Джон Кей
Тракийският капан (23)

Глава 22
Свръхяснота

16 септември

Мазари Шариф — Южният бряг на Амударя

Барът на хотела ме посреща с тежка английска рок балада, ала атмосферата вътре няма нищо общо с Острова. Наближаващото изтегляне на чуждите войски и почти недоловимите иначе белези, че се намираш в най-големия ислямски духовен център в Афганистан, фокусират почти осезаемо напрежение около фигурата на единствения друг клиент.

Може би защото фигурата е женска.

Дамата седи като изваяна статуетка пред неначенатата чаша с мартини и проявява царствено пренебрежение към настръхналите изражения на бармана и двамата келнери. Имам чувството, че не е помръднала от часове. Ръката й обаче се плъзва към кутията с цигари и разрушава магията на безвремието. Бързо приближавам и покривам с шепа дългите й пръсти.

— Какво предпочиташ: да пушиш или да танцуваш?

Аурата й се променя и тя обръща лице към мен. Очите й сияят като изумруди.

— Giacomo, dlaczego sie spoznilesz? (Джакомо, защо се бавиш?) — казва Кейт. — Чакам те от векове.

Изважда банкнота и я мушва под чашата. С едно гъвкаво движение се изправя и промушва длан под мишницата ми, но веднага се дръпва настрани. Сбърчва нос и оглежда с подозрение лицето и врата ми.

— Ти мазал ли си се с нещо?

Отварям уста да отговоря, че мумийото, с което съм наклепан, очевидно не е без мирис, но в последния момент се сещам, че в терапията присъстваше и още по-миризлива съставка. Затова извръщам глава на другата страна все едно съм видял нещо и казвам:

— Не аз самият, а един тукашен лекар. Натрових се и той ме лекува с някакво мазило. Съжалявам, но като разбрах, че си пристигнала, хукнах насам, без да се сетя да го избърша. Ще ме почакаш ли да се изкъпя?

Тя се засмива.

— Първо искам да чуеш нещо, така че отиваме в моята стая. Къпането и танцът се отлагат за после.

И леко ме подръпва към изхода.

 

 

— Господарю — от възхищение Парвез не дочака дори да затвори напълно вратата зад гърба си, — стана точно тъй, както ти предрече. Английският шпионин се е върнал. Отишъл направо в бара, взел оная европейка, дето пристигна вчера, и се качили в нейната стая — и той измъкна контузената си ръка от бинта, на който висеше, за да илюстрира думите си с недвусмислен жест.

Каландара не сподели оживлението му.

— Нейната стая, не неговата, така ли? — уточни.

— Да — потвърди Парвез.

Може да не е изтупан като ония лъскави артисти, помисли Каландара, но кучият му син е по-хитър от всички тях, взети заедно. Най-малкото не прилича на човек, когото приспиват с удар по главата поне веднъж във всеки филм.

И все пак той има нещо общо с тях: изглежда също такъв непоправим женкар. Това е слабостта, която ще го провали, при все че засега в действията си е по-предпазлив от тигър. Досетил се е, че по време на неговото отсъствие някой може да е поставил микрофон във всяко канапе и всеки ъгъл и затова е решил да използва стаята на любовницата си. Всъщност това може и да ме забави час-два, но не променя с нищо нито примамката, нито плана.

Макар да беше сигурен, че никой не би посмял да монтира подслушвателни устройства в неговия апартамент в хотела, Каландара повика с пръст Парвез да дойде по-наблизо. Помощникът поднесе ухо към устата му.

— Той все някога ще я остави, за да отиде в своята стая — прошепна Каландара. — Иди да вземеш резервния ключ от нейната стая. Веднага.

Парвез кимна разбиращо и излезе, без да каже дума.

 

 

— Е, как ти се струва? — пита Кейт.

Аз правя физиономия, която по замисъл би трябвало да изразява върховно възхищение, и леко поклащам глава. „Велико!“ е прекалено дълга дума, а аз не искам да изпусна дори една-едничка нота от този еликсир за душата и слуха. Ако Орфей е свирил нещо и наполовина тъй прекрасно, не е чудно, че дърветата и скалите са се привеждали към него, за да чуват по-добре.

— Големият проблем беше да открия тази ладово-ритмична структура, която въздейства най-силно — казва тя, след като приема с лек поклон безмълвния ми комплимент. — В случая това се оказа енхармонична мелодия в две четвърти такт.

Докато тя говори, успявам да я слушам с половин ухо, а с останалите едно и половина да се наслаждавам на музиката. Сега се надявам да постигна същия успех и със собствения си глас.

— Това е много дълъг запис — отбелязвам. — Колко листа ноти отидоха за него?

— Само един — първият, който ти ми даде. Причината е, че Орфей е използвал класическата импровизационна схема върху зададен мотив или настроение. Принципът е същият както при индийските раги. Записът ти се струва прекалено дълъг за толкова малко ноти, защото е добре разработен. Дотук не си чул и половината.

— Благодаря ти — прошепвам.

Кейт се усмихва разбиращо.

— Останалото ще ти го кажа после. Не искам да ти отнемам удоволствието. Слушай.

За да се насладя напълно, влизам в древната подготовка за медитация: поемам бавно въздух и пак тъй бавно издишам. Пет вдишвания и пет издишвания, като всеки цикъл е по-бавен и повърхностен от предходния. Не зная дали причината е музиката, но този път резултатът е смайващ. Времето потича по-бавно от всякога и едновременно с удоволствието от слушането успявам да се насладя на нещо неизпитвано досега.

Мисленето ми придобива качество, за което се загатва в някои източни учения: свръх яснота. Всички събития и разговори от последните седмици се срещат наведнъж в ума ми. Неочакваната очна ставка изважда наяве едно противоречие, което съм пропуснал да забележа.

„Газ, газ, газ! — крещи панически Базъл по време на стрелбата в Такти Пул.

Те отидоха в Лахор с моята братовчедка — казва Базъл на път за Кабул.

Отдавна не съм виждала Асия и племенничките — казва Кейт във Варшава.“

Когато стреляха по нас в Такти Пул, Базъл се е уплашил не за своя живот, а за живота на дъщерите и жена си. Защото те изобщо не са стигнали до Лахор. Някой — вероятно онзи Али-Масуд — ги е отвлякъл преди нашето идване, за да принуди Базъл да играе двойна игра, като дава информация за находките на експедицията. Или може би моят някогашен състудент играе двойна игра отдавна, а не отскоро? Дали не е претендент за славата на втори Ким Филби?

Не, Базъл не е нито глупак, нито луд, за да си пожелае такава съдба. Той също е научил жестокия урок, който Сикрет сървис даде на всички потенциални ренегати, като остави Филби да избяга в Москва. Там Филби се пропи, направи опит да се самоубие и накрая изгни заедно с идеята, заради която стана предател.

Сун Дзъ поставя такива като него в отделна категория — преобърнати шпиони. Споменът за това води до ново просветление.

„Това за психотронното оръжие да не би да беше носеща информация? — пита Базъл.

Преобърнати шпиони са тези шпиони, с които ние си служим, пише Сун Дзъ.

Искам да хванеш самолета в 15:30 и след година да те видя в Лондон, казва Ди.“

Откъде преобърнатият шпионин Базъл знае какво е „носеща информация“? Аз лично съчиних навремето този термин по подобие на едно понятие от радиоелектрониката. Не мисля, че имам изключителни права над него, но все пак този термин би следвало да е познат само на Ди и на членовете на PARCIL.

Нима Базъл е човек от този отдел? Той ли е онзи неизвестен за мен анализатор, който при предишната ми мисия в Афганистан е предупредил Ди за готвения ми от талибаните капан?

Не мога да кажа, че се задъхвам от благодарност — все пак са минали повече от десет години — но съм приятно изненадан.

Какво обаче ще стане, когато някогашният ми спасител научи, че Кейт е пристигнала в Мазари Шариф заради мен? Дали ще свърже нейните умения с моето подмятане за психотронното оръжие? По-скоро не, защото няма как да направи връзката с Орфей. Ди категорично заяви, че в Сикрет сървис само той и аз знаем какво съдържат заловените преди месец пергаменти. Единствената опасност е Базъл да се изкуши да предложи на похитителите да му върнат жената и децата срещу Кейт. Добре че, както разбрах от Добрев, той няма да се върне от Кабул поне до довечера.

Отсрочката би следвало да ме успокои, но мозъкът ми продължава да работи със светкавична бързина. Откъде дойде тази способност да следвам едновременно няколко мисловни пътеки и заедно с това да се наслаждавам на музиката?

„Държа в ръце най-страшното оръжие на врага, е казал Одисей.

Те се сблъскали с високата култура на траките, казва Лозан.

Когато ученикът е готов, учителят се появява, казват древните.“

Оръжие ли е високата култура и какво става, ако учителят няма достоен ученик? Какви са чувствата на ученика, който съзнава, че не е достоен за своя учител? Усещане за малоценност, преминаващо в завист и омраза? Как ученикът може да се справи с това разрушително съчетание?

Ограниченият човек компенсира своята малоценност с непомерни хвалби и самовъзвеличаване.

Завистта — с приписване на несъществуващи заслуги и кражба на постиженията на учителя.

Омразата — със съчиняване на истории, представящи учителя в лоша светлина, а в краен случай — дори с организиране на убийството му.

Не, не ми се ще точно сега да мисля за недостойните ученици. Предпочитам да изслушам докрай творението на неразбрания от тях учител.

Музиката ме отнася в някаква неземна действителност, където се разтварям в море от добронамереност и хармония. Минават векове, преди да осъзная, че последният нежен звук отеква вече само в паметта ми.

Отварям очи точно навреме, за да видя как усмивката на Кейт се стопява и тя поглежда часовника си. Това не ме смущава — аз преливам от възхищение и държа да й го кажа.

— Моите почитания, Кейт. Никога не съм чувал по-красива музика.

Веждите й се извиват нагоре.

— Какво има? Разочарована ли си от нещо?

— По-скоро съм изумена. Знаеш ли колко време мина, преди да проговориш?

Аз вдигам рамене.

— От края на записа ли? Нямам представа.

— Три минути и двадесет секунди.

— Толкова много?

— Толкова малко! Знаеш ли, че никой досега не е успял да се освести за по-малко от девет минути? Аз не се броя, защото съм професионалист.

— Да не би да казваш, че музикалните невежи изпитват по-голямо удоволствие от нас двамата с теб?

— Не, разбира се. Удоволствието е толкова по-голямо, колкото по-култивиран слух имаш. Ако си просветен — музикално и духовно — музиката ти разкрива, че в действителността съществуват и други, неоползотворени досега възможности. Предполагам, че нисшите духом ще възприемат такава музика просто като наркотик. Това е както при книгите. Колкото по-голям е твоят жизнен и читателски опит, толкова повече емоции и идеи ще доловиш между редовете.

Думите й ми напомнят сентенцията на единствения писател, когото познавам лично. „Всяка книга има поне двама автори: този, който някога я е написал, и този, който в момента я чете.“ Какъв ли би бил авторският принос на Кейт в онази предомирова „Илиада“?

Преразказвам й как Одисей е откраднал Орфеевата лира, за да я счупи. Тя не изглежда изненадана от варварската му постъпка.

— Изпита ли нещо особено, докато слушаше записа?

Съсредоточавам се да въведа порядък в спомена за онзи вихър от чувства и идеи, в които бях потопен допреди малко.

— Бях щастлив. Усещах, че целият свят би могъл да е по-красив и хармоничен — обобщавам най-важното.

— Би могъл, но при какво условие?

— Сигурно ако аз самият съм по-толерантен и добронамерен към него.

Кейт повдига вежди.

— Но ти наистина си толерантен и добронамерен. Не познавам друг човек, който тъй лесно да предразполага останалите към разговор.

Иска ми се да й възразя, но не намирам думи. Защо ме кара да се чувствам неудобно?

Тя сякаш долавя объркването ми.

— Не мисля, че това трябва да те смущава. Ти просто си такъв човек. Склонен си да виждаш света красив и хармоничен. Или поне възможността той да стане такъв. Вероятно това твое предразположение определя голяма част от постъпките ти.

За пръв път някой вижда в избора ми на шпионска кариера желание да направя света по-хубав и добър. Не че тази мисъл ми е неприятна, но все пак не бих желал Да задълбавам в нея.

— Може и да е така, но какво общо имат действията на Одисей с моята нагласа?

— Това са двете страни на една и съща монета. Не всеки би посмял да стане по-добър, защото добротата предполага уязвимост. Ти имаш смелостта да поемеш риска да бъдеш уязвим, а той се страхува. Замислял ли си се кое е основното качество на Одисей?

Отговорът е толкова очевиден, че повдигам рамене.

— Хитростта.

— Да, но кой е хитър? Във всеки случай не лъвът. Лъвът не е хитър, защото той е силен, смел и благороден. Откъдето следва, че хитрецът е лишен от тези качества. Хитрецът е слаб, подъл и страхлив. Мисля, че определящото тук е страхът. Той ражда завист, злоба, агресивност. Твоят Одисей строшава лирата на Орфей, защото се страхува, че тя ще го направи по-уязвим. Възможността да живее в по-хармоничен свят го плаши. Казано по-популярно, той е избрал Тъмната страна.

Тя млъква и тъжно се усмихва на някаква своя мисъл. Не я насилвам да продължи нататък. Аз също имам нужда да обмисля чутото на спокойствие. Но любопитството все пак ме гложди.

— Никога не съм слушал по-въздействаща музика и не ми се вярва, че въздействието й се дължи изцяло на това, което аз съм дописал в нея с моето слушане. Имаш ли представа откъде идва магията?

Кейт не мисли дълго.

— Вероятно е в начина, по който композиторът е разработил мелодията. Ирационалното усещане, че тя те отнася в друго измерение, има съвсем рационално обяснение — и тя ме поглежда очаквателно.

Аз пък затаявам дъх. Нима Кейт е разкрила тайната на музиката на Орфей?!

— Няма ли да ме попиташ нещо? — гласът й е изкушаващо предизвикателен.

Аз моментално вдигам бяло знаме.

— Какъв е този начин?

— Непрекъснато плавно преминаване от една музикална фраза в друга. Нещо подобно можеш да забележиш при Бетовен. Той започва с една музикална фраза, повтаря я леко изменена и след това върху тези две фрази изгражда следващата, която хем донякъде е следствие от първите две, хем внася нещо съвсем ново.

И после този не толкова сложен наглед похват се повтаря. На свой ред заключителната трета фраза служи за начало на нов триделен цикъл.

Опитвам се да придам на думите й някакъв зрим или словесен образ, но тя се въодушевява и ме изпреварва.

— Усещането е, че музиката е спирала, която се разгръща не в пространството, а във времето. Въздействието е почти хипнотично.

Хипнотично! Тази дума ме връща в действителността, която дебне отвъд прозорците и бетонните стени, готова да схруска в миг илюзорността на тяхната защита. Значи психотронното оръжие все пак е възможно.

Това пък означава, че двамата с Кейт сме потенциални мишени за всеки, който се стреми към него, и е добре да не оставаме тук по-дълго, отколкото е нужно…

Отколкото е нужно какво? Да се изкъпя и преоблека с чисти дрехи, отговарям си на ум, като се сещам как реагира Кейт на излизане от бара.

Ставам и се запътвам към вратата.

— Отивам да се изкъпя — съобщавам.

— Изкъпи се тук — предлага тя.

— А после как ще стигна до моята стая? Не ми се ще да се промъквам по коридорите на ориенталски хотел, облечен в женски дрехи или само с кърпа около кръста.

Кейт се разсмива така, че й потичат сълзи.

— Прав си, Джакомо, не бива да те излагам на опасност — казва тя, когато най-после овладява смеха си.

Със закъснение си давам сметка, че от известно време това обръщение е започнало да ме дразни.

— Моля те, забрави вече това проклето име — казвам. — Предпочитам да ми казваш Джон.

— С удоволствие. Е, Джон, не се бави, за да не забравя идеята си за втората спирала.

Аз се заковавам на място.

— Каква втора спирала?

Тя отново се разсмива.

— Страхувам се, че ако ти кажа сега, може пак да ми се изгубиш за десетина години.

Къде съм гледал досега, за да не забележа познатите дяволити пламъчета в очите? Тази жена умее като никой друг да дразни любопитството ми и за беда е достатъчно упорита да не ми каже нищо, докато не изпълня желанието й.

— Тогава тичам — съобщавам и веднага се заемам да превърна думите си в действия.

— Не бързай толкова — казва тя и става, за да ми подаде ключа от стаята си. — Вземи го, за да не чакаш пред вратата, ако още не съм излязла. Аз също смятам да вляза в банята.

— Нали не се каниш да векуваш във ваната?

Кейт накланя глава и ме поглежда изпод невероятните си мигли.

— Не, но ще ми бъде приятно да си представям, че можеш да ме изненадаш там.

* * *

В коридора асоциациите се стоварват върху мен като вълните на придошла река. За каква ли втора спирала говореше Кейт? За втора тема в музиката или за двойната спирала на живота, която се намира в нашите гени? Или идеята й има нещо общо с думите на Добрев за спиралния път към храма, нашата вътрешна същност и хармонията с цялата Вселена?

Какво изразява спиралата, която аз самият нарисувах, за да обясня как съм намерил пътя през Тракийския капан? Дали че ако иска да достигне до Истината и Хармонията, търсещият дух трябва да обвърже представените от Лъжеца и Честния човек две антитези със спираловидно извиващия се път на своите търсения?

Как го беше казал древният мъдрец? Пътищата към Истината са много и за да стигнеш до нея, понякога се налага да ги извървиш всичките.

Май е по-добре да престана да се чудя дали има още много пътища, които се налага да извървя. В момента най-примамлив ми се вижда оня, който води в банята.

* * *

Измивам зъбите си и се изжабурквам с вода за уста. Ефектът от несметното количество чесън, което каландарът ме накара да излапам вчера, би следвало вече да е сведен до нула. Сега остава да смия от тялото си лечебната смес. Бързо изстъргвам от себе си миризмата на мумийо, болестта и спомена за горчилката в устата. Напълвам ваната и изсипвам цяла бутилка пяна.

Топлата вода пробужда неосъществения певец вътре в мен. Тъй като не зная думите към парчето на Орфей — Кейт, минавам на по-съвременна вълна. Запявам една песен, която като бебе съм слушал вместо приспивна:

You keep on moving

Far away, far away…^[1]

Окуражен от добрата акустика, извисявам глас. Замлъквам, само за да разпеня шампоана върху косата и брадата си. Скъпи детски спомени! Спомням си как майка ми се оплакваше пред своите приятелки, че твърде късно осъзнала каква грешка е допуснала с музикалното ми образование — чак когато съм произнесъл първите си думи. Те не били „мама“ или „тате“, а „Дийп Пърпъл“.

Where angels fear to tread…^[2]

Сещам се за някои места, където те със сигурност се боят да припарят — сред натрошените от бомбите камънаци на Тора-Бора или в онзи подземен склад на някогашния остров. Където ангелите се боят да отидат, отиват шпионите…

Защо, по дяволите, ми идват наум такива мисли, когато ме очаква любовна среща? Защото се забавих прекалено дълго?

Предчувствието ми изведнъж се превръща в лавина от тревога. Изскачам от ваната, изтривам се и навличам панталони и риза. Смъквам шофьорското си яке от закачалката и хуквам към служебното стълбище. Двайсет и две стъпала до долния етаж и сетне надясно.

Влизам в стаята на Кейт със свито сърце и като не я виждам там, влетявам в банята. Банята е празна, а ваната — суха. Обръщам се назад с омекнали колене. Стаята е идеално оправена. Няма следи от борба, но на пода пред шкафчето с CD-то са разпилени парчетата на мобилния телефон, който дадох на Кейт.

При второто озъртане забелязвам хартиен плик за компактдиск, на който пише „Енхармония“. Това е единственият светъл лъч в сегашната ситуация. Похитителите са отвлекли Кейт заради мен, а не заради нея. Следователно те не подозират, че не аз, а тя е пазителят и ключът към голямата музикална тайна.

Пъхвам плика с диска в джоба на якето и се понасям към хотелския паркинг. Младежът, който го пази, веднага се показва на вратата на своята будка.

— Добър ден, мистър. Какво ще обичате?

— Здравей, Ахмад. Някой да е тръгвал преди малко от тук?

— Трима мъже и една жена.

— Западнячка или местна?

— Не можах да я видя. Беше с бурка.

В ума ми изниква една важна подробност.

— А дали под бурката не е била с розов панталон?

— Да — отвръща той някак радостно.

Бързият му отговор пък радва мен. Той е наблюдателен, а това, което пазачът на един паркинг помни най-добре, не е как изглеждат хората, а колите.

— На каква кола се качиха?

— „Киа Прегио“. Светлосив микробус. От Кабул.

— Да не би да беше един стар, очукан и мръсен?

— Не, не е този. Беше малко прашен, но със съвсем нови гуми и добре поддържан.

— Ти записа ли номера?

Той почти се обижда.

— Разбира се.

— Кажи го.

Ахмад влиза в будката и сяда зад масата до прозорчето. Показалецът му пробягва по последната страница.

— Ето го. KBL 35243 SH. Но моля, не…

— Зная. Не съм го научил от теб. И последно: аз отивам в хотела. Повикай такси и кажи на шофьора, като идва насам, да напълни догоре. И да чака, ако ще да се забавя и половин час.

— Веднага, мистър — и той започва да набира някакъв номер.

Накъде ли са поели похитителите на Кейт? Няма смисъл да питам Ахмад, защото от своята будка няма как да види, но имам по-добра идея.

Надеждата ми да открия Кейт се крепи на три кита. Първият от тях е кабулският регистрационен номер. За мен той означава, че по всяка вероятност похитителите не са от Мазари Шариф и ще искат да откарат Кейт на сигурно място, където да могат да я разпитват на спокойствие. С други думи, поне засега не я заплашва пряка опасност.

Вторият кит е маскиран като добре поддържана и здрава „Киа Прего“. От Мазари Шариф излизат твърде малко шосета, по които някой би се наел да пътува с такъв микробус. Това силно стеснява обхвата на моите търсения.

И последният, третият кит е скрит в кутията в пътната ми чанта и факта, че никой, освен мен не знае на какво са способни дроновете на Кю.

* * *

Докато вървя от асансьора към стаята, рисувам в ума си груба скица на града и пътищата, които излизат от него. На запад е Балх, на север води тъй наречената „Азиатска магистрала“, а на изток е пътят за Саманган и Кабул. Аз ще трябва да действам най-напред в тази посока, защото от кабулския път има две отклонения. Първото е на две мили от края на града и води на юг към летището, а второто — на петнадесет, и води на север към границата с Узбекистан.

Ако похитителите на Кейт са нормални, не биха рискували да тръгнат към летището, тъй като то граничи с военната база на германците. От друга страна, след като са достатъчно луди да я отвлекат от самия хотел, вероятно биха рискували още веднъж. Ако успеят да я качат на някой самолет, ще избегнат всяко преследване.

Заключвам вратата на стаята и измъквам неугледната дървена кутия изпод леглото. Придърпвам ниската масичка под прозореца и нареждам върху нея трите миниатюрни дрона. От пътната чанта изваждам три от специалните слипове на Кю и ги поставям един до друг на леглото. После стисвам с палец и показалец удебелението над емблемата на най-левия слип. Разнася се тихо съскане и след половин минута компютър номер едно е готов да поеме управлението на първото мини самолетче.

Преди да започна следенето обаче трябва да свърша още нещо. Отварям прозореца, зареждам едно от устройствата на Кю в многофункционалната му химикалка и го изстрелвам към небето. Остава да се надявам, че Ди ще научи навреме за моето съобщение.

Хващам с два пръста джойстика и предпазливо издигам първото си птиче на половин метър над масичката. Рязко бутвам джойстика напред. Самолетчето избръмчава и излита през прозореца. Обръщам очи към дисплея на компютъра. Той ми показва главната улица на Мазари Шариф от птичи поглед.

Вдиганият от хиляди нозе прахоляк не може да скрие местната оскъдица и беднотия. Уличната гмеж приковава вниманието и аз успявам да се откъсна от хипнотизиращата гледка едва когато юрната половина на екрана се изпълва със синьо-зелената грамада на гробницата на Хазрат Али — сградата, върху която се крепи славата на града и целият му духовен живот.

Издигам дрона по-нагоре. Когато огромните куполи остават под него и назад, го спускам на около сто фута над земята и включвам вариото на максимално увеличение. По улицата — чак до мержелеещия се в далечината паметник — се движат само няколко коли и нито една от тях не е микробус. Сега е моментът да пусна и другите две птичета.

След минута на дисплеите на трите изцяло шпионски компютъра има три различни картини. Средният показва със закъснение това, което вече съм видял на най-левия. Уверявам се, че засега и на двата няма следа от търсеното превозно средство и се заемам с компютър номер три.

Водейки се от очите на последния пуснат дрон, правя завой надясно и за броени секунди стигам до улицата, откъдето тръгва пътят към Балх. Макар изображенията да са доста бледи — вероятно Кю е избрал камера с ограничени цветови възможности, за да пести изчислителни ресурси — усещането за реалност е несравнимо по-силно дори от най-новите компютърни игри. Добре че геймърите не знаят какво са загубили заради Ди!

Вече съм уловил подходящия ритъм и през десетина секунди прехвърлям погледа си от един дисплей на следващия.

Заедно с първата птичка вече наближавам отклонението за летището на Мазари Шариф. Намалявам скоростта и завивам. В далечината се очертава сградата на летището с контролната кула. На стотина ярда пред нея забелязвам микробус, чийто цвят не мога да определя, защото слънцето свети право срещу камерата. Увеличавам скоростта до максимум.

Микробусът завива вляво и аз облекчено въздъхвам. Не толкова защото цветът му се оказва светлосин, а защото в тази посока са само полицейската академия и военната база на ISAF — последното място, където похитителите биха закарали Кейт. В професионално подозрителния ми ум обаче проблясва чудовищна мисъл: „Ами ако?“

Поглеждам за миг другите два дисплея. С втората птичка профучавам над оцветените конници от скулптурната група „Бузкаши“, увековечаваща едноименния национален спорт на афганците. С третата се нося над последните бараки по пътя към Балх. Напред по пътя няма микробуси.

Прехвърлям вниманието си върху първия компютър тъкмо навреме, за да намаля скоростта и да взема завоя. Издигам мини самолетчето по-високо — все пак това е военна база. Светлосиният микробус минава през антитерористичните заграждения и спира пред едноетажна постройка. Шофьорът слиза и се запътва към нея. През прозорците на микробуса се вижда, че вътре не е останал никой. Вариото ме информира, че задният номер на микробуса не е кабулски. Дотук с фантастичните ми подозрения.

Насочвам дрона към гражданското летище. На паркинга няма нито един микробус. За всеки случай заобикалям сградата и фокусирам камерата върху двайсетината пътници, които чакат своя самолет пред най-популярното в Афганистан изображение — на националния герой Масуд, Лъвът на Панджар. Кейт не е между тях.

Прехвърлям птичката си над контролната кула и я засилвам обратно към шосето за Саманган и Кабул. Пътят към Балх на десния дисплей е все тъй пуст откъм микробуси, а в средата се вижда, че второто ми птиче наближава отклонението за летището, откъдето се задава първото. Трябва да внимавам да не предизвикам най-куриозната авиокатастрофа. Ако блъсна две мини самолетчета едно в друго, със сигурност ще обезсмъртя името си в аналите на МИ6, а аз не горя от желание да се прочуя за вечни времена. Поне не по този начин.

Задържам втория дрон на място и пускам първия да лети в посока изток откъм юг с максимална скорост — сто и петдесет мили в час. После идва ред на онзи, който лети към Балх. И тогава на първия дисплей се появява сиво правоъгълниче, което започва постепенно да расте, защото го застигам. Скоро правоъгълничето се превръща в микробус и завива на север. Това вероятно е пътят към Хайратан. Да, точно така — вдясно от пътя има подстанция за високо напрежение. Пипнах ви!

Ориентирам мини самолетчето към подвижната мишена и се понасям през полето. Намалявам скоростта. Задницата на микробуса постепенно заема целия дисплей. Сив микробус с кабулски номер: KBL 35243 SH. Вътре пътуват четирима пътници… трима мъже и една жена.

Минавам отстрани, за да се уверя. Не, няма грешка. Жената е Кейт.

Издигам дрона на петдесет фута от земята и го оставям да следва микробуса от стотина ярда. Преди самият аз да се включа в преследването, е добре да предупредя тазсутрешния си домакин да очаква неканени гости.

* * *

Пришпорвам с максимална скорост дрона, който лети към Балх, и скоро стигам до града. Намалявам скоростта и го снижавам, защото аз съм минавал целия маршрут само веднъж и то в обратната посока — тази сутрин. Концентрацията ми обаче е добра и не след дълго стигам до познатата ми къща.

Сега остава да привлека вниманието на Рустам. Задачата ми е улеснена от това, че всички врати са отворени, за да става течение. Откривам стария лечител да дреме на дивана във всекидневната. Птичето ми забръмчава пред него и той отваря очи.

Изглежда изумен, но не помръдва. Само следи с очи металното хвъркато. До тук добре. Привлякох вниманието му. Сега трябва да му дам знак, който да изтълкува правилно. Правя два вертикални кръга пред снимката на загиналата дъщеря и връщам мини самолетчето назад към него. Когато Рустам посяга да го хване, аз го насочвам към острието на окачената на стената сабя и го ускорявам.

Най-десният дисплей се изпълва със снежинки, но за всеки случай подавам команда за самоунищожение. После отнасям вече безполезния компютър в банята и го пробождам с малка отвертка. Изчаквам малко и за да не останат никакви следи, пускам душа. Остатъците от органичната каша изчезват в канала. Връщам се в стаята.

Не зная защо, но ми е жал да унищожа втората птичка. Затова я насочвам към летището и я оставям да описва широки кръгове около радара. Надявам се, че скоро ще я забележат. После повтарям операцията в банята и с втория компютър. Накрая увивам оцелелия от тези жертвоприношения в голяма хавлиена кърпа и го понасям към паркинга на хотела.

Пред бариерата пазачът на паркинга разговаря с шофьора на таксито. Оставям компютъра на задната седалка и пъхвам банкнота в ръката на Ахмад.

— Да си жив и здрав. Това е за да се почерпиш.

— Благодаря ви, мистър. Извинете, одеве забравих да ви кажа нещо…

Точно сега нямам време за излишни приказки, но все пак се обръщам.

— Слушам те.

— Онзи, дето май им беше началник, каза на шофьора да кара към Хайратан.

— Благодаря, Ахмад.

Разделям се с още една банкнота. Той няма откъде да знае, че само е потвърдил нещо, което вече ми е известно, но информаторите трябва да се коткат.

Сядам до скъпоценния компютър. Шофьорът запалва двигателя и включва на първа скорост.

— Накъде ще пътуваме, мистър?

— Как се казваш?

— Исмаил.

— Карай към Хайратан, Исмаил. Ако стигнеш до един час, ще получиш добър бакшиш.

Мисълта, че може да изкара лесни пари — дотам са по-малко от петдесетина мили — е силен стимул. Лицето му придобива съсредоточено изражение и той настъпва газта.

Аз пък премествам компютъра на коленете си и се отдавам на размишления. Ясно е, че крайната дестинация на похитителите не може да е Хайратан. Това е малко градче, където всеки познава всекиго, или казано с други думи, най-неподходящото място, където да криеш отвлечен от теб човек.

Най-лошият вариант е похитителите да закарат Кейт в Узбекистан. Това би означавало, че те са хора на руските тайни служби, които не са престанали да се чувстват като господари в бившите средноазиатски републики на Съветския съюз.

Но откъде руските тайни служби или техните сателити биха могли да знаят, че Кейт е на път да разгадае тайната, до която те отдавна се домогват? И ако наистина са били те, щяха ли да проведат двете си нападения — във Вилнюс и край някогашния остров в Арал тенгиз — с толкова оскъдни сили?

Прозрението ме връхлита изведнъж. Всичко сочи, че нямам работа с тайните служби на бившата суперсила. Кейт със сигурност е отвлечена от Али-Масуд — онзи надзирател, за когото ми разправяше старият каландар. Забогатял е от наркотици, превърнал се е в местен наркобарон и е заламтял за световна власт. Което означава, че е луд, защото самата идея да властваш над умовете на всички хора е абсурдна. Освен ако…

Освен ако той иска да контролира само неколцина — лидерите на най-могъщите държави. Това вече изглежда толкова реално, че потръпвам — въпреки горещото септемврийско пладне. Луд или не, трябва да го открия. На всяка цена.

Очите ми автоматично се плъзват по грозната арка, под която в момента минава сивият микробус, и разчитат надписа: „Welcome to Hairatan City“^[3]. Усмихвам се на претенцията на градчето, но с половин уста, защото мислите ми са насочени на друго място. Скоро ще науча с кого си имам работа.