Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thracian Trap, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Кънчо Кожухаров, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Кей
Заглавие: Тракийският капан
Преводач: Кънчо Кожухаров
Издател: Атеа Букс
Година на издаване: 2014
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2154
История
- —Добавяне
Глава 2
Съобщението
5 август
Долината на тракийските царе, България
Единствената джанка в моя заден двор сякаш предчувства какво ще се случи и следи настръхнало мен и Лозан. Той вероятно долавя тревогата на дръвчето, защото докато сравнява на око дебелината на калема и избраната от него клонка, започва да му говори успокояващо. Аз пък не отделям поглед от тънките нервни пръсти, които нежно прихващат клонката и доближават острието на овощарското ножче към нея.
И в този миг мобилният ми телефон измяуква с гласа на моя стар котарак Макси — сигнал, който не съм чувал, откакто правих началната настройка. Усещането, че на хоризонта се задава черен облак, се засилва, когато виждам от кого е есемесът. Този номер се води на сестра ми Диърдри. Отварям съобщението.
— Джон, неприятности ли имаш? — пита съчувствено Лозан. Местните жители ти се виждат като най-безцеремонните и груби натрапници в света, докато не разбереш, че наистина са загрижени.
— Не — лъжа аз, — но сестра ми пише, че трябва да се върна в Лондон. — Изглежда, че редакторът на едно списание, за което съм работил, иска да ми възложи интересно разследване.
Лицето му се озарява от съпричастна усмивка. Лозан е мой съсед и пенсиониран учител по история. Допълва мизерната си пенсия, като ми дава уроци по български, а същевременно ме запознава с премъдростите на градинарството. Идеалният събеседник за един бивш агент от Тайните служби на Нейно Величество, който се е оттеглил от служба в това прелестно и спокойно място. Уви, вече не е толкова спокойно, защото току-що получих неразбираемо съобщение.
В моя занаят „неразбираемо“ е синоним на „смъртно опасно“. Особено за човек с произнесена от талибански молла смъртна присъда.
Тук, в Долината на тракийските царе, животът е като течението на голяма река непосредствено преди тя да се влее в океана — пълноводен, спокоен и предвидим. Няколко години му се наслаждавах с пълна мяра. Сега към предвкусването на рязката промяна се добавя осъзнаването на един парадоксален факт: толкова съм доволен, загдето пак се връщам в голямата игра, че комай завиждам сам на себе си.
В ума ми изплава ясен спомен — без образ, само думи, изречени от звучния глас на баща ми. Един от фантастичните му три съвета — преди да замине на онази последна мисия, от която не се завърна: „Не се страхувай да рискуваш, момчето ми, защото рискът е законът на живота. Рискувай винаги и ще спечелиш.“
Отварям очи и виждам, че Лозан търпеливо очаква да се завърна от мислите си при него.
— Колко време ще ти отнеме? — пита той.
— Не зная. Зависи от задачата.
Той внимателно нагласява двата клиновидно заострени калема в краищата на разцепа, измъква временно поставеното клинче, сръчно увива присадката с лико и я намазва с овощарска замазка. После се обръща към мен.
— Е, това беше. Желая ти успех. И гледай да се върнеш по-скоро. Ще ни липсваш.
Дори не се и опитва да скрие нито краткотрайната радост, че ми е провървяло, нито разочарованието си, че основният му източник на допълнителни доходи временно секва. Аз се колебая: дали веднага да извадя портфейла и да му платя последните уроци, или да му отвърна с демонстрация на топли чувства. Тези хора се трогват тъй лесно. Решавам, че все пак е по-добре да не се размеквам — предстои ми завръщане в реалния свят. И с изненада чувам собствения си отговор:
— Вие на мен — също.
Интерлюдия
Кабул, Афганистан
— Смърт! Смърт! Смърт!
Щом музиката спря, гласовете зазвучаха по-високо. Жената напразно стискаше очи. Дори през затворените си клепачи тя виждаше подлудялата тълпа, която с десетките си ръце хвърляше камъни по нея. Ужасът разкъсваше последните остатъци от здрав разум. Продължаващото въздействие на последните химични субстанции й пречеше да осъзнае, че камъните някак все не достигат до нея.
Алармата в контролната стая в края на дългия коридор зазвъня. Над третия монитор на горния ред отляво запримигва червена лампичка. Мъжът с бялата престилка стана от стола си и излезе в коридора. На лицето му беше изписана досада.
Когато влезе при жената, лицето й потрепваше. Той хвърли бегъл поглед към дисплея до главата й. Пулсът беше ускорен, кръвното налягане — малко над нормата. Половин час след прилагането на поредния коктейл от психотропни вещества нямаше никаква съществена реакция. Мъжът свали капачката на спринцовката, която бе донесъл със себе си, и се пресегна към ръката на жената.
След инжекцията написа „Не“ срещу заглавието на музикалното парче и прочете следващото в списъка. Dies irae. Пак тая проклета класика! Напъха гумените тапи по-дълбоко в ушите си, пусна касетофона и почти тичешком излезе от килията.
Музиката разтресе крехкото тяло. С последни сили жената се напрегна да скъса каишите, с които китките и глезените й бяха завързани за металната маса, ала този път сърцето й не издържа. След минута мъжът се втурна в стаята.
Болезнената гримаса, застинала на нейното лице, му каза всичко. Той извади стетоскопа от джоба си и потърси пулс по-скоро по навик, отколкото за да се увери в смъртта.
Пак щеше да си има неприятности.
Докато без да бърза освобождаваше крайниците й от каишите, откъм коридора се чу припряно тътрузене на чехли. Човекът с бялата престилка се обърна.
Лицето на влезлия не изразяваше никаква емоция или мисъл. Затова пък от присвитите очи струеше злоба, която избръснатият до блясък череп сякаш подсилваше до жестокост.
— И тая ли утрепа, бе Химик?
Първият безсилно повдигна рамене.
— Инфаркт. Умря.
Другият се вбеси.
— Това виждам и сам. Май трябва най-накрая да вържа теб на нейно място и да потърся някой, дето разбира повече от наркотици.
Не викаше. Говореше през зъби, а това бе лош знак. Химика усети реалността на заплахата и наистина се уплаши.
— Слушай, Джамал — започна агресивно той, но тонът му веднага стана отбранителен, — не съм виновен аз, че психиката им е слаба…
Той млъкна изведнъж, защото осъзна, че в паниката си се е натъкнал на чудесно извинение. Когато продължи отново, гласът му вече беше овладян и думите звучаха убедително:
— Първо на първо, аз не използвам наркотици. Второ, целта на Каландара е да променя мислите на здрави хора чрез комбинация от психоактивни съставки и музика. Аз съм съобразил съставките и дозировката с това изискване. И трето, Каландара каза здрави хора, така че дозировката е пригодена за здрави и съпротивляващи се хора. Какво да правя, като ми карате болни отрепки, които сутрин нямат воля да станат, камо ли да се съпротивляват? Докарайте ми здрав и силен мъж, не някой болен просяк.
Джамал се опита да измисли контрадовод, но не успя и гневът му се спихна.
— Ще съобщя на Парвез за твоето желание. Той утре ще пристигне в Кабул — каза той по-меко и тръгна към вратата. На прага се обърна и разтегли устни в подигравателна усмивка. — Химик, помни, че за последен път ти правя услуга.
Гласът му прозвуча като кикот на хиена.
Влизам вкъщи почти тичешком, защото междувременно получавам втори есемес. Това може да означава само едно — някъде става нещо, което изисква спешната ми намеса. Със сестра ми Диърдри си разменяме поздравления само за Коледа и рождените дни и тя дори не знае, че на нейно име се води СИМ карта с този номер. Логистичният отдел на МИ6 плаща всички телефонни сметки навреме и мобилният оператор няма никаква причина да я безпокои.
Сядам на бюрото и преписвам дума по дума съобщенията. Днес е неделя, значи трябва да извадя първите букви на първата и втората дума от всяко изречение. Според уговорката ни с Ди, моя бивш шеф, по този начин ще получа онази кодова дума или фраза, която придава скрит смисъл на цялото съобщение. Нещо като първо равнище на защита срещу съперничещи разузнавания и потенциални врагове.
Първото съобщение гласи:
„Old Bandolf died. Phoned Edna too. You should come for the service — 3 p.m. Friday, local church. (Старият Рандолф умря. Обадих се и на Една. Трябва да дойдеш на службата — петък, 3 следобед, в местната черква.)
Ди май се е поувлякъл със защитата, защото ORPEYS не ми говори нищо. А може би е включил допълнителен кодиращ елемент, за да стимулира мисловните ми способности. Вероятно смята, че са закърнели от дългото бездействие. Усещам, че се усмихвам сам на себе си или по-скоро на предусещането си за предизвикателство. Какви ли уловки е измислил?
Колкото и да е необичайно за човек с тънко чувство за хумор, Ди обича каламбурите, следователно първото равнище на загадката е най-вероятно фонетично. С „Old“ и „Randolf“ всичко е наред, но ако от „Phoned“ извлечем звуковата стойност на първите две букви, ще получим ORFEYS.
Това вече ми изглежда по-смислено. И тъй като е изключено Ди да допусне правописна грешка, вместо F написвам двете съставящи звука букви — ORPHEYS. Останалото е просто като фасул — звуковата стойност на „You“ е „U“, откъдето следва, че окончателният вид на първата част от съобщението е ORPHEUS. Очевидно става дума за митичния музикант. Дали това е случайно попадение, или Ди знае, че живея в сърцето на древна Тракия?
Едва ли ще мога да си отговоря на този въпрос, без да разшифровам и второто съобщение.
„Pneumorrhagia sinistra. Your D. (Кръвоизлив в левия бял дроб. Твой/Твоя Ди.)
Предполагаемата причина за смъртта на стария Рандолф оставя у мен същото впечатление за пълна безсмислица. Аз обаче съм сигурен, че бившият ми шеф не е устоял на изкушението да ми подскаже, че съобщението е изпратено лично от него. В такъв случай D не означава Диърдри, а собствения му инициал — Ди, и като го махна, свеждам четирите букви до нещо с прекалено много значения. Какво ли означава PSY — психо, психичен, психологичен? Тъй като здравият разум изисква между двата есемеса да има логическа връзка, най-вероятно ми се струва Ди да е имал предвид психическото въздействие на музиката на Орфей.
И така, моят шеф иска да се явя при него в Обединеното кралство заради нещо, което е свързано с въздействието на музиката на Орфей. Само че не незабавно, а чак в петък, 3 часа следобед. Целта му едва ли е била да ми осигури още няколко дни блажено бездействие в моето убежище. По-скоро е направил намек да се явя подготвен на срещата. И тъй като единственият ключ към предстоящата ми задача, с който разполагам, е името на Орфей, започвам да обмислям откъде да науча нещо повече за него. Нещо, което да не е известно дори на МИ6. За щастие съм на вярното място.
Това леко ме огорчава. Дали Ди си е спомнил за мен само защото по една случайност съм се оказал точно там, където трябва? Примирявам се с мисълта, че преди да потегля за срещата ни в петък, трябва да проуча всичко възможно за легендарния музикант и певец, и отново се съсредоточавам върху съобщенията.
Оказва се обаче, че няма върху какво толкова да се съсредоточавам — по-нататък нещата изглеждат съвсем очевидни. Ди ме призовава на служба в местната черква. Значи трябва да го търся не в онази лъскава грамада на „Воксхол Крос“, която изглежда като леко осъвременен вариант на декорите от филма „Метрополис“, а на едно доста по-тихо и неизвестно на чуждите разузнавания място. Това пък поставя въпроса с връщането ми в Обединеното кралство.
В света на разузнаването и контратероризма параноята е най-здравословният начин на живот. Затова автоматично отхвърлям възможността в четвъртък да хвана самолета на „Бритиш Еъруейз“ от София за Лондон и Манчестър и след четири часа и един скоч да сляза на родна земя.
Летищата на Обединеното кралство са същински магнит за доста хакери, някои от които със сигурност се издържат с пари от нефт или наркотици — дори ако те самите не го знаят. И за вашия верен Джон Кей е по-добре името му да не се появява в списъка на пристигащите пътници, а снимката му — на екраните на полицейските компютри.
Най-безопасният вариант — да пресека целия континент и половин Англия с кола и да се появя в старото убежище на Ди с вдървен от тридневно шофиране гръб — също не ме въодушевява. Накрая се спирам на компромисен вариант. След кратка справка с разписанието на различни летища решавам да резервирам място за полета на „Уизеър“ до Брюксел.
— Джон! Джон!
Откъсвам очи от екрана и поглеждам през прозореца. На улицата пред моята ограда стои Любо — един от местните триатлонисти. Бяхме се уговорили да ходим заедно на тренировка в Спортния басейн, но заради съобщението от Ди съм забравил.
Изскачам на улицата, затварям портичката след себе си и се извинявам, че стягам багажа си и няма да мога да отида.
— Ти да не си забравил, че състезанието е следващата неделя? — пита той.
Разочарованието му донейде ме ласкае. Макар че възрастта ми надхвърля двойно средната възраст на отбора, моите приятели от клуб „Триатлет“ държат на всяка цена да ходя с тях на състезания. Не зная само дали ме смятат за свой кадем, или съм повод да се хвалят, че те са единственият отбор, в който участва чужденец. За мен пък туй е удобен начин да поддържам форма.
— Съжалявам, но и на мен ми се налага от време на време да работя — отговарям. — Ще се постарая обаче да тренирам, за да не загубя форма.
Любо на мига се примирява с моето отсъствие и се сеща за добрите маниери.
— Късмет! — казва той и ми подава ръка.
— Благодаря. Приятна тренировка и успех на състезанието!
— Не се безпокой, Джон. Ще ги разбием.
Той се затичва към басейна, за да навакса времето, което е загубил в разговор с мен. Изкушавам се и аз да поплувам — за последно. Благоразумието надделява и се връщам вкъщи, за да направя резервацията.
„Уизеър“ има полет до Брюксел в 6 часа сутринта в четвъртък. Може би ви се вижда твърде рано, но пък така ще имам време да изпия едно кафе край Атомиума, да се полюбувам отблизо на каймака на европейската бюрокрация и да се отбия до най-близката фирма за коли под наем. След още пет-шест часа ще наема стая едва ли не до стария офис на Ди.
Питате с какво летище Брюксел е по-малко привлекателно за терористите от Хийтроу и Манчестър? Хайде, кой нормален човек се интересува от някакви си еврочиновници? Какво ще спечели мистър Зауахири или някой от неговите последователи, ако вдигне пет-шестстотин от тях във въздуха? Точно така, нищо. Истински важните особи рядко се сещат за тъй наречената столица на Европа. Други въпроси?
Защо съм щял да се влача с костенурешка скорост от Брюксел до Лондон? А вие защо решихте, че мястото на срещата е в Лондон?
Докато водя този мисловен диалог, звук от раздиране на някаква материя привлича вниманието ми.
— Марш от там! — скарвам се на малкия котарак Блеки, наследника на Макси. По пода около уреда, с който поддържам коремната си преса в прилично състояние, се валят черни късчета и аз подозирам, че това не е станало без участието на Блеки.
Подозренията ми се оправдават. Вместо да побърза да се пъхне под някой фотьойл, малкият разбойник спокойно отхапва поредното парченце дунапрен и го изплюва на пода. Вероятно това означава, че е гладен.
С кесийка котешка храна в ръка се устремявам към оставените в ъгъла панички. Блеки ме следва по петите, а от дивана бавно и с достойнството на кралица се смъква Хопър — неговата майка.
Прекъсването ме кара да се запитам кой ще се грижи за моите котки, докато отсъствам. Отговорът идва на мига, но още нестигнал до вратата, се спирам, поразен от нова мисъл. Нечий позабравен глас се обажда в главата ми след години мълчание: „Какво стана току-що?“
Замислям се, защото този глас на няколко пъти ми е спасявал живота. Какво наистина стана с резервацията? Първо дойде Любо, после ми попречи Блеки, а след това се запътих да уредя с моя съсед котешкия проблем. Една от максимите в моя занаят гласи, че веднъж е случайност, два пъти е съвпадение, а три пъти — знак отгоре. Дали тези три събития не са знак, че е по-добре да се откажа от този полет?
Не зная как е с другите хора, но импулсивните ми решения обикновено се оказват по-сполучливи от дълго обмисляните. Затова решавам да подпомогна моята интуиция, като прогоня от главата си всяка мисъл. Поемам отново към Лозановата къща, тананикайки си под нос натрапчива мелодийка.
Моят съсед обещава да наглежда двете котки, а сетне пита:
— Джон, мога ли да ти помогна с нещо друго?
Интуицията ми мигом се развихря на терена, който така предвидливо опразних от разума, и свързва неговото любезно предложение с един ключов факт. Лозан е не само светъл пример в овощарството и търпелив учител по български, но и уникална информационна система, която в света на град Баня надхвърля десетократно възможностите на Интернет.
— Да — отговарям аз, леко изненадан от собствената си безцеремонност. — Разкажи ми за гръцкия Орфей нещо, което не може да се прочете в справочниците и историческите книги.
— Вероятно искаш да кажеш тракийския Орфей — отвръща той с онзи приглушен от насилено търпение глас, с който поправя моите повтарящи се езикови грешки. Сигурно съм се усмихнал, защото той се сепва.
— Извинявай, май пак започнах да говоря като стар даскал. Та за Орфей. Имаш предвид да ти кажа нещо друго, освен че музиката му е била така пленяваща, че птици и животни, дървета и скали са тръгвали след него? — и той ме поглежда право в очите. — Добре, ще ти кажа. Работата е там, че той е бил безсмъртен.
Аз се опитвам да запазя каменно изражение. Ако се съди по кривата му усмивка, не успявам. Кимвам с глава. Той отстъпва настрани.
— Влизай, ще ти покажа нещо. Тъкмо го поливах.
Влизаме в хола и той с гордост ми посочва неголямо цвете с красиви бледовиолетови цветчета.
— Помниш ли, че миналата година ме попита защо изсушавам тази билка?
Наистина ми беше показал подобен изсушен за хербарий екземпляр — с добре запазени цветчета и рехава брада от тънки коренчета.
— И тази ли ще хербаризираш?
Лозан щастливо се засмива.
— Не. В саксията е същото онова цвете, което ти показах тогава.
— Но то беше съвсем изсушено — възразявам.
— Именно. Беше. Това е силивряк — ендемит, който се среща само в Родопите. Може да изкара без капка вода до две години и половина и пак да се захване, щом го полееш. Затова го наричат и „безсмъртниче“. А знаеш ли кое е другото му име?
Смирено признавам незнанието си.
— „Орфеево цвете“. Ако искаш да научиш нещо за Орфей, попаднал си на вярното място. Мисля, че ще е най-добре да ти уредя среща с един приятел.
Изважда от джоба на работния си комбинезон очукан мобилен телефон и дълго търси нужния му номер.
— Атанасе, здравей — казва той, когато от другия край на линията най-после се обаждат. — Моят съсед иска да научи нещо за Орфей. Дали можеш да се видиш с него, ако утре дойдем в София?… Аха, звънни ми, щом пристигнеш… Разбира се, стига да е още тук, ще ти го доведа… Да, да, англичанина… Приятно прекарване.
Докато аз за кой ли път се чудя на лекотата, с която моите съседи искат заради мен услуги от своите приятели, Лозан очевидно се тормози от неуспеха си да ми помогне начаса.
— Атанас каза, че ще се върне следващата неделя — информира ме той на български, произнасяйки ясно всяка дума. — Ти кога заминаваш?
— Най-късно в четвъртък.
— Жалко — натъжава се той. — Той знае за Орфей повече от всеки гръцки професор и — най-важното — няма да ти пълни главата с измишльотини. В Гърция всичко, свързано с Орфей, е унищожено или фалшифицирано още преди две хилядолетия.
Не съм склонен да обръщам внимание на инсинуациите, които очевидно са част от културната борба и несъвместимост между два съседни народа. За да имате представа за какво става дума, е достатъчно да знаете, че късата дума „ne“ на български означава „не“, а на гръцки „да“. Тъй като не искам да разбере, че съм го слушал с половин ухо, задавам стандартния въпрос:
— Какво имаш предвид под „унищожено или фалшифицирано“?
Лозан се облакътява на масата, прилепя разперените пръсти на двете си ръце едни към други и започва с тих глас:
— Когато пристигат на Балканите, войнствените дорийци се сблъскват с една висока хилядолетна култура — тракийската. Бил ли си някога в Старосел?
Аз кимвам. Старосел е тракийският аналог на Стоунхендж. Преди двадесет и шест века загадъчните траки са построили тук голям храмов комплекс, сред който изпъква една царска гробница с мавзолей или храм. Огромна обла могила, заобиколена със стена от бели каменни блокове, между които не можеш да пъхнеш и острие на нож. В сърцето й се крие шестдесетфутова идеално кръгла камера с филигранна изработка на стените. Когато за пръв път влязох вътре, най-ранната европейска цивилизация сякаш ми проговори. Нищо чудно, че впоследствие се пристрастих към това място.
— Тогава разбираш какво имам предвид — казва той. — Нашествениците започват бързо да усвояват постиженията на тази култура — религия, богове, мистерии, изкуства, философия. В началото за гърците Орфей е не само гениален поет и музикант, но и богоравен духовен водач, лечител и философ. Сетне първоначалната им признателност отстъпва място на скритата омраза на неблагодарните ученици. И тъй като нито едно добро дело не остава ненаказано, само въпрос на време е било да се опитат да принизят своя учител. Те съсипват един от най-красивите и светли митове — за лечителя и музиканта, който с изкуството и знанията си възкресява своята любима Евридика. В по-късните произведения представят Орфей като слаб, истеричен и сломен от нещастието човек. Накрая — Лозан въздъхва и се обляга назад в знак, че е привършил лекцията — Диоген Лаерций го обявява за богохулник и лъжефилософ.
— Хм… — изсумтявам съчувствено и също се облягам назад, за да си осигуря малко време да осмисля чутото.
Интерлюдия
Брегът на Амударя
Омразата и желанието за мъст го изяждаха отвътре. Спасяваше го само убеждението, че и този път ще преодолее тежката загуба и скръбта. Неговият предан помощник Парвез беше карал като бесен от Мазари Шариф до тук, за да му съобщи веднага ужасната вест. Човекът, когото всички наричаха Каландара (пътуващ жрец, музикант или поет), присви очи и прекара пръсти по набождащата си брада и хлътналите бузи. Обичаят изискваше след смъртта на близък роднина жалеещият за девет дни да прехвърли своите дела на някой друг, да не яде от изгрев до залез и да престане да се бръсне.
По дяволите обичаят! Каландара вече нямаше на кого да прехвърли своите дела. Единственият му племенник Малик, когото той обичаше като свой син, беше убит. По негова вина. Не можеше ли да изпрати някой друг да съпровожда тази пратка?
Гласът на разума плахо се обади: „Не можеше.“ Малик беше открил човек, който може да разшифрова древните плочки, така че този път парите от наркотиците щяха да са прах и пепел в сравнение с тези отдавна изгубени знания. Разбира се, това не означаваше, че парите са нещо маловажно, о, не! На младини Каландара беше изпитал на гърба си смазващата сила на двете думи, които в други общества и държави са само литературен похват, неясен мисловен образ: „свирепа бедност“. Всекидневно поражданата от чуждото богатство бедност и безумните кроежи на властниците се бяха съюзили да го пречупят. Не успяха. Той победи всекиго от тях със собствените им оръжия.
Каландара преценяваше своите шансове във войната с враговете си като изключително добри. Вярно, че богатството му не бе и наполовина от богатството на Осама бин Ладен, но затова пък Каландара мразеше двойно по-силно от него и двойно повече хора. А най-голямото му предимство беше в планирането. Кроежите му бяха много по-мащабни и осъществяването им изискваше много по-малко средства.
Според Каландара взривяването на двете сгради на Световния търговски център в Ню Йорк беше груба грешка. Той смяташе, че ограничеността и самолюбието са подвели Осама да си определи твърде дребна цел. Факт бе, че саудитецът заплати твърде скъпо за временната си слава — бягайки от американците и криейки се с години като куче. За разлика от него Каландара планираше делата си така, че да остане в сянка дори след като нанесе своя удар.
Той спря пред прозореца и се загледа в надигащите се ту тук, ту там вълни на реката.
Смъртта на Малик отдалечаваше момента на триумфа. Дано поне да е с месеци, а не с години. Най-лошото беше, че според Парвез убийците не бяха оставили никакви следи.
По дяволите верният Парвез! По дяволите идиотските обичаи! Руснаците в лагера на прокълнатия остров обичаха да казват, че на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата.
Каландара плесна с ръце. Вратата се отвори и на прага застана един слуга.
— Да, господарю?
— Кажи на шофьора да запали джипа. Чакай. Кои охранители са дежурни днес?
— Големия и Малкия Фариз.
— Да ме чакат в джипа. Кажи и на Парвез. Искам и той да дойде.
— Слушам, господарю.
На вълка вратът му е дебел, защото… Ако желае да си върне ръкописите, ще се наложи да прекъсне току-що започнатия траур и да огледа всичко сам.
Убийците винаги оставят някакви следи.
С годините съм започнал да чувствам Лозан близък, ала в момента усещането ми за него е като за неочаквано възникнала заплаха. Тълкуването му заплашва да срути уж изчистената от груби противоречия идея за основите на западната цивилизация. Най-много ме смущава странната убеденост в истинността на думите му. Затова започвам моя анализ не с приведените доказателства и същността на казаното, а с начина, по който то е произнесено.
Като бивш учител Лозан вероятно е свръхчувствителен на тема „неблагодарни ученици“, но едва ли това е единствената причина за горчивината, която долавям в гласа му. Всъщност другите причини не ме интересуват. По-важното е незабавно да потърся няколко конкретни факта, за да мога по-късно да проверя истинността на думите му. И тъй като не се чувствам достатъчно подготвен, за да вляза в спор с него, се хващам за последните му думи.
— Мисля, че някога бях чел нещо от Диоген Лаерций, ала нямам спомен за подобна атака срещу Орфей.
Очите му проблясват.
— Вероятно си чел или си търсил нещо друго. Мисля, че трябва да погледнеш предговора му към „Животът на философите“. Съвсем в началото е.
Междувременно в ума ми се е появило ново обяснение — завист. Завистта към прочутия и възхваляван от всички съсед.
Проблемът на българите е, че тяхната история е също тъй дълга, като тази на гърците, но за беда през вековете почти всички писмени източници и артефакти са били унищожени. В резултат интелектуалната прослойка е разделена на лагери, които враждуват помежду си — най-вече по въпроса за техния общ произход. Единият лагер се хвали, че днешните българи произлизат от древните траки, а другият развява знамето на пристигналите от подножието на Памир прабългари. Освен това има и някаква мешавица от нихилисти и интернационалисти, която гравитира към панславянската идея.
— Вероятно гърците също биха могли да кажат едно-две неща в своя защита — подхвърлям аз с извинителна за един чужденец непохватност.
Той махва пренебрежително с ръка.
— О, можеш да се обзаложиш за това. Техният проблем не е в липсата на аргументи, а в прекалената готовност да ги произвеждат. Това ги е вкарало в капан, от който не могат да се измъкнат вече две и половина хилядолетия.
— Какъв капан?
— Нарича се „Тракийският капан“. Всъщност става дума за един въпрос, който в традицията на орфизма се формулира по следния начин. Когато един поклонник тръгне към Храма, той неминуемо ще стигне до място, откъдето нататък продължават два пътя. Край всеки от тях стои по един учител, като единият винаги отговаря честно, а другият винаги лъже. Поклонникът обаче не знае нито кои от двамата е честен и кой — лъжец, нито кой е застанал край пътя към Храма. Трудността идва от там, че той има право да зададе само един въпрос. Какво трябва да попита поклонникът, за да стигне до Храма?
— Помня, че съм решавал подобна задача — отговарям аз, — макар че се говореше за турист, който търси езеро, а не храм. Това, разбира се, не променя същността й.
— Не те питам за задачата. Досещаш ли се каква е същността на въпроса?
Опитвам да възкреся в ума си логиката на тогавашните ми разсъждения.
— Когато имаш право на два въпроса, задачата е лесна. С първия туристът трябва да разбере кой от двамата гидове стои пред него: патологичният лъжец или честният човек. Например „Сега нощ ли е?“ или „Ти четири крака ли имаш?“. Тогава вторият въпрос очевидно ще бъде „Това ли е пътят към езерото?“ Нали така?
— Продължавай — казва Лозан. Аз придърпвам бележника и старата автоматична писалка, които лежат в другия край на масата и започвам да чертая.
— Когато обаче разполагаш само с един въпрос, трябва да си дадеш сметка, че за туриста е важно да научи кой е пътят към езерото, а не с какъв човек разговаря.
Но ако попита направо „Това ли е пътят към езерото?“, той няма да знае как да прецени верността на отговора. Затова той трябва да впримчи във въпроса си както пътя към езерото, така и двамата гидове. Аз бих предложил нещо от рода на: „Би ли казал другият човек, че ти стоиш на пътя, който води към езерото?“
Лозан свива устни. Явно не му е приятно, че толкова бърже се справих с прехваления му Тракийски капан.
— Да предположим, че сме попаднали на честния човек — продължавам. — Ако стои на пътя, който води към езерото, той ще отговори на въпроса с „Не“, защото лъжецът би излъгал, а той трябва да предаде думите му вярно. Ако на пътя за езерото стои лъжецът, той също ще отвърне с „Не“, защото отговорът на честния човек би бил „Да“, а същността на лъжеца го кара да ни заблуди. И обратно, ако пътят не води към езерото, и двамата ще отговорят с „Да“.
Лозан въздъхва тежко.
— Защо всички се провалят толкова лесно? Не те ли предупредих, че е капан?
Неговото упорство да се лови за думата започва да ме дразни.
— Добре де, не до езерото, а до храма — казвам бързо. — Само че не можеш да отречеш, че логиката е една и съща.
— Твоята прекомерна интелигентност те подвежда да виждаш в езотеричния въпрос логическа задача — отвръща той. — Само че в него има нещо повече от логика. Тракийският капан е метафоричен ключ. Смисълът му е, че ако си се устремил с цялото си сърце към Храма, Истината или Бога — както ти избереш да го наричаш, — никой не може да ти попречи да стигнеш там, дори лъжливият учител. Проблемът на нашата цивилизация е в това, че от двадесет и пет века тя дава все един и сън погрешен отговор. Ние се подчиняваме само на ума, докато най-важните решения следва да идват от сърцето. Ум без сърце е тъп и късоглед, сърце без ум е дяволски жестоко.
Не знам защо, ала се чувствам като смъмрен ученик.
— Въпросът не е там да подлъжеш другите да вярват, че ти си най-умният или най-важният, защото това е твърде недостойна цел — продължава Лозан. — Джон, ние тук, на Балканите, сме като коралите в един атол. Можеш ли да кажеш кои корали са най-важни: тези най-отдолу, ония по средата или другите, които са непосредствено под повърхността на водата?
Аз свивам рамене, защото отговорът е прекалено очевиден.
— Точно така, не можеш, защото всички са еднакво важни. Премахнеш ли един слой, разрушаваш целия атол. Само че повечето хора не го разбират.
Метафората с коралите е великолепна, ала не ми върши работа. Опитвам да провокирам Лозан към някое по-крайно изказване, което лесно да мога да проверя.
— Струва ми се, че не си привърженик на прабългарската хипотеза.
— Джон, ти всъщност искаш да ми съобщиш, че казаното от мен те наранява, но не знаеш как да ми го поднесеш по-деликатно. Не е лесно да прозреш, че народ, който е допринесъл толкова за европейската култура, дължи славата си на присвояването на чужди богове и заслуги.
Лицето ми сигурно е отразило част от мисловния процес, защото той се усмихва малко тъжно.
— Предполагам, че е най-добре да се увериш сам. Ако хванеш магистралата от Солун за Атина, за два часа ще стигнеш до Термопилите. Според Херодот това е една опасна теснина между отвесната скала и бушуващото море, където се е разразила най-известната битка в древността. Но Тукидид — най-достоверният гръцки историк — изобщо не споменава за подобна битка. Огледай добре легендарната теснина. После поеми към Делфи и провери дали в музея ще намериш макар и един ред за Орфей или траките. И накрая направи справка в… ммм… Почакай малко.
Показалецът му отново закълвава клавишите като несръчна птичка и той вдига телефона към ухото си.
— Петре, извинявай, пак съм аз. Кой от древните беше писал, че фокиецът Филомел е завзел храма в Делфи и е избил жреческия род Тракиди, които му се противопоставили?… Добре. Благодаря.
Пуска телефона в джоба на панталона и ме изглежда победоносно.
— Диодор Сицилийски, шестнадесета книга. Довечера ще мога да ти кажа и точното място. Между другото, Атанас е специалист по прабългарите. Траките са втората му любов.
Интерлюдия
Някъде в Европа
До Брат С.М.
Суверенен Върховен Командир
„Брате,
Научих, че в Института, където работя, са дошли за превод копия от документи с хилядолетна давност. Подателят е неизвестен, но очевидно е поискал строга конфиденциалност, защото са взети необичайни мерки за ограничаване на достъпа до информация.
Установих, че са пристигнали три текста с древноегипетски пиктограми, два от които вече са частично преведени. Очаква се техният превод и верифицирането му да приключат утре.
Преведеното до тук и включването на езотерични символи и ключове, използвани от първите орфици, подсказват, че третият текст е свързан с мистичното изкуство и знания на Орфей. За съжаление, въпросният трети текст вероятно е кодиран, тъй като буквалният му превод представлява безсмислен набор от ограничен брой повтарящи се в различни комбинации думи. Старанието да се скрие смисълът от непосветените говори, че според неизвестния автор кодираният текст съдържа изключително важна информация.
Моите възможности да допринеса за мисията на Братството се изчерпват с надеждата, че до края на седмицата ще успея да ви изпратя пълния превод на първите два текста както и изображения на оригиналите. Вашите несъмнено са по-големи.
Вървейки към къщи, се чудя дали мога да открия в „Гугъл“ съчиненията на Лаерций. „Можеш“ — отвръща ми след малко търсачката и ми предлага да си ги сваля безплатно. Тъй като подозирам, че ще трябва да преровя целия текст, изтеглям и десетте книги на „Животът на философите“.
Щом отварям първата, разбирам, че съм се престарал. Господин Лаерций започва атаката още с първото изречение: „Някои смятат, че заниманието с философия води началото си от варварите.“ И малко по-нататък: „А тези, които приписват откриването й на варварите, привеждат като доказателство тракиеца Орфей, като твърдят, че бил философ, и при това най-древният. Аз наистина не знам дали заслужава да бъде наричан философ този, който изрича такива мерзости срещу боговете.“
Май се налага да сменя хипотезата за завистта към прочутия съсед с Лозановата теза за скритата омраза. Защото между горните два цитата откривам типичната за едно парвеню липса на самочувствие, прикрита зад нереална претенция: „Но тези автори от незнание приписват на варварите великите дела на елините, от които води началото си не само философията, но и самият човешки род.“
Известно време съзерцавам през прозореца отрупаното с малки ябълчици дърво в двора. Сетне червеят на съмнението някак изпълзява оттам и се загнездва в ума ми. Това, че първата проверка е потвърдила част от думите на Лозан, не доказва, че всичко, което той каза преди малко, е истина.
Съзерцанието ми е прекъснато от един въпрос с по-практическа насоченост — как да стигна до Англия. За всеки случай изчаквам няколко минути, за да дам възможност на всички желаещи да се намесят в новия ми план.
Този път не получавам знак отвън и когато си купувам билет от АТН до Брюксел, интуицията ми казва единствено, че ме очакват срещи с древни тайни. Ако не знаете, АТН е международният код на атинското летище „Елефтериос Венизелос“.
Накрая се отдавам на разтоварваща игра с Блеки и Хопър, но първо нахвърлям на лист хартия какво трябва да свърша през следващите два дни — преди да предприема разузнавателния поход към Термопилите и Делфи.