Джон Кей
Тракийският капан (16)

Глава 15
Цялата музика на света

8-9 септември

Варшава, Полша

Свръхскоростният влак от Берлин пристига на гара Варшава Централна точно по разписание. Слизам от вагона и със задоволство установявам, че гарата не се е променила особено.

Обменям четиристотин евро за злоти, оставям пътната си чанта в автоматичен сейф и тръгвам към билетните каси. Използвам двукратната смяна на посоката, за да се уверя, че нямам опашка. Всъщност аз още в Потсдам се отървах от трите двойки, който през десетина минути се редуваха да ме следят отблизо, но не очаквайте да ви кажа как го сторих. Триковете за изчезване от очите на преследвачите не са безкрайно много и ако съм открил свой собствен вариант, би било твърде неразумно да го разтръбявам на всеослушание. По-добре да цитирам отново великия китаец: „Колко хитро и колко нереално е, че експертът не оставя никакви следи.“

Заставам пред един от информационните компютри и откривам, че в посоката, която ми е нужна, след малко тръгват два влака — единият след десет, другият след двадесет и пет минути. Сега остава да проверя дали полското ми произношение не е пострадало от липсата на практика през последните години.

— Моля ви, госпожо, един до Млава. Първа класа, за непушачи.

Изглежда издържам теста, защото касиерката с нищо не показва, че нещо в изговора ми я учудва.

— Моля, господине.

— Благодаря.

Докато чакам влака, решавам да повторя теста, влизам в едно заведение и си поръчвам чай. С произношението успявам, ала идеята за чая се оказва пълен провал. Вероятно затова в тук го наричат хербата, а не „чай“ — от неудобство пред чужденците.

В купето няма никой друг, така че ако искам, мога да спя необезпокояван чак до Млава. Само че аз не отивам там. След няколко минути влакът потегля, набира скорост, изтрополява по железния мост над река Висла и забавя ход. Излизам в празния коридор.

Приятен алт съобщава, че влакът спира на гара Варшава Изток. Отивам до вратата на вагона, но скачам на перона едва когато чувам предупреждението, че вратите се затварят. Железничарят ме изглежда съчувствено: „И този се е сетил нещо в последния момент.“

Гърбовете на единствените четирима пътници, които слязоха преди мен, потъват в стълбището към подлеза. Аз ги следвам с големи крачки.

Десетина минути по-късно съм в сърцето на Прага — единствения варшавски район, останал неразрушен по време на немската окупация през Втората световна война. Вероятно работниците, които тогава са го обитавали, са приемали това като истински късмет, ала седемдесет години по-късно късметът се е превърнал в проклятие. Днес Прага се ползва с лошата слава да е не само най-неприветливият на външен вид столичен район, но и най-престъпният. Което е една от причините да дойда именно тук.

Всъщност познанията ми по полски и за криминалната география на Варшава са нещо като наследство от един младежки спомен. По средата на последната учебна година от гимназията в нашия клас дойдоха две момичета, които си приличаха като две капки вода и аз дълго време ги мислех за близначки, докато случайно не разбрах, че са братовчедки. Няма да ви обременявам със странични подробности; важното е, че след време Мери и Кашя ме поканиха да отида заедно с тях на гости при общия им дядо във Варшава.

Оказа се, че през войната дядото е бил един от асовете летци от 303-а ескадрила на Кралските военновъздушни сили. Той много ми се зарадва, защото за разлика от внучките му с удоволствие слушах неговите разкази за бандите в града и бойните му подвизи. Прекарах у дома му няколко романтични седмици и проговорих на полски. Идилията продължи, докато в тясната квартира не дойде третата внучка на стареца — от най-малката му дъщеря.

Новопристигналата беше много красива, напориста и с две години по-малка от своите братовчедки. Пристигането й моментално взриви крехкото емоционално равновесие и за да не изпадна в съмнително положение, след няколко дни се видях принуден да се сбогувам със стария летец и трите развилнели се съпернички. Едва по-късно разбрах, че същата тази нарушителка на спокойствието е била единствената братовчедка на Базъл.

Надявам се, че пан Кохановски е още жив (навремето старецът ми изглеждаше много държелив) и че чрез него ще успея да се свържа с Кейт. При вида на старото здание обаче сърцето ми се свива. С годините от мазилката не е останало почти нищо и сградата като че ли страда от тежка кожна болест. Стълбището не е в по-добро състояние.

Дали старият пилот е запазил способността си да се наслаждава на парадоксите в живота? Преди години ми се виждаше човек, чиито страсти, ако не са съвсем утихнали, тихо тлеят като въглени под пепелта на възрастта. Поразяваше ме, че умее да им се радва, когато ги открие у другите — както и онова достойнство и чест, с които бе живял.

Почти изтърчавам нагоре до четвъртия етаж, изчаквам дишането ми да се успокои и натискам звънеца. Отвътре се чуват доста бързи стъпки и вратата се отваря. Мили боже, пан Кохановски сякаш се е консервирал!

Устата ми се разтяга до ушите и изведнъж забравям всички варианти за поздрав, които така усърдно репетирах наум във влака.

— Dzien dobry, panie wuju. (Добър ден, господин вуйчо.)

Старецът дръпва глава назад и присвива очи, за да ме огледа по-добре.

— Signore Casanova! Long time no see!^[1] — възкликва той, показвайки ми само с две фрази, че добре помни краткотрайния ми роман с неговите внучки, но не ми придиря нито за него, нито за ужасния полски. — Влизай вътре.

Престъпвам през прага и се обръщам към него. Пан Кохановски затваря вратата зад мен и прави подканящ жест.

— Нали не си забравил къде е холът? Настанявай се. Аз ей сега ще дойда — и свива към кухнята.

Отварям остъклената врата и влизам. Плюшените пердета са наскоро изпрани, прозорците са измити, по дървените части на мебелите няма прах. Без съмнение тук е пипала женска ръка. Обзема ме приятно предчувствие.

Сядам на фотьойла, който е с гръб към прозореца, и в ъгъла до вратата съзирам парче зелен линолеум, върху което стоят две панички. В едната има един пръст вода, а другата е празна. И не просто празна, а лъщи. Изглежда, че е старателно облизана от котешко езиче. Сега забелязвам следи от нокти по дамаската на двете табуретки. Дали красивата малка сиамка е още жива? Тя имаше някакво особено име… Куба? Да, точно така, Куба.

Вратата се отваря и в отвора се изписва фигурата на стария летец. В ръцете си държи поднос с две големи кахлени чаши и кана.

— Мляко с какао?

— С удоволствие — ставам от фотьойла, за да му помогна, но той ме изглежда строго и аз го оставям да изпълни докрай ролята си на гостоприемен домакин.

Докато разбърква своето какао, лъжичката в дясната му ръка почуква в чашата, но не ситно и треперливо, а някак уверено и на равни интервали. Моите почитания, вуйчо, до стоте не ти остава много, но ръката ти е твърда. Това, разбира се, му казвам на ум, защото ако има нещо, от което бившият пилот се дразни, то са съмнителните комплименти, свързани с възрастта и външния му вид. Това ограничение обаче не важи за другите.

— Изобщо не си се променил — внезапно заявява той.

— Не е честно да ми взимаш думите от устата — протестирам аз. — Когато се показа на вратата, първата ми мисъл беше, че си се консервирал.

— Ако имаш предвид, че нещата в консервите не са съвсем живи, сигурно си прав — изръмжава пан Кохановски, но сетне повдига белите си вежди и се усмихва.

— Къде се губи толкова време?

Дали ми предоставя възможност аз да определя темпото на разговора по-нататък? И дали да действам по-заобиколно, или да карам направо? Ако аз клоня към стоте, сигурно няма да искам да губя времето, което ми остава, за разни словесни излишества.

— Няколко години се занимавах с журналистика, преди всичко като военен кореспондент — прибягвам към предварително разработения вариант, — но сетне една моя леля почина и получих малко наследство. И знаеш ли, вуйчо, откакто се оттеглих, вестниците не ме оставят на мира.

— Да се надявам ли, че не са те изпратили тук в очакване на бойни действия?

Аз се засмивам.

— Това, че съм бил и военен кореспондент, не означава, че не мога да пиша за нищо друго. Бих казал, че имам някои попадения като разследващ журналист.

Той вдига чашата си с мляко.

— Да пием за добрите журналисти. Умееш да разпалваш любопитството. Какво ще разследваш този път, ако не е тайна?

— Наши учени са попаднали на тракийски пергаменти, които по всяка вероятност сочат към Орфей.

— Орфей? И ти го търсиш в Полша?

— Не точно него, а човек, който да разбира от древна музика.

Пан Кохановски пуска най-тънката си усмивка и хитровато присвива очи.

— Май започвам да се досещам. Продължавай, продължавай!

Нищо няма да спечеля, ако въртя и суча.

— Та се надявах, че ще можеш да ми дадеш номера на Кейт.

Погледът му става още по-хитър, ако това изобщо е възможно. Аз забивам нос в чашата и се правя, че не забелязвам реакцията му. Коментарът не закъснява.

— Кейт е много красива.

— Много — потвърждавам аз, отбелязвайки със задоволство, че той използва сегашно време.

— И най-младата от трите.

Странно, но като че ли изпитвам леко неудобство.

— И в добавка знае точно това, което ти е нужно.

Аз кимвам.

— Радвай се, аз имам телефонния й номер — в очите му има стаен смях, сякаш е замислил поредната си шега и се наслаждава предварително на ефекта. — Само че мисля да ти го дам чак довечера.

Размърдвам се нетърпеливо. Той ми хвърля остър поглед.

— Недей да нервничиш, защото ако ти го дам сега, сигурно ще те видя отново след още петнайсет години.

За човек над деветдесетте това е доста оптимистична нагласа, но аз прикривам усмивката си и се постаравам да придобия колкото мога по-разочарован вид. Очевидно успявам, защото той поомеква.

— Или май е по-добре аз да й кажа новината, че какъвто си прям и напорист, ще й се подкосят краката.

В ръцете му се появява нов-новеничък смартфон. Съкратено набиране. Чувам слаб сигнал и едва доловим женски глас:

— Здравей, дядо. Лекцията ми започва след две минути, така че казвай бързо.

— Кога ще свършиш?

— След час и половина. Защо?

— Искам веднага да се върнеш. Ще имаме гост.

— Кой?

— Влизай в залата, за да не закъснееш.

— Дядо!

— Сама ще видиш. Не купувай нищо и не се бави.

Пан Кохановски затваря телефона с доволен вид.

— Добре ли чух, че каза „да се върнеш“? — питам с нескрита надежда.

— Нищо не ти убягва, а? Не споменах ли, че когато е във Варшава, Кейт живее при мен? — засмива се той и пак вдига чашата. — Наздраве.

Докато допивам млякото си, периферното ми зрение засича някакво движение, а в следващия миг една меланжовокафява четирикрака красавица се настанява на коленете ми с доверчивостта на моя незабравим котарак. Прокарвам пръсти по главата и гърба на гостенката и светът изведнъж забавя ход.

— Куба хубава, красива малка Куба.

Сиамката вдига изящното си личице и две сини очи се вторачват в мен. Струва ми се, че започва да мърка.

По някое време пан Кохановски ни напомня за себе си с тежка въздишка.

— Дори котката не те е забравила! — в гласа му има престорено негодувание и завист. — Навремето и на мен жените ми се хвърляха на врата от пръв поглед. Това е то да си млад, строен и красив.

Поглеждам го с благодарност: не само заради комплимента и фино поднесената информация, а и заради насърчението, което стои зад думите му. Не съм очаквал някой друг, освен баща ми да се отнася тъй към мен. Това е то да си благороден и великодушен.

 

 

Вървя из Прага и се оглеждам за знаци. Не питам, само гледам. Имам основателни причини да не се набивам в очите на хората с необичайните си въпроси.

Готовността на пан Кохановски да ми уреди бърза среща с Кейт ще ускори заминаването ми за Литва и сигурно ще ми помогне много, но засега ме изправя пред неочакван проблем: най-късно до пет следобед трябва да открия и купя нужното ми оборудване. А то е от такъв характер, че производителите и търговците избягват явната реклама.

Затова аз търся неявна. И ето че след цял час бродене по улиците късметът ми се усмихва. На грозната петнистосива мазилка на поредната стара сграда виждам изящно изрисувани графити. В стил, който говори за преминалите без моето присъствие хипарски години, „Сарджънт Пепър“, „Коса“ и други скелети на музикални динозаври.

На калкана пред мен греят няколко цветя — поне десет пъти по-големи, отколкото са в действителност. Изглеждат безобидни и красиви и радват окото със свежестта си, която с нищо не би подразнила и най-бдителния блюстител на реда. Само че в случая е важно не какво точно е нарисувано, а какво не е.

Едно емблематично растение блести с отсъствието си сред тях. Индийският коноп.

Приемам това отсъствие като отправна точка и влизам в най-близката дрогерия, която — каква изненада! — откривам в съседната сграда. Иззад щанда се изправя младеж с козя брадичка и изящни обици на ушите.

— Какво ще желае господинът?

— На първо място едно кафе.

Вече съм забелязал, че до стената срещу щанда има масичка с два стола. Издърпвам единия и сядам. След малко младежът ми донася кафето.

— Какво друго ще обича господинът?

— Търся две-три неща и се надявам да ми помогнете.

— На вашите услуги, господине.

— Случайно да знаете къде мога да купя допалаче? Довечера ще ходя на парти и искам да зарадвам домакина с някое по-красиво изживяване.

„Допалаче“ означава нещо като добавки към тютюна и е полският термин за дизайнерски наркотици.

— Знаете ли какво предпочита вашият приятел?

— Мисля, че последно харесваше Спайс Даймънд.

Още преди да си е отворил устата, леката усмивка на младежа ми разкрива, че двамата с хипотетичния ми приятел сме безнадеждно изостанали:

— А не бихте ли желали нещо по-ново?

След няколкоминутно обсъждане на качествата на последния писък в тази област ставам от стола си, за да поема торбичка от рециклирана хартия, в която лежи красиво оформено пакетче. После сядам пред недопитото си кафе. Продавачът мигом преценява ситуацията и без да пита сяда на свободния стол.

— Мога ли да ви услужа с още нещо? — гласът му прозвучава много конфиденциално.

— Трябват ми две комурки^[2] с предплатени карти с роуминг. Не държа да са нови, дори по-скоро предпочитам да ги купя на старо.

Той ме изглежда с разбиране.

— Мисля, че мога да помогна. Един мой приятел работи в такъв магазин.

— Ще ви бъда много признателен.

Младежът вдига своя телефон и провежда кратък разговор на непознат за мен език. Едва към края схващам, че това е особен жаргон, при който думите се произнасят в обратна посока, а за допълнителна маскировка се прибавят нищо незначещи срички. Продавачът прекъсва разговора и мило ми се усмихва.

— Господинът днес има щастлив ден.

Това вече ми е известно, така че очаквателно повдигам вежди.

— До двадесет минути моят приятел ще ги донесе тук. Деветстотин злоти.

Аз кимвам, въпреки че цената е безбожно висока. Деветстотин злоти са почти двеста и двадесет евро. Трябва да предприема нещо, иначе ще ми одерат кожата.

Правя с пръсти знак, че искам да се наведе към мен. Младежът услужливо ми предоставя ухото си. Улавям обицата и не особено внимателно я извъртам на сто и осемдесет градуса.

Той изохква — сигурен съм, че боли! — но благоразумно не казва и дума.

— Ще ти платя колкото искаш — прошепвам, — но ако вдигнеш така цената и на следващите ми поръчки, ще стане много неприятно.

След което отварям предвидливо купения вестник „Газета Виборча“ и се зачитам. Продавачът се оттегля зад щанда с израза на несправедливо обиден човек.

Четвърт час по-късно в магазина влиза десетгодишно русо ангелче със сини очи. С бърз поглед преценява обстановката и се насочва към мен.

— Господине, един господин отвън помоли да ви предам този пакет.

— Благодаря — казвам, като изваждам от вътрешния си джоб портфейла. Ангелчето се ококорва при вида на двадесетте злоти, благодари любезно и изхвърчава навън.

Аз съм възхитен от дискретността на непознатия търговец. При този начин на действие извършената сделка няма да остави никакви следи. Дори във физически смисъл — сигурен съм, че всички евентуални пръстови отпечатъци по онова, което се намира в пакетчето, са внимателно изтрити.

Разкъсвам опаковката от рециклирана хартия — поляците изглежда са настроени много екологично — и отварям кутията, която се показва отдолу. В нея намирам две чудесно запазени „Мотороли“ от модел, който навремето минаваше за невероятно тънък — RZR.

Изваждам единия апарат и натискам червения бутон. На екрана се изписва HELLOMOTO и прозвучава бодра мелодийка. После апаратът поисква Enter SIM PIN. Набирам стандартните четири нули и набирам номера, който запомних от табелата на вратата на магазина.

Звън. Продавачът автоматично посяга да приеме разговора, но аз взимам апарата от дланта му.

— Извинявайте, но мисля, че търсят мен.

Изваждам втората „Моторола“ и набирам номера от мобилния телефон на продавача. След малко екранът на първата „Моторола“ светва в лявата ми длан и на него се изписва друг номер. Затварям двата апарата, изтривам последното входящо повикване от телефона на продавача и му го връщам.

Отброявам девет стозлотовки и ги подавам на козобрадия. Не за пръв път ми се случва да наблюдавам как въздейства на паметта шумоленето на банкноти. Този път въздействието е светкавично разрушително — човекът в миг забравя за накърнените си чувства при инцидента с обицата и пита:

— Мога ли да бъда полезен на господина с още нещо?

— Да — отговарям. — Имам два мобилни телефона, но винаги може да се случи така, че да не желая да мога от единия да набера другия.

Това вероятно надхвърля умствените му възможности и той ме изглежда недоумяващо.

— Искам да мога да затапвам връзката между тях — пояснявам.

За радост на наблюдателите, тоест мен, мисловният процес се изписва на лицето му. А-а-а, тапа! Продавачът осъзнава, че клиентът му съвсем не е от нисшите прослойки в престъпния бизнес. Сега сигурно съжалява, че от лакомия е пропилял шанса си да вземе комисиона от доста по-тлъста сделка, ала вече е късно, а пък не смее да ми откаже. След кратка вътрешна борба вдига мобилния си и набира номер. Докато чака да му се обадят, аз вдигам показалец. Поглежда ме въпросително.

— Мощна, насочена и миниатюрна.

Той кимва в знак, че е схванал какви са исканите от мен характеристики, придобива самовглъбен вид и отново задърдорва на глупавия си жаргон. Този път успявам да си преведа по-голямата част от разговора. Най-ми харесва това, че предупреждава доставчика си, че аз няма да платя, преди да проверя как действа устройството. Това ще ми спести евентуални неприятности, ако някой полицейски патрул засече краткотрайното прекъсване на радиосигналите в района.

Естествено сега се налага да чакам по-дълго, но накрая в магазина влиза друго хлапе — похвална предпазливост, браво! — и ми подава следващата торбичка. Пъхам предмета, който изваждам отвътре, в джоба на якето си и вадя портфейла.

Продавачът прибира банкнотите и ме поглежда с пълни с разкаяние и срам очи.

— Благодаря, господине. Мога ли…

— Не — прекъсвам го, — засега няма друго.

След което изваждам една зелена евробанкнота.

— За да забравите.

И вкарвам в действие онзи поглед, с който отказах кучетата в Баня да ме лаят. Тайната е проста — трябва само да почувстват твърдото ти решение, че ако не млъкнат начаса, ще ги сполети нещо бързо и летално.

— Че какво мога да помня, господине? Дори не успях да ви видя, защото точно когато надникнахте за миг, аз търсех нещо по пода зад тезгяха.

Интелигентно момче.

 

 

Кейт грее като малко слънце на фотьойла между пан Кохановски и мен, внасяйки непостижим доскоро уют в хладния хол. Тестените сладкиши, които донесе преди половин час (поляците правят най-хубавите курабийки и бисквити на света), са на привършване. Аромат на хубав чай (имам предвид истински зелен чай, а не онова недоразумение, което ми поднесоха на гарата) изпълва въздуха.

При все че съм добре посрещнат, нахранен, напоен и обгрижен, усещам леко напрежение. Кейт приема с недоверие думите ми за пергамента и специално пригоденото за редови граждани обяснение как толкова интересен документ се е озовал в моите ръце. Пан Кохановски безпогрешно напипва слабото място в историята.

— Тук има някаква голяма мистерия — подхваща той със заговорнически глас, гледайки внучката си в очите.

— Иначе защо ще изпращат своя най-добър военен репортьор да разследва нещо, което е свързано не с оръжия, а с исторически и музикални артефакти.

Бързо ставам и излизам в коридора, за да отнема на стария пилот възможността да каже още нещо. Трябва да предотвратя опасността той да налучка истината, преди да успея да я изложа по такъв начин, че да си осигуря помощта на Кейт. Измъквам от вътрешния джоб на капака на пътната ми чанта два листа и се връщам с тях в хола. Кристалната купа, в която бяха сладките, вече е празна — дядо и внучка добре са се възползвали от краткото ми отсъствие. Преглъщайки последния си залък, двамата обръщат невинни погледи към мен.

— Ще ви моля обаче да си остане само между нас.

Пан Кохановски едва забележимо кимва, а Кейт красноречиво свива рамене: че как иначе?

— Ето буквалният превод на текста, а тук думите са заменени с инициали за по-голяма прегледност — обяснявам аз, докато поставям двата листа на масата. Пан Кохановски любопитно извива шия нататък. Кейт мълчаливо пробягва с очи по текста, после хвърля бърз поглед към листа с инициалите и се обръща към мен.

— И ти твърдиш, че това са ноти?

— Да — отговарям уверено, ала сърцето ми се свива: нима съм препускал след една химера?

— На мен пък ми прилича на бирнически списък. Слушай само: вол, овца, магаре, гъска, петел. И пак същото, но в друг ред.

Аз си отдъхвам, защото съмненията й са породени от вида на текста, а не от някакви музикантски съображения, които са недостъпни за лаик като мен. Не оспорвам думите й, а само доразвивам мисълта:

— Да разбирам ли, че според теб числото след името на животното означава колко такива животни има в поредното стопанство?

— Нещо подобно — отговаря неуверено Кейт, долавяйки, че й залагам капан.

— Дали тогава е проста случайност, че в никое стопанство няма три, пет или седем животни от един и същ вид, а само едно, две, четири или осем?

В този миг пан Кохановски също дава своя принос:

— И как този нещастен бирник ще разбере кой запис за кое стопанство се отнася? Тук, освен животни и числа няма нищо друго.

Кейт обаче не се предава лесно.

— Да, но животните са само пет на брой, а нотите са… — лицето й застива и тя се вторачва в листа с инициалите. — Дали не е пентатоника? — прошепва изумено.

— Моля? — казвам аз, защото не съм сигурен, че съм чул добре.

— Пентатоника — повтаря тя. — Един вид архаична ладова организация на тоновете.

— Би ли го казала на английски? — питам.

— Имай милост към стария човек — добавя жално пан Кохановски.

Кейт му се усмихва и похлупва с длан изпъстрената със старчески петна ръка.

— Добре, дядо, ще ти обясня, но нека първо Джон каже знае ли откога датира този негов запис.

Налага се да преразкажа накратко наученото за войната между траки и гърци и апокрифния вариант за набега на Одисей и Диомед в троянския лагер. Постепенно очите на пан Кохановски стават все по-кръгли. Щом млъквам, той изпухтява с благоговение:

— Значи сте намерили литература отпреди Омир?

Кимвам утвърдително.

— Което означава, че това тук — и Кейт почуква с показалец по листа — може наистина да се окаже пентатоничен нотопис. Добре, добре, ще обясня — изрича бързо тя, защото двамата с пан Кохановски я изглеждаме кръвнишки.

— Цялата европейска музика е изградена върху две системи за организация на музикалните тонове, или както ги наричат, върху два лада — мажор и минор. Мажорната музика звучи по-бойко, енергично и жизнено, а минорната — елегично, жално, романтично. До тук ясна ли съм?

— Да — отвръщаме в хор.

— Добре. Само че извън мажора и минора съществуват още много ладове.

— Неевропейски ли? — питам.

— Не бих казала неевропейски, защото Балканите са част от Европа, а там има още пет други лада. Запазили са се най-добре в България — може би защото навремето там са живели древните траки, а както е казал прочутият Страбон, цялата музика на света е тракийска и фригийска.

Обхваща ме необяснима гордост — може би заради моите приятели от Баня. Усилието ми да овладея странното чувство се превръща в демонстрация на наскоро придобитите ми познания:

— А в началото на „Държавата“ Платон се хвали, че жителите на Пирея свирели и танцували в чест на Бендида не по-лошо от самите траки.

Без да обръща внимание на добавката ми, Кейт продължава:

— Вероятно тракийските ладове са били повече, но византийските музиканти, които са положили основите на съвременния нотопис, са узаконили, така да се каже, само два от тях — мажора и минора.

— Трудно ми е да си представя, че песните, с които Орфей е хипнотизирал хора и животни, са били в мажор или минор — подхвърлям.

— Той със сигурност е боравил с много повече ладове — потвърждава Кейт.

— Че Орфей тракиец ли е бил? — пита пан Кохановски. Докато двамата с Кейт осъзнаем, че учудването в гласа му е доста преувеличено, той добавя с тънка усмивка: — Наскоро гледах някакъв филм, в който Орфей беше чернокож.

— Дядо! — с укор казва Кейт. — Нали съм ти казвала, че на твоята възраст не е препоръчително да гледаш американски филми?

— Защо? — продължава все тъй учудено старецът. — Толкова е приятно да видиш, че са ги нашпиговали до отказ с политическа коректност.

Макар че с нетърпение очаквам да чуя останалата част от лекцията на Кейт, оставям двамата да доразвият традиционната си закачка.

— Ще повярвам в политическата им коректност, когато видя филм, в който ролята на Томас Джеферсън или на Линкълн се изпълнява от мексиканец или арабин — гласът на Кейт прозвучава по-рязко от обичайното и слага край на шеговитата препирня.

— Доколкото си спомням, в индийската музика… — започвам аз, опитвайки се да направя прехода по-плавен, но Кейт довършва вместо мен:

— Ладовете в индийската музика са буквално стотици. Добре че тук си имаме работа с тракийска музика.

— Където има само още пет лада — подсказвам. — Ще бъдеш ли така добра да ни осведомиш кои са те?

— Диатонична тонова редица — с пет цели тона и два полутона; хроматична, при която на определени места разстоянието между нотите е тон и половина; бихроматична — с по две увеличени секунди; и енхармонична, при която най-малкото разстояние е четвърт тон.

За пръв път, откакто съм пораснал, изпитвам нещо като съжаление, че като ученик вечер се измъквах тайно от къщи с пушката на баща ми, за да ловувам дребни птици и животни. Ако бях продължил кариерата си с момчешката рок група, на която половин година бях барабанист, сега сигурно нямаше да скърцам със зъби заради музикалното си невежество. От друга страна пороят от неясни термини не е чак толкова объркващ, че да пропусна да преброя до пет.

— Това са само четири лада. Кой е петият?

Кейт ми подарява насърчаваща усмивка.

— Общото при тези четири лада е, че всички те се състоят от по седем тона — както мажорният и минорният. В това отношение петият, който вероятно е от най-древните, е уникален — в него има само пет цели тона. Затова е наречен „пентатоника“.

Опитвам да си представя как може да звучи музика, изградена само върху пет тона, но не съм сигурен, че съм успял. По-лесно ми се отдава да потърся практическата страна на въпроса.

— И ти мислиш, че на този лист е записана пентатонична музика?

— Твърде е възможно.

— Ще можеш ли да я разшифроваш?

— В смисъл да успея да възпроизведа написаното?

— Да.

— Опасявам се, че разполагам с твърде малко материал, за да мога да го анализирам.

— С други думи, имаш нужда от по-дълъг нотен запис, така ли?

— Точно така.

— Още колко листа? Два? Пет? Десет?

— Колкото повече, толкова по-добре, защото по-лесно ще реша проблема с ритъма, в който трябва да се изпълнява музиката.

Вестта, че има още един проблем, за който не съм си давал сметка досега, ме изкарва от равновесие, но все пак овладявам порива си да изръмжа. С останалата част от гнева си обаче не се справям добре, защото на лицето на Кейт се изписва нещо, което досега не съм забелязвал — загриженост. Отива й, а и като имам предвид, че тази загриженост е насочена към мен, не е чудно, че се успокоявам, преди тя да е казала и дума.

— Не се тревожи. Математическото моделиране е мощен инструмент. Дай ми само още пет–шест листа и няколко дни.

— Стига и ти да ми дадеш няколко дни — отвръщам.

— С удоволствие — усмихва се тя. — И не само.

Пламъчетата в очите и обещаващата й усмивка правят загадъчната фраза повече от ясна. И не само дни. Усещам в стомаха си пулсираща топка топлина. Пан Кохановски сигурно също долавя нещо, защото се надига от масата и казва:

— Покрай вас двамата времето лети така, че ако остана още малко, ще изпусна срещата с един стар приятел.

Не зная дали съм ви казвал, но става ли дума за любов, поляците се превръщат в съвършени кавалери.

След малко входната врата се хлопва зад благородния старец, но ние почти не я чуваме.

* * *

Търкулвам се встрани и се опъвам блажено по гръб. В полумрака виждам, че Кейт се извръща към мен и подпира глава на ръката си. Нежна длан плъзва бавно към моето рамо.

Дали неотразимостта на британските агенти е положителен страничен ефект от романите на колегата Флеминг, или има нещо общо с веруюто на Ди за тяхното естествено превъзходство? Кейт се надвесва над мен и прекъсва разсъжденията ми с влажна целувка.

— Това беше страхотно! Станал си още по-добър.

Връщам целувката и прошепвам:

— Нали знаеш, че всичко зависи от жената?

В някои обстоятелства всеки мъж е кавалер по рождение.

Тя се надига и се подпира на лакът.

— Разкажи ми по-подробно за мистериозните пергаменти, моля.

Мисълта, че в подобен момент можем да говорим за работа, ми изглежда странно възбуждаща. Проблемът е, че трябва за секунди да реша каква част от истината да й разкрия, за да я мотивирам да ми помогне. Времето не стига, защото се оказва, че нейните секунди текат два пъти по-бърже от моите.

— Хайде, недей да криеш тайни от мен — и без това дядо ми каза, че си шпионин.

Разсмивам се, за да спечеля време да се овладея. Шокиран съм, че старецът така светкавично е разкрил моята легенда. Дано само Кейт не забележи малко изкуствената извивка накрая.

— Джон! — гласът й е метален. — Много съм ядосана, задето ме подценяваш като професионалист. Ако наистина искаш помощ, не се опитвай да ме лъжеш. Поне не с думи или нечленоразделни звуци. И да съм имала някакви съмнения допреди малко, фалшивият ти смях напълно ги разсея.

Нямам никакво желание да счупя световния рекорд по бърза загуба на доверие.

— Извинявай, инстинктът за самосъхранение е по-бърз от разума. Ще ти обясня всичко, но при едно условие.

— Слушам те — думите са строги, но гласът й е мек. Извинението очевидно е прието.

— Да не ме наричаш повече Джон. Особено в телефонен разговор. Може да ми струва скъпо.

Защо не реагира? Дали защото това искане й се вижда странно, а в същия момент долавя искреността ми?

— Не те разбирам — признава тя.

— Донякъде е свързано пак с твоята специалност — обяснявам. — Мисля, че в момента пресяват телефонните разговори в цяла Европа, за да ме открият. Техническият термин е „разпознаване по гласа“. Вчера на летището в Кабул нарочно ме разпитваха на дълго и широко, за да си осигурят достатъчно продължителен запис за сравнение.

— Само че ти не ми звучиш като човек, който е разтревожен — казва тя. — Какво си измислил?

При подобна декларация за вяра в неговите способности човек може да се издуе от удоволствие. От предпазливост закотвям ръка под мишницата й — за да не се издигна като балон към тавана. Тъмното петно до рамото на Кейт се размърдва. След като прескача на нощното шкафче, Куба ни обръща дискретно гръб и притихва.

— Проблемът на електрониката е, че може да сравнява само сходни звуци. Ако говоря на полски, не могат да ме засекат. Те са записали как говоря само на английски, а полският е съвсем различен фонетично.

Тя се засмива радостно.

— И затова ли дойде във Варшава? Защото до края на живота си ще можеш да разговаряш спокойно само с мен?

В думите й звънва предизвикателна нотка. Плъзвам лъстиво длан към тънката талия и я притеглям.

— Czy pani pozwoli, ze odpowiem na to pozniej? (Ще ми позволи ли госпожицата да й обясня по-късно?)

— Tylko jesli pan pozwoli bym go nazywala Giacomo. (Само ако господинът ми позволи да го наричам Джакомо.)

 

 

Към пет сутринта Кейт най-сетне се уморява и вместо да подхване разговор, който да послужи за нова любовна увертюра, отпуска буза на лявото ми рамо.

— Ще ми позволиш ли да си почина? — пита сънливо.

Докато се чудя как подобава да отвърна на този чисто женски опит да прехвърли цялата отговорност за нощното ни бдение върху мен, усещам, че главата й натежава. Известно време се вслушвам в дишането й, а после нещо леко тупва в краката ми. На фона на прозореца се очертава един приближаващ се малък силует.

Повдигам олекотената завивка и Куба се свива доверчиво под мишницата ми.