Джон Кей
Тракийският капан (28)

Глава 27
Където ангелите не смеят да престъпят

27 септември

Долината на тракийските царе

Светът отново е прекрасен. Лежа потопен до шия в басейна, а целебната кал на Баня нежно обгръща цялото ми тяло. От време на време поглеждам звездите. Изведнъж се ухилвам на себе си, защото откривам недоловена досега хедонистична нотка в един от пълните със самоирония български вицове. „Знаеш ли, че ще сменят лъва на герба с хипопотам?“ „Не, защо?“ „Защото сме затънали до ушите в калта, ама ей такава уста сме отворили.“

В следващия миг оркестър от щурци започва да приглася с мъничките си цигулки на жабешкия хор откъм реката и ироничната ми усмивка се сменя с щастлива гримаса. А за да не се удавя в пълното си блаженство, пет тънки пръста потропват танца на обещанието върху моята длан. Не ме разбирайте погрешно. Наистина Кейт каза, че утре вечер сигурно ще чуя още едно от произведенията на Орфей, ала в момента не съм склонен да мисля в толкова далечна перспектива.

Две от предимствата на Долината на тракийските царе са, че тукашните им потомци лесно приемат чужденеца за приятел и не му придирят за чудатостите. Първото ми осигурява доброто отношение на нощния пазач на басейна, а второто — деликатното отвеждане на погледа, когато отстъпвам встрани, за да пропусна гостенката през портите, които някой случайно е забравил отключени. Не казвам, че утре цяла Баня няма да говори само за моите похождения, ала такива неща се случват дори в добрата старата Англия, нали?

Човек не бива да иска много от живота. Малко ли е, че в момента съм в безопасност?

Питате как мога да смятам, че съм в безопасност след това, което сторих? Не се ли страхувам, че някой може да изпрати по дирите ми убийци? Някой успял да се измъкне от Балх последовател на Масуд или представител на онзи разбунен кошер, за който ме предупреди Ди. Някой от онези, които мислят, че аз съм основният виновник да не успеят да сложат ръка на древните пергаменти и чрез тях да постигнат неограничена власт над мисълта.

Отговорът е, че аз поемам осъзнати рискове. Също като Долината на тракийските царе и Истината има своите предимства. Веднъж изречена, тя заживява самостоятелен живот, докато Лъжата — подобно на никога непорастващо бебе — изисква от своя създател непрекъснато подхранване и грижи. Докато аз бях единственият съсъд на Истината, животът ми висеше на косъм. Сега обаче жадуващите власт нямат причина да се интересуват от мен. Какъв е смисълът да си отмъщаваш на бутилката, когато джинът вече е излязъл на свобода?

Кейт като че ли долавя, че съм се отнесъл надалеч, и стисва по-силно пръстите ми. Вероятно за да ми припомни, че ние сме нещо повече от търсачи на Истината. Дължим на себе си поне толкова, колкото на другите, така че тази нощ е моя, само моя.

Всъщност не е само моя, защото за да се влюбиш, е нужен още един човек.

Откъм купчината дрехи, които с такава скорост съблякохме до калния басейн, се чува познатото нежно измяукване.

Защо ли не оставих проклетия телефон в кухненския шкаф? Моля те, Господи, само не нов есемес!

Днес е неделя, значи вторите букви от всяка втора и трета дума… Не, това ще го мисля утре сутринта.

— Джон… — прошепва Кейт зад мен и докато се обърна, мъчителната мисъл, че може би пак ще се разделим за известно време, се стапя в мрака. Щурците отново подхващат безсмъртната мелодия на Орфей. Ръцете й се увиват около врата ми и тя ми поднася устните си. В последния миг преди да затворя очи, съзирам над нас ярките звезди на Орион, които сякаш ме примамват към себе си. Да не съм луд? До мен пулсира най-красивата звезда.

Отвръщам ентусиазирано на целувката и се приготвям да се гмурна в океана на наслажденията. Тялото й прилепва към моето и с лек тласък се плъзва по него нагоре. Усещам как краката й обгръщат кръста ми и песента на щурците се загубва в нашето дишане. Плъзвам длани по изваяния гръб и силните бедра. Желанието ми нараства, но аз не бързам да я понеса към топлия минерален душ, за да се любим под звездите.

Защото тази нощ е наша, само наша.