Джон Кей
Тракийският капан (8)

Глава 7
Клада-пръстенът

14 август

Лондон, Великобритания

Благодарение на организационния гений на Ди за малко повече от тридесет часа успяваме да уточним най-важните въпроси около предстоящата мисия. Признавам, че съм изумен не толкова от скоростта, с която неговите идеи добиват плът, а че изобщо подобна мисия е на път да се осъществи. Изглежда, че докато съм разчитал стари ръкописи в Баня, хората в МИ6 са придобили друг размах. Това ме изпълва с чувство за екипна гордост, макар че ексцентричността на Ди ме стряска, а темповете му са направо адски.

Предполагам, че идеята за екипа му е хрумнала покрай моето описание на светкавичната консултация по телефона. Вероятно през уикенда добре я е обмислил, защото щом вчера сутринта се появих в кабинета му, трескаво се зае да я реализира. Трябваше му един час, за да разбере, че въпросният телефонен консултант се нарича Атанас Добрев и е професор по древна история. Разкритието, че в Лондон живеят четирима британски учени, които познават професора, му отне още двадесет минути.

А сетне нещата се ускориха. Ди установи, че един от четиримата — професор Джеймз Селин, бивш уредник на библиотеката към Школата за ориенталски и африкански изследвания, се сприятелил с Добрев, когато Добрев шест месеца правил проучвания при него. До единадесет сутринта моят шеф успя да уреди чрез Форин Офис специално финансиране на замислената от него експедиция, след което позвъни на вече пенсионирания Селин и за две минути го омагьоса така, че онзи прие да се видят на работен обяд.

Ди се завърна от обяда с едва забележима усмивка на устните, което аз изтълкувах като белег за пълен триумф. Така се и оказа — професор Селин го уверил, че още следващата седмица е готов да потегли за Балх, особено след като там ще работи с „онзи мил човек и прекрасен учен професор Добрев“. Капитулацията на българина отнела малко повече време. Доколкото разбрах по-късно, основният проблем бил, че първоначално Добрев не можел да повярва, че е извадил такъв късмет.

Последното, което Ди свърши в три без десет, преди да тръгне за изслушване пред някаква комисия към Камарата на представителите, беше да уговори днешната ми среща с шефа на техническата служба. При тази демонстрация на ефективност не е чудно, че срещата е всъщност инструктаж.

— Ще разполагате с три безпилотни микро самолета или, ако предпочитате по-късия термин, три дрона за въздушно проследяване — съобщава той, докато намества на масата пред себе си малко кашонче — от типа…

Ненавиждам съкращенията и затова моментално изхвърлям от ума си последвалото петбуквено недоносче, като за по-сигурно временно преставам да го слушам.

Ди можеше да не замества истината с далечен намек, че човекът понякога бил обстоятелствен и имал леко завишени очаквания за уважителното отношение на другите към него. По-добре да ме беше предупредил, че ме чака среща с уникален досадник, който е склонен Да започва всяко обяснение от Адам и Ева и, на всичко отгоре, държи да го наричат Кю. Поемам бавно въздух и успявам да потисна желанието си да взривя цялата лаборатория заедно с него.

Обикновено съм по-търпелив, ала как да забравя, че преди десет години една такава джаджа едва не ме докара до близка среща от третия вид с хората на Бин Ладен? Като се обърна назад, виждам, че заедно с атаката срещу Световния търговски център в Ню Йорк моят случай е бил от първите отровни плодове на силно заразното и потенциално смъртоносно заболяване Techint-Elint или, с други думи, на американската мания добрата стара работа с агентурни източници да бъде подменяна със събиране на техническа информация и електронно разузнаване.

Докато мислено ругая шефа, съм пропуснал да забележа, че по някое време Кю е спрял да говори и сега ме гледа странно.

— Джон, зная, че в миналото сте имали известен проблем с една от разработките на моя предшественик, но ви уверявам, че с… — следва съкращението, което слухът ми отказва да възприеме — това няма да се повтори. Ако, разбира се, ми позволите да ви обясня как да си служите с него.

Гласът му звучи съчувствено, а прозиращата зад думите молба изглежда разумна — комбинация, на която не мога да устоя. Усмихвам се и кимвам.

— Съжалявам. Моля, продължете.

Кю обръща кашона върху масата и с професионален жест на фокусник го хвърля настрани. На масата остават няколко различни по големина светлокафяви картонени кутии. Любопитството ми се разиграва и аз се надигам от въртящия се стол. Той изчаква да доближа масата, като междувременно хваща ту една, ту друга кутия, сякаш се чуди с коя да започне. Очертаващата се перспектива да се занимавам на терена с „Направи сам“ започва да ме дразни. Вижда ми се прекалено… хм, ексцентрично да сглобявам шпионски самолетчета под носа на талибаните.

Кю въздъхва дълбоко.

— Всъщност, за дроновете ще ви обясня накрая. Ще започна с най-важното. Вие ще разполагате с първия изцяло шпионски компютър.

Дано да съм го чул добре, защото ако отново ми пробутва идиотските си съкращения…

— Моля? — казвам аз, надявайки се гласът ми да не звучи прекалено заплашително.

— Съжалявам. И други са ми казвали, че произношението ми е малко неясно — отвръща той с тържествуваща усмивка и отваря най-голямата кутия.

Аз ахвам — Кю изважда пачка мъжки слипове.

— Като казвам изцяло шпионски, имам предвид изцяло органичен, неподатлив на шпиониране, надуваем компютър^[1] — съобщава той, докато поставя слиповете на масата и започва да ги разглажда нежно с длан. — За еднократна употреба.

 

 

Интерлюдия

Брегът на Амударя

Откъм Амударя домът крепост приличаше на лекокрило бяло насекомо, кацнало с главата надолу върху седемдесетфутов хълм, за да пие вода от канала към реката. Но първоначалното впечатление за лекота и нестабилност бе измамно. Двадесетте невидими отвън стоманени пилона, върху който лежеше сградата, можеха да издържат три пъти по-голяма тежест.

Каландара натисна бутона на стената и металната врата над канала се повдигна напред и нагоре като козирка. Към спящата моторница една след друга плъзнаха две вълнички и тя посрещна своя стопанин и нахлулата обедна светлина с приветливо поклащане: „Хайде, отдавна не сме плавали.“

Той се качи на борда и застана зад руля. Моторницата изрева уверено и мощно като лъв. Бетонните стени усилиха звука до непоносимост. Каландара веднага изключи двигателя и изчака, докато отново започна да чува плясъка на вълните и северозападния вятър, който ги гонеше към брега. Не, сега беше прекалено напрегнат, за да изпита наслаждение от бясното препускане по реката.

Скочи на малкия пристан и тръгна към асансьора. На прага се обърна и пусна надолу металната врата. Луминесцентното осветление помогна на моторницата да възвърне предишния си сънен вид. Каландара изкриви устни и излезе. Щеше да се опита да запълни част от безкрайното чакане с малко сън.

 

 

Потресен от това колко погрешна е била преценката ми за него — този човек не е досадник, той е луд! — заобикалям масата така, че да застана по-далеч от него и по-близо до вратата. Нищо лично — обикновена предпазна мярка за в случай, че той внезапно стане агресивен.

Сега разбирам, че желанието на един именит мой колега да вдигне във въздуха екранния първообраз на Кю не е било гег или прищявка на сценариста, а дълбоко мотивирана психическа потребност. Поемам бавно дъх, за да прогоня съблазънта да се отдам на неконтролирано разрушение.

— Моля, прекарайте палец и показалец по ластика — продължава Кю, без да разбере каква опасност е избегнал току-що. — Отпред над емблемата ще напипате малко удебеление. Напипахте ли го?

Кимвам.

— Стиснете го.

Докато се чудя дали това не е някой дебелашки номер, Кю протяга ръка и взима слиповете.

— Извинете, редно е аз да ви покажа.

Пръстите му се напрягат и в следващия миг желанието ми да вдигна лабораторията във въздуха се изпарява. Чува се тихо изсъскване и слиповете в миг се раздуват до нещо с големината на футболна топка, но далеч не тъй симетрично. Усещам, че шефът на техническия отдел е вперил поглед в лицето ми, но просто не мога да престана да се кокоря. Нещото продължава да расте по-бавно и само в някои посоки и за десетина секунди заприличва на… О, Господи!

Когато предметът достига определения си размер и спира да расте, той вече не е бял, а сив, и изглежда досущ като отворен ноутбук, чийто екран сключва ъгъл от около 120 градуса с клавиатурата. По обърнатата към мен матова наклонена повърхност, която очевидно изпълнява ролята на дисплей, пробягват светлинки и в центъра й се появява емблемата на една не особено популярна сред широката публика фирма.

— Екранът може да се използва и като скенер, който е много дискретен и незабележим, защото работи в инфрачервения спектър — съобщава гордо Кю. — Сега ще ви помоля да сложите лявата си длан върху екрана, за да я сканирам и да обезопася останалите компютри, с които ще работите. Ако някой друг, освен вас се опита да включи такъв компютър, ще предизвика микровзрив, разкъсване на втвърдената обвивка, изтичане на инертния газ, проникване на атмосферен въздух във вътрешността и в резултат от това — ускорен разпад на всички елементи вътре.

Колкото и да съм впечатлен, не мога да не отбележа един явен недостатък на неговото творение.

— Казахте, че това е компютър за еднократна употреба. Мислите ли, че е практично всеки път да започвам работата си отначало?

Забелязвам, че върти между пръстите си значката на известна автомобилна фирма.

— Предполагам, че според вашата легенда вие ще им бъдете клиент, служител или дилър, така че ще имате основание да носите това на ревера си. Мисля, че е доста удобно винаги да имате подръка миниатюрна флашка, която трябва да се пъхне ей тук — и Кю втъква иглата на значката в миниатюрен отвор в дясната част на клавиатурата.

— Надявам се, че не ми давате недоизпробвани прототипи — подхвърлям.

Кю трепва като ужилен.

— Уверявам ви, че вие ще получите първите двадесет и четири бройки от редовна производствена серия… доста ограничена, разбира се — отвръща той след кратка пауза.

Докато обмислям евентуалните причини началото на моята мисия да съвпадне с пускането на въпросната „редовна серия“, той ме кара да кажа няколко пъти „Афганистан“ — с различна скорост и височина. Оказва се, че надувните компютри са снабдени и с втора защита — чрез разпознаване на гласа. Полагам известно усилие да се отърся от неприятната мисъл дали това не е с цел да се избегне разкриването на авангардната му технология, в случаи че някои неизвестен враг се сети да допре безжизнената ми длан до екрана.

Какво ли е породило необходимостта от разработването на подобен неподатлив на шпиониране компютър? И какъв е смисълът от всички тези предпазни мерки, след като Ди изрично настоя редовно да му изпращам писмени доклади? Все пак слабото място на всяка комуникация е каналът, по който тя се осъществява — бил той Интернет, радиовръзка или някакъв друг способ.

Кю сякаш прочита мислите ми.

— Разбира се, би било крайно неразумно да хвърлим толкова усилия за обезопасяване на компютъра, без да се погрижим и за сигурността на връзката — казва той, като оставя на мира компютъра и посяга към следващата кутия. В нея има метална химикалка с цилиндрично тяло и цял куп дебели пълнители. Кю изважда един от тях.

— Това е… — подхваща с гордост той, но рязко млъква. Вероятно нещо в изражението ми го кара да преглътне следващото съкращение, защото той продължава на разбираем английски: — Това е неуправляемо радио предавателно устройство за големи височини. Изстрелва се по следния начин. Махате конусовидния предпазител отгоре и поставяте предавателя…

Думите му са съпроводени с действия. Кю отвърта върха на химикалката и натиква в нея пълнителя в обратна на нормалната посока, при което се чува ясно изщракване.

— Спусъкът, разбира се, е маскиран като бутон. Когато го натиснете, пружината изстрелва микропредавателя на височина около 150 фута, при което намиращата се вътре капсула с хелий под налягане раздува малък балон от свръх тънък кевлар. След като балонът се издигне над трийсет хиляди фута, прикрепената към него антена се насочва автоматично към един геостационарен комуникационен спътник и излъчва компресиран сигнал, съдържащ вашата информация. Оттам сигналът се ретранслира до Централата заедно с останалата информация.

Докато го слушам, в съзнанието ми се върти един въпрос. Какво ли би извлякъл неговият психоаналитик, ако научи за склонността му да се забавлява с бързо издуващи се предмети? Дали съм доловил вярно и друга негова склонност?

— Предполагам, че след определен брой излъчвания балонът се самовзривява и съдържанието му се разлага за броени минути — проверявам своята догадка.

— За броени секунди — щастливо се ухилва той. — Схванали сте идеята. При всички компоненти от системата е предвидена поне двойна защита, за да осигурим максимална безопасност за агента. И понеже стана дума за безопасност, трябва да знаете, че ако изстреляте устройство, на което не е направен запис, то автоматично започва да излъчва сигнал „Мейдей“^[2]. В компресиран вид, разбира се.

Защо някак съм очаквал тези думи? Дали по време на инструктажа мисълта, че ми предлагат да работя с върховите постижения в тази област, не е проникнала незабелязано в моето съзнание? С изненада установявам, че гледам на Кю с други очи. Бъбривият досадник е изчезнал и на неговото място стои човек, комуто не мога да не се възхищавам, един съзнателно обрекъл се на неизвестност Стийв Джобс на шпионажа.

Освен това резултатът от любовта, която той проявява към своите творения, за мен наистина означава по-голям шанс и сигурност. Ако се случи провал, може би именно допълнителните защити на Кю ще накарат евентуалните ми похитители да сметнат, че съм по-ценен жив, отколкото мъртъв.

Поводът за тази не дотам приятна мисъл е фактът, че въпреки предприетото издирване отвлеченият командир засега не е открит.

 

 

Интерлюдия

Кабул

Не знаеше къде се намира и как е попаднал тук, не знаеше дали е ден, или нощ, не знаеше дори кой е, но отчаяно се бореше да събере в едно своето разпарцаливено от психотропните вещества съзнание. Върху главата му бе наметната воняща торба, която го задушаваше, но не спираше нито лудия танц на цветните петна пред очите му, нито хаотичния грохот, разтърсващ цялото му тяло. Когато се опита да я свали, разбра, че ръцете и краката му са завързани. Усилието изчерпи всичката му енергия и той усети, че пропада обратно в мрака и космическата самота. Грохотът заглъхна и Патрик О’Флехърти с облекчение помисли, че умира.

После внезапно видя нейде долу собственото си окървавено и насинено тяло. Беше разпънато с каиши върху метална маса в обляна с ярка светлина стая без прозорци, която като че ли нямаше таван, защото той някак си се рееше поне на тридесет стъпки над пода. Двама мъже се бяха надвесили над неговото тяло. Някой беше свалил торбата от главата му и при вида на лицето, което всяка сутрин гледаше в огледалото, докато се бръсне, паметта на Патрик се върна.

— Е, Ахмад, казах ли ти, че ще прескочи трапа? — клепача му и блесна с лампичката на офталмоскопа в зеницата му. — Тия копелета са обучени да оцеляват — засмя се хрипкаво и прибра уреда в джоба си. — Този обаче няма да го изпусна. Ще го накарам да ми каже и майчиното си мляко.

— Какво ще ти каже, като нищо не знае? Ако знаеше нещо, досега да го беше издал. Или са хванали не когото трябва, или информаторът на Джамал го е излъгал. Боклуци! — отговори Ахмад.

Другият нахлузи обратно торбата върху главата на завързания мъж и посочи с брадичка към лявата му предмишница.

— Не са сбъркали. Виждал ли си такава татуировка? Две ръце и сърце с корона. Военните си умират за такива глупости.

„Говорят за моя Клада-пръстен“, помисли Патрик. Беше поискал да го татуират преди десет години и оттогава този символ на любовта, приятелството и лоялността се бе превърнал в един от вътрешните му устои наред с името, семейния девиз и коронованите прадеди. Сега споменаването на пръстена избистри съзнанието му. Лошото беше, че това доведе и до загубване на мисловната картина на помещението с двамата мъже.

„Не позволявай да разберат, че си се свестил. Те така или иначе ще го усетят, но ако ги заблудиш, ще разполагаш с няколко минути, през които да планираш по-нататъшните си действия, без мъченията да ти накъсват мисълта“, обади се отнякъде неговият инструктор от JSIU^[3]. Патрик се съсредоточи и опита да помръдне леко пръсти.

До мозъка му не достигна никакъв обратен сигнал, което беше хем добре, хем лошо. От една страна, отсъствието на болка означаваше, че той все още има пръсти и неговите мъчители не са ги рязали или трошили. От друга, липсата на каквото и да било усещане говореше, че каишите спират притока на кръв и че дори да успее да се развърже, ще минат няколко минути, преди да може да си служи с дланите и пръстите.

Следващият опит му подсказа, че положението с краката е по-добро. Усещаше ги, което означаваше, че ако побегне, няма да се строполи на пода заради влошена координация на движенията.

Но накъде да бяга?

За съжаление, през оня кратък миг, когато по незнаен начин се беше отделило от тялото му, неговото съзнание не му показа нищо извън стаята за разпити. А щеше да е много хубаво, ако разполагаше с целия план на сградата, помисли Патрик, и се зарадва на добрия знак. Щом виждаше комичната страна на нещата, значи мозъкът му започваше да преодолява въздействието на гадостите, с които го бяха атакували.

Но макар мозъкът му да се справяше, тялото очевидно го предаваше. То трептеше сякаш бе изпълнено с тънък звън — сигурен белег за крайно изтощение. „Откога ли съм в плен?“ — запита се Патрик и веднага се смъмри за неуместната мисъл. По-важно беше колко още може да издържи в тази неравностойна битка. В сегашното му състояние бягството беше обречена авантюра. Трябваше на всяка цена да ги накара да го свалят от масата и Да го нахранят, за да събере малко сили. Решението, до което стигна, беше парадокс, достоен за поколенията крале, остроумци и писатели в рода му.

Патрик потърси опора в семейния девиз.

— Съдбата обича смелия — прошепна.

Някой рязко разтърси раменете му.

— Какво каза? — гласът на Ахмад бе напрегнат.

Патрик люшна глава наляво. Разхлаби мускулите на лицето си и леко отвори уста. Два силни шамара му донесоха усещането за няколкодневна брада, а отказът му да отвори очи — кана студена вода в лицето.

Той се възползва от неочакваната помощ и се разкашля, за да изхвърли незабелязано въздуха от дробовете си, а сетне задържа дишането си.

— Задушавам се… — захъхри.

Лицето му почервеня и тялото му се отпусна. Ако провокираният му пристъп накараше двамата му мъчители да го развържат, временната загуба на съзнание щеше да се окаже ниска цена.

— Карим, губим го — панически изкрещя Ахмад. Другият заби нещо парещо в ръката му, но Патрик не му обърна внимание, защото в момента разглеждаше надгробната си плоча.

Келтският кръст отгоре прилягаше идеално на буквите, с които бе изписано името му. Плочата стоеше здраво върху нисък постамент между ивицата камъни, дала своето име на някогашното село и символичния пръстен, и крайбрежната променада към Солтхил, а няколко метра по-нататък се носеха хладните вълни на Голуейския залив. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че зад гърба му са игрищата в Южния парк. После картината избледня и отстъпи място на хладната решимост.

— Много лесно се плашиш. Просто е забравил проклетия им девиз и се опитва да го налучка. Само че колкото и да дръзва, не може да победи — изхили се Карим толкова отблизо, че Патрик се разтревожи. Вместо да потъне в полудрямката, която би му позволила да обмисли следващите си ходове, съзнанието му се връщаше бързо. Той отново спря да диша.

Изглежда че този път прекали, защото съзря до нозете си забулена бяла фигура. Тя повдигна заплашително ръка и Патрик усети как нечии невидими челюсти се впиват в неговата плът и започват да я дърпат в различни посоки.

„Помни, че ти си цялостен и неуязвим — чу Патрик гласа на своя наставник. — Трябва само да излезеш от тялото си. Направиш ли го, ще разполагаш с няколко кратки мига, през които те нищо не могат да ти сторят. Използвай ги, за да се оттеглиш по-навътре, към най-силното у теб, това, което никой не може да ти отнеме — гордостта и бойния ти дух! Впрегни ги в работа, впрегни и цялата си вяра.“

И Патрик го послуша. Надигна се и се изправи лице в лице срещу бялата фигура. Пред него стоеше красива жена, която го гледаше изкусително. С усилие на волята Патрик вдигна ръка и й даде знак да си върви. Тя се усмихна разбиращо и се стопи във въздуха.