Джон Кей
Тракийският капан (27)

Глава 26
Ezgu оу

17 септември

Балх

Дауд пристигна от Кабул с петдесет човека в десет вечерта. Три часа по-късно ги раздели на две и с тридесет от тях тръгна по къщите, за да ликвидира всички потенциални издайници.

Селим, неговият пръв помощник, потегли начело на по-малката група за Балх, използвайки като водач окования за жената английски шпионин. Каландара и Парвез потеглиха след тях със сивия микробус. В два след полунощ група въоръжени мъже обгради квартала, където ги заведе Джон Кей. Прозорците на къщата, която ги интересуваше, обаче още светеха.

Тъй като искаха операцията да бъде проведена без много шум, наложи се да изчакат близо час. Планът на Селим предвиждаше да приспят кучетата пазачи, като им подхвърлят примамки с месо. После двама души трябваше да се прехвърлят през високата почти девет фута кирпичена ограда и да отворят масивните дървени порти отвътре. Според помощника на Дауд, когато двадесет въоръжени мъже нахълтат в къщата, никой от спящите вътре не би посмял да окаже съпротива.

Началото беше неочаквано лесно — в двора на къщата нямаше никакви кучета. По трима души притичаха от двете страни на портата и двамината по-яки от всяка тройка повдигнаха третия. Два тъмни силуета увиснаха на ръце от вътрешната страна на оградата и леко скочиха долу. Останаха клекнали, докато се уверят, че в къщата няма никакво движение. После отвориха добре смазаните порти и две пристъпящи на пръсти нишки от хора влязоха в двора.

От къщата ги посрещнаха със залп, който остави на земята четири трупа. Половината от оцелелите — тези отляво — побягнаха назад. Оказа се, че техният избор е по-добър, защото след втория залп само един от другата група успя да се добере до улицата.

 

 

Добрата новина е, че старият каландар е изтълкувал правилно посланието, което му изпратих с третото мини самолетче, и се е подготвил. Лошата е, че огневата му мощ е твърде малка, а нападателите всеки миг ще получат подкрепления. Най-лошата е, че никъде не забелязвам каквато и да било следа от Ди.

Дали не съм се заблуждавал за собствената си ценност като агент? Какво разграничение правеше китайският стратег между различните видове шпиони?

„Обречени шпиони са онези от нашите шпиони, на които нарочно им се дава лъжлива информация, за да я съобщят.

Оцеляващи шпиони са онези, които се връщат от лагера на врага, за да съобщят информация.“

Те се завръщат, за да съобщят информация. Проблемът ми е, че най-важната за Ди информация — пергаментите от Вилнюс — вече съм я предал. Дали не беше грешка, че предпочетох да се върна в Афганистан, когато можех безпрепятствено да се завърна в Лондон? Дали това не ме поставя в другата категория — на обречените шпиони? Възможно ли е аз да съм онази лека фигура, която шахматистът жертва, за да спечели цялата игра?

Шум от приближаващи автомобили прекъсва разсъжденията ми.

— Дауд идва, господарю! — възкликва радостно Парвез зад мен.

Далечни фарове осветяват за миг оредялата група нападатели и угасват. Пристигат още три… не, четири микробуса с угасени светлини и спират на по десетина ярда един от друг. Вратите се отварят и улицата се изпълва с въоръжени хора, а въздухът — с миризма на пот и непрани дрехи.

Един едър мъж от новодошлите — вероятно това е Дауд — махва с ръка и четирима души се отделят от другите, за да притичат до оградата на Рустам. Доколкото се вижда в тъмнината, те залепват ленти пластичен експлозив. Изглежда, че краят наближава и този край хич не е добър.

— Парвез, свали ги от микробуса, че ще ми трябват — казва Масуд.

Нещо студено опира в слепоочието ми. Дуло на пистолет.

— Хайде, забави се малко, та да имам повод да те застрелям — съска в ухото ми Парвез.

С Кейт слизаме и Парвез затваря плъзгащата се врата. Минаваме от другата страна на микробуса, който ще ни послужи като щит срещу летящите отломки.

— Прикрий се! — крещи Дауд.

Взрив. Портите устояват като по чудо, ала на няколко места оградата от двете им страни се срутва до основи сред облаци от прах. Без да изчакат тя да се слегне, хората на Дауд се втурват напред с безпорядъчна стрелба и диви викове. В този миг между къщата на Рустам и първите бойци пламват непоносимо ярки кълба.

„Светлинни бомби“ казвам си наум, докато подгъвам колене, за да смекча предстоящия удар. Кейт губи равновесие и се стоварва на гърба ми. Доколкото мога — ръцете ми се оковани за нейните ръце — омекотявам падането. Това обаче не спасява брадичката ми от ожулване.

На земята се извъртам настрани, така че Кейт да остане в относителна безопасност зад гърба ми. Пред очите ми плават ярки кръгове. Бойците около нас се опитват да прогонят временната си слепота с отчаян огън. Тъпо решение, ако се съди по далечните светкавични поредици от два изстрела, които долавям сред близката пукотевица. До нас рухва нечие тежко тяло. Секунда след него — друго.

— Ако не спрете да стреляте, ще ги убия! — неистово крещи почти в ухото ми Масуд.

Стрелбата секва. Нечия ръка ме дръпва грубо и аз ставам. След мен става и Кейт. Светлите петна постепенно се разпадат и угасват и аз виждам — не, по-скоро някак си долавям, — че бойците на Дауд са се стопили наполовина.

— Вие двамата — три крачки напред и спрете — казва зад гърба ми Масуд.

Извъртам глава встрани и се усмихвам, макар да зная, че в тъмното Кейт няма как да види усмивката ми.

— Една малка предутринна разходка, скъпа?

— С удоволствие — откликва тя и с тона, с който вероятно би коментирала в антракта нова постановка в „Ковънт Гардън“, добавя: — Мислиш ли, че този тип зад нас може да претупа финала?

Не мога да не й се възхищавам.

Двамата правим три къси крачки напред и спираме.

— Сега какво? — пита тя.

— Нали не бързаш? Местата ни може и да са правостоящи, но затова пък са на първи ред. Поне моето, но пък ти ще можеш да надничаш изотзад.

— Надявам се, че чакането ще си заслужава.

Някъде в горния край на улицата се хлопва врата и всички наоколо затаяват дъх. В тишината се чуват бавни стъпки. Кейт се притиска към мен и прошепва в ухото ми:

— Осветлението е същински провал.

— Включи фаровете! — излайва Каландара.

Сноп светлина от оцелелия фар на нашия микробус разкрива сюрреалистична гледка.

Иззад ъгловата къща се е появил елегантен джентълмен. Вятърът подмята пеша на разкопчаното сако. Мъжът върви небрежно, пъхнал лявата си ръка в джоба на панталона. В дясната държи лула. От тук различавам само сивия костюм, но съм готов да се обзаложа, че вратовръзката е купена от „Хародс“. Тип „рибена кост“, разбира се, и гарнирана с игла със златен монограм.

И в най-дивите си фантазии не съм допускал, че Ди може да рискува живота си заради мен. Той спира на няколко крачки от нас и леко кимва.

— Добро утро, мис, ако утрото е добро и ако това може да е утро. Радвам се да те видя, Джон. Ще бъдеш ли така любезен да ми превеждаш?

— Разбира се, сър.

Някой от падналите на земята простенва.

Двамата с Кейт правим малка маневра, така че Ди да остане очи в очи с Каландара.

— Чух думите ви добре. Моите бойци държат под прицел всичките ви хора. Могат да ги ликвидират до един за секунди, но вашите дребни нарковойни не ме интересуват. Аз съм тук само за да прибера моя агент Джон Кей.

Заблуждавам ли се, или моят шеф съзнателно използва чувството си за превъзходство като оръжие? Той дръпва от лулата и с наслада пуска струйка дим, докато аз превеждам думите му на пущу.

Каландара ме изслушва и казва на чепат английски:

— Няма нужда от превод, сър. Разбирам ви достатъчно добре.

Дали той папагалски повтаря моето обръщение? Или наблюдението на моя прапрапрачичо Хенри Роулинсън — онзи същият, който е разчел клинописните таблички — е в сила и днес? Семейното предание твърди, че според него афганците са се сражавали с много врагове, но само към англичаните изпитвали известно уважение.

Ди пренебрегва казаното без коментар.

— Моето предложение е следното — и той повдига брадичка към мен. Аз съвестно превеждам. Забелязвам, че Масуд повече не повдига въпроса за езиковите си умения. — Вие си взимате белезниците, оставяте оръжията и се оттегляте. Ще наредя на моите хора да не стрелят. Аз си тръгвам с Джон и мис…

— Мис Кохановска — представям я аз. — Кейт, това е моят шеф, сър Ди.

— Приятно ми е — казва Кейт.

— Удоволствието е изцяло мое — навежда глава в лек поклон Ди и обръща очи към Масуд.

— С Джон и с мис Кохановска — довършва започнатото изречение.

После присвива очи, за да разгледа по-добре един силует, които се очертава в полумрака.

— А, мистър Хензлоу също бил тук. Ако се съди по липсата на белезници, той вероятно се ползва с известни привилегии. Е, Базъл, ще дойдеш ли с нас, или предпочиташ да се прочуеш като втория Ким Филби?

Базъл пребледнява като платно и навежда глава.

— Бих искал да дойда с вас, сър, но жена ми…

Гласът му е глух.

— В такъв случай мистър Хензлоу също идва с мен, защото… — Ди изважда старовремския си часовник, отхлупва капачето и го поглежда отдалеко — … от час и четиридесет и три минути неговите дъщери и жена му не са заложници и се намират в сигурни ръце. И последно, но не най-маловажно, аз не съм забравил, че имаме задължения към нашите съюзници. Това означава, че точно в дванайсет часа по обяд те ще получат пълна информация за малката ни престрелка.

Ново дръпване и струйка дим, докато аз превеждам.

— Джон, благодаря за превода. Чакам те след пет минути заедно с мис Кохановски и Базъл. Колата ми е паркирана на първата улица вдясно.

Той ни обръща гръб и тръгва. Фарът угасва и за кратко фигурата му се изгубва от погледа. Десетина крачки по-нататък дрезгавеещото небе ми я разкрива отново. Възрастният джентълмен крачи към него, пускайки облачета дим.

— Махни им белезниците — сухо каза Каландара и се огледа.

Осем от хората на Дауд лежаха в прахоляка от едната страна на улицата. Опрял гръб в кирпичената ограда отсреща, с увесена на гърдите глава хриптеше девети човек. С натежали нозе Каландара отиде и клекна пред него. Това, което оцветяваше в черно бинтованата ръка, беше кръв. Тя излизаше на тласъци от двете рани в гръдния кош.

Умиращият чу стъпките и с усилие повдигна глава.

— Господарю — прохъхри, — този път не успяхме.

— Рано е да се каже още, Парвез — опита се да го успокои Каландара и прехапа устни, защото сам не си повярва. Помощникът му обаче не пожела да възрази.

— Може би в следващото прераждане… — прошепна.

По тялото му премина конвулсия и главата му клюмна на гърдите. Каландара бавно се изправи. Усещаше се адски уморен. Не, не уморен — изпразнен, смазан, потрошен. Смъртта на последния човек, на когото държеше, се впи като клин в душата му и я доразцепи.

Първата пукнатина дойде със завистта към шпионина. Той не притежаваше свръх власт, нито пък беше свръхбогат, ала му се видя така свободен, че за миг Каландара си пожела да бъде като него. Проклетият Джон Кей плени душата и ума му със същата музика, с която възвърна собствената си свобода. А после, след като Каландара го залови повторно, англичанинът го подмами във фатална клопка. И най-накрая арогантният аристократ го унизи с пренебрежението си и онова иронично обещание да му даде седем часа преднина, преди да го подгони като звяр.

Каландара усети, че безсилният му гняв го разрушава. Само преди двадесет и четири часа организацията му, бедният Парвез и той самият бяха в пълна безопасност. Нима едно–едничко погрешно решение — да отвлече жената, за да улови мъжа — бе разрушило градежа на цял един живот като къщичка от карти?

Не беше се чувствал в такава безизходица от онзи ден преди близо петдесет години, когато тримата от КГБ нахлуха в дома на дядо му и го отведоха. Да можеше поне веднъж да чуе пак гласа му!

Той притвори очи. Дядо му беше там — под клепачите — и го гледаше строго. От него ли беше недоволен?

Някой се изкашля насилено. Той се сепна и извърна глава. Беше един от неговите хора.

— Ще ги товарим ли на колите?

Очевидно имаше предвид труповете. И без друго не можеха да ги погребат, защо да губят време? След седем часа високомерният аристократ ще отвърже кучетата на войната и те ще хукнат по дирите им.

— Качете само Парвез — нареди Каландара и заобиколи микробуса, за да седне до шофьора. Когато отвори предната врата и вдигна крак, за да влезе, някой викна:

— Али! Али Рашидович!

Не беше чувал това име от двадесет и три години. Той стъпи отново в прахта и се обърна да види кой го вика. Едър седемдесетгодишен старец вървеше към него с кама в ръката. Лицето му беше непознато… или може би не съвсем. От двете му страни, но крачка по-назад вървяха двама четиридесетинагодишни мъже.

— Ще се биеш ли с мен като мъж? — попита непознатият и добави с подчертано презрение: — Или ще избягаш като куче?

— Кой си ти и защо искаш да се биеш с мен?

— Ти знаеш името ми и знаеш защо — отвърна сухо старецът.

Каландара усети по тона му, че това е така. По някаква неясна причина беше важно да се сети откъде го познава, но винаги услужливата му памет този път отказваше спомена. Каландара се ядоса и повиши тон.

— Кой си ти?

— Аз съм твоята смърт! — каза старецът и целуна камата си. — Ezgu оу, ezgu soz, ezgu amal!

Споменът се стовари върху Каландара като ураган и сърцето му се сви. Беше суеверен като всички тирани, които търсят опора вън от себе си, защото остатъкът от съвест вътре в тях им я отказва. Този старец беше произнесъл клетвата, на която дядо му го бе научил още като невръстно дете.

„Запомни я — каза тогава дядо му, — защото това е велика клетва и можеш да я произнесеш само веднъж. Ако справедливостта не е на твоя страна, Всемогъщият няма да ти позволи да я изречеш. Ако си прав, Той ще ти помогне да я изпълниш.“

Той вдигна ръка към стареца.

— Почакай малко. Моля те!

Това беше краят. Кога и как беше тръгнал по погрешен път? Когато реши, че може за да отмъсти на убийците, трябва да стане като тях? Кога беше взел последното си грешно решение? Когато предпочете да преследва докрай илюзорната мечта за власт пред истинския полет като птица? Дали имаше начин да се върне назад във времето и да вземе други решения?

Той затвори очи. Там, под клепачите, човекът, който единствен някога му бе бил опора, го чакаше с окуражителна усмивка. „Не можеш да върнеш това, което си направил, но дори и на прага на смъртта ти пак си свободен да избираш.“ Съветът на дядо му го озадачи. Какъв ли избор имаше сега, освен да се бие на живот и смърт? После музиката отново зазвуча в ума му и той осъзна, че е на път пак да се впримчи в собствения си капан — мечтата да пороби всички други. Не, този път изборът му беше да е свободен.

— Аз нямам нож — каза той.

— Бахрам, дай му твоята кама — каза старецът, като се обърна към единия си придружител.

Този трябва да е луд, помисли Каландара, щом иска да се бие с човек, който е с петнадесет години по-млад. Непознатият Бахрам изглежда помисли същото, защото не помръдна.

— Казах „Дай му твоята кама!“ — нареди старецът.

Бахрам с нежелание тръгна напред. Каландара се сети, че е виждал това лице, ала на друго място и преди много години. Вероятно той беше синът на стареца.

Каландара пристъпи напред към него. Преди да поеме камата, една корава ръка хвана рамото му и го завъртя назад. Беше Дауд.

— Ти вкара хората ми в капан — процеди наемникът през зъби. — Сега половината са мъртви, а другите — опозорени, защото заради теб предадоха оръжията си. И ти продължаваш да ги унижаваш, като се биеш с един грохнал старец. Поне го направи с моя нож. Не взимай оръжие, което врагът ти подхвърля като милостиня. Ръката му се стрелна зад гърба.

„Ще ме убие“, помисли Каландара. Дауд беше верен воин и като негов сюзерен той също му дължеше вярност. Вместо това го беше предал, а при предателство пущунските закони на честта не знаеха милост.

Дауд обаче бавно протегна десницата си напред. Каландара сведе поглед. Не, не беше сбъркал. Дауд му подаваше камата си с върха, а не с дръжката напред. Това беше ясен знак, че присъдата му е произнесена и той трябва да умре.

Пое оръжието. Кокалената дръжка легна удобно в дланта му и Каландара за миг притвори очи. Трябваше да овладее слабостта, която усещаше в коленете си. Знаеше, че предстои да заплати за всички грешни избори, които беше правил, ала все още не можеше да си позволи да го стори. Преди това искаше да осъществи своето най-голямо желание: за пръв и последен път през объркания си живот да се почувства свободен като птица. Това можеше да стане по един-единствен начин. Той размаха камата на Дауд и полетя напред към ножа на врага си.

Смъртта се спусна отгоре му като орел. Заби клюн в сърцето му, впи остри нокти в душата му и я отнесе. Той потъна в мрака, усмихвайки се на звука на нейните криле.

 

 

— Бих искал да знам защо Масуд е станал такъв.

— Ще разбереш, но се съмнявам, че ще ти се понрави. Моите хора сега обискират тая негова крепост край реката. Казаха, че навсякъде се валяли трупове. Изглежда, че той е устроил там същинска касапница. Отвратителен човек.

— И все пак с големи заложби, сър. Бих казал, че е роден за водач и при това е много харизматичен.

— Ти май не одобряваш, че го оставих на съдбата му.

— Само отбелязвам, че той е далеч по-опасен, отколкото изглежда.

— Ти би бил още по-опасен, Джон, но за щастие взимаш правилните решения. Струва ми се обаче, че в момента правиш грешка.

— Каква грешка, сър?

— Граматическа. Говориш за този Масуд в сегашно, а не в минало време. Когато си тръгнахме, той се намираше сред врагове и, което е още по-лошо, бивши поддръжници. Освен това останах с впечатление, че има да разчиства сметки със самия себе си. Не мисля, че все още е жив.

Някои знания идват само с възрастта. Ди е забелязал нещо, което аз съм пропуснал. Сега обаче се оглежда с недоумение.

— Джон, защо искаше да дойдем тук?

Двамата сме застанали почти в центъра на огромната елипса на древната крепост. Слънцето наднича иззад високите й стени.

— Мислех, че след като сте дошли дотук, сър, ще бъде срамота, ако не видите Бала Хисар (Голямата крепост). Казват, че това са най-впечатляващите крепостни стени в света.

— Но те са полуразрушени — възразява той.

— Именно, сър. Някога, в целия си блясък те са се издигали толкова високо, че когато вятърът веднъж изтръгнал знамето от главната кула на крепостта, то паднало на тридесет мили оттук.

Той леко накланя глава и се съсредоточава.

— Като слушам как вие вятърът горе, не ми прилича на измислица. Как са успели да натрупат толкова глина, без тя да подаде и стените да се срутят?

— Защото това не е проста глина, сър. Местните жители са правели самани — блокове от примесена с трева и камъш глина, изчаквали са слънцето да ги изпече добре и са ги редели като тухли. Напълно ги разбирам — наблизо няма годни за градеж скали, така че им се е налагало да се справят с наличните материали.

Лицето му се превръща в каменна маска.

— Да не би да намекваш, че и на теб се е наложило да се справяш по същия начин?

— Вие го казахте, сър. Истината е, че без помощта на двамата професори нямаше да мога да се справя.

Ди придобива официален вид.

— Джон, съжалявам, но при цялото ми възхищение и благодарност за това, което свърши, съм длъжен да те скастря. Премиерът е бесен, че заради теб ще му се наложи да дава обяснения на най-добрите ни съюзници. Ако отново предизвикаш дипломатически скандал с небрежността си, ще бъдеш уволнен, преди да успееш да кажеш МИ6. Без предизвестие, обезщетение и право на пенсия.

— Мога ли да попитам за каква небрежност става дума, сър?

Той ме поглежда да се увери, че не го будалкам.

— Разбирам, че си бързал да препуснеш час по-скоро, за да спасиш дамата, но поне да беше разбил някъде проклетия трети дрон? Защо си го оставил да обикаля на двеста фута от радара?

Решавам, че сега е подходящият момент да се разтревожа.

— Нали не са заловили птичето на Кю, сър?

Ди се усмихва сдържано.

— Не, разбира се. Хвърчало е прекалено нависоко и не са можели да го заловят. Накрая най-добрият им снайперист го е прострелял. Получили са шепа органични отломки, които някакви неизвестни местни бактерии превърнали за нула време в каша от полизахариди.

Въздъхвам с престорено облекчение и казвам:

— Радвам се, че този път технологичната тайна е била запазена.

— Този път? Да не намекваш за случая с Джохар Дудаев?

Ди на мига измъква от паметта си нашия разговор от преди месец, с което предизвиква у мен завист от най-висока проба. Умът му щрака с непостижима бързина. Ще ми се и аз да разполагам с такава памет, когато стана на неговите години. Изглежда съм си позволил да му завиждам неразумно дълго, защото той получава прозрение.

— Нарочно си го направил, нали? Решил си да разиграеш големите момчета?

Мисълта, че макар и за кратко аз съм разигравал тях, а не те мен, е изключително приятна. Не успявам да се сдържа.

— Бях сигурен, сър, че съм по-важен от някакъв чеченски генерал.

Той изсумтява.

— Толкова важен, че аз държа отново да се скриеш някъде — поне за година-две. Моите анализатори смятат, че преди седмица във Вилнюс се е случило нещо, заради което кошерът се е разбръмчал както никога досега. Всички по-големи разузнавания по света са вдигнати на крак. А след като уведомя нашите съюзници, някой неминуемо ще направи връзката между двете събития. Няма да се учудя, ако тук-там обявят награда за този, който те открие. Затова ти предлагам да дойдеш с мен.

— Къде, сър?

— Моят самолет ни чака на летището в Мазари Шариф. След като излетим, няма да е проблем за пет-шест часа да изчезнем от радарите. Не бих ти препоръчал да се върнеш в Лондон, но нищо не пречи някъде по пътя да скочиш с парашут. Приготвил съм ти няколко различни комплекта документи.

Завъртам отрицателно глава.

— Много ви благодаря, сър, но бихте ли могли да се ограничите с документите? Не мисля, че имам нужда от билет за полета. Аз по-скоро бих пилотирал, отколкото да скачам с парашут.

— Какво имаш предвид?

— В имението на Масуд видях едно бижу на самолетостроенето. Струва ми се, че той изобщо не е разбрал как трябва да го използва.

— Но онзи главорез не е оставил там един жив човек.

— Значи кошерът няма откъде да разбере, че аз съм взел самолета, и да ме проследи.

Сивите очи ме гледат втренчено няколко секунди.

— Е, нормално е един млад човек да предпочита по-привлекателна компания от моята. Надявам се да ме известиш, че си се установил на безопасно място.

— Разбира се, сър. Все още не съм разопаковал и половината от гащите на Кю.

Ди се усмихва. Мобилният му телефон иззвънява. Той поглежда дисплея.

— Съжалявам, Джон, но се налага да се обадя.

Участието му в разговора е почти символично — едно „Да?“ в началото и едно „Благодаря“ в края. Между тях около минута слушане с безизразна физиономия. Докато прибира телефона си, Ди ме осведомява:

— Вероятно ще се окажеш прав. О’Флехърти е бил отвлечен от този Али-Масуд. В имението са открили яке на Острие от САС. А също и снимки на онези ръкописи и плочката, от които тръгна всичко. Ти разбра ли как са се озовали чак тук?

В този миг свръх яснотата се завръща.

„Гърците ще изопачат свещените мистерии, казва Асклепий.

Древният свят бил много по-свързан, отколкото предполагаме, казва Добрев.

Филип няма никакво родство с елините, той е варварин, казва Демостен.“

Съобщавам му наученото в прохода Саланг, като го допълвам с моите разсъждения:

— Според някои учени Александър Велики е донесъл тук, в земите на някогашна Бактрия, не само гръцката писменост, а и учението на тракиеца Орфей. Това може би е спасило орфизма от изопачаване или дори от пълно заличаване. Друг е въпросът доколко успешно е бил реконструиран от онези косвени сведения, които са стигнали до нас.

Тук се сещам за музиката, възстановена от Кейт, но нещо ме предупреждава да не бързам да споделя възторга си. Какво ме възпира? Някаква неясна опасност? Или може би десетките противоречиви тълкувания?

Свръх яснотата отново се намесва и с един замах помита всички досегашни разсъждения.

„Според стария хиванец Орфей спасил с песен жена си от смъртта.

Според гръцката митология Орфей слязъл за нея в Ада, но въпреки това я загубил.

На онзи остров руснаците се опитвали с музика да пречупят своите врагове.“

Не е ли ясно, че всяка идея, всяко постижение на духа може да се използва с противоположни намерения?

Чрез Кейт аз получих невероятен дар от Орфей, ала какво би сторил на мое място някой друг? Наивно е да разчитам, че всички, които се сдобият с подобен дар, ще проявят висок морал и сами ще ограничат желанията си заради доброто на другите.

Въпрос на време е някой да се опита да получи пълен контрол над умовете и душите. Какво ще поиска да постигне със способността за свръхясно мислене един талантлив и могъщ злодей? Дали утрешният свят няма да стане много по-непредвидим, ако музиката, възкръснала след толкова векове, се превърне в световен хит?

Кейт мисли, че повечето хора биха я възприели като своеобразен наркотик, ала опасността идва от онези, чиито мисловни способности ще се усилят многократно. Но как може да се определи кои ще бъдат те? Музиката очевидно не е повлияла на двамата професори така, както на мен. Какво ли е нужно за по-дълбокото й възприемане?

„За Одисеи лирата на Орфей е била страшно оръжие, гласи древният ръкопис. Песните на сирените не могат да се мерят с тези на Орфей, казва Добрев.

Музиката е само основата. Всичко оттам нагоре зависи от словото, казва Кейт.“

Какво е пеел на своите слушатели великият поет? Онези химни, за които добре каза, че превъзхождат химните на Омир със своята доброта и поетична сила? Дали някои днес би могъл да ги преведе обратно на оригиналния език? Щом само музиката на Орфей ме промени така, какво ще стане, ако чуя и думите?

Чакай, чакай, а каква цена ще се наложи да заплатя, ако се излъжа да угодя на това свое недообмислено желание? Защо се сещам за любимия си лимерик^[1], в който се описва как една млада дама решила да се впусне в опасно приключение?

„Млада дама в Каджурахо^[2]

С тигър на езда отпраха.

Върнаха се от ездата:

той — с усмивка на устата,

тя — на тигъра в стомаха.“

Има приключения, които те унищожават или променят завинаги. Искам ли да бъда някой друг? Имам ли право да въвличам в пътуване с неизвестен край цялото човечество или дори само най-добрата и интелигентната част от него?

Някои знания е по-добре да останат скрити, каза ми в края срещата ни в Брадфорд Ди. Сега си давам сметка колко е бил прав. Не бива да му разкривам това, което сега знаем само аз и Кейт. Може да реши, че е негов дълг да съобщи какво е научил, и тогава… Само че как да укрия от него, че зная повече, отколкото му казвам?

Той ме улеснява, като продължава да ме разпитва, без да обръща внимание на паузата, която направих. А дали наистина е имало някаква пауза? Дали проблясъците на свръх яснота не са също тъй кратки, както проблясъците на светкавица?

— Какво възнамеряваш да правиш, Джон? Предполагам, че ще се върнеш към старите книги и мъртвите езици.

— Едва ли, сър. Този път смятам да се отдам на музиката.

Той видимо се напряга. Нехайно подхвърлям:

— Вашите разбивани на кодове успяха ли да се справят с някои от пергаментите, които ви изпратих?

— Не. Защо питаш?

Аз не отговарям. В очите му се загнездва тревога.

— Да не би да искаш да кажеш, че в тази история за психотропното оръжие на траките има нещо вярно?

— Не, сър, поне доколкото мога да съдя по оскъдните късчета информация, които успях да събера от тук от там. Мисля, че никой не е успял и няма да успее да извлече от тези ръкописи описание на някакво оръжие. Затова пък разбрах, че траките са открили много изтънчен начин да надделеят в информационната война, която враговете им започнали срещу тях. Нуждаели се само от малко време. Около две хилядолетия и половина.

Ди присвива очи.

— Говориш с недомлъвки, Джон.

Недоумението му само по себе си е по-добро от всякаква награда. Аз се подготвям за дълго обяснение:

— Не става дума за оръжие, сър, а за езотерична гатанка или, по-скоро, за един интелектуален капан. Наричат го „Тракийския капан“…