Джон Кей
Тракийският капан (19)

Глава 18
Каменната книга

12 септември

Ургенч, Узбекистан

Събуждам се призори и влизам в банята. Докато взема душ и се обръсна, слънцето изгрява. От петия етаж на хотел „Интер континентал“ има прекрасна гледка към узбекистанския град Ургенч и река Амударя.

Грешка. Това не е Амударя, а един от многобройните канали, които я омаломощават и убиват. Целта на съветското Политбюро е била да превърне Узбекистан в република с една-единствена култура — памука. Резултатът — най-голямата екологична катастрофа на XX век.

От десетилетия Амударя пресъхва далеч преди да стигне до Аралско море. Сега то заема петнадесет пъти по-малка площ, отколкото преди петдесет години, и местните го наричат не „море“ или „езеро“, а „пустиня“. В това няма нищо чудно, защото каналът, който минава пред хотела, е широк над сто и петдесет ярда. Като него сигурно има десетки.

На отсрещния му бряг, оттатък моста вляво от хотела, виждам две пресичащи се дъги, подпрени от извисяващи се към небето широки колони с извити като цвете върхове. Върху дъгите и между колоните е закрепена дълбока цилиндрична форма. Отдалече конструкцията прилича на древен метален съд — от онези, в които зороастрийските жреци са поддържали вечен огън.

До сутрешната закуска има още час. Решавам хем да се поразходя, хем да задоволя любопитството си. Младежът на рецепцията на хотела с гордост ме осведомява, че въпросната конструкция е паметник на „Авесто“, както тук наричат свещената книга на зороастризма.

Да се каже, че съм впечатлен, е твърде слабо. Да издигнеш паметник на книга е белег, че си замесен от по-особено тесто.

Докато наближавам, паметникът постепенно разкрива своите тайни. Под пресечната точка на извисяващите се към небето дъги сред пламъците на изваян от червен камък огън стои очевидно неизгарящата свещена книга. Нейните огрени от лъчите на току-що изгрялото слънце снежнобели страници сияят тъй силно, че ме заслепяват. Внушението, че от тази книга блести чистата истина, е пределно ясно.

Когато изкачвам стъпалата под дъгите, отразените слънчеви лъчи престават да ме заслепяват и белокаменната книга ми показва в сбит вид най-съкровената си мъдрост. На двете страници са изписани дванадесет думи. Тези вляво са на узбекски. Отдясно е преводът им на английски:

„Ezgu оу — A righteous thought (Справедлива мисъл)

Ezgu soz — A righteous word (Справедлива дума)

Ezgu amal — A righteous deed (Справедливо дело)“

Това са трите ръководни принципа на аша, истината — основно понятие в учението на Заратустра. Той е роден около 1000 г. пр.Хр. в Източна Персия. Пророк, жрец и реформатор, Заратустра отменил кървавите жертвоприношения на дотогавашния култ и оргиите с психотропни вещества и написал „Гата“ — най-старата част от „Авесто“.

Така той започнал в Персия и Хорезъм същата революция на нравите, която векове преди него Орфей провел в древна Тракия. Етичният заряд на двете нови учения бил тъй силен, че векове по-късно техните последователи били жестоко преследвани от появилите се по-късно религиозни съперници и врагове — мюсюлманите и гърците.

Според учението на Заратустра всяко разумно същество — човек, бог или демон — има свободна воля и трябва да направи своя избор между аша и друдж, лъжата. Ахура, боговете, и ашаван, човекът на истината, се придържат към принципите на истината цял живот — каквото и да им струва това.

Обзема ме усещане за свобода, което няма нищо общо със спарената атмосфера в храма на кръвожадния цар Иван Грозни. Изглежда ненапразно самите руснаци са нарекли своята империя „Тюрма на народите“. Никой от тях не е познавал онова право на свободна воля, на което зороастрийците са се радвали близо тридесет века преди тях.

Докато тези мисли ми минават през ума, очите ми се връщат отново и отново на узбекския текст:

Ezgu оу

Ezgu soz

Ezgu amat

Сигурен съм, че съвсем наскоро съм срещал някъде част от него, но паметта отказва да ми се подчини. Тъй като съм се убедил, че в такива случаи е безполезно да я насилвам, насочвам мисълта си към предстоящата среща с племенниците на Рустам. Трябва да ги открия в едно кафене край пазара и да им дам опознавателния знак.

Пръстенът на каландара!

Припряно свалям сребърния пръстен от показалеца си и поглеждам надписа отвътре.

Ezgu oy

Що за човек си ти, стари каландаре? Не е възможно да си обикновен рибар. Обикновените хора не боравят с етични концепции, дошли от древността.

Връщам се мислено към разговора ни в чайханата и се учудвам колко много неща съм пропуснал да забележа, защото бях обладан от мисълта да узная повече за пергаментите и човека, отвлякъл О’Флехърти. Благородната осанка, богатият и образен език, вродената вежливост, която не се среща всеки ден…

Мисълта, че след малко имам среща с племенниците на този загадъчен човек, ме изпълва с радост. Интуицията ми нашепва — какво ти нашепва, пее с цяло гърло! — че тук ме очаква интересно приключение. А мъжката интуиция е тъй рядка гостенка, че ако те навести, си длъжен да й посветиш цялото си внимание.

Преди да тръгна обратно към хотела, леко се покланям на каменната книга и нейните слова.

* * *

Единият от братята близнаци — този, който седи отляво — протяга ръка и взема пръстена. Прочита двете думи от вътрешната страна и кимва. После почтително го целува и слага на безименния си пръст.

Два чифта черни очи се насочват в съвършен синхрон към мен. За миг се обърквам кой от тях кой беше. Не стига че са с едни и същи дрехи и че в лицата им не мога да открия никаква разлика, а и както са седнали, изглеждат еднакво високи. По странен начин се допълват дори имената им: Бахтияр означава Късметлия, а Бахрам — Победоносен. Налага се да си припомня сцената на нашето запознанство.

Когато се ръкуваха с мен, разликата беше очевидна. По-ниският — Бахтияр — седна вдясно. Той е с около инч и половина по-висок от мен и с три инча по-нисък от брат си.

— Изглежда, че моят чичо ви уважава много, мистър Кей — казва Бахрам.

Отговорът ми е преднамерено уклончив.

— Да кажем, че съм му истински задължен и се надявам да си бъдем взаимно полезни. Между другото, наричайте ме Джон.

— Чичо ми е прекрасен лекар… — подхваща Бахтияр, но като долавя погледа на брат си, изоставя опита си да извлече допълнителна информация и моментално променя завършека на мисълта си: — … но ти, Джон, очевидно не си човек, който има нужда от лекар.

Очите на Бахрам проблясват и той с един скок преодолява всички източни ласкателства и увертюри:

— Брат ми е нетърпелив и любопитен, но те уверявам, Джон, че приятелите на чичо са и наши приятели.

Дори ако туй не е укор за моето увъртане, най-добрият ход е на мига да им предложа приемливо обяснение. Не ми се ще Бахтияр да ме гледа с лошо око, загдето брат му го е скастрил заради мен.

— Това е прекрасно, защото мисля, че двамата с него имаме да уреждаме стари сметки с един и същи човек.

Напрегнатото лице на Бахтияр се отпуска и двамата братя — отново в съвършен синхрон — се привеждат леко напред. Заинтригувани са.

— С какво бихме могли да ти бъдем полезни?

Сега трябва да отговоря на прямотата с откровеност.

— Искам да отида на онзи остров.

Без да се замисля дори за миг за кой точно остров става дума, Бахтияр се засмива.

— Ти май също би трябвало да се казваш Бахтияр — казва той. — Никой не познава острова по-добре от нас.

И поглежда към брат си, сякаш иска позволение от него. Нито едно мускулче не трепва по изсеченото лице на Бахрам, но той очевидно някак си дава своето съгласие, защото Бахтияр продължава:

— Онзи американец също нае Бахрам.

За да покажа, че нямам представа за какво говори, повдигам вежди и с широко отворени очи се обръщам към по-едрия брат. Той казва:

— Преди десетина години една огромна американо-узбекска експедиция прекара на острова два месеца.

Нашите не бяха много, но американците със сигурност наброяваха над сто човека. Водеше ги специалист от тяхното министерство на отбраната — Хейс. Разправяха, че целта им уж била да обезвредят контейнерите със заразни спори.

— Защо „уж“? Не ги ли обезвредиха?

— Сигурно са го направили, но няма как да знам, защото не съм видял как се прави, а и не разбирам от това. Знам обаче, че имаше хора, които изобщо не се приближиха до контейнерите, но описаха и изпозаснеха всичко, което можаха да видят.

Леката насмешка, с която завършва думите си, ми подсказва, че извън онова, което хората от експедицията са могли да видят, е останало още много за гледане. Споделям догадката си. Бахрам се подсмива под мустак.

— Не обичам да ме правят на глупак — казва той и се вторачва в мен.

Посланието е ясно и аз му отговарям със същия втренчен поглед: „Не бих си и помислил.“

— Проблемът е, че нямам представа какво на острова може да ми свърши работа — признавам аз. — Колко време ще ни е нужно, за да ми покажете онези места, които американците не са могли да видят?

— Няколко часа — отвръща Бахтияр.

— Ако тръгнем преди полунощ, утре привечер ще можем да потеглим обратно — добавя Бахрам.

— И последен въпрос — казвам аз. — Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари. Колко ще ми струва тази експедиция?

Братята пак се споглеждат.

— Твоето пътуване свързано ли е по някакъв начин с онези ваши общи сметки за оправяне? — пита Бахтияр. Изглежда, че той е говорителят на двойката, а Бахрам играе ролята на контролиращ орган.

— Да.

На лицето им едновременно се появява едно и също изражение, в което гордостта се съчетава с нещо хищно. Бахрам отхвърля моето предложение, като обобщава чувствата им:

— Отмъщението е безплатно.

— Ние не сме железари — казва Бахтияр.

— Железари?

— На острова още има стотици тонове желязо и километри кабели — пояснява Бахтияр. — Отначало половината Муйнак и цели села се изхранваха с това, но впоследствие започнаха да изчезват хора и бизнесът стана много опасен. Сега са останали само четири банди, които са много ревниви към пришълците. Говори се, че те са си поделили територията на острова, но въпреки това от време на време се случва да се гърмят.

— Затова ли ще тръгнем през нощта?

Предположението ми ги развеселява.

— Не — казва Бахтияр. — Просто искаме да избегнем най-голямата жега.

— Всички познават нашия микробус и са наясно, че не се интересуваме от желязо и кабели — допълва Бахрам.

— Ние не им се бъркаме и те избягват да ни закачат.

Зад самоувереността и очевидното усещане за неприкосновеност се долавят очертанията на занимания, по-опасни от престрелките между съперничещи банди и плячкосването на изоставени военни обекти. Какъв ли е основният бизнес на Бахтияр и Бахрам?