Джон Кей
Тракийският капан (21)

Глава 20
Спасяването на Евридика

14 септември

Хива, Узбекистан

Няколко крачки след като влизаме в хотела, който е разположен в сградата на старото хиванско медресе, Бахтияр ми прави знак да спра. Той също спира. Гърбът ми се наслаждава на следобедното слънце, очите ми — на красивите плетеници по стените.

На четири-пет ярда от нас Бахрам говори тихо с рецепциониста. До мен стигат само ентусиазираните отговори на младежа:

— Да, Бахрам ага… Разбира се, Бахрам ага… Ще му предам, Бахрам ага!

Накрая младежът се привежда над плота и ми се покланя с усмивка. Бахрам идва при нас.

— Джон, утре сутринта ще дойдем да те вземем в шест. Моля те да ни извиниш, но сам разбираш, че трябва да се погрижим за колата.

Това вероятно означава, че ще закарат колата на снощните ни нападатели по някой черен път до Амударя и ще я засилят във водата. Разумно решение. Реката тук е още пълноводна, така че сигурно ще минат години, преди някой да открие колата.

Аз кимвам разбиращо.

— Тогава до шест сутринта.

Той ми подава един ключ.

— Ти си почетен гост на хотела, така че трябва само да поискаш нещо, за да го получиш. Стаята ти е на горния етаж. Оттам има чудесна гледка към Ата Дарваза (Западната врата), но мисля, че няма да сбъркаш, ако първо пообиколиш Ичан Кала (Вътрешния град).

— Все пак Хива и Суздал бяха единствените градове — музеи в целия Съветски съюз — добавя Бахтияр.

— Когато отидеш на вечеря, имай предвид, че в ресторанта правят страхотен хорезъмски плов — продължава брат му. — Адашът — той посочва с глава към рецепцията — ще предупреди главния готвач. Той ни е втори братовчед, така че ще се постарае.

— Благодаря — казвам аз.

— Няма за какво — отвръща Бахрам. — Това е най-малкото, което можем да направим.

Тупва ме приятелски по рамото и тръгва към вратата на хотела. Слънцето обгръща фигурата му със златист ореол. Обръщам глава към брат му и виждам, че Бахтияр ме гледа сериозно.

— Искам да знаеш, че с брат ми сме ти много задължени за снощи — казва той.

— Аз на вас — също. Ако не бяхте вие, сега сигурно щях да лежа нейде в саксаула.

Бахтияр се засмива.

— Може би, но не забравяй, че ни нападнаха заради нас двамата, не заради теб.

Аз кимвам. Имам известни съмнения, но предпочитам да си премълча.

 

 

Интерлюдия

Южният бряг на Амударя

На вратата се почука и в стаята влезе Парвез. Каландара повдигна вежди към бинтованата му ръка.

— Парвез! Какво ти е на ръката?

— Помните ли, господарю, как невестулката натръшка ония едри плъхове?

Каландара се усмихна. Нима би могъл да забрави писукащите от ужас гризачи, които наскачаха току пред тях от покрива на болничната барака? И късокракото кафеникаво животинче с гъвкаво телце, което не се побоя да скочи между хората, за да остави след себе си три безжизнени космати туловища, всяко едно по-тежко от неговото?

— Разбира се, че помня. Но какво общо имат те с ръката ти? И къде са Насим и Мохамад?

Предугади отговора, преди да е доизрекъл въпроса.

— Уби ги онзи Джалил, господарю, английският шпионин. Шофьорът на експедицията. Беше по-бърз от невестулката.

— Сигурен ли си, че е бил той?

— Беше тъмно и не му видях лицето, но в деня, когато пристигнахме, го видях как влезе в магазина. Същият човек, само дето беше облечен като западняк.

Каландара задъвка долната си устна.

— Разкажи ми.

— Като излезе от магазина с празни ръце, разбрах, че ще се върне вечерта — точно както ти каза, господарю. Щом се стъмни, Мохамад обезвреди алармата. Скрихме се вътре. След час и половина онзи пристигна. Изчаках го да намери пергаментите и им дадох знак. Насим трябваше да го задържи, а Мохамад да му бие инжекцията. Те се нахвърлиха върху него и всичко свърши!

— Как тъй „всичко свърши“? Застреля ли ги?

— Не, господарю, нямаше оръжие. Уби ги с голи ръце, преди да успеят да помръднат. Нали ти казах, беше по-бърз от…

— А ти? — прекъсна го Каландара.

— Изби ми пистолета, а сетне ми направи нещо и ме приспа… Като се свестих, Мохамад и Насим бяха мъртви, а от шпионина — никаква следа. Оставих ги така — полицията можеше да дойде всеки миг, а и ръката адски ме болеше. Измъкнах се на косъм. Карим ми намести китката. Каза, че англичанинът ми е строшил две малки костици. Нямам представа къде е отишъл.

— Където и да е отишъл, пак ще се върне тук — каза Каландара.

— Защо му е да се връща, господарю? Пергаментите са вече у него.

— И какво от това? Този човек ми е ясен. Първо, той трябва да прибере хората си от Мазари Шариф, и второ, ще иска да открие и други пергаменти. Тогава ще му устроим клопка.

— Каква клопка?

— Все още не знам, но ще измисля.

— Пази се, господарю! Той е като зъл джин.

Каландара изкриви уста в подобие на усмивка.

— Куршумите са по-бързи от всеки джин.

 

 

Стоя под душа и се опитвам да отмия всяка песъчинка и всяко кристалче сол, което се е впило в кожата ми. Някои буквално трябва да ги вадя с нокти от корените на косата. Гадост!

Освежен и с чиста риза тръгвам по улиците на древната крепост. Скоро преставам да забелязвам неизбежните туристи и се отдавам на очарованието на отминалото време. Обикалям по улиците, докато някой не ми препречва пътя. Едно тъмнокосо девойче събира длани в умоляващ жест и ми подава фотоапарат.

Приятелят й вече е застанал до седящия върху малко килимче уличен музикант. Усмихвам се и поемам апарата. Тя изприпква до гаджето си и се гушва в него. Момчето, което седи от другата страна на стареца и държи на коленете си малко барабанче — тап, бързо става и се дръпва встрани. Аз ги снимам.

— Благодаря — казва тя на узбекски, когато й връщам апарата.

— Благодарете по-добре на музиканта — отговарям и красноречиво потривам пръсти.

Девойчето се изчервява до ушите и веднага се обръща към приятеля си. Той обаче също ме е чул, защото вече бърка в джоба на джинсите си. Няколко монети иззвънтяват в металната паничка и двойката отпрашва по улицата. Старият човек повдига лице към мен. Не съм сигурен дали ме вижда, защото мнозина от уличните музиканти в Изтока са слепи.

— Благодаря, ага — казва старецът с невероятно звучен глас. — Желаеш ли да ти изпея нещо?

В ума ми се завърта причудлива мисъл.

— Знаеш ли песента за Евридика?

Бръчките по челото му стават два пъти по-дълбоки от усилие да разпознае името.

— Жената на Еркин Ерфей (Ерфей Свободния)? Онази, която той изтръгнал с песен от смъртта?

От удивление едва успявам да отроня „Да.“ Възможно ли е митът за Орфей да е стигнал чак до тук?

Той свежда глава и подръпва струните с пръсти. Сега забелязвам, че свири на дутар. „Дутар“ не е название, а по-скоро описание на инструмент и в превод на английски означава „двуструнник“. Дутарът е прадядо на всички дрънкови струнни инструменти: малък резонатор, много дълъг гриф и само две струни — от сухожилията на някакво голямо животно, най-вероятно кон.

— Ага — казва старият музикант, — зад тебе има пейка. Седни, защото песента е дълга.

И той запява. Пее на някакъв непознат за мен диалект и колкото и да напрягам слух, само от време на време долавям отделни думи. Притварям очи, за да се съсредоточа по-добре.

Бързата и скоклива отначало мелодия забавя темпо и става проточена и затрогващо жална. Минава доста време, преди радостните нотки да се появят отново. Те се засилват все повече, докато преминават в триумфално ликуване. Гласът на певеца се издига нагоре и затихва с последния рязък акорд.

Отварям очи. Слънцето вече е залязло, а хората около мен — кога ли са дошли? — започват бурно и нестройно да ръкопляскат. Старецът допира дутара до челото и устните си, оставя го на килимчето до себе си и с мъка се изправя. Момчето вече е скочило на крака и сръчно прибира двете килимчета в окачената на рамото му торбичка. Забелязвам, че ушите му са зачервени — изглежда не всеки ден получава овации.

Аз изваждам една банкнота от джоба на ризата си. Трябва обаче доста да изчакам, защото хората са се струпали около стареца. Когато звънът на монети най-сетне стихва и слушателите се разотиват, се навеждам и оставям банкнотата в паничката.

— Благодаря ти, ака — казвам. — За какво се разправя в тази песен?

Старецът пристъпва към мен и завира лице в моето. Очите му са белезникави — сигурно има перде, — но явно ме вижда.

— Не знаеш ли? Нали ти поиска да я изпея?

— Така е, но имам само най-обща представа.

Той ми подава дутара.

— Би ли го поддържал за малко, докато се приготвя?

— Разбира се.

Старецът се навежда и вдига паничката. Взима банкнотата, която пуснах, и я приближава към очите си.

— Тангри баракатп барсин! (Бог да те благослови!)

Изсипва монетите в една кожена кесия и я затъква в своя пояс. После подава дутара на момчето.

— Не ме чакай, аз ще дойда по-късно — и се обръща към мен. — Върви с мен. Ще ти разкажа.

Тръгвам до него. От глинените стени на сградите лъха приятна топлина.

— Ерфей, най-великият музикант и певец, се залюбил с красавицата Евридика и вдигнал сватба. Поканил всички земни и небесни създания, само гюрзата забравил да покани. Когато тя научила за това, много се обидила. Запълзяла с все сили, но пътят бил толкова дълъг, че прежулила всички люспи по корема си, та чак кръв пуснала. Не стига това, ами и закъсняла толкова много, че когато пристигнала, всички дарове били раздадени, всичката храна — изядена, всичкият шербет — изпит. Изпълнена с яд и злост, гюрзата отишла при булката и й казала: „Не ми се сърди, че закъснях, защото живея далече. По-добре се наведи, за да ти дам и аз моя подарък.“ И когато със замаяна от любов и танци глава Евридика се навела към нея, гюрзата я клъвнала по врата и се скрила в една дупка в земята. Но Ерфей бил не само музикант и певец, а и най-добрият лечител…

Разказът се насочва в такава посока, че по удивителен начин ми припомня думите на моя съсед Лозан, че според оригиналния тракийски мит Орфей е успял да съживи Евридика.

— Той успял ли да я спаси? — не издържам аз.

Старецът спира и тупва с крак.

— Защо бързаш като пуле пред майка си? Ще разбереш! Не е важен краят, а пътят.

— Извинявай, ака, много сбърках — казвам смирено и свеждам глава. — Моля те, продължавай.

Той изсумтява сърдито, а сетне бавно разтегля устни в усмивка.

— Млад си — бързаш. Не си ти виновен, че животът те ръчка да тичаш, не да пъплиш едва-едва като мен. Ако искаш да знаеш, спасил я. Първо изсмукал отровата от раничката и я изплюл на земята. После потърсил едно цвете — олмас гюл…

Аз едва се сдържам да не се обадя. „Олмас гюл“ на хорезъмски означава „безсмъртно цвете“ — също като безсмъртничето, което моят съсед гледа в дома си и чието друго название е Орфеево цвете.

Очевидно митът за Орфей не само е стигнал до тук, но дори е запазил своя оригинален вид. Всъщност защо се учудвам? Та нали онзи откъс от предгръцката „Илиада“ и нотното писмо са открити на някакви си петстотин мили от тук — в Балх. Решавам, че щом пристигна там, непременно ще разпитам професор Добрев.

Интересно дали отделните народи и региони в древния свят не са поддържали много по-тесни връзки, отколкото мислим сега? Културата върви по неведоми пътища и Интернет е само най-новият измежду тях.

Старецът спира пак и казва:

— Ти не си хорезмиец.

Това е констатация, не въпрос.

— Не съм — признавам аз. — Англичанин съм.

— Как ти е името?

— Джон.

— Джон, ти като че ли не ме слушаш. Къде се отнесе?

— Извинявай, ака, но се чудех…

— Не се колебай, питай.

— Към края песента става жива и весела. Предполагам, че това отговаря на съживяването на Евридика.

— Точно така.

— Но после тази жизненост не се връща към мелодията от скокливия сватбен пир, а преминава в нещо много повече от веселие и радост. Откъде идва това мое усещане?

— Ти умееш да слушаш, мой млади приятелю. Без да разбираш думите, си почувствал, че в песента влиза нова тема. Накрая Ерфей се обръща с молба към най-страшния демон — на войната. Той е тъй щастлив, че го моли да смени оръжейния звън с копнеж по любовни утехи, весела глъчка от дружески пир и спасителен устрем към мир.

Поразен съм. Разбирам, че героят е безумно щастлив, защото е млад, влюбен и току-що е изтръгнал жена си от ръцете на смъртта. Но какъв човек трябва да бъдеш, за да можеш в подобен миг да пожелаеш любов, мир и радост за всички? И то не от друг, а от страшния демон на войната? Затова ли са смятали самия Орфей за бог?

— Велик човек — казва, сякаш дочул моите мисли, старият музикант. — Днес такива вече не се раждат. Сега шейтанът е яхнал света и кара хората да гледат само напред. Те са забравили, че трябва да се учат от миналото, защото миналото е най-големият ни благодетел.

Тази мисъл ме дразни, но тъй като жегата, която излъчват околните сгради, неусетно е изцедила силите ми, възразявам не на глас, а на ум.

Не, старче, миналото не е наш благодетел. Ако сме станали по-мъдри, то е заради нас самите, а не защото то ни е давало уроци; ако сме оцелели, не е защото то не се е опитало да ни убие. Какво ли щеше да кажеш — ожесточавам се аз, — ако знаеше, че тайната, която преследвам, едва поразбулена вече взима жертви? Това, което навремето е било благослов, сега се превръща в проклятие.

Разбирам, че съм на ръба да избухна, и се сепвам.

Защо започнах да се дразня от всичко? Дали заради тази безумна мечта да се върнем в безопасното минало?

Хората били гледали само напред. Ами да! Та нали ако вземе да гледа назад, колоездачът ще загуби посоката и ще падне. Светът става все по-сложен, опасностите — все по-големи и нашето спасение е да въртим педалите все по-бързо.

— Единственото ни спасение е в самите нас — с изненада чувам собствения си глас нейде далеч.

— Какво рече? — пита старецът. Разтривам с длан дясното си слепоочие, за да се съсредоточа. Пояснявам:

— Хората, сред които живях напоследък, казват, че ако човек не си помогне сам, и Господ няма да му помогне.

Лицето му се вкоравява.

— Защото християните са неверници. Не знаят нито че Аллах е милостив, нито дори истинското му име.

В устата ми горчи, краката не ме държат. Какво става с мен? Сякаш всеки миг ще рухна. Последното, което ми трябва сега, са теологични спорове. С остатъците от здрав разум се хващам за последните му думи:

— Мисля, че тук има грешка в превода — казвам. — В Корана са изброени всичките сто имена на Бога, но вие, мюсюлманите, сте достатъчно мъдри да не твърдите, че някое от тях е истинското Божие име. Ние, християните, също наричаме Бог с различни имена, ала и ние не знаем името Му. Дори пророкът Мохамед и Исус не са знаели как се казва Той.

Той се замисля и кимва.

— Имаш право.

— Евреите също не знаят името на своя бог, но иначе казват, че е Всевиждащ, Всезнаещ и Всемогъщ — същото, което са казвали Мохамед и Христос. Е, ти си живял много и сигурно си видял повече от мен. Кажи ми, има ли на Небесата — колкото и да са просторни — място за трима Всемогъщи едновременно?

Старецът се опитва да сподави усмивката си, ала тя прозвучава издайнически в гласа му.

— Няма. Точно затова вие сте неверници.

— Не е така. Бог е един и ние също вярваме в него. Нали ти казах — всички недоразумения идват от грешките в превода. Всеки държи да го нарича по свой си начин, макар и да не знае истинското Му име.

Това избива почвата под краката му, но след малко — той намира нужното възражение:

— Да не искаш да кажеш, че в Свещения Коран и в Библията пише едно и също?

С мъка преглъщам. В гърлото ми някой е излял разтопено олово. Все пак събирам сили.

— Не, разбира се, но казвам, че Бог е добър стопанин. У дома имам две котки — забележи, говоря за котки, не за хора! — и им давам различна храна. Едната обича да яде едно, другата — друго. Така е и с хората. Мойсей е записал, че Бог му е казал едно, Мохамед — друго, Исус — трето. Всъщност аз мисля, че той им е казал едно и също, но го е казал по различен начин, за да могат да го разберат — все пак те са били различни хора. Така че ако аз сега кажа, че ти си неверник, защото наричаш Бог не с името, което аз използвам, ще съгреша пред Бога.

Чертите му постепенно омекват.

— Джон, ти да не би да си поп? — гласът му също е загубил режещите си нотки.

— Не съм поп, инженер съм.

Слепоочията му се покриват със ситна мрежа от бръчици и той широко се усмихва.

— Аз мисля, че „инженер“ е грешка на превода. Мисля, че ти си мъдър човек.

— Благодаря — отвръщам с надебелял език. Стената на съседната къща се втурва към мен и ме удря болезнено в рамото.

— Джон! — изкрещява нейде отвисоко старецът. — Какво става с теб, бе момче?

* * *

Два чифта силни ръце ме хващат под мишниците и за глезените и ме пренасят в някаква кола. Не мога да кажа и дума, защото езикът ми е сух и подут, а тялото ме боли така, че дори да имах сили да помръдна, не бих го сторил. Успявам да се преборя и макар и с мъка отварям очи — в тях някой сякаш е насипал пясък.

Наоколо е тъмно. Надвесен над мен още по-тъмен силует повдига главата ми, за да подложи под нея нещо меко, което се оказва влудяващо бодливо. От врата ми надолу плъзва вълна от непоносим сърбеж.

— Най-сетне се свести — казва силуетът с гласа на стария каландар Рустам. — Бахтияр, подай ми каната.

Рустам пъхва между устните ми тънък чучур и устата ми се изпълва с топла течност. Благословен да си, Рустам! Вече зная какво изпитват миг преди смъртта си хората, които умират от жажда.

Когато повече не мога да поема, дръпвам главата си назад. Усещам я като натъпкана с вата, но вътре все пак е останало място за мисъл — две.

— Какво става с мен? Къде ме карате? — гласът ми е продран не по-малко от гърлото.

— Изглежда си си лепнал нещо на оня гаден остров — изръмжава Бахтияр. — От теб искаме да издържиш седем-осем часа, докато те закараме на лекар. За твой късмет познаваме най-добрия.

Струва ми се, че в думите му се прокрадва една крайно неуместна нотка на веселие. От раздразнение намирам капка сила и с упоение започвам да се чеша. Той стисва китката ми и доста грубо я отмества от крака ми.

— Джон, не ми е приятно да ти го кажа, но ако не престанеш да се чешеш, ще трябва да ти завържа ръцете — и като осъзнава, че тонът му е по-груб от жестовете, добавя по-меко: — За компенсация обаче можеш да пиеш чай до спукване.

Това е твърде жалка компенсация за непоносимия сърбеж, но просто не намирам сили да му се озъбя.

Освен това не искам да рискувам последните ми думи да прозвучат като хленч. Започвам да дишам бавно и ритмично, за да се отпусна и заспя. Налага се да заспя, защото иначе ме очакват няколко часа изтезания.