Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thracian Trap, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Автор: Джон Кей

Заглавие: Тракийският капан

Преводач: Кънчо Кожухаров

Издател: Атеа Букс

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2154

История

  1. —Добавяне

Глава 23
Когото обикна…

16 септември

Южният бряг на Амударя

В лявата част на дисплея от две-три минути се плискат сивите води на Амударя, а сега в далечината се очертава огромна конструкция — Мостът на дружбата, който Съветите са издигнали над реката още през шестдесетте години на двадесети век. Дали са подготвяли инвазията през осемдесета още оттогава?

Микробусът наближава моста и забавя ход. Времето — също. Това ми се е случвало неведнъж, но само при опасност. Не, само не завивай вляво!

Пълзейки като охлюв, микробусът отминава моста. Отдъхвам си и опъвам гръб назад.

Доволен съм, че няма да имам работа с руската мафия. С този самозван наркобарон все някак ще успея да се справя. Отвлякъл е О’Флехърти, Асия и децата, сега Кейт. Човек като него, който непрекъснато прилага един и същи трик, не може да е много умен.

Дали не го подценявам? Ако е толкова глупав, защо забелязах капана, който ми е приготвил, чак на половината път към Хайратан? Дали защото не ми беше много лесно да открия похитителите? Защо пък да не е било лесно? Ахмад, пазачът на паркинга, веднага ми описа микробуса, съобщи, че е с кабулски номер, и каза, че е чул как този до шофьора му казал да тръгва към Хайратан. На практика Ахмад ми подсказа по кой път трябва да се насоча. И още нещо. Защо шофьорът на микробуса — а афганците са склонни да карат като луди — ще се тътрузи по хубавото шосе за Хайратан с петдесетина мили в час, освен ако не иска някой да го застигне? Не някой неизвестен, аз!

На дисплея пред мен става нещо странно. Микробусът продължава да пъпли едва-едва и на около триста ярда след моста спира. Пътникът до шофьора излиза с туба в ръка и тръгва назад. Възможно ли е бензинът им да е свършил? Нещо не ми се вярва да са такива мърлячи, че да тръгнат на акция, без да доизпипат всичко. Тогава защо спряха? Защо именно тук?

Добре зададеният въпрос съдържа половината отговор. Спряха тук, за да са сигурни, че ще ги видя и ще ги последвам, а няма да свия по моста. От тук следват най-малко два важни извода.

Първо, похитителите и шефът им не знаят за птичката на Кю и че аз ги следя от въздуха. Едно на нула за МИ6 и мен.

Второ, те също ме следят по някакъв начин. Вероятно сред камионите и бараките край отбивката за Хайратан е имало съгледвач, който им е съобщил, че не съм продължил по пътя за Кабул, а съм завил на север. Иначе нямаше да стигнат чак до тук, а щяха да отбият още край подстанцията, за да ме изчакат. Едно на едно.

Трето и най-важно, за разлика от мен Али-Масуд не е подценил противника си. Ако не обуздая проклетото си самочувствие, може да изгубя играта. Защото, както казва Сун Дзъ, „Когато не познаваш врага си, но познаваш себе си, твоите шансове за победа и загуба са равни.“ Две на едно за моя противник.

Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че досега той предвиждаше всички мои стъпки. Крайно време е да направя нещо, което не е предвидил.

Междувременно наближаваме мястото, където правият дотогава път започва да описва големи плавни дъги между пясъчните хълмове, които подсказват, че скоро ще видим Амударя. Преди да навлезем в първия завой, казвам на Исмаил да намали скоростта и обръщам глава назад. Въпреки блясъка на обедното слънце върху стъклото ясно виждам, че поне три мили назад няма нито една кола. Малко преди пътят да се скрие зад хълма вдясно, се обаждам:

— Спри.

Извъртам се така, че да наблюдавам пътя зад нас през задното стъкло. След малко в далечината се появява кола. Оставам с впечатление, че е масивна и че се движи много бързо.

— Тръгвай — казвам, — но не вдигай над четиридесет.

Ако колата, която идва след нас, не ни задмине до пет-шест минути, ще зная, че разсъжденията ми дотук са верни.

* * *

Хайратан отдавна е останал зад гърба ни, когато отпред се появяват две редици каменни огради.

— Карай съвсем бавно — казвам и колата запълзява.

Усещам промяната с цялото си тяло, но са ми нужни няколко секунди, за да я осмисля. Неравномерният шум е преминал в тихо съскане, а ситните вибрации са изчезнали. Асфалтът в това село е гладък като стъкло. Дали това е белег, че наближаваме целта?

Мониторът на коленете ми потвърждава догадката. Стоповете на микробуса светват и той потъва в зиналата насред високата ограда порта. Нагласям мини самолетчето да прави широки кръгове около голямата бяла сграда и поглеждам през задното стъкло. Черният джип тип „катафалка“, който ни следваше до края на предишното село, така и не се е появил.

Дали човекът, когото подозирам в организирането на цялата акция, е решил да ме изтормози с чакане? Ако е тъй, направил е лош избор. Едно от задължителните в моя занаят умения е да чакаш без да се изнервяш.

Широката улица с гладкия асфалт се разширява още, за да се влее в площад с неправилна форма. В отсрещния му край се издига бяла сграда, която в сравнение с останалите изглежда като приказен дворец. Отляво, в сянката на каменната й ограда с изплезени езици се излежават три проскубани кучета.

— Спри пред вратата — казвам на Исмаил, докато изваждам малката отвертка от джоба на якето си. Съжалявам, изцяло шпионски компютре, но се налага да се разделим.

Докато Исмаил паркира, пъхвам диска на Кейт между задната седалка и стената на колата. Отварям лявата врата и изтръсквам бързоразлагащите се отломки от хавлиената кърпа върху побелелия от прах и ситен пясък асфалт. После изваждам портфейла, защото предпочитам да пришпоря събитията. Това, че съм готов да чакам неограничено дълго, не означава, че чакането ми доставя удоволствие.

— Това е за карането до тук — подавам няколко банкноти на Исмаил. — А това — подавам още една — е за да отидеш до Хайратан и да ми купиш най-луксозната кутия шоколадови бонбони, които можеш да намериш. В това време аз ще погостувам на един големец. Не бързай да се връщаш, но гледай след час да си тук.

Излизам и изчаквам таксито да обиколи площада и да отпраши по пътя за Хайратан. Отивам до мраморното стълбище и се обръщам към по-представителната от двете въоръжени с полицейски палки горили, които охраняват входната врата.

— Салям алейкум. Казвам се Кей. Джон Кей. У дома ли е Масуд ага?

 

 

Интерлюдия

Лондон

Лампичката над вратата на конферентното помещение примигна три пъти. Ди погледна часовника си и стана.

— Джентълмени, налага се да изляза за малко. Моля да продължите без мен.

При секретарката го чакаше един от неговите подчинени.

— Извинете за прекъсването, сър, но имаме крайно необичайно събитие. Трите безпилотни мини самолета в Афганистан са пуснати едновременно. Единият е разбит от оператора малко след пускането — според мен съвсем съзнателно, а другите два продължават да летят.

— Прехвърлете сигналите към моя компютър — каза Ди и влезе в кабинета си.

 

 

По знак на Каландара шофьорът спря до последната ограда в селото. Парвез погледна шефа си с озадачено изражение. Той долови погледа и отговори на незададения въпрос:

— Нека да чака, за да поомекне. И без друго трябва да си плати за потрошената ти китка.

Помощникът се захили. Никой не можеше да използва времето като оръжие по-добре от господаря му.

След няколко минути иззад възвишението отсреща се показа първата кола. Беше таксито. Каландара се намръщи. Възможно ли е англичанинът да се е отказал да го чака? Или да е успял някак да се справи с цялата охрана и сега триумфално да се прибира с жената? Според Парвез бойни умения като неговите можело да се видят само по филмите.

— Проверете колата — нареди Каландара.

Бичето и Рашид слязоха от джипа и застанаха на шосето. Това бе достатъчно — всички в Афганистан знаят какво да правят, когато на пътя се изпречат мъже с автомати.

Шофьорът на таксито спря и подаде глава през прозореца. Задната седалка и мястото до него бяха празни. Бичето залепи лице на задното стъкло, за да се увери, че на пода между седалките не е легнал някой. После се обърна и разпери ръце: „Няма никой!“ С яден жест Каландара му посочи задницата на колата. На свой ред Бичето махна с ръка на шофьора на таксито: „Излизай!“ Онзи без забавяне отвори капака на багажника. Бичето погледа вътре и повтори пантомимния си номер.

— Къде е англичанинът? — запита Каландара, когато хората му се върнаха в джипа.

От притеснение главата на Бичето хлътна между едрите му рамене.

— Казал на шофьора, че отива на гости на един големец — заобяснява той, — и го накарал да го остави пред къщата.

За всеобщо облекчение Каландара се разсмя.

— Ама че чешит! Мисля, че добре ще се позабавляваме с този тип.

После усмивката се изтри от лицето му и без да поглежда към шофьора, той изръмжа:

— Какво чакаш? Карай у дома!

 

 

Каквото и да върши Масуд навън, в дома му законите на гостоприемството се спазват строго. Един слуга ме въвежда в просторно помещение, което вероятно служи за приемна, и ми предлага да се настаня до ниска масичка. Избирам си една от подредените около нея големи възглавници и сядам по турски. Слугата изважда чисто бяла покривка, застила я върху масичката и излиза.

Използвам паузата, за да пробягам с очи по гръбчетата на стотиците DVD филми, наредени по стелажите от двете страни на огромния екран за домашно кино. Подборът разкрива недвусмислено пристрастията на собственика: почти изключително американски и хонконгски екшъни. Контрастът между традиционната подредба и последният писък на видеотехниката обаче подсказва, че моят домакин се люшка между две реалности, които воюват помежду си. А може би шумът на реката, който долита през отворения прозорец вляво, донякъде ги примирява?

Слугата влиза слага на масичката разлата порцеланова купичка за чай, кана, покрита с кожух от дебел вълнен плат, плетен панер с нарязани филии хляб и паничка с прахообразна подправка. Покланя се и излиза.

Поръсвам една филия с подправката и когато я поднасям към устата си, разбирам, че съм бил адски гладен. След вчерашната чеснова вакханалия миризмата ми се струва невероятно нежна. Едва успявам да се сдържа да не налапам половината филия и отхапвам скромен залък. Вкусно!

Зеленият чай също радва небцето. Без да бързам, за няколко минути успявам да залъжа глада си. След втората купичка чай притварям очи и започвам да се наслаждавам на планинската прохлада, която носят ледниковите води на Амударя.

Хората, които живеят по бреговете на реката, обикновено я наричат другояче: „Джейхун“ или „Джейхан“. Въпреки че тези имена са производни от Гихон, една от четирите реки на Райската градина, в съзнанието на местните реката е до такава степен тяхна противоположност, че те превеждат името й като „Зъл кръвник“.

По коридора се чуват бързи стъпки. Ставам.

Влизат двама души и застават пред стелажите с филми. Автоматите в ръцете им са насочени към мен. Този вдясно обръща глава към коридора и кимва: „Може да влезете. Положението е под контрол.“

Този път стъпките приближават по-бавно. Влизат още двама. Първият е жилав и слаб, с остро, зло лице и очи, които идеално пасват на лицето. Вторият е тантурест и с бинтована ръка. Няма съмнение кой от тях е господарят и то не само заради по-качествените дрехи.

— Селям алейкум, Масуд ага — приветствам първия с лек поклон. Това малко го обърква.

— Алейкум селям, м-м-м…

— Кей. Джон Кей — представям се аз.

— Алейкум селям, Джон Кей — повтаря той и поглежда въпросително към придружителя си. Онзи се вторачва в мен, после поглежда господаря си и леко завърта глава.

Какво ли означава тази кратка пантомима? Че не е сигурен дали ме е виждал по-рано? Къде ли пък би могъл да ме види? За миг благотворният ефект от музиката на Кейт се връща и умът ми свързва бинтованата ръка с дребния силует в един вилнюски антикварен магазин. Изглежда, че за разлика от мен третият ми нападател няма ясен спомен от схватката.

Дали да се възползвам от неувереността, която неизбежно се е предала на господаря му? Внимателно предлагам мисловен образ за себе си, така че да не го оставя да си го изгради сам. Повторените стотици пъти щампи във всичките тия екшън филми би следвало да ми помогнат.

— Благодаря за поканата, Масуд ага. Щях да я приема дори ако твоите слуги не бяха взели нещо мое — казвам аз на пущу.

Зениците му се присвиват. Аз го изпреварвам:

— Не че е кои знае какво, но ние, мъжете, понякога държим на своите прищевки, нали така?

В тези три фрази са заложени няколко клопки и аз се надявам противникът ми да не забележи поне най-важната — опита да вляза в ролята не на случаен гост, а на човек, когото той сам е поканил. Това ще ме постави под двойно по-силната закрила на традиционното местно убеждение, че гостът е свещен и неприкосновен, което пък ще ми позволи да спечеля време.

Втората е прякото внушение, че за мъжкар като мен Кейт не е кой знае колко важна. Надявам се това да ме отъждестви с избрания от мен филмов образ и да омаловажи в очите му не само жената, но и нейните умения. Малка презастраховка в случай, че в близките часове Базъл случайно спомене за тях.

И третата клопка е, че започвам разговора на пущу. Това ни поставя в равностойното положение на хора, говорещи чужд и за двамата език. В добавка този избор предполага, че аз нямам информация за произхода и миналото на Али-Масуд, и прикрива познанията ми по узбекски и хорезмийски. И на последно, но не най-маловажно място, той ми позволява да поставя първото условие в нашата среща: избора на език.

Въпросът е дали Масуд ще го приеме.

 

 

Календара пое в длани порцелановата купичка и дълго гледа зеленикавата течност. Задачата му не беше лека. Как да накара този английски шпионин да сподели тайните, които други англичани бяха измъкнали от ръцете му?

Беше прекарал първите тридесет и пет години от живота си в тотално корумпирана система, която дамгоса ума му с максимата, че всеки човек може да бъде купен. И точно това убеждение залегна в основата на успеха му в Афганистан. След операцията и престоя в полевата болница той смени държавата, но правилата на играта не се промениха. Триадата, която определяше житейския успех, остана същата: подкупи, шантаж и достъп до чужди тайни.

Каква точно комбинация от тези трите може да развърже езика на Джон Кей? И как е възможно изплъзващ се потаен тип като него така глупаво да се навре в капана, който Каландара му устрои с жената? Дали тя не представлява нещо повече от мъжка прищявка? А може би самият той, Масуд, е жертва на чужд блъф? Ако някой неизвестен враг е накарал този шпионин да се помотае из Мазари Шариф и Балх като примамка… Дали истинската роля на Джон Кей не е да послужи като маяк, който ще доведе в имението му цял отряд врагове? Това е първото, което трябва да се провери.

Каландара се усмихна лъчезарно.

— Мисля, че можем да намерим общ език — отвърна той на пущу. — Ако, разбира се, не си дошъл тук със задни мисли. Парвез — обърна се той към помощника си, — кажи на Ислам да дойде с детектора.

Парвез излезе.

— Носиш ли мобилен телефон или проследяващо устройство? — попита Каландара, като впери поглед в очите на своя гост.

Шпионинът се разсмя.

— За да се превърна в ходеща мишена за всеки, който поиска да узнае къде се намирам? Би трябвало да съм луд.

Не лъже, но все пак трябва да се провери, рече си Каландара.

Проверката не трая дълго.

— Чист е, господарю — каза човекът, когото Парвез доведе. Каландара кимна и махна с пръсти: „Разкарай се от тук.“ Ислам прибра детектора в кутията му и излезе.

За втори път Каландара подири вдъхновение на дъното на купичката чай. Съзнаваше, че гостът — шпионин се движи в много по-сложен от неговия свят и че ако се опита да го оплете в паяжина от думи, най-вероятно не шпионинът, а той ще се окаже в ролята на мухата. Какво пък, не казваха ли западняците, че честността е най-добрата политика?

— Радвам се, че ще говорим като мъже за своите прищевки. Какво ще поискаш за пергаментите от антикварния магазин във Вилнюс?

 

 

По примера на домакина навеждам глава, за да скрия объркването си в купичката чай. В гласа на Али-Масуд няма и сянка от насилената увереност на блъфьора. Защо той е толкова сигурен, че пергаментите са у мен? Обяснението, че не съм разчел добре одевешната сценка между двамата, не ме успокоява. Не ме очаква нищо добро, ако продължа да тълкувам погрешно техните мимики и жестове.

А сетне напрежението спада. Сещам се, че в България също съм изпадал в подобна ситуация. На света има два народа, които въртят глава в знак на потвърждение и кимат, за да кажат „не“ — българите и индийците. Парвез, изглежда, е индиец.

Вдигам глава и заглеждам Масуд. Ако той наистина ми предлага пазарлък, добрата практика изисква да не отговарям веднага, а да изчакам неговото предложение. В случая имам допълнително предимство, тъй като все още не съм потвърдил предположението му за местонахождението на пергаментите.

Накрая той казва:

— Освен прищявката, заради която си дошъл тук, разбира се.

Предложението му е половинчато и аз отговарям по същия начин:

— Сам разбираш, че оригиналите не са у мен.

— Но има и копия, нали?

— Да, но не мисля, че разчитането им е по силите на солови играчи като нас.

Той се хваща на провокацията.

— Освен ако тези играчи са се подготвили по-отрано.

Дали това означава, че зад гърба му няма други хора? Или може би си мисли, че щом настъпи решаващият момент, ще съумее да ги изиграе? Трябва непременно да разбера кое от двете е вярно, но се надявам, че по-късно ще изскочи такава възможност. Най-важното сега е разговорът ни да не затихне.

— Все пак не разбрах какво ми предлагаш.

Той демонстрира учудване, като повдига вежди. В мимиката му забелязвам нещо, което е не толкова фалшиво, колкото неестествено. Масуд очевидно има някакви проблеми.

— Освен да ти върна прищявката ли?

Дали той се разсейва толкова лесно, че ми задава въпрос, на който преди малко сам е отговорил? Май по-скоро иска да провери доколко държа на Кейт. Не бива да му позволя да разбера какво изпитвам към нея. Ще го използва, за да ме шантажира — тъй както вероятно шантажира Базъл.

Аз се ухилвам. Чудесно познавам отношението към жените в този район на света и мога да го имитирам.

— Прищевките от този род са за младежи. Мъжете се интересуват от власт и от пари.

Той се привежда към мен.

— А ти в момента нямаш достатъчно нито от едното, нито от другото.

Това не е въпрос, а констатация. Ще бъде груба грешка, ако се обидя.

— Ако Всемогъщият е рекъл, скоро няма да е така.

Това е прозрачен намек, че разполагам с много ценна тайна, и той реагира на мига.

— Аз съм готов да бъда маша в ръцете Му — за разлика от тези, които досега не са те оценили както заслужаваш. Ето, виж Парвез, който беше тук преди малко. Когато преди години имах нужда, той ми помогна и сега е трети по богатство в Афганистан. Ако решиш да ми помогнеш, ти ще бъдеш втори.

Трудното не е да посрещна тези думи с недоверчива гримаса, а да не му се стори, че не му вярвам. Изглежда, че успявам, защото Масуд се разпалва.

— Парвез е верен, но е доста ограничен тук — и той почуква с пръст слепоочието си. — Докато ти си човек за уважение и аз те харесвам.

Макар да си давам сметка, че неусетно съм бил въвлечен в неразбираема за западняка ескалация на емоциите и изразите, сега не е моментът да се сдържам. По-добре е да приема състезанието по учтивост.

— В Балх казват, че само двама души са достойни да носят името Масуд, но единият вече не е жив.

От сравнението с Лъва на Пенджаб, националния герой на афганците, очите на домакина запламтяват.

— Който ме опознае и обикне, и аз го обиквам — казва с проникновен глас Масуд. — Нямам син, но ако Всевишният е рекъл, ти ще ми бъдеш син.

В гласа му като че ли долавям нотка на молба. Не, не е молба, а надежда. Той, изглежда, се е примирил със своето бездетство, но не може да понесе мисълта, че няма кому да остави богатството и властта си. Дали за мъжа делото на ръцете му не е по-важно от децата? Дали рожбите на ума му не са по-скъпи от рожбите на плътта?

Поглеждам го. От изражението му лъха искреност, която помита цялата ми скептичност и ме изпълва с вълнение и благодарност. Поемам дъх и дълбоко се покланям.

В този миг разпознавам цитата. Той обещава смърт.

Масуд е перифразирал едно произведение на средновековния мистик Сидна Али.

„Господ казва:

Който ме търси, ме открива.

Който ме открие, ме опознава.

Който ме познае, ме обиква.

Който ме обикне, обиквам и аз.

Когото обикна, убивам.“

Дали Масуд разбира, че е издал неосъзнатото си намерение? Това всъщност е без особено значение. По-важното е, че сега разбирам откъде идва това почти хипнотично въздействие, което преди малко изпитах на гърба си. То сигурно е резултат от болестта, която го кара да се възприема като Господ. Навремето майка ми имаше пациент с маниакално–депресивно разстройство. В маниакалните си периоди той беше дяволски убедителен и никой и нищо не можеше да му се опре. Тогава беше ако не всемогъщ, то поне всеубеждаващ.

Това означава, че мога без опасения да разкрия пред Масуд част от онова, което научих през последните дни. Няма защо да се боя, че ще създам чудовище, което ще властва над света с превърнатата в оръжие лира на Орфей. Болестта и изборите, които той е правил досега, го обричат да действа като Господ — в пълна самота. Което е успокояващо, защото за съвременния свят дори най-богатите и амбициозни единаци не са заплаха. Те стават опасни само ако изградят своя собствена мощна структура.

Намекът му, че е най-богатият човек в Афганистан, потвърждава убеждението ми, че до мен седи един от добре скрилите същността си наркобосове. Следователно, макар и да е изградил собствена организация, тя не представлява особена опасност, тъй като е ориентирана към печалба от трафик на наркотици на регионално ниво. Оттук до господството над цял свят лежи цяла пропаст — каквото и да си въобразява Масуд. Това потвърждава извода ми, че той не представлява реална заплаха за света.

Нито за мен. Non bis in idem, както са казвали в древния Рим — Не два пъти за едно и също. След като се оставих да ме омае с трогателното си предложение, сега вече ще бъда нащрек. Praemonitus praemunitis (Предупреден значи въоръжен) е друга мъдрост на любимите ми римляни, а те са разбирали от война и шпионаж.

Не ми се ще Масуд да мисли, че се колебая, а всички тия разсъждения сигурно са ми отнели десетина секунди. Поглеждам часовника на домашното кино. Откакто влязох тук, са минали час и пет минути. Не съм си губил времето, защото изясних възможностите на потенциалния противник. Ако Исмаил се е върнал от Хайратан, спасителната част от операцията може да започне.

— Нека да бъде Неговата воля — казвам. — Аз ще ти дам копията и дори нещо по-добро.

Той се усмихва, но не казва нищо. Знае, че сега следва условието.

— Но нека първо видя моята приятелка.

Господарят на дома плясва с ръце. На прага застава един слуга.

— Доведи жената — казва Масуд.

След малко ще настъпи критичен момент. В никакъв случай не бива да позволя на Масуд да разбере коя всъщност е Кейт. Това ще изложи на опасност всичко — и нея, и мисията, и мен.

Откъм коридора се чуват приглушени стъпки. Влиза Кейт.

— Nie böj sie i nic nie mov. Pamietaj, ze prawie nic nie rozumiesz po angielsku (Не се страхувай и нищо не говори. Помни, че почти нищо не разбираш от английски.) — изстрелвам аз на полски, а после бавно и много отчетливо казвам на английски: — Как се чувстваш?

Масуд, които настръхва при звука на непознатия език, се поотпуска. Което означава, че както и предполагах, той знае английски достатъчно добре.

Кейт се съобразява с предупреждението ми и в отговор само накланя глава и леко сбърчва устни: „Горе-долу.“

Аз потупвам възглавницата до мен.

— Siadaj (седни) — подканям я и се обръщам към Масуд на английски, за да ме разбере и тя:

— Искам да чуеш един диск. Нали мога да го донеса от колата?

Леко трепване издава, че е изненадан.

— Иди. Чакам те.

Навън горещината е спаднала и около таксито са се струпали десетина полуголи хлапета. Когато отварям задната врата, Исмаил отмята хавлиената кърпа от седалката до себе си. Под нея блясва с целофана си кутия шоколадови бонбони.

— Добре че се върнахте, преди съвсем да са омекнали, мистър.

— Няма проблем. Като се прибера в хотела, ще ги сложа за малко в хладилника — отговарям аз и прокарвам пръсти покрай ръба на задната седалка. Малкото DVD се плъзва в дланта ми. — Няма да се бавя повече от няколко минути, така че щом вляза в къщата, запали мотора. Искам да потеглим на мига.

— Разбрано, мистър.

* * *

Насочвам се към уредбата. Телохранителите се дръпват две крачки настрани и се обръщат към мен. Те нямат вид на хора, страдащи от прекалена деликатност. По-вероятно е да са научили за бойните ми подвизи във Вилнюс. Поставям диска в подалата се напред шейна и с дистанционното в ръка се връщам на мястото си.

— Един мой приятел от Балх записа музика по два от пергаментите — пояснявам. — Мисля, че е добре сам да прецениш какво ще получиш.

Очите на Масуд заискряват и той кимва: „Давай.“