Джон Кей
Тракийският капан (4)

Глава 3
Теснината

7 август

Термопили, Гърция

Докато чакам пред поредната бариера, на която гърците прибират абсурдните си такси за ползване на техните все още непостроени магистрали, се опитвам да възкреся един спомен от студентските години. За съжаление, в паметта ми се появява само оная снимка с Базъл и двете ни колежки пред паметника на спартанския цар Леонид. И толкоз. Изглежда, че заради момичетата съм забравил как изглежда местността, където се е провела прочутата битка.

Всъщност какво ли искаше да каже Лозан със своя загадъчен съвет да огледам теснината?

 

 

Интерлюдия

Мазари Шариф

Вонята на изгоряла плът го удари в носа, още преди да слезе от джипа. Тухлите над зиналия отвор за вратата и десния прозорец бяха почернели от пламъците, но някак се крепяха върху обгарялата дограма. Над левия прозорец обаче синееше небето, а на земята пред него имаше купчина обгорели парчета от тухли. Огънят беше срутил част от покрива.

Каландара стисна зъби и тръгна напред. С два скока преодоля петте стъпала и спря в отвора на вратата. Над полузатрупаната с отломки безформена купчина жужаха мухи. Трябваше му време, за да различи в овъглените останки отделни тела. Отдавна не беше виждал подобна картина, но споменът възкръсна с кристална яснота и той пак потръпна от погнуса. В къщата беше горяла високотемпературна смес от типа на напалма.

Каландара тежко слезе по стъпалата и направи знак с глава.

— Извадете телата отвън. Парвез, ти стой до мене.

Двамата охранители и шофьорът влязоха в къщата.

През разрушения прозорец полетяха тухли и овъглени парчета от гредите на покрива. Накацалите по стрехите на съседните къщи гарги заграчиха и Каландара отмести очи встрани. Тантурестият Парвез го гледаше изпод вежди.

— Да, господарю?

— С какво са дошли тук?

— Убийците ли, господарю?

Вместо да избухне, както би сторил, ако въпросът беше зададен от някой друг, Каландара се усмихна. Търпението, с което той се отнасяше към своя помощник, не се дължеше само на увереността, че Парвез е готов да умре за него. След смъртта на Малик не беше останал друг човек, към когото Каландара да изпитва привързаност. Ето защо той поясни:

— Не, Парвез. Малик и другите с него.

— Сигурно са били със сивия микробус.

— А той къде е?

Парвез се огледа безпомощно и вдигна рамене.

— Не зная, господарю.

— Колко души тръгнаха с Малик?

— Четирима.

— Сигурен ли си?

Парвез вдигна очи, сякаш за да ги преброи наум. Устните му мърдаха беззвучно.

— Абсолютно сигурен съм, господарю. Четирима.

Големия и Малкия Фариз изнесоха едно разкривено от огъня тяло.

— Оставете го ей там — протегна ръка Каландара — и наредете другите до него.

След малко на прашната земя пред къщата лежаха пет неузнаваеми трупа. Каландара извади от пояса си нож и повдигна с плоската страна на острието това, което беше останало от горната устна на най-едрото тяло. Плътта се разкъса и отдолу проблесна златен мост.

Каландара захапа долната си устна. Нямаше никакво съмнение. Малик беше мъртъв.

— Увийте го и го внесете в джипа.

Големия Фариз отвори задната врата и измъкна навит на руло килим. Все още приведен над трупа, Каландара го спря с ръка.

— Чакай, чакай. Кажи какво виждаш на челото му.

— Две дупки от куршуми.

— Огледайте и другите четирима. Интересува ме как са убити.

Охранителите се заеха да изследват труповете.

— Всички — обобщи след малко Големия Фариз — са застреляни с по два куршума в главата, само този има една-единствена дупка под дясното око. Куршумът е отнесъл задната част на черепа и не мога да кажа дали вторият куршум не е попаднал точно в окото.

Каландара стисна челюсти така, че зъбите му изскърцаха.

— Но си сигурен, че и той е получил два куршума, нали? Все едно са оставили визитните си картички — изръмжа той. — Само че защо са долетели чак тук? Нали Мазари Шариф се намираше в немската зона?

Някои умници бяха заплатили скъпо за склонността си да предугаждат как Каландара ще довърши мисълта си. Затова, видеше ли го разгневен, Парвез предпочиташе да пита за всяка дреболия.

— Кои са долетели, господарю?

— Британците, разбира се! Започнаха навсякъде да ги копират, но те си остават най-добрите. Наричат този маниер на стрелба дабъл тапинг (двойно почукване) — обясни троснато Каландара.

После добави като на себе си:

— Сигурно са се прибрали в лагера с микробуса. Парвез, помниш ли номера?

— Да, господарю. KBL 35243 SH.

— Много добре.

Каландара бръкна под бялата си роба и извади портфейл от крокодилска кожа. Отброи няколко банкноти и ги подаде на Парвез.

— Ще те закараме до летището. Ако днес има самолет до Кандахар, ще си купиш билет и ще стоиш пред британския лагер, докато видиш микробуса. Искам да научиш кой е командирът на хората, които в момента пътуват в него. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Е, казах ли ти, че винаги остават някакви следи. Трябва само да имаш очи да ги видиш.

Тантурестият мъж се поклони и притеснено каза:

— Не ми се сърди, господарю, но за да видиш следите, не се искат очи, а акъл. Къде може бедният Парвез да се мери с Каландара?

Устните на Каландара трепнаха, но преди да се разтеглят в усмивка, му хрумна мисъл, която превърна усмивката в мрачна гримаса. Добре направи, че прекъсна траура и дойде сам да огледа. Отмъщението е по-добро от всяка жалейка.

* * *

Противната миризма вече се беше просмукала през килима. Каландара присви ноздри, отвори прозореца си и каза без да се обръща към никого:

— Отвори и твоя.

Всички веднага отвориха своите прозорци.

Пропътуваха в мълчание останалата част от пътя и на разклона за летището на Мазари Шариф свиха вдясно.

В далечината право пред тях се очертаваше сградата с контролната кула. Вляво от нея, на фона на планината Мармал, след малко се появиха и стените на едноименната германска военна база.

Когато до летището оставаше не повече от половин миля, Парвез възкликна:

— Господарю!

Каландара проследи погледа му. Между групата разрушени едноетажни постройки край пътя, току зад зелената коруба на стар съветски бронетранспортьор стърчеше задницата на мръсносив микробус. От гумените уплътнения на прозорците като зъби на акула стърчаха неравни късчета стъкла.

— Спри — нареди Каландара. — Не гаси мотора.

Шофьорът Ахмад натисна спирачките. Каландара, Парвез и двамата телохранители слязоха от джипа. След няколко крачки видяха задния номер на микробуса. Беше техният. Каландара се обърна към Малкия Фариз.

— Ти! Провери дали не е миниран.

Телохранителят тръгна към микробуса. Обиколи го бавно и се приведе, за да погледне под шасито. После вдигна предния капак. Огледа двигателя отвсякъде и пусна капака. Той се стовари с трясък. Малкия Фариз отиде до шофьорската врата и се обърна към господаря си.

— Чист е.

— Докарай го тук да ти дам пари за прозорците.

Телохранителят избръска с ръкава си парченцата стъкло от седалката и седна зад волана. Отправи наум молитва към Аллах, зажумя и завъртя ключа. Моторът забръмча и той включи на задна предавка. Микробусът се заклатушка заднешком към шосето и спря до джипа. Малкия Фариз протегна ръка и взе подадените му банкноти.

— Оставили са ключа, но дрогата я няма — съобщи телохранителят.

— Джентълмени… — подхвърли с иронична усмивка Каландара и нареди: — Щом сложат новите стъкла, върни буса в имението.

— Добре, господарю.

Микробусът се понесе към града.

— Защо „джентълмени“? — попита Големия Фариз, след като се качиха. — Не са ли били германците?

Каландара го погледна с раздразнение. Нима еднотипните следи от изстреляните куршуми не говорят достатъчно ясно за това кой ги е изстрелял? Не, очевидно не. Големия Фариз не е глупак, но тъй като почти не е излизал от Северен Афганистан, сигурно не е чувал нищо за стрелковото майсторство на британските специални части. Как да му обясни, че единственото участие на германците в тази операция вероятно е било да разрешат на чуждия екипаж да кацне на военното летище и да осигурят коридор за самолета? Ха, ето един довод, който Фариз ще разбере.

— Ако бяха германците, нямаше да зарежат буса на половин миля от лагера си — обясни Каландара. — Обръщай и карай към Кабул.

Ахмад потегли.

— Аз няма ли да летя до Кандахар, господарю? — попита Парвез.

— Няма смисъл. И три дни да стоиш пред лагера им, няма как да разбереш кои от британските войници са идвали в Мазари Шариф.

— А защо не попитаме на летището?

— Нищо няма да научим. Сигурен съм, че ония не са си купили билети за пътнически самолет. Дошли са дотук и са се върнали със собствен превоз.

След кратка пауза Парвез плахо се обади:

— Господарю…

— Какво?

— Няма ли да отмъстим за Малик?

Каландара рязко се обърна към него.

— Ти да не би да ми напомняш какво трябва да направя? — процеди през зъби той, но бърже се овладя и добави: — Ще науча имената на кучетата, които са убили моя племенник. Зная кого да притисна.

Макар че гласът му вече бе спокоен и уверен, в лице Каландара все още приличаше на разярен тигър.

 

 

Ето че дванадесет години по-късно отново съм пред бронзовия Леонид, но сам. Няма го Базъл, няма ги Мери и Кашя, ала това си го знаех отпреди.

Голямата изненада е, че я няма и теснината. На сто-двеста метра в западна посока се издигат първите хълмове на планината, които изобщо не ми се виждат непристъпни. На изток е морето — поне на километър-два, защото оттук не мога да го видя. Пречи ми горичката в далечината.

По дяволите, къде са скрили теснината? Започвам да подозирам някаква уловка в съвета на Лозан. Да не би да е имал предвид, че битката е била на друго място? Но тогава защо са вдигнали паметника тук?

И в този миг на трийсетина метра от мен спира автобус, от който се изсипва група възбудени японци. Всички до един размахват фотоапарати, с които светкавично започват да увековечават хълмовете, паметника и горичката, зад която вероятно е морето. Когато ентусиазмът им малко стихва, разбирам, че с групата пътува и гръцки гид, който заговорва на английски. Една японка пък превежда думите му за ония, които не могат да се справят с неразгадаемото му произношение.

Предпазливо се доближавам до групата. Гидът приключва лекцията си и — о, чудо! — оказва се, че още някой, освен мен е забелязал, че това наоколо може да е всичко друго, но не и теснина. Гидът обаче не се обърква, а се усмихва заговорнически и обяснява, че река Сперхей е запълнила с наносите си голяма част от залива. По време на битката обаче от коварното море до почти отвесния скат отсреща е имало не повече от четиринайсет метра. Наблюдателният чужденец благодари, удовлетворен от отговора.

Моят инженерен ум обаче не е удовлетворен — и то не само защото скатът отсреща не просто не е отвесен, но едва ли има и тридесет градуса наклон. Влизам в колата и включвам лаптопа. След малко „Гугъл Ърт“ ме известява, че това, което търся, е съвсем наблизо и на идване съм го подминал, без да забележа. Изключвам компютъра и потеглям назад.

След стотина метра обаче спирам вдясно. Умът ми е обработил информацията за Термопилите и чувствата ми съобщават какъв е истинският й смисъл тъй бурно, че се разтрепервам. От яд, защото осъзнавам как са ме правили на глупак. Не само мен, разбира се, но от това не ми става по-леко.

Сега си давам сметка защо повечето ми съседи в Баня ненавиждат реалния социализъм — не защото са го живели, а защото е имало време, в което са вярвали в него.

Вероятно единственото усещане, което е толкова по-разрушително, колкото си по-ерудиран и колкото по-висок статус имаш, е усещането, че са злоупотребили с доверието ти.

Но след като в момента аз изпитвам такъв гняв, какво ще стане, ако ми се наложи да споделя разкритията си с Ди — най-възторжения поклонник на древногръцката култура? Докато обмислям как да туширам възможните последици, обидата и гневът постепенно стихват и аз отново запалвам двигателя.

„Опасната теснина“ при Термопили вече я огледах. Преди да продължа за Делфи, искам да хвърля един поглед и на митичната река Сперхей.