Джон Кей
Тракийският капан (25)

Глава 24
Езикът на барса

16 септември

Южният бряг на Амударя

Този път свръхясното мислене извиква на живот три сцени:

„Одисей троши и изгаря Орфеевата лира на брега край Троя.

Цар Иван се лута из коридорите на новопостроения храм в Москва.

Контейнери със стаена смърт изчакват своя час в тъмно подземие.“

Възможно ли е всяка победа на посредствеността, безумието и жаждата за власт да води неизбежно до следващата? Дали Историята е набрала такава инерция, че поколенията са обречени да маршируват от зло към по-голямо зло?

Единственият начин да спреш да правиш едни и същи грешки е да рискуваш с нещо ново. „Рискувай винаги и ще спечелиш — казваше баща ми, — защото рискът е законът на живота.“ Вероятно съм следвал неотклонно завета му, защото широкият утъпкан път беше дотук. Към бъдещето води поредица от несигурни пътеки:

„Дали Рустам е разчел знака ми и се е подготвил?

Дали са съобщили на Ди за пускането на трите дрона?

Дали ще се отърся от магията достатъчно рано?“

Ако дори една от тези пътеки се прекъсне…

Някой разтърсва рамото ми и прекъсва това разсъждение. С последен изблик свръх яснотата оформя нови мисловни нишки:

Кейт? Кейт? Кейт?

Тя се е надвесила над мен с предупредително вдигнат към устните показалец. Записът е свършил. Единственият звук, който чувам, е застрашителното бучене на реката. Извъртам се настрани и надигам глава.

Масуд се е изхлузил надолу и блажено се усмихва на някакво свое видение.

Телохранителите са полегнали на пода с глави един към друг като лениви източни кариатиди. Дулата на автоматите им подпират огромния плазмен екран.

Насочвам дистанционното и натискам „Eject“. Отивам до уредбата, изваждам диска и го прибирам в джоба си. Улавям дланта на Кейт и двамата се измъкваме на пръсти.

Когато понечвам да затворя входната врата, зад мен долавям някакво движение. Поглеждам. В коридора стои Парвез. Изглежда недоумява как тъй си тръгвам без много шум. Кимвам му учтиво.

— Довиждане, мистър Парвез.

Той автоматично отговаря:

— Довиждане.

Хлапетата се разстъпват настрани и с ококорени очи наблюдават как отварям задната врата на таксито и подавам ръка на Кейт, за да й помогна да влезе. Отварям предната врата и сядам до Исмаил.

— Карай!

Потегляме. Смъквам прозореца и протягам ръка към огледалото за обратно виждане. От бързо отдалечаващата се къща изскача Парвез, размахвайки в ръце оръжията на заспалите телохранители. Добре че извадих пълнителите. Стражите пред вратата вдигат автоматите и се прицелват.

Усмихвам се. От такова разстояние и без патрони…

Два бързи изстрела. По дяволите, как можах да допусна, че телохранителите не са вкарали по един патрон в цевта?

Таксито занася и спира на няколко метра след последната къща.

— Спукахме гума! — панически изкрещява Исмаил. Двамата отваряме едновременно вратите и скачаме на пътя. Един куршум е пробил лявата задна гума и ако не измисля моментално изход, нещата ще тръгнат на зле. Оглеждам се. На брега на реката виждам лодка. Лъщи на слънцето като току–що боядисана, което предполага, че е в изправност и може да плава. Обръщам се към Кейт.

— Излизай! Бързо!

— Мистър! — дърпа ме за ръкава Исмаил. — Ами аз?

— Кажи, че съм те заплашил да те застрелям с пистолета — отговарям и за да съм сигурен, че ще ме разбере, тиквам протегнатия си показалец под носа му. Той моментално схваща идеята и излиза заднешком от таксито с вдигнати ръце.

Дръпвам Кейт за ръката и хукваме към брега. През рамо изкрещявам към Исмаил:

— И ни ругай колкото можеш!

Вероятно той и сам се е сетил за това, защото в следващия миг зад гърба ни се заизлива порой от клетви и обиди. Поглеждам през рамо. Исмаил се е вживял в ролята си толкова, че се привежда, вдига буца пръст, която се разсипва в ръката му, и я хвърля с тежки проклятия по нас. Е, поне него няма да го мисля.

 

 

Каландара се върна към действителността със спомена за нещо хубаво. Не беше изпитвал нищо подобно досега и преживяното далеч надхвърляше представата му за кеф — това прехвалено източно понятие за изключителна наслада. Той не можеше да определи защо музиката го е развълнувала по толкова непривичен начин, макар в книгите да бе попадал на тази умозрителна идея: хармония с окръжаващия го свят.

Това го изплаши. Идеята за хармония и мир заплашваше да разруши собствените му устои и да подложи на съмнение всички взети досега решения. Насладата от музиката като че ли носеше със себе си и капчица катран. Каландара се взря по-внимателно и с непривична яснота видя източника й.

Той, Каландара, завиждаше на Джон Кей. Повечето от хората в Третия свят още като деца започват да завиждат на западняците за това, което те притежават. Масуд обаче завиждаше на шпионина за това, което той беше. Може би защото англичанинът правеше впечатление на човек, комуто не се налага да се напъва много. Не беше богат, не притежаваше реална власт и въпреки това от него се излъчваше усещане за свобода.

За Каландара завистта не бе непознато чувство. Защо сега това го тормозеше толкова много? Дали някак не се бе върнал към древното учение, което се преплиташе с образа на любимия му дядо? Според него завистта спадаше към реда на лъжата заедно с всички други лоши мисли, думи и дела. Тъй като смяташе себе си за ашаван — човек на истината, той потърси начин да прогони завистта.

Веднага видя начина. Не беше много трудно. Достатъчно беше да поиска да бъде свободен и да се зарее като птица над всички земни желания за власт, богатство и отмъщение. Погледна в сърцето си и със скърцане на зъби си призна, че не е готов да се откаже от тях. Дали самолетът, който бе сглобил със собствените си ръце, не би могъл да му помогне? Изглежда беше намерил решението, защото музиката пак зазвуча в ума му.

Той долови нечие изнервено присъствие и отвори очи. Лежеше по гръб, а главата му се беше плъзнала по най-голямата възглавница така, че почти висеше. На почтително разстояние пред него стоеше верният Парвез и кашляше насила. Това беше негов стар номер — как да събуди господаря си, без да бъде смъмрен.

— Господарю — бързо каза той, щом улови погледа му, — шпионинът избяга с жената.

Каландара се порови в ума си и оттам изскочи смътен спомен за форсиране на двигател на кола, викове и изстрели.

— Кога?

Не беше склонен да прогонва онова изключително усещане заради гнева си.

— Преди няколко минути — отвърна Парвез. — Стражите уцелиха гумата му точно преди таксито да излезе от хубавата част на пътя. Рашид каза, че шпионинът и жената отвързали новата лодка на Хромия Ахмад и отплавали надолу по реката.

Каландара се усмихна. Беше постъпил мъдро, като обузда зараждащия се гняв, за да продължи да се наслаждава на преживяното удоволствие. Подвижните пясъци по брега на реката бяха по-непристъпни от отвесна канара и бегълците нямаше къде да се скрият.

— Не ги ли подгонихте със старата лодка?

— Рашид и Бичето влезли в нея, но видели, че проклетият англичанин е пробил в дъното й ей такава дупка — и Парвез изви пръстите на ръцете си около въображаем отвор.

Мечтата да лети се съюзи със спомена за омайващата хармония и Каландара скочи на крака. Отдаваше му се възможност да съчетае удоволствието с необходимостта и бойното кръщение на самолета си с преследването на този хитър враг, който му се нравеше по толкоз странен начин.

Премисли решението си още преди да стигне до вратата. Много по-лесно щеше да залови бегълците с моторницата и при това щеше да запази съществуванието на самолета в тайна.

— Ще можеш ли да караш моторницата? — попита той като хвърли кос поглед към бинтованата ръка на Парвез.

— Разбира се, господарю.

— Тогава вземи дежурния, Билал и Бичето с теб и ги върнете.

— Да, господарю — Парвез се поклони, взе ключа от ръцете му и изскочи в коридора.

— Чакай малко! — извика Каландара подир него. — Англичанинът има ли оръжие?

Парвез спря и се обърна.

— Не мисля, господарю. Докато бягали към лодката, той не отвръщал на стрелбата.

— Добре. Тръгвай. И кажи на ония тримата да стрелят във въздуха — само колкото да ги сплашат. Искам да ги заловите живи. Разбра ли: живи!

— Слушам, господарю!

 

 

Когато наближаваме реката, иззад края на каменната ограда се показва още една лодка. Изглежда стара и комай никога не е била боядисвана, което не означава, че няма защо да я огледам. Трябва внимателно да направя своя избор, за да оставя по-лошата на преследвачите. Те още не са се показали откъм пътя, ала гонитбата скоро ще започне.

Не ми трябва много време, за да се уверя, че втората лодка е в значително по-лошо състояние, и да се върна при боядисаната.

Тя се оказва далеч по-лека, отколкото предполагах, и аз я обръщам без особени усилия. Хващам извития нагоре носов край на киловата талпа и започвам да дърпам заднешком към реката. Изглежда, че преследвачите ми вече наближават Исмаил, защото той пак започва да хвърля буци пръсти и камъни към нас. Жалко, че вятърът отвява всеки звук. Някои от тукашните ругатни са невероятно цветисти и забавни.

Пясъкът под краката ми се срива и аз пропадам до коленете във водата. Май ненавреме реших, че сме се спасили, и самонадеяността ми предизвика боговете. Или просто някой от тях е решил да се позабавлява с моя репертоар?

Излазвам на колене на брега, като внимавам да не съборя преждевременно лодката във водата. Помагам на Кейт да се прехвърли през борда и с два скока стигам до изсъхналото дръвче, на което са подпрени две гребла.

Изстрел. Куршумът пропищява нейде вляво, с което ме отървава от всякакви скрупули за честна игра. Подавам едното гребло на Кейт и се обръщам, за да забия със замах ръкохватката на другото в дъното на старата лодка. Разнася се красноречив и успокояващ трясък.

Плъзвам второто гребло в нашата лодка и я тласвам с все сила. Носът рязко се килва надолу, но за късмет не успява да загребе вода, защото при това движение откъртва нова порция пясък. Реката поема лекия съд тъй бързо, че едва успявам да скоча на борда. Приемам следващите два изстрела като поздравителен салют в чест на успешната маневра.

Поставям греблата в ключовете и правя две мощни загребвания. На второто лодката така подскача, че Кейт, която е приседнала на кърмата, залита и вкопчва пръсти в левия борд. Хвърлям се да я задържа и в този миг зад нея виждам причината за подскока — огромна стояща вълна.

Това противоречи на целия ми опит като рафтър. Вече сме на двайсетина ярда от брега и подобно поведение от страна на река, която тук е широка поне половин миля, ми се вижда крайно неуместно. А сетне в ума ми изплава една фраза, на която навремето не обърнах особено внимание: „Най-своенравната и опасна река.“

Пропускът е мой — залисан с пускането на лодката във водата, забравих да погледна в какво приключение се впускам. Поправям пропуска с известно закъснение и по гърба ми плъзва хлад. Сега разбирам защо живеещите около реката никога не говорят за Амударя, а предпочитат да си служат с прякори — Лудата река или Злия кръвник.

От тук до отсрещния бряг няма и сто квадратни фута, където оловносивата водна маса да е гладка и спокойна. Проблясващата й повърхност се надига ту тук, ту там, сякаш под нея шават хиляди неизтощими мускули. На не повече от сто ярда пред нас ни очакват три шахматно разположени стоящи вълни, между които безпорядъчно се надигат и изчезват стотици по-малки гърбици.

Като непрекъснато се озъртам назад, заобикалям първата вълна и се надигам от седалката. Подавам ръка на Кейт и я настанявам на напречната дъска зад мен.

— Хвани се за колана ми и за борда. Дръж се здраво и гледай назад. Предупреди ме, ако ония се осмелят да ни преследват.

Почти крещя, за да ме чуе. Причината за това не ще да е само гласът на вятъра. Реката също издава неясен мощен шум. Със закъснение се сещам, че тъй като се захранва основно от топящите се високопланински снегове и ледове, Амударя е най-пълноводна не през пролетта, а точно по това време — септември и октомври.

Това означава, че пътуването няма да е никак лесно, защото непрекъснато ще се налага да избягвам стоящите вълни, като същевременно ще трябва да се държа близо до брега, където са най-опасните водовъртежи и обратни течения. Ако по невнимание се отдалеча, ще стане страшно, защото течението ще ме повлече към средата на реката. Там се гонят десетки мощни дракони, които вихрено разхождат насам–натам своите осеяни с оловносиви плочки гърбове.

На брега край нас назад се плъзват няколко дузини продълговати ивици земя с огради от натрупани камъни, които ги разделят. Някъде над тях се вие пътят, по който минахме в обратната посока с Исмаил. Оскъдната зеленина в каменните рамки на оградите подсказва, че това са бостани. Сетне зеленикавите правоъгълни петна отстъпват на полегати хълмове от сиво-бежов пясък. Реката ги е трупала с векове.

Зад мен Кейт неудържимо се разсмива. Дали това не е парадоксална реакция пред лицето на опасността?

Поглеждам я през рамо. Тя вдига ръка и посочва някъде назад.

— Пуснаха лодката, но реката я отвлече.

Най-сетне една добра новина. Сега вече мога да си съставя план за пътуването. Основният проблем е къде точно да излезем. Ако във водата ни дебнат играещи дракони, по бреговете се стаява една невидима и по-коварна опасност — подвижни пясъци.

Вероятно единственото място, където слизането ни ще е безопасно, се намира на двайсетина мили надолу по течението — край Моста на дружбата. Казвам вероятно, защото през 2001-а сред пясъците край брега като коруби на гигантски костенурки още стърчаха муцуните на дузини съветски БТР-и, така и неуспели да изпълзят на твърда почва. В първия ден от своята инвазия през 1980-а руснаците бяха открили смъртната си сметка в Афганистан с трицифрено число — още преди да се сблъскат с муджахидините.

Оставям плановете си за по-късно, защото подскоците на лодката зачестяват — сигурен белег, че наближава първото голямо изпитание. Допреди малко ритъмът беше поносим — по един по-силен тласък на всеки пет-шест секунди, а сега тласъците са така начесто, сякаш под нас има не река, а галопиращ кон. Руслото на реката се стеснява с всичките произтичащи от това последствия, най-важни от които са нарасналата скорост и повишената турбулентност. В близките минути трябва не само да избягвам водовъртежите и стоящите вълни, но и да не допусна течението да ни отвлече към ивицата, където водните дракони си играят.

Минаваме завоя без особени премеждия — може би защото изненадата ни чака след него. Лодката се носи право срещу огромен пясъчен остров. Започвам да греба с всички сили. Засядането в несигурния пясък може да е фатално, навлизането в по-големия и бързотечен ръкав — също.

Успявам да заобиколя острова отляво. Лодката плава не във вода, а в някаква пясъчна суспензия, която е съвършено непрозрачна. Изваждам греблата от ключовете и поставям едното в лодката, а другото улавям като гондолиер в Канале Гранде. Ако попаднем на плитчина, така ще мога мигновено да се оттласна с греблото от дъното. Подозирам, че един от номерата на дивата река е преобръщането на уж за малко заседналите лодки. Вече разбирам каква е причината толкова нашественици да намерят смъртта си в Амударя.

Когато островът остава назад и нашият ръкав се слива с основния; си отдъхвам. Поглеждам Кейт, която не забелязва това, защото не сваля очи от реката зад нас. Тъй като нищо не ме възхищава повече от жена с чувство за отговорност, се привеждам и я целувам по врата. Тя трепва, обръща се и радостно изчуруликва:

— Благодаря.

Отново, както в хотелската й стая, съм запленен от пламъчетата в зелените очи. Опасната река като че ли се укротява и аз се чувствам щастлив, неуязвим и вечен. Оптимистичният ми изблик предизвиква някакво ревниво божество и то решава да ме накаже за дързостта. Щом се отлепям от устните на Кейт, съзирам една моторница, която изскача на глисаж иззад завоя.

 

 

Каландара дори не поглеждаше към горните два екрана, които показваха картината от насочените на изток камери. На левия екран блестеше неспокойната Амударя, на десния в далечината се очертаваха върховете на Хиндукуш. Интерес представляваха мониторите на западните камери, но и там не се забелязваше каквато и да било промяна. На левия екран пътят към Хайратан се стесняваше към хоризонта, а на преден план се виждаше фигурката на шофьора, който сменяше задната гума на таксито. Десният екран беше зает с големия завой на Амударя, зад който се беше скрила моторницата. Цифрите в долния ъгъл показваха, че са изминали двадесет и две минути.

Каландара овладя обхваналото го при вида на електронния часовник притеснение. Парвез и другите сигурно вече са настигнали бегълците и моторницата всеки миг ще се появи.

Иззад завоя на реката наистина се показа бързо движеща се точка. Това го успокои, макар че изображението все още не беше достатъчно голямо, за да различи колко души има на борда. Когато то наедря, тревогата му се завърна. На борда имаше… точно така, само един човек. Парвез стоеше прав зад руля и караше с газ до дупка.

Каландара излезе от стаичката на охраната и затрополи по стълбата към приземния етаж. Втурна се на малкия пристан заедно с нарастващия вой на двигателя. Моторницата влетя между бетонните стени на канала, който излизаше от реката, за да се вмъкне под бялата сграда. Парвез даде пълен назад и лодката забави ход, изпращайки пред себе си поредица дъгообразни вълни. След малко тя опря с лек удар о пристана и двигателят замлъкна, заливайки Каландара с миризма на изгорели газове.

Парвез скочи на бетона, стискайки в здравата си ръка въже, което омота около кнехта. Изражението му издаваше, че се е случило нещо ужасно.

— Къде са англичанинът и жената?

— Скочиха на брега и побягнаха към пътя — смотолеви Парвез и се присви, защото господарят му стисна юмруци.

 

 

Ако човекът, който е на руля на моторницата, не направи някоя голяма грешка, регатата ни ще приключи до пет минути. Единственият начин да я спечеля, е като открия безопасен път през пясъците към шосето.

За беда, не виждам брега добре, защото следобедното слънце свети в очите ми. Все пак използвам сенките на пясъчните дюни, в които попадаме периодично, за да установя, че те се редуват с участъци, плоски като тепсия. Дали ще е по-безопасно да изкатерим някой стръмен пясъчен склон, или да прекосим по равното?

С няколко загребвания доближавам лодката към брега и откривам една непредвидена пречка. Течението тук е толкова бързо, че ако не се появи водовъртеж, който да го компенсира, всеки опит да акостираме и да слезем ще се превърне в руска рулетка.

— Шосето е наблизо! — високо казва Кейт, сочейки напред и вляво. Поглеждам натам и точно преди слънцето да се гмурне зад поредната дюна, съзирам някакъв проблясък. Дали не беше отражение от движеща се в нашата посока кола?

На следващия равен участък като че ли чувам автомобилен клаксон.

— Чу ли това? — обръщам се към Кейт.

— Таксито ли? — потвърждава тя догадката ми, че Исмаил ни е забелязал и кара успоредно с нас.

Трябва непременно да открия начин да спра лодката поне за секунда до брега. Оръжията на преследвачите в моторницата със сигурност са по-голяма заплаха от пясъчната ивица, която ни разделя от шосето.

Когато тя изчезва зад пясъчния остров, защото го заобикаля от противоположната страна, насочвам цялото си внимание към реката. Дали мисълта, че преследвачите ще ни застигнат много скоро, пришпорва времето, или реката почти е спряла да тече? Когато приближавам на пет–шест ярда от брега, разбирам, че се движим прекалено бързо, за да спрем.

Изстрел. Все още са далеч, но времето изтича. Ще се наложи да забия носа в пясъка и веднага да скочим.

Втори изстрел — доста по-отблизо. Половината дюната до нас се набраздява и в реката с глух шум се свлича пясъчна лавина. Към нас тръгва малко цунами. Докато част от ума ми е заета как да балансирам най-добре с веслата, друга част се чуди над наглед маловажен факт. Какво попречи да се срути и втората половина? Дребните храстчета, които забелязах в последния момент?

Вълната отминава, без да ни обърне. На мястото, където току–що са потънали няколко десетки тона пясък, забелязвам голям водовъртеж. Обратното течение, което той създава, е може би единствената възможност да се измъкнем на брега. Предпазливостта ме възпира да се вкопча слепешката в нея. Оглеждам пясъка.

От брега към шосето се простира тясна огненочервена ивица от цъфтящ нискорасъл тамарикс. Напомня ми за нещо, но какво ли?

Паметта услужливо се обажда с гласа на стария каландар: „Минах по езика на барса и оцелях.“

Осъзнавам, че това не е било метафора, а спасително указание, и насочвам лодката към брега. Носът й се забива в средата на ивицата цъфтящи храсти.

Умът ми избира точно този миг, за да ми припомни онова, което някога съм чел за тамарикса. За да оцелее в пустинята, корените му са така развити, че стабилизират пясъка около храста, създавайки сигурна опора за всеки заблудил се пътник. И още: за зороастрийските жреци растението е било свещено. Дали защото е спасило живота на мнозина като нас, които са се озовали сред подвижни пясъци?

— Стъпвай само по тамарикса! — изкрещявам на Кейт и скачам веднага след нея.

Тя мълчаливо побягва напред, разперила ръце встрани като въжеиграч. Браво, Кейт! Все по-уверен съм, че двамата можем да се справим с всичко.

— Стой! Ще стрелям! — дере се някой откъм реката.

Звукът на приближаващата моторница се променя и аз поглеждам към реката. Човекът зад руля — май че това е Парвез — дава обратен ход и моторницата леко опира нос от другата страна на срутилата се дюна. Трима с автомати скачат на брега и се втурват да пресекат пътя ни:

Обръщам се към Кейт. Тя е спряла и следи напредването им с широко отворени очи. Обзема ме предчувствие за драматичен обрат.

— Кейт, бягай! — викам аз.

Откъм реката долита джвакащ звук. Водачът на нашите преследвачи — бикоподобен тип с глава, вбита между раменете — е пропаднал до кръста в пясъка. Другите двама не успяват да спрат овреме и се препъват в него. Рев на обезумели от ужас хора.

Забравили за нас, тримата търсят опора в своите оръжия, които пясъкът поглъща настървено. Бял като платно, останалият на борда Парвез наблюдава как тримата му спътници изчезват за по-малко от минута. На повърхността остават няколко пясъчни вълнички, които вятърът скоро ще изтрие. Моторницата се отдалечава с мощен рев, заливайки ни с мирис на изгорели газове и лепкав страх.

Отивам до Кейт и я притискам към себе си, докато тялото й престава да трепери. После дръпвам глава назад и се усмихвам.

— Какво ще кажеш да продължим по суша?

Макар да е потресена, успява да ми отговори също с усмивка.

— Добра идея. Още повече че твоят шофьор ни чака.

Тя тръгва по тънкия червен език на барса с протегната назад ръка, за да не изпусне моята длан. Над рамото й с облекчение съзирам спрялото такси. Царски бакшиш очаква Исмаил в Мазари Шариф.