Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thracian Trap, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Автор: Джон Кей

Заглавие: Тракийският капан

Преводач: Кънчо Кожухаров

Издател: Атеа Букс

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2154

История

  1. —Добавяне

Глава 25
Оковани

16 септември

Южният бряг на Амударя

От гняв на Каландара му причерня пред очите. Хлъзгавият като змиорка шпионин беше предпочел да потъне в плаващите пясъци и да отнесе със себе си тайната на своята музика.

— Кучи син! Ти нямаш право!

Каландара се усети, че крещи с цяло гърло, а сетне умът му върна лентата на събитията малко по-назад. Парвез беше казал още нещо.

— Какво за стражите?

— Аз ги предупредих, че е опасно да се опитват да им пресекат пътя. Бичето ме заплаши, че ще ме застреля. На десет крачки от реката пясъкът ги засмука…

Парвез прежълтя, оцъкли очи и повърна ужаса си във водата. Каландара го гледаше с погнуса.

— И всички загинаха, така ли? — запита тихо, когато помощникът му изтри с ръкав челото си и се посъвзе.

— Как тъй всички, господарю? — попита недоумяващо той, а сетне изведнъж се перна с длан по главата. — Не ти ли казах, че англичанинът и жената успяха да минат?

Облекчението на Каландара, че човекът, у когото беше дискът с омагьосващата музика, е останал жив, продължи само миг. Таксито! Проклетият Джон Кей щеше да избяга с колата, която го беше докарала тук. Трябваше на всяка цена да го залови и да си поговори отново с него, но този път не толкова меко. А после да се опита да изтъргува неговия живот и живота на жената срещу пергаментите и ключа към тяхното разчитане.

Имаше само един начин да залови бегълците — със самолета. С тези над двеста мили в час, които обещаваше производителят, той щеше да застигне колата, преди тя да е изминала и половината път до Хайратан. А в самолета имаше място за още трима. Каландара видя в тоя факт знак свише, защото в укрепения му дом в момента освен него бяха останали точно трима добри стрелци.

— Кажи на телохранителите незабавно да излязат на улицата и да ме чакат до портите отзад. Въоръжени! Тичай!

Парвез тромаво се затича. Каландара го последва, но не пое нагоре по вътрешното стълбище, а сви вляво по коридора към хангара. Отвори металната врата, а сетне натисна бутона, който не беше използвал от две години. Огромните метални порти се плъзнаха с глух шум встрани, откривайки му път към небето.

Влезе в самолета, предвкусвайки удоволствието. Когато уредите оживяха, усети, че целият трепери — не толкова защото скоро щеше да получи средство за контрол над всички хора, а заради възбудата от предстоящото летене. Бавно и предпазливо изкара самолета от хангара, прекоси двора и щом мина през отворените порти, зави надясно.

Засмя се с глас, като видя увисналите ченета на телохранителите, и им махна с ръка да се качат при него.

Докато те търсеха закопчалките на своите колани, а двигателят набираше обороти, той притвори очи. Прекрасната мелодия отново зазвуча в ума му и сля в едно мисията и мечтата. Каландара си обеща, че вече никой няма да му попречи да осъществи и двете.

Отвори докрай дроселната клапа и отпусна спирачките. Белият самолет се втурна напред като освободен от клетка снежен барс. Ускорението притисна гърба му към облицованата със скъпа кожа седалка и за пръв път от дете лицето му се озари от щастлива усмивка.

После едно малко, тъпо, шибано хлапе изтича насред улицата и замря. Приличаше на уловен от фаровете на колата заек, но сблъсъкът с него щеше да е много по-опасен. Улицата беше твърде тясна и Каландара не можеше да го заобиколи.

— Застреляй го! — изкрещя той.

Мъжът до него вдигна автомата.

— Не през стъклото, кучи сине!

Глупостта на телохранителя не му остави друг избор, освен да се опита да излети. Когато лицето на момчето пропадна под носа на самолета, за миг помисли, че го е прескочил. Сетне почувства, че нещо се удари в задно разположеното витло. Носът на самолета се наклони надолу и предното колело се блъсна в асфалтовия път. Машината пое удара със зловещо изскърцване, но издържа. Той инстинктивно форсира двигателя и след няколко секунди отново излетя.

— Копеле краставо! — избликна сдържаният досега гняв. — За малко да ни претрепеш!

— Май туй беше момчето на Бичето — избоботи онзи зад него.

Дано гори в ада, помисли Каландара. Кучият му син! Добре поне, че и баща му е мъртъв. Тъпаци! Какъвто бащата, такъв и синът.

Всъщност, каза си той, смъртта на момчето не променя нищо. И без друго тази нощ ще трябва да се отърве от онези, които беше настанил в едноетажните къщурки наоколо, за да работят при него като слуги или стражи. Никой, освен Парвез не бива да знае за самолета, така че всички потенциални издайници ще трябва да умрат.

Добре че още по обяд накара Парвез да заповяда на Дауд да докара всичките си главорези от Кабул. Когато те пристигнат тук, ще е вече тъмно и повечето хора ще спят. Щом привърши с разпита на английския шпионин, той лично ще се погрижи за дежурния в контролното помещение, а за всички други ще даде картбланш на Дауд.

Щом взе това решение, Каландара възвърна душевното си равновесие. Помисли си, че вече може да се наслади на усещането за свобода и летене, ала се оказа, че за това няма време.

Далеч напред по пътя между пясъчните дюни се вдигаше прашен шлейф. Таксито! Проклетият Джон Кей!

 

 

Кейт отхапва половин бонбон и примижава от удоволствие. По нищо не личи, че допреди пет минути е бягала от куршумите на трима главорези по сплетените клонки на ивица от нискорасли храсти.

— Благодаря ти. Помислил си за всичко — казва тя, като лапва и втората половина.

— Част от заслугата е на Исмаил — признавам аз. — Ако той не се беше сетил да увие кутията в напоена с вода кърпа, сега бонбоните щяхме да ги пием — и отново пъхвам кутията под въпросната кърпа.

Дочул името си, нашият шофьор наостря уши, но бързо се отказва да следи потока от полски думи. И тъй като се сеща, че бакшишът му е обещан при условие да ни закара до час в хотела, настъпва пак газта.

Кейт ми подарява размекваща сърцето усмивка.

— Може и да се е сетил за кърпата, но бонбоните са твоя идея, нали?

Усмивката й се изпарява като капка вода в нажежени пясъци, защото протяга ръка към кутията, ала тя вече не е там.

— Къде ги скри? Искам още!

— Опасявам се, че ако ти ги дам сега, направо ще умра от любопитство. Ще трябва да те чакам цяла вечност. Или поне докато опразниш цялата кутия.

— За какво си толкова любопитен?

— Да ми обясниш за каква втора спирала говореше в хотела.

— Дай ми бонбоните и ще ти кажа.

Усмихвам се и не отговарям. Тя си припомня, че съм не по-малко упорит от нея и се предава.

— Идеята ми дойде покрай музикалния етюд, който имах удоволствието да пресъздам. Ти усети ли нещо необичайно, след като го чу? Имам предвид ефект, който да не е изчезнал с първото прослушване. По аналогия с онзи „послевкус“, за който говорят познавачите на вината, бих го нарекла „послеслушане“.

Много добре разбирам за какво ми говори.

— Известно време умът ми сякаш работеше по-бърже и едновременно успяваше да следва няколко мисловни пътеки. За себе си нарекох тази способност „свръхясно мислене“, но ако трябва да й дам по-точно определение, ефектът беше като да превключиш от последователна на паралелна обработка на информацията, с която разполагаш.

Докато говоря, лицето на Кейт просветва от възторг и тя като че ли едва изчаква да приключа, за да се хвърли на врата ми.

— Значи не съм си го въобразила! — възкликва. — О, Джон, ако знаеш колко съм ти благодарна за тази възможност!

Отвръщам на прегръдката й, като внимавам да не й строша някое ребро от радост. Мисълта какво ли ще изскочи от останалите сто пергамента опиянява и мен.

— За пръв път попадам на музика, която действа като усилвател не на емоциите, а на умствените способности — казва тя, като ме пуска и си поема дъх. — Когато я прослушах за пръв път — не като композитор или аранжор, а като обикновен слушател, — се запитах какво е общото между онези изпълнения на Орфей, за които знаем нещо.

Ако е възможно да я слушам с по-голям интерес и възхищение от досега, тя го постига.

— Орфей е омагьосвал птици, животни и дървета, измолил е от Хадес да пусне Евридика, надпял е сирените… Какво е общото от наша гледна точка?

Тя ме заглежда очаквателно и аз се хващам за първото, което ми идва на ума.

— Че не знаем думите?

— Точно така. Божественият музикант Орфей е също така и най-великият поет. За него музиката е онази част от магията на песента, която създава основната нагласа. Оттам нагоре всичкото е слово.

Свръхяснотата се завръща със скок.

„В началото имаше Музика и Слово, вероятно гласи езотеричната Библия.

Дали оттам съм заимствал своята идея за носеща и модулираща информация?

Неефективно ли е психотронното въздействие, ако не е съпроводено от слово?“

Потресен съм не толкова от този залп от въпроси, колкото от мисълта, че мога да се връщам към свръх яснотата всеки път, когато имам нужда.

После усещам дланите на Кейт на слепоочията си.

— Джон! — в зелените й очи се е загнездил страх. — Какво ти става?

— Здрав съм, не се тревожи — и подкрепям думите си с усмивка. — Току-що осъзнах, че музиката на Орфей живее в по-висши сфери и няма как да бъде превърната в психотронно оръжие. Изглежда, че страхът, който Одисей е изпитвал от нея, по някакъв начин се е предал и на мен. Опасност няма и никога не е имало.

Не биваше да говоря с такова пренебрежение за въображаемата опасност, защото ни връхлита светкавично нарастващ рев. Без да разбера какво ни заплашва, дръпвам Кейт за раменете и я похлупвам с тялото си. Част от секундата по-късно се блъсваме в седалките пред нас. Таксито се завърта като пумпал върху посипания с пясък асфалтов път и спира. Обръщам глава по посока на затихващия рев.

Над шосето за Хайратан се носи една сътворена от човек красива птица. Издига се нагоре, прави завой на 180 градуса и се приземява на не повече от десет ярда от нас. Отвътре излизат трима души с автомати — нагледно доказателство, че големите приказки са същинска беля.

Добре дошла, опасност! Не остана друго средство, за да се боря с теб, освен вдъхновените импровизации.

 

 

— Ти да не би да ме подозираш? Нали ако ти мислех злото, можех просто да те убия заедно с телохранителите ти? — в гласа на англичанина прозвуча такава обида, че Каландара се обърка. Неясен спомен премина като вихър през ума му и изчезна, оставяйки след себе си дразнещото усещане за изплъзваща се и необяснима логика.

— Не твърдя, че си искал да ме убиеш, а попитах защо взе със себе си жената.

Джон Кей разпери ръце.

— Нима мога да съм сигурен, че докато отсъствам, няма да й се случи нещо лошо? Тръгнахме си мирно и тихо и в следващия миг твоите стражи започнаха да стрелят по нас. Какво друго можех да направя след това, освен да бягам?

Този път Каландара успя да възкреси дразнещия го спомен. Навремето неговият дядо му подари малко коте. Щом поотрасна, котето разви невероятната способност да изчезва от всяко затворено помещение. Момчето го търсеше с часове из всички стаи. И точно когато усещането за провал и непоносима загуба напълваше очите му със сълзи, котето се появяваше неизвестно откъде. Логиката на шпионина изглеждаше също така загадъчна и неоспорима.

Каландара присви очи.

— Ако не си се опитвал да избягаш, кажи ми за къде беше тръгнал.

Джон се усмихна съучастнически.

— Ти ме прие като свой син и това е нещо, което никога няма да забравя. Аз бях още малък, когато останах без баща. Затова прецених, че съм длъжен да ти отвърна с подобаващо уважение. Исках да те запозная с човека, който превръща знаците от пергаментите в музика.

— Да ме запознаеш?!?

— Да. Смятах да го доведа тук.

Каландара захапа долната си устна. Джон Кей забеляза това и поклати глава.

— Разбирам, че ти продължаваш да виждаш в мен не толкова свой син, колкото английски шпионин. Трудно ти е да повярваш, че мога с такава лекота да туря кръст на работата си за Сикрет сървис и да мина на твоя страна. Аз обаче имам основателна причина да го сторя. Станах шпионин, за да отмъстя за баща си, който също беше агент на МИ6. Той не загина поради катастрофа или някаква нелепа случайност. Неговите шефове го изпратиха на сигурна смърт. Защо трябва аз да им бъда верен, след като зная, че те ще ме предадат така, както навремето предадоха баща ми?

Напрежението на Каландара рязко спадна. Загубата в детството на най-близкия човек, желанието да отмъстиш за нея и избликът на емоции му бяха познати. А неочаквано появилата се перспектива да разполага със специалист, който е способен не само да ги чете, но и да ги превръща в музика — и то каква музика! — изведнъж го доближаваше до дългогодишната му цел.

И все пак най-важното от всичко беше, че отсега нататък контролът щеше да бъде изцяло в неговите ръце. Оставаше само да измъкне от Джон Кей един адрес.

— Откъде твоят музикант е получил такива знания за древните езици? Кой е той?

— Наричат го Рустам. Той е узбек, последната издънка на фамилия на потомствени музиканти. Бил е ученик на един от най-известните суфи музиканти — Хизрат Инаят Кан. Всемогъщият ми помогна да се запозная с неговите племенници в Хива. Те ме заведоха при Рустам и аз му оставих пергаментите, които преди няколко дни купих от един антиквар във Вилнюс, Литва.

Каландара се усмихна на себе си. Знаеше по какъв начин шпионинът е „купил“ пергаментите и тази тайна му даваше още един лост за влияние над него.

— Къде живее твоят музикант?

— В Балх — англичанинът погледна към прозореца, през който не се виждаше нищо. В дълбоката афганистанска провинция нощният мрак е непрогледен. — Сега е вече късно, но утре сутринта ще ти го доведа.

Решението дойде спонтанно и Каландара видя в този факт знак от Съдбата.

— Не. Кажи ми къде живее и аз ще го намеря сам.

Лицето на Джон придоби объркано изражение.

— Не зная адреса, но мога да те заведа.

— Ще го намериш ли в тъмнината?

— Дори със затворени очи.

— Чудесно. Надявам се, че няма да се обидиш, но предпочитам да взема някои предпазни мерки, за да не ти хрумне отново да избягаш.

Той отиде до вратата, отвори я и извика в коридора:

— Парвез, донеси два чифта белезници!

* * *

— Ако той само мръдне, застреляйте жената — каза Каландара. — Окови ги.

Шпионинът застина с вдигнати ръце. Парвез мина зад гърба му и щракна халката на белезниците върху дясната му китка. После се пресегна и хвана ръката на жената.

— Не тази! — изръмжа Каландара. — Закопчай ги така, че жената да остане зад гърба му.

Парвез се захили. Сега разбра защо шефът му нареди да приготви два чифта белезници. Хрумването му беше гениално. С жена зад гърба и ръце, приковани към нейните, и Брус Лий не би могъл да направи много.

— Сега ще си поприказваш с твоя шеф — каза Каландара, когато Парвез приключи с белезниците.

Лицето на англичанина не трепна.

 

 

При вида на Кейт, която е полускрита зад гърба ми, Базъл пребледнява. Възползвам се от краткия миг на изненадата, за да предопределя по-нататъшните му действия. Повдигам дясната си ръка, за да може той да види белезниците, и подхвърлям през рамо:

— To jest moj szef, pan Bazil. (Това е моят шеф, господин Базъл.)

После довършвам представянето с очи, впити в очите на Базъл:

— Мистър Хензлоу, това е моята приятелка Кейт Кохановска, с която се срещнахме случайно в Кабул. За съжаление, тя почти не говори английски.

По този начин пускам в действие механизма на социалното очакване. За Базъл думите ми означават нещо, което Масуд не е в състояние да разчете: „Искам да потвърдиш думите ми пред тези хора. Двамата с Кейт сме в тежко положение и единственият, на когото можем да разчитаме, си ти.“ Дори да е отстъпил пред шантажа на Масуд, в този миг Базъл няма как да ме опровергае и да разкрие коя всъщност е братовчедка му. За него това би било все едно да извърши морално самоубийство пред мен, пред Кейт и в собствените си очи.

Преди той да успее да реагира, Кейт се включва в замисления от мен етюд с няколко думи на развален английски:

— Ти мен наричаш Кейт. Моля!

— Дамата на какъв език говори? — пита Базъл, с което потвърждава, че двамата сме от един и същ отбор. От раменете ми се смъква цял тон тухли.

— Само полски.

— Тогава й преведи, че се радвам да се запознаем.