховен суверенен командир.

Бр.М.Т.

Върховен суверенен командир“