Джон Кей
Тракийският капан (5)

Глава 4
Торба лъжи

10 август

Брадфорд, Великобритания

Четири часа лениво каране по Ml — никога не съм предполагал, че може да е толкова приятно отново да бъдеш зад волана на нормална, неконтинентална кола и от правилната страна на пътя — и аз се озовавам в града на най-щастливите и най-безгрижни пет години от живота ми. Завръщане в Брадфорд — тринадесет години по-късно!

На светофара завивам вдясно по „Нелсън стрийт“ и след двайсетина метра паркирам. Сградата на полицейското управление на Южен Брадфорд отпред е чистичка и свежа, ала червеникавата грозотия от другата страна на улицата не е спечелила нищо от битката с времето. Прозорците на първия етаж са зазидани с различни по цвят тухли, а между дръвчетата се вижда табелата на новия собственик — „Уърлд Аутрийч Чърч“. Made in USA, разбира се, ако се съди по логото и претенцията, която направо крещи от името.

Пресичам „Нелсън“ и тръгвам по „Клифърд стрийт“, за да погледна сградата, която ме интересува, от другата страна. След малко осъзнавам, че съм избрал отсрещния тротоар — сякаш иззад ъгъла може да изскочи нещо голямо и неприятно агресивно. Единственото голямо нещо на паркинга от другата страна на сградата обаче е табелата на УАЧ. Кулата и часовника на кметството облагородяват донякъде гледката, макар дърветата покрай „Крофт стрийт“ да са пораснали толкова, че самата сграда вече изобщо не се вижда. Е, поне вече съм наясно, че „местната черква“, в която Ди ме е поканил на служба, не е старото му убежище, а университетския бар, където навремето Пийт ме запозна с него.

Изкачвам добре познатите ми единадесет стъпала към „Манчестър роуд“ и се вторачвам в преградата между двете три лентови платна, по които фучат коли. После примирено тръгвам вдясно и пресичам по пешеходната пътека. „Добре е да изоставиш балканските си навици“, смъмрям се аз, когато поемам по „Рейхил Гроув“. Това тук не е тихият град Баня, където пешеходците се чувстват като царе и описват всевъзможни дъги и зигзази по уличното платно. Вече съм в цивилизацията.

* * *

Когато наближавам сградата на Студентския съюз, усещам, че устните ми се разтеглят в усмивка и ускорявам ход. Влетявам в „местната черква“ и се заковавам на място. Очевидно наскоро е имало основен ремонт.

С тези огромни плазмени екрани новият „Спортс Бар“ изглежда страхотно. Само дето няма нищо общо с предишното заведение — и то не само защото в момента е почти празен. Вижда ми се клинично чист и някак стерилен — сякаш интериорът е проектиран специално, за да заличи всичките ми студентски спомени.

Някой се надига иззад една ниска масичка в дъното вдясно и леко повдига длан към мен — Ди.

— Мога ли да седна при вас, сър?

— Чувствай се поканен — той прави жест към ниска табуретка, на масата пред която има висока чаша, пълна с жълта течност. — Позволих си да ти поръчам портокалов джус. Доколкото си спомням, навремето го харесваше.

— Все още, сър. Благодаря.

Сядам и очаквателно го поглеждам. Ди не губи време и открива разговора:

— Джон, преди да минем към по-сериозни теми, би ли удовлетворил моето любопитство?

— Бих искал, сър.

— Къде живя през последните три години?

— В България, сър. Град Баня.

Челото му се набръчква в опит да си спомни откъде му е познато това име.

— Близо до Карлово. В Долината на тракийските царе — подсказвам аз.

— Тази Баня нямаше ли нещо общо с последния български цар? Как се казваше? Симеон Втори?

— Точно така, сър. Той е роден там и съседите твърдят, че от време на време идва във вилата си. Тя е на четвърт миля от моята къща — отвръщам с неочаквано за мен самия задоволство.

— Интересни съседи имаш. Не беше ли той човекът, който се отказа от короната заради някакви имоти?

— Така мислят само половината българи, сър.

— Добрата или лошата половина? Какво казват останалите?

— Че Симеон се е отказал от трона и е станал премиер заради народа си.

— Браво на тях — казва той с каменно лице и изведнъж сменя темата: — Нали не носиш мобилен телефон?

Успокоявам го, че в момента мобилният ме чака в чекмеджето на кухненския ми бюфет на две хиляди мили от тук, и няколко секунди мълчаливо се изучаваме. За разлика от бара Ди изглежда поовехтял — въпреки елегантното сако, шикозната вратовръзка и иглата със златен монограм. Или може би именно заради тях.

Какво ли вижда той у мен? Добре поддържан бивш агент, който след като е излязъл от играта, се е отдал на спортни занимания и родовата склонност да разчита надписи на езици, които поне от две хилядолетия никой не говори? При мен това тръгва от първия братовчед на прапрабаба ми — прочутия Хенри Роулинсън, който е разчел клинописа на Акад и Вавилон.

Ди обаче ми предлага съвсем друга гледна точка:

— Джон, ти си като Дориан Грей. Бих казал, че изобщо не си се променил, ако не беше този изненадващ тен. Изглеждаш потресаващо здрав и пълен с енергия.

Като се вземе предвид подозрителната препратка към Дориан Грей, „здрав“ вероятно е нещо средно между укор и оплакване: „Докато ние се борим с враговете, ти си живееш живота.“ „Пълен с енергия“ пък е прозрачен намек, че ей сега ще поиска да впрегне тази енергия в нещо полезно и родолюбиво.

— Благодаря, сър.

Още една минута мълчание. Не вярвам да не е подготвил предварително малката си реч, така че проблемът сигурно е в мен. Дали в лаконичния ми отговор е доловил липса на ентусиазъм?

— Джон, трябва да ти призная, че външният ти вид много ме обнадеждава. Предполагам, че си поддържал ума си и духа си тъй добре, както си поддържал тялото. Успя ли да разработиш теория за дезинформацията?

Влизането в режим на признания никак не ми е приятно, защото изведнъж виждам спокойния си природосъобразен живот в Баня в съвсем друга светлина — като три години интелектуално лентяйство и лекуване на несъществуващи емоционални травми. Няма как, налага се да разруша надеждите на Ди.

— За съжаление, сър, не успях да стигна много по-далеч от първоначалната идея за носещата и модулиращата информация.

Нито едно мускулче не трепва на лицето му, но Ди някак помрачнява.

— Жалко. Откакто ми помогна да създадем онази Торба лъжи, никой не е предложил нещо ново. Разбира се, нямам предвид компютърни и технически новости.

Тук се налага да направя едно пояснение.

Преди години ми хрумна как чрез един математизиран метод могат да се предотвратят нови провали от типа „Ким Филби“. Ди хареса идеята и поиска да разработя техническите подробности, структурата и правилата за работа на новия мини отдел за сегментирана сигурност, който щеше да му е пряко подчинен.

Идеята ми беше новият отдел за сигурност да композира така наречената „носеща информация“ — убедителна смесица от полуистини и проверени факти. След известно време към носещата информация се добавят модулиращи късчета. Това обикновено са внимателно подбрани факти, които, без да са от жизнено за Сикрет сървис значение, биха представлявали интерес за всеки чужд шпионин.

Случайно подбрани комбинации от модулираща информация стигат до очите или ушите на един или друг служител. Красотата на метода е в това, че различните модулиращи късчета променят силно начина, по който запознатият с тях човек възприема носещата информация. Ефектът е като от маркиране на мненията с индивидуален оцветител.

Крайната цел е чрез проследяване на това каква информация е стигнала до конкретната чужда разузнавателна централа — например ФСБ или ГРУ, двата кита на руското разузнаване — да се определи кой е техният агент или неволен информатор в нашите редици. На подобен принцип — регистриране на отразени от околните предмети сигнали — се основава действието на холографията.

Верен на себе си, Ди нарече метода PARCIL (Premeditated and Randomized Controlled Information Leaking — Преднамерено и рандомизирано контролирано изтичане на информация). От тук нататък и методът, и тримата членове на отдела получиха кодовото название „Parcel of Lies“ (Торба лъжи), което доста точно отразява същността на идеята.

Само след три месеца Торба лъжи вече можеше да се похвали с елиминирането на един двоен агент на ниско равнище и двама дърдорковци. Един от тях заемаше такъв пост, че с непредпазливостта си можеше да нанесе повече вреди, отколкото двойният агент.

Много по-късно, когато заедно с няколко колеги бяхме изпратени в Афганистан, за да открием местонахождението на Осама бин Ладен, можах да оценя работата на отдела от съвсем друга гледна точка.

Вече бяхме сигурни, че шефът на Ал-Кайда се намира в една планинска долина, където може да бъде заловен. Мъжете от САС трябваше да бъдат разделени на викачи и стрелци. Стрелците щяха да заемат позиции в края на долината, за да отрежат пътя на Бин Ладен, а викачите — да я претършуват. Само че САС се намираха под американско командване, а американските генерали предпочитаха той да бъде убит не от САС, а от хората на „Делта форс“. И което се оказа фатално: генералите се бояха да позволят смъртта на свои войници.

Тази шизофренична колебливост имаше и други последици освен измъкването на Осама. Ако междувременно Ди не беше натоварил Отдела за сегментирана сигурност да обработва и постъпващата от най-горещите места по света външна информация, вашият предан Джон Кей сега едва ли щеше да бъде в състояние да ви разказва настоящата история.

След анализа на сведенията от два афганистански източника едната Торба лъжи вдигнала тревога. Предполагали, че някой от действащите за установяването на местонахождението на Обама британски агенти е разкрит и е само въпрос на време муджахидините да организират покушение срещу него.

Научих това месеци след телефонен разговор, който се състоеше от една-единствена фраза: „Искам да хванеш самолета в 15:30 и след година да те видя в Лондон.“ И Ди затвори, преди да успея да кажа: „Да, сър.“

Не зная какво му бе струвало да разпилее във всички посоки агентите си на терена в последния момент, но от някои изпуснати думи впоследствие разбрах, че светкавичните му действия бяха спасили именно моя живот. Два часа след като получих съобщението му, вече летях по обиколен маршрут към Тайланд. В посолството ме очакваше комплект нови документи и избор между пет временни убежища, където да замета следите си. Реших да се направя на луднал по Изтока авантюрист и в късния следобед на другия ден се озовах в будистки манастир с поне десетсричково име — някъде в планините недалеч от Чианг Май.

Като изключим постоянното усещане за недояждане и глад, с което скоро се примирих — вероятно омаломощен от редовните духовни практики, — манастирът ми се видя като късче от рая. Прекрасно езеро, пълно с необезпокоявани от никого риби (за будистите там убийството на животно е тежък грях), покрай което извива красива алея с пейки за медитация (два пъти по два часа дневно), свеж планински въздух (доста хладен между 3 и 5 сутринта) и издигнато на колове бунгало със собствена веранда.

От пръв поглед се влюбих във верандата и три утрини посрещах там изгрева на слънцето, докато произнасях като мантра името на манастира. На четвъртата разбрах, че не съм единственият слънцепоклонник. Между бамбуковите пръти на пода видях двуметрова змия.

Някое време се чудих дали е по-красива, или по-смъртоносна, а сетне отидох при игумена на манастира. Той внимателно изслуша описанието на змията.

— Какъв щастливец си ти! — рече той и чак притвори очи, за да изрази завистта си. — Сега всеки ден ще можеш да медитираш върху смъртта.

Нямаше смисъл да му обяснявам, че в Афганистан шест месеца съм медитирал непрекъснато на тази тема. Отидох в бунгалото и за пет минути си събрах багажа. Исках да живея в държава, която да е по-близо до Англия, да има по-малко отровни змии и имената да са по-къси.

Това беше една от причините — след като получих още две мисии от Ди и едно неочаквано наследство от втория братовчед на баща ми — да се оттегля от работа и да се заселя в Баня.

Докато през ума ми преминава цялата тази история, Ди се справя с разочарованието си и невъзмутимо продължава:

— Джон, призовах те, защото някои събития подсказват, че става нещо странно. Не можем да използваме обичайните канали, а съм убеден, че ще направим груба грешка, ако не се намесим.

Подготвил се е, и още как. Успя да ме заинтригува, преди дори да е започнал. Сега дръпва от лулата и с наслаждение пуска тънка струйка дим към тавана. Според мен това е добре изчислена пауза, за да увеличи напрежението.

— Ще ти изложа всички известни факти по случая, така да се каже, отвън навътре, защото ако тръгна от най-същественото — по начина, по който аз го виждам, може би ще блокираш като всички нас. И ще те моля да реагираш на онова, което чуваш, незабавно и с всяка идея, която ти хрумне. Не се колебай да ме прекъсваш колкото и странни да ти се виждат твоите асоциации.

Ди явно се опитва да ме мотивира, като ми предлага нов вариант на една отдавнашна игра помежду ни. Това ми се вижда странно. Той би следвало да знае, че чука на отворена врата.

— Нещо като брейнсторминг, но без ясно определена цел, така ли? — опитвам се да уточня условията, докато го гледам изпитателно.

Ди непроницаемо се усмихва и вдига своята чаша.

— За свободните асоциации.

— За свободните асоциации.

Отпива глътка от портокаловия джус и се привежда леко към мен.

— Преди три седмици разузнаването в Афганистан е проследило…

— Значи не е толкова спешно.

— Моля?!

— Нали искахте, сър, да ви прекъсвам с коментари…

— Ясно, ясно — той махва с ръка. — Слушам те.

— Каквото и да е онова, което е в ход, то очевидно не изисква светкавична намеса. Иначе нямаше да изчакате три седмици, преди да ме призовете под знамената. Освен ако тези три седмици не са били необходими, за да съберете допълнителна информация. Това пък предполага някаква специфична област, за която в момента на събитието Сикрет сървис не е разполагал с предварителни данни.

Ди се разсмива.

— Много добре, Джон. За малко да се хвана. Ти, естествено, взимаш предвид и малката анаграма, която получи.

Аз също се усмихвам и кимвам в знак на потвърждение. Очевидно старият Ди има все тъй по младежки пъргав ум, щом веднага добави към моите две съображения и третото, което не бях споменал — Orpheus.

— Засега ще те помоля, Джон — продължава той, — да изхвърлиш музиканта от главата си. Не желая името му да насочва твоите мисли.

— Добре, сър.

Той мигом продължава изречението точно от там, докъдето беше стигнал:

— … една група от Хелманд до Балх.

Хелманд! Една от югозападните провинции на Афганистан, която от известно време е под контрола на британските войски и която при площ колкото Уелс произвежда близо половината опиум в света. Следователно…

— Наркотрафиканти, предполагам — споделям своето прозрение с Ди. То обаче ме изправя пред нов въпрос: с какво проследените са привлекли интереса на МИ6? Ди вероятно е придобил известни телепатични способности, защото пояснява без да съм го питал:

— Пропуснах да ти кажа, че са ги следили Остриетата^[1] от „Спешъл Еър Сървис“ (САС).

Картината, която бях започнал да изграждам в ума си, за момент се замъглява. Наркотрафикантите и САС изобщо не би трябвало да имат пресечни точки. Та нали преди няколко години афганистанското правителство създаде специален полицейска част за борба с наркотиците? И ако на стрелците от САС, чиято основна задача е да провеждат контратерористични операции, им е хрумнало да следят някакви си наркотрафиканти, защо не са ги гръмнали, докато са им били под носа? Да караш хората си да обикалят Афганистан, когато можеш да им спестиш рисковете, ми се вижда неоправдано. Освен ако шефовете не са го замислили като тренировка в реални бойни условия. Не, не може да е това.

— Проследил? Как? С помощта на безпилотен самолет ли? — прилагам аз любимата си тактика при явен недостиг на информация — разузнаване с бой.

— Това в случая не е важно — измъква се от прекия отговор Ди, което предполага минимум две неща: първо, че догадката ми е правилна, и второ, че при следенето е използвана някаква новост, за която на редовите агенти на МИ6 като мен не е положено да знаят. Дали пък това не е било бойното изпитание на самолета? Всъщност Ди има право — за целите на нашия малък брейнсторминг въпросът за начина на проследяване е губи-време, задънена улица. Какво обаче е станало с проследените е друга работа.

— Доколкото разбирам, наркотрафикантите са обезвредени. Момчетата, които дръзват, разбира се, са победили — перифразирам аз мотото на Остриетата^[2].

Ди щастливо се усмихва. Нали ви казах, че си умира за каламбури? Но когато усмивката му угасва, не отговаря, а рязко сменя темата.

— Навремето разправяха, че можеш свободно да говориш няколко диалекта на дари — в гласа му прозвучава слаба нотка на надежда.

— Ман та хануз ба ин забанха гап мизанам — потвърждавам аз с най-доброто си кандахарско произношение.

Той или не успява да осмисли какво съм казал, или иска да се увери, че догадката му е правилна.

— Моля?!

— Все още мога — услужливо превеждам аз и доразпервам своята паунова опашка, като минавам на напевния хорезмийски диалект, макар че заради вродената си скромност се ограничавам само с езиците, които се говорят в региона: — Хоразъмчаден хам адабий узбекчаден башка хам унча-мунча пущунча соллимен. (Говоря хорезмийски диалект, литературен узбекски и горе-долу пущу.)

Може би този път Ди е подготвен и долавя познатите звукосъчетания, но по-вероятно е направил справка в досието ми:

— Говориш още узбекски и пущу, така ли?

Нещо в тона му подсказва, че колкото и да е сериозно това, което все още не ми разкрива, шефът се забавлява с нашия диалог не по-малко от мен. Преди години мислех, че се ползвам със статута на любим възпитаник именно заради общите ни упражнения в словесна еквилибристика. Дали обаче това важи и днес? Дори да е така, все пак е по-разумно да спазвам дистанцията. А за да не се досети Ди, че не е единственият забавляващ се в нашата малка компания, не казвам нищо, а отговарям само с утвърдително кимване.

— Не ми се ще да те тревожа, ала това те прави основен претендент за мисията.

С което не ми казва нищо ново. Изминалите години обаче май са променили нещо, защото ми се струва, че долавям известна неискреност в неговата загриженост.

— За мен е чест да служа на Нейно Величество. Кога тръгвам?

Доволството, което за един кратък миг смекчава чертите му, говори, че той никога не се е съмнявал в моята готовност да се върна.

— Няма да е чак толкова бързо, Джон, защото ситуацията изглежда много заплетена. Никога досега не се е случвало да нямаме представа нито кои са замесени, нито за какво точно става дума. А и още не зная дали не е неоправдан риск да изпратя именно теб.

Очевидно изминалите години са променили не само мен. Когато след 11 септември юрна целия отдел да дири скривалището на Осама бин Ладен, Ди не изглеждаше чак толкова предпазлив и загрижен. От друга страна, след като операцията в Тора-Бора завърши с половинчат успех или по-скоро половинчат неуспех и Бин Ладен избяга заради шизофреничната нерешителност на шефовете на нашите отвъдокеански съюзници и безумното им бавене, Ди ме изтегли от активна дейност и ми намери тихо убежище.

— Ще внимавам — обещавам и го заглеждам очаквателно. Когато мълчанието се проточва прекалено дълго, добавям: — Надявам се, че за десет години афганците, с които тогава си имах работа, са се преселили в един по-добър свят или поне са забравили как изглеждам.

Ди поклаща празната си чаша, после изглежда с подозрение тримата студенти, които влязоха преди малко и започнаха игра на най-близката до нас билярдна маса.

— Хайде да излезем. Тук взе да става доста шумно.

 

 

Интерлюдия

Кабул

Бронзовото лице не издаваше, че Каландара вътрешно кипи от ярост. Беше се научил да прикрива своите чувства през младежките си години, когато парещото усещане, че е безсилен срещу вековната несправедливост, не му позволяваше да заспи.

Каландара беше роден в една от малобройните зороастрийски общности. Това бяха отделни родове и племена — изолирани и затворени в себе си, пръснати из цяла Средна Азия като капки кръв, останали единствени свидетели на варварско убийство. Фактът, че беше убит не един човек, а цяла световна религия, правеше престъплението и спомена за него още по-тежки. Никой не би могъл да издържи подобно несекващо напрежение, без в него да се прекърши нещо. И склонният към екзалтация младеж възненавидя своите едноверци заради тяхната неспособност да се противопоставят на потисниците си. Спаси се от невидимото насилие над паметта си, като сам се превърна в насилник. Най-репресивната част от съветската система с радост откликна на готовността му да й служи.

За десетина години успя да се издигне до поста на заместник-началник на охраната в един свръхсекретен лагер, където съветските военни експериментираха с нови видове оръжия. Някои неща от видяното там бяха като откровение. Той разбра, че ако се сдобие с необходимите знания и материали, би могъл да превърне всекиго в свой роб. Първоначално това го ужаси, но по-късно осъзна, че неговият лъчезарен бог му е посочил средство, с което да пречупи силата на злия Ариман и да отмъсти на всички. Не, не като ги избие или изтезава до смърт — това би било твърде жалко отмъщение, — а като ги превърне в покорни изпълнители на своята воля и помисли.

Идеята бе припламнала за пръв път в лагера на онзи прокълнат остров. Пред очите му десетки хора загубиха разсъдъка и човешкия си вид. Изследователите с белите престилки изпробваха върху тях всевъзможни микстури и газове, но тъй и не успяха да постигнат необявената си цел.

Той беше достатъчно интелигентен да разбере каква е тя и без да му я кажат: да имплантират в ума на затворниците нови самоличности, които лесно да манипулират за свои цели. Започна да се учи и незабелязано за околните да събира знания — зрънце по зрънце. Възможностите, които тези знания можеха да му осигурят, го вдъхновяваха.

Наученото му помогна да се ориентира в тенденциите в една от най-доходоносните области на приложната наука — новите лекарства. Той вложи парите, които печелеше от трафик на наркотици, в две легални фармацевтични фирми, базирани в Индия, като при това ловко насочваше изследователската им дейност. За пръв път в живота си имаше цел, за която никой от околните и не подозираше. Някой ден да може да диктува своите желания — о, не на всички, а само на шепа хора, но именно онези, които бяха властелини на света.

Сега като че ли беше стигнал само на крачка от тази цел, но, за нещастие, слугите на Злото бяха объркали плановете му. Каландара за последен път се взря в двете колони знаци и внимателно остави листа. Впи очи в очите стоящия пред бюрото Джамал, който отговаряше за медицинския екип и служеше като посредник между господаря си и ръководителя на кабулската група за мокри поръчки.

— Къде е оригиналът?

Джамал преглътна мъчително и наведе глава.

— Малик каза, че го взима със себе си, но ще го пренесе отделно от другите, защото той бил ключ към тяхното разчитане.

В гласа му прозвуча жална нотка, която увисна безпомощно във въздуха. Ситни капчици пот изтриха постоянно присъстващата на лицето му жестокост и той пожела да стане колкото се може по-незабележим. Съзнанието, че няма как напълно да изчезне, накара коленете му да омекнат. Това, че лично той нямаше никаква вина за станалото, едва ли можеше да предотврати надвисналото над главата му наказание — Каландара беше пословично гневлив, а последните месеци пламваше по-лесно от барут.

Каландара изкриви тънката си долна устна и я захапа. Погледът му се спря в ъгъла на тавана.

Първата му мисъл, когато онзи ден научи за нападението в Мазари Шариф — че то е дело на конкурентна групировка, — очевидно не беше вярна. Никой наркотърговец не би унищожил чужда стока за два милиона, ако може сам да я продаде.

И второто предположение — че някой се е опитал да прекъсне канала за наркотици — не се оправдаваше. Изпратената само пет дни след атаката стока беше прекосила безпрепятствено границата с Узбекистан.

Възможността причината за нападението да е лично отмъщение също отпадаше. Не защото малцина от кръвните му врагове бяха все още между живите, а защото ако смъртта на Малик и другите четирима беше дело на някой от тях, той отдавна щеше да се е обадил на Каландара, за да позлорадства.

Оставаше единствено някой да е научил, че Малик ще изнесе от Афганистан важни документи. Това обаче поставяше един куп въпроси.

Кой е бил този някой?

Дали Малик е бил толкова непредпазлив, че да издрънка пред някого каква тайна се крие в тези ръкописи и по този начин да е подписал своята присъда, без да знае? Младежът беше прозорлив и смел, ала страдаше от прекалена доверчивост и, което е по-лошо, обичаше да се хвали пред жените.

Дали онзи, който е взел ръкописите, ще успее да ги разчете и как ще се възползва от получените знания?

Отговорите на всички тези въпроси зависеха от отговора на един друг въпрос.

От кого неизвестният нападател е научил за мисията на Малик?

За късмет, хората в Афганистан, които знаят много тайни, се броят на пръсти. И всички те имат какво да губят. Добре направи, че след импровизираното си разследване в Мазари Шариф не се завърна в малката си крепост на брега на Амударя, а пристигна тук, в Кабул. Вярно, че крайречното имение му осигуряваше чувство за пълна безопасност, ала когато се налагаше да дърпа бързо конците, то не можеше да се мери с кабулския му кабинет.

Каландара прокара пръсти през оределите си коси и се усмихна садистично. Две-три отвличания ще свършат работа.

Джамал забеляза усмивката му и се смрази. Отдъхна си, чак когато чу следващите думи.

— Ще идеш, ще намериш Дауд и ще му кажеш веднага да дойде тук. Имам работа за него.

— Отивам, господарю!

Джамал се поклони ниско и заотстъпва заднешком към вратата. Предстоящата среща с оная машина за убийства го плашеше, но поне не го докарваше до ужас — все пак Дауд щеше да се заеме с някого другиго, а не с него.

— Чакай! Какво точно каза Карим?

Джамал го погледна с изненада, която мигом премина в облекчение. Гръмотевичната буря се беше отклонила в последния момент.

— Карим каза… — скорострелно започна той, а после млъкна и завъртя очи нагоре, за да си спомни ясно — … каза, че иска да му закараме здрав и силен мъж, а не още някой просяк. Каза, че е съобразил състава и големината на инжекциите с твоето искане, господарю, да променят мислите на здрави хора.

Това звучеше съвсем разумно, ала отново разпали у Каландара желанието да отмъсти жестоко на убийците на единствения му наследник. Дали са знаели чий племенник е Малик беше без значение. Ако допуснеш от незнание да станеш инструмент на Злото, ти се превръщаш в част от самото Зло. За да може да победи, Доброто е принудено да те премахне. Предпазливостта отстъпва встрани, когато Справедливостта изисква от теб да действаш.

— Кажи на Карим, че скоро ще получи каквото иска. Но най-напред кажи на Парвез, че искам да го видя веднага.

— Да, господарю.

* * *

Задействането на плана за отвличане на убиеца на Малик, не би следвало да го отклонява от по-важните дела, помисли той. Трябваше да научи името на човека, комуто Малик бе искал да повери превода на плочките.

— Добро утро, господарю. Какво мога да направя за теб?

— Искам да отидеш в Ташкентския университет и да научиш всичко за най-добрия им египтолог: име, възраст и колко ще ни струва да го убедим да дойде тук за една седмица. И запиши адреса му и огледай къде живее — просто за всеки случай.

Парвез се усмихна.

— Разбира се, никакви проучвания по Интернет, нали?

— Не се прави на глупак! Въпросът може би е на живот и смърт. Заминавай!

— Да, господарю.

 

 

Мелодията от „Джийзъс Крайст Сюпърстар“ се чува така, сякаш съседът е надул уредбата си тук, но като изключим шумоизолацията, новият кабинет на Ди е точно копие на предишния. Толкова точно, че това би било достатъчен аргумент за уволнението му от всеки нов шеф, комуто би хрумнало да го обвини в прекален консерватизъм. За късмет на Ди настоящият шеф на Сикрет Сървис е учил в същото училище, макар и няколко години по-късно от него.

Върху бюрото, разбира се, стои все същата махагонова поставка за книги. Завъртяна е тъй, че на минаване оттам да мога да прочета нещичко от разтворената върху нея книга. Още отдалеч виждам, че този път не е поезия, а някаква пиеса. Като наближавам, над най-горната реплика прочитам едно име, което ми разкрива всичко: Ишак.

Дали Ди е подбрал „Златното пътуване до Самарканд“ само заради онази реплика на Ишак, за която разправят, че е гравирана на часовниковата кула в главната квартира на Остриетата в Хиърфорд?

„Ние сме пилигримите и досега

винаги стигаме все по-надалеч,

отвъд онази заснежена планина,

през бурното или бляскаво море.“

Някой рязко усилва музиката и аз се усмихвам — един от най-сладостните ми детски спомени е как в просъница чувам „Джизъс Крайст Сюпърстар“ или „Дийп Пърпъл“ и приглушените гласове на моите родители, които долитат от всекидневната. Ди обаче вероятно е отгледан на друга музика, защото се намръщва и тръгва към прозореца с надеждата, че го е оставил отворен и като го затвори, мелодията ще секне. Дали като дете са го приспивали с Джовани Палестрина, или е от следващото поколение — онова, на което предкласиката му се струва малко ретро?

Въпреки че прозорецът очевидно е добре затворен, той го отваря. Отвън нахлува уличният шум и Ди бързо поправя грешката си. Лицето му е каменно, но той все пак дава израз на раздразнението си:

— Сигурно не е и чувал оригинала.

Идеята, че Андрю Лойд Уебър може би е заимствал от някакъв по-ранен композитор, е твърде екзотична, за да я подмина току-така.

— Оригинала ли, сър?

— „Пиратите от Пензанс“, Джон. Не слушай само ритъма, а обърни внимание на първите тактове от мелодията, доколкото изобщо е останала някаква мелодия. Вярно, че по-нататъшната разработка е съвсем друга, но този човек трябва да плаща авторски права на Съливан.

А Джеймс Джойс трябва да плаща на Омир, доразвивам на ум мисълта му, докато той обикаля бюрото си. Преди да седне, Ди хвърля за последно недоброжелателен поглед нагоре, където живее досадният меломан, и пак нахлузва на лицето си стоическата маска.

Настанен удобно в старото кожено кресло „Ливингстън клъб“ аз го изчаквам да заеме любимата си поза и да измъкне лулата и тютюна. После, за да отвлека вниманието му от музикалния дразнител, му предлагам неочаквана гледна точка към творбата на Флекър.

— Една от най-силните пиеси на източна тема — казвам. — И същевременно една от най-подвеждащите.

— Какво имаш предвид?

— Името на любимия менестрел на Харун ар Рашид. Ако Ишак стигне до Самарканд, без пътьом да си смени името, краят на Златния път със сигурност ще му се види черен. Флекър вероятно го е нарекъл така заради звучността и източния аромат, който носи името. Само че как ли бихме реагирали ние, ако някой сирийски или персийски драматург реши да вкара в пиесата си фаворита на някой наш крал или кралица, като го нарече Магаре?

Млъквам, за да се насладя на ефекта, но днес Ди не е склонен да поощрява самолюбието ми.

— Продължавай — казва той, като тъпче с отмерени движения лулата си.

— За ухото на англоговорещия театрал Ишак може да звучи добре, но за истинските жители на Самарканд това е име, достойно само за някой от събратята на Ийори. Чудя се каква част от нашите представи за другите народи е формирана от подобни недоразумения, гафове или откровено непознаване на техните реалии и истински мотиви.

Той запалва лулата си и във въздуха се разнася познат аромат. Приятно е да разбереш, че вкусовете на някои хора са също така неизменни, както белите скали на Дувър. Сигурен съм, че Ди продължава да си купува тютюн единствено от онзи магазин на „Слоун стрийт“, а любимите си вратовръзки с райета тип „рибена кост“ — от „Хародс“.

— Синхронистичност — отронва загадъчно той подир първата струйка дим, отправена към кристалния полилей в центъра на тавана. После обръща глава към мен и дава необходимото разяснение:

— Карл Густав Юнг е смятал, че някои неща в живота вървят ръка за ръка, без между тях да има причинно-следствена връзка.

Ако идеята му е, че моите и неговите мисли водят горе-долу в една и съща посока, можеше да го каже и по-ясно. Какво всъщност прави Ди? Защо отлага истинския брейнсторминг и вместо него отмята един след друг пунктовете от някакъв свой въпросник? Дали поддържам източните си езици, бих ли приел с ентусиазъм нова мисия, не се ли боя да поема риск…

Нормално е да ме проверява. На негово място аз също бих желал да се уверя, че трите години, през които не съм го виждал, не са променили съществено човека пред мен. Ако искам да съкратя процедурата, е глупаво да се обиждам. По-добре е да предвидя кой е последният и най-важен въпрос и да дам отговор, преди въпросът да бъде зададен. Доколкото го познавам, моят шеф се възхищава най-много на бързината на мисълта и полета на интуицията, така че е време аз да взема инициативата.

— Сър, уважавам синхроничността, но предпочитам причинно-следствената връзка между факти и изводи.

Той леко се усмихва.

— Добре, Джон, ще карам по същество. Наркотрафикантите са били петима и са карали стар микробус. За три дни са стигнали от Лашкар Гах до Балх. Градът Балх.

— През Херат ли са минали? — питам, въпреки че заради релефа на страната съм почти сигурен.

Извисяващата се на над 20 000 фута планина Хиндукуш е оставила отпечатъка си като тигрова лапа върху целия Североизточен и Централен Афганистан. В резултат основната пътна мрежа прилича на сплескан откъм северозапад пръстен, който обикаля подстъпите към планината. В посока изток — запад има що-годе приличен път, свързващ разположения близо до западната граница с Иран град Херат със столицата Кабул на изток. Пряка връзка между Севера и Юга обаче няма. Така че ако искаш да се добереш от югозападната провинция Хелманд до северната Балх, трябва да заобиколиш през Херат. Другият възможен маршрут — през Кандахар и Кабул, не само е по-дълъг, но и минава през най-размирните райони на страната.

— През Херат — лаконично отвръща Ди. — В Балх са останали три дни. Нямаме информация какво са правили толкова време там. На четвъртия ден вечерта са напуснали града, но не са отишли надалеч, а са спрели да нощуват в Мазари Шариф.

Между Балх и Мазари Шариф — административният център на провинция Балх — има не повече от 20 мили, така че следващият извод идва почти от само себе си.

— Взели са това, което са чакали, и са побързали да се махнат от града. Понеже е било късно, не са имали време да стигнат до границата и затова са спрели в Мазари Шариф — казвам аз и го поглеждам очаквателно.

— И нашите анализатори стигнаха до същия извод — казва той и повдига брадичка към мен, за да ми подскаже, че е мой ред да кажа още нещо.

На езика ми е да попитам колко време им е отнело, но преценявам, че този въпрос е чисто заяждане с колегите.

— В Мазари Шариф Остриетата са сложили край на пътуването. Злощастна е съдбата на наркотрафиканта — въздъхвам аз и се отпускам в креслото.

Ди ме поглежда с подозрение — дали не правя каламбур с една пословична фраза от „Пиратите от Пензанс“, но аз предвидливо съм нахлузил безизразна маска на лицето си.

В тоя момент ме връхлита първата свободна асоциация. Ди не би се занимавал с някаква акция срещу наркотрафиканти, ако при тази акция момчетата от САС не са сложили ръка върху онова, заради което въпросните наркотрафиканти са рискували да останат толкова дълго в Балх. И това не са били бижута, злато или скъпоценности, а древни документи.

Някога градът е бил административен център и столица на Бактрия — богата и добре уредена държава, която Александър Македонски завзел не чрез бой, а като се оженил за местната принцеса Роксана. Моят приятел Базъл разправяше, че малко след изтеглянето на руснаците от Афганистан наши учени купили на безценица цял чувал ръкописи от царската канцелария на Бактрия.

Сега остава да формулирам заключението си предизвикателно, но без да се самоизтъквам.

— Чудя се каква ли тайна се крие в пергаментите, които Остриетата са донесли от Мазари Шариф.

Зениците на Ди се разширяват и аз вътрешно ликувам. Направил съм първата стъпка към целта да го убедя, че аз съм най-подходящият човек за мисията — каквато и да е тя. От друга страна, макар да е толкова очевидна, реакцията му остава само на равнище език на тялото. Ди не ми казва нищо.

Защо? За да не стигна преждевременно до това, което той смята за ключ към цялата история? Ако предположението ми е вярно, то намереният документ би следвало да е свързан по някакъв начин не с някой друг, а именно с Орфей. Оставям това прозрение за лична употреба и се примирявам, че ще се наложи малко да изчакам. Очертаващото се предизвикателство изостря мисълта ми и тя прави нов скок. Свеждам очи към бюрото и казвам тихо — все едно на себе си:

— Интересно, от коя народност са били тези наркотрафиканти.

— За късмет — подхваща бърже Ди, — нашите стрелци са взели достатъчно биологичен материал от наркотрафикантите, за да направим ДНК-профили и на петимата. Генетичните профили на четирима от тях са толкова близки, че те вероятно са били братя или братовчеди. Били са твои хора — пущуни.

— Нищо чудно, че са близки роднини. Повечето пущуни в Афганистан все още дремят в приспивната прегръдка на родово-феодалните отношения.

Той кимва окуражаващо: „Продължавай.“

— Вождът на рода или племето е цар, съдия и бог. Останалите му се подчиняват безпрекословно, което не изключва възможността в удобен момент да му теглят ножа и да заемат мястото му. Строго йерархичната система означава, че всеки предпочита да работи с най-близките си родственици. Това, че четиримата са били братя или братовчеди, е съвсем нормално. По-интересното е друго…

Тук правя малка ораторска пауза, през която се наслаждавам на пълното му внимание и обобщавам всичко, казано по-горе в един въпрос:

— А дали петият не е бил узбек?

Ди издава странен гърлен звук, който преминава в мъчителна кашлица. Очевидно ефектът от двете последователни попадения е като от кумулативен заряд — бронята на съмненията му не просто се пропуква, а бива натрошена на парчета и пометена от моя път. Когато успява да овладее кашлицата си и лицето му възвръща нормалния си млечнобял цвят, забелязвам в очите му неподправено изумление.

— Моите почитания, Джон. Това се казва неочакван извод. Как стигна до него? Само не ми казвай, че си разчитал на статистиката.

— Логиката ми беше по-друга, сър, но и статистиката не е за пренебрегване. В Афганистан живеят над три милиона узбеки и много от тях се открояват рязко от останалата мешавица от пущуни, таджики, хазари и още двайсетина народа. Може би защото се наричат „узбеки“ съвсем отскоро — откакто през XVI век роденият във Фергана Шайбани хан, или още Узбек хан, завладял Хорезъм и всички останали плодородни оазиси и долини между Амударя и Сърдаря и наложил името си върху цялата нация. Преди това — векове наред — всички наричали жителите на страната „хорезмийци“.

Лулата дими забравена, а Ди е впил нетрепващ поглед в мен. Вниманието му е само по себе си похвала и награда. Обзема ме артистично вдъхновение и аз продължавам в онзи леко викториански стил, който му е толкова присърце:

— Хорезмийците са дали на света лечителя Авицена, създателя на алгебрата Абу ал Хорезми, астронома Бируни, да не говорим за пророка Заратустра, чиято майка е била хорезмийка. Омар Хаям може и да е персийски поет, но е получил образованието си в Хорезъм. Е, както подобава на наследници на многовековна култура, афганистанските узбеки гледат с превъзходство на останалите народности. Това обаче си има и отрицателна страна. Ако човек се поразрови както трябва, в дъното на всеки голям проблем ще открие хорезмиец. Разбира се, като оставим настрани Осама бин Ладен, който също не беше местен жител. Подозирам, че афганците още преди Христос са знаели, че никой не може да стане велик в собственото си село.

— Знаех си, че не бива да те питам — мрачно казва Ди. — Сега се чувствам разочарован като Уотсън след поредното обяснение на Холмс.

Ласкателството дава криле на мисълта ми и тя съзира незабелязана до момента връзка. До тук от наша гледна точка историята се развива съвсем щастливо. Защо тогава Ди се е сетил за мен? Стомахът ми се стяга в предчувствие за неприятност.

— Каква е лошата новина, сър?

От високо вдигнатите му вежди разбирам, че моите съграждани от Баня вероятно са ме заразили с балканска прямота. Докато се чудя как по-елегантно да му се извиня, загдето не съм въртял и сукал колкото изисква британската традиция и собствените му аристократични стандарти, той се привежда към мен.

— В понеделник в Кабул е бил отвлечен британски гражданин.

За някои терористични групировки отвличанията на чужденци са начин да си набавят средства, ала в Афганистан талибаните и останките от Ал-Кайда предпочитат да се борят срещу Големия Бял Дявол с атентати.

За свободния печат пък едно отвличане представлява страхотна новина, която може да бъде дъвкана в продължение на седмици. Това обаче явно е било успешно заметено под килима. Следователно отвлеченият не е бил нито редови британец, нито официално лице.

— Някой от САС, нали? — и продължавам с една догадка, от която по гърба ми плъзва оная неприятна хладина, когато усетиш, че някой те наблюдава скришом:

— От групата, която е провела операцията в Мазари Шариф?

Ди кимва.

— Патрик О’Флехърти. Командирът.