Джон Кей
Тракийският капан (15)

Глава 14
Изкуството на войната

7 септември

Кабул — Делхи, Индия — Франкфурт, Германия

Човекът в будката на паспортния контрол на „Куаджа Рауаш“, международното летище на Кабул, се държи странно. Вместо при вида на лъва, еднорога и короната отгоре да отвори проформа паспорта ми и след бегъл поглед към снимката да ми го върне, той започва бавно да прелиства страниците.

— По бизнес ли сте били в Афганистан, мистър Нур?

— Да.

— В Кабул ли бяхте?

— В Мазари Шариф и Балх.

В очите му се мярва нещо. Любопитство? По-скоро нещо друго, което засега не мога да определя.

— Да видите гробницата на имам Али, предполагам?

Безвъзвратно съм пропуснал момента да му обясня с твърд глас, че всичко друго, освен изрядния ми паспорт не е негова работа, и затова влизам в диалогов режим.

— Това беше една от мечтите ми. Нали разбирате, да видите Свещената гробница е половин хаджилък.

— Успяхте ли да си свършите работата?

Защо ме разпитва? Какво не е наред? Бързо оглеждам лицето му, униформената риза, кабинката… До дясната стена на кабината забелязвам микрофон. Твърде хубав е, за да спада към нормалното оборудване на летището. Насочен е към лицето ми. Ясно. Служителят е получил нареждане да ме запише и заедно с нареждането — необходимото оборудване. Някаква част от мозъка ми взима самостоятелно решение и преди да е известила останалата за мотивите си, аз задърдорвам на най-добрия си кралски английски с лек кандахарски акцент:

— Не, защото се налага да пътувам. Една моя леля, която баща ми много обичаше, е починала и аз отивам за погребението й… — откритието, че все пак накрая съм влязъл в полезрението на някое разузнаване, временно разбърква познанията ми по география и аз с голямо усилие успявам да се сетя за друг немски град освен Франкфурт — … в Потсдам.

После целият атлас с един скок се връща в главата ми и аз пояснявам:

— Това е град близо до Берлин.

— Скоро ли ще се върнете?

— След десетина дни. Нает съм от една чуждестранна археологическа експедиция и не мога да си позволя да отсъствам дълго — отвръщам аз, като отчетливо произнасям всяка дума, за да осигуря на записващите ме ясен отпечатък от гласа ми. Идеята, че мога да надхитря всяка компютърна програма за автоматично разпознаване на гласа, придава на скритото ми за другия забавление успокояваща отсянка на ирония. — Добре, че шефът ми е добър човек и веднага ме пусна. Базъл Хензлоу, дистрибутор на най-прочутите автомобилни фирми. Познавате ли го?

Лицето на човека отсреща се засенчва от тъмен облак. В инструкциите му със сигурност не е предвиден вариант, при който аз поемам инициативата и започвам да задавам въпроси. Идеята да ме накара да произнеса колкото се може повече думи, за да осигуря качествен гласов отпечатък, се е изродила и е на път да превърне диалога в размяна на клюки. Освен това в стъклото виждам зад мен отраженията на следващите двама пътници. Той хлопва паспорта и ми го връща.

— Не, не го познавам. Лек път и добро завръщане, мистър Нур.

— Благодаря ви. Много сте любезен.

 

 

Интерлюдия

Мазари Шариф

По пладне жегата опразни тротоарите и уличните заведения в Мазари Шариф. Салех броеше прихода от сутринта, а синът му Ахмад миеше чаши и чинии. Ламариненото сандъче с пясъка, в който се приготвяше кафето, стоеше над скарата с припламващите въглени. Дочул шум от стъпки, кафеджията повдигна глава. На вратата застана мъж с намръщена физиономия. Салех бутна чекмеджето обратно и се усмихна любезно.

— Добър ден, ага. Какво ще желаеш?

Мъжът не отговори, а се приближи и подпря длани на тезгяха. Беше едър и Салех трябваше да се надигне на пръсти, за да погледне над рамото му. При вида на втория клиент сърцето му се сви от тревога.

Ако първият беше просто едър, вторият беше истински гигант. Приведе се, за да не блъсне чело в горния праг на вратата, мина зад тезгяха и мълчаливо изви ръката на кафеджията зад гърба му. От уплаха Салех не можа да каже и гък, но Ахмад изкрещя:

— Ей, не пипай баща ми! — и посегна към машата до скарата. Преди да успее да я докосне, гигантът го перна през лицето с опакото на дланта. Момчето залитна към стената и затисна с шепа разбития си нос.

— Насим — хрипкаво каза гигантът на другия, — ела да хванеш този кучи син.

Докато другарят му минаваше зад тезгяха, в кафенето влязоха още двама. Единият беше нисък и пълен, а другият имаше скъпи дрехи и остро лице, насред което святкаха чифт сиви очи. Салех впери поглед в него като дребен гризач в кралска кобра и замря, напълно забравил за останалите. Беше усетил, че те са просто маши в ръцете на човека със стоманените очи.

— Казвай — тихо заповяда Каландара.

— Какво? — гласът на кафеджията беше писклив и уплашен.

Онзи не отвърна. Само отмести поглед нейде зад гърба му. Като омагьосан Салех се извърна назад, за да види как биячът дръпва ръката на сина му и притиска малката длан в нажежения пясък. Бащата се хвърли напред едновременно с момчешкия писък, но остра болка в лакътя го закова на място.

— Стой тук! — изхриптя в ухото му гигантът.

Другият хвана Ахмад за вратлето и уж леко го мушна в корема с юмрук. Момчето се закашля и се скърши на две. Биячът натисна врата му надолу. То облещи очи, загубило ума и дума. Онзи прекрати натиска едва когато лицето на момчето почти опря в пясъка. Салех не беше сънувал по-лош кошмар.

— Не-е-е! — изрева той неистово.

— Много шум вдигаш, а аз искам тих отговор — обади се човекът със скъпите дрехи. — И бъди по-учтив.

— Но какво искаш да знаеш? — прохленчи кафеджията и стреснат добави: — Господарю!

— Така е по-добре — отбеляза доволно Каландара и придърпа един стол, за да седне. — Разбрах, че тия дни при тебе си пият кафето някакви учени чужденци. Били четирима. Разкажи ми за тях.

— Само трима са чужденци. Англичани. Шофьорът е Наш. Той и неговият шеф — този с Дифендъра — казват на другите двама „професоре“.

— Зарежи професорите и шефа. Кажи ми какво знаещ за шофьора.

— Той днес за пръв път дойде тук сам. Другите вече си бяха тръгнали. Оплака се, че когато професорите се върнат в Англия, шефът му можело да го уволни.

— Друго?

— Похвали кафето. Питаше откъде го купувам и как точно го правя.

— Друго? Не ме карай да питам за всичко. Говори!

— Каза, че се надява да си запази службата, ако помогне на професорите. Били търсели някакви стари документи. Питаше дали зная къде може да намери такива документи. Казах му, че е закъснял, щото преди два дена един чужденец си тръгна оттук с цяла чанта.

— Какъв чужденец?

Салех сви рамене.

— Някакъв европеец. Хареса много кафето и поиска да му изпращам по четири фунта всеки месец. Остави ми адрес и предплати за два месеца.

— Къде е този адрес?

— Тук някъде — Салех извърна глава и опита да издърпа ръката си.

— Пусни го — каза Каландара.

Гигантът пусна Салех. Кафеджията поразтърка с длан усукания си лакът и започна да рови в чекмеджето.

— Ето го — каза той, като подаде визитната картичка.

Каландара я погледна и я пусна в джоба си.

— Ти показа ли я и на шофьора?

Салех се забави само миг, но и това беше достатъчно. Жестоките очи се впиха в лицето му и той се отказа от намерението си да излъже.

— Да, господарю.

Каландара кимна. Погледът му се спря върху пълния с безалкохолни напитки хладилен шкаф и някое време той стоя умислен. Сетне се обърна към едрите мъже.

— Отведете го.

Момчето запъна ръце о тезгяха и се задърпа. Двамата биячи го уловиха под мишниците и го вдигнаха. То започна да рита във въздуха. Гигантът вдигна ръка и поклати юмрук пред лицето му. Ахмад увисна в ръцете им като мокър парцал.

— Господарю, не го вземай! Милост, господарю! — кафеджията рухна на колене, пропълзя напред и зацелува обувката на Каландара. Той дръпна крака си.

— Стани! — каза презрително. Всички тия нещастници бяха от един дол дренки. Отначало се ежеха, но щом им напипаше слабото място, ставаха по-меки от глина.

Сега можеше да оформи този тук както му хрумне.

— Какво ми предлагаш? — попита Каландара, щом Салех се изправи.

— Каквото пожелаеш — отвърна Салех и отново се сепна — … господарю.

— Желая да не казваш на никого, че съм идвал — отрони Каландара.

— Разбира се, господарю — побърза да обещае кафеджията.

— Не съм свършил! — троснато рече Каландара. — Желая да взема сина ти с мен за седмица-две — и сбърчи вежди, когато видя, че Салех понечва да отвори уста. — Ни дума повече. Не наемай другиго — аз ще ти изпратя помощник.

Каландара стана. На вратата се спря и погледна през рамо назад.

— И не се тревожи за момчето. Разбра ли?

— Разбрах, господарю — поклони се зад гърба му Салех.

На прага биячите също поспряха.

— Ако кажеш на някого — рече все тъй хрипкаво гигантът, — ще му отрежем някои части и ще го направим жена. Или ще ти го върнем печен на жар.

Без да бързат, отведоха Ахмад до един сив микробус и го бутнаха вътре. Вцепенен, кафеджията гледаше как микробусът завива зад близкия ъгъл. После забълва тежки проклятия.

* * *

След малко Каландара и Парвез влязоха в хотела. Помощникът нае на свое име най-хубавия апартамент и четирите стаи, които бяха разположени над стаите на британската експедиция. Щом взе ключовете, Каландара му даде знак. Качиха се в апартамента. Докато Парвез се увери, че всички помещения са в изрядно състояние, Каландара огледа хола и седна в един фотьойл.

— Кой от тях има повече опит в ръкопашния бой?

— От гардовете ли, господарю? Насим и Мустак?

— Да.

— Насим е много по-подвижен и бърз, господарю, нищо че е по-едър от Мустак. Бил е в някакви специални части, а и преди да го наемем, си е изкарвал хляба с грабежи и като платен бияч.

— Тогава ще вземеш него и един от специалистите на Дауд.

Като чу това име, Парвез изкриви уста.

— Къде ще ходим, господарю?

— Във Вилнюс.

— Какво е това?

— Град в Северна Европа. Навремето беше в Съветския съюз. Сега ми напомни за къде е излетял английският шпионин? И преди колко време?

— За Франкфурт през Делхи — отговори Парвез. — Преди-и… час и четиридесет минути.

— Добре. Искам да го изпревариш.

— Но ще стане туй, господарю? — възкликна Парвез.

Каландара го погледна с иронична усмивка.

— Каква ми е ползата от тези милиони, ако понякога не мога да направя нещо невъзможно? След три-четири часа ще се качиш на един чартърен самолет. И престани да ме прекъсваш. Ще питаш после.

— Извинявай, господарю.

— Повечето факти са ти известни, но ти не можеш да ги свържеш в едно. Проблемът е, че зная къде можем да намерим онези пергаменти, които търсим, но никой от нас не може да ги различи от останалите. А те може да са стотици, защото са в един антикварен магазин. Аз ще ти дам адреса. Трябва да стигнете до магазина преди англичанина и да му устроите засада. Слушай внимателно…

 

 

В сравнение с кабулското „Куаджа Рауаш“ летище „Индира Ганди Интернешънъл“ изглежда като богат роднина. До полет 744 от Делхи до Франкфурт на Майн има три часа — време, достатъчно да огледаш цялото летище или да провериш какви марки уиски сервират в „Грийн Лондж“, ако имаш такива интереси. Аз нямам.

Няколко минути се любувам на бронзовите слонове в естествена големина и после тръгвам край редицата магазинчета. Хлътвам в една книжарница. Между по-старите томове, от които се виждат само гръбчетата, прочитам едно заглавие: „Сун Дзъ за успеха“. Странно. Аз мислех, че той е написал единствено „Изкуството на войната“.

Изпълнен със скепсис — истинският автор очевидно е американец, съставил ново помагало за неудачници — прелиствам страниците. Изненадата не закъснява. Вярно, че помагалото заема четири пети от книгата, обаче в началото е поместен целият трактат на древния стратег, преведен на английски — моля за внимание! — от двама китайци.

Прочитам един абзац и купувам книгата. За разлика от останалите си колеги, двамата преводачи са се отнесли с дължимото уважение към автора и не са издевателствали над текста, за да угодят на литературните изисквания на редактора. Доколкото с китайския това изобщо е възможно, преводът е адекватен.

Изчаквам самолетът да набере височина — излитането винаги ме притеснява малко — и отварям книгата. В последната глава, „Използване на тайни агенти“, има няколко интересни изисквания.

„Който не е далновиден, не може да използва шпиони. Който не е хуманен и щедър, не може да използва шпиони.

И който не е деликатен и изтънчен, не може да използва шпиони.“

Дали Сун Дзъ като някакъв китайски Нострадамус е предусетил появата на моя шеф след двадесет и пет века?

Ако Ди не беше далновиден, нямаше да се задържи тъй дълго на тъй отговорен пост. Ако не беше хуманен, нямаше да отзове от Афганистан всичките си агенти в най-неудобния за него и за работата ни момент. Ако не беше щедър и деликатен, нямаше да ми отпусне три години охолен живот в най-спокойното кътче на света, без да ме потърси нито веднъж. Ако не беше изтънчен, нямаше да измисли на Базъл и мен имена, чието значение е скрито за всички останали, освен за мен.

Дали не бих могъл да извлека още нещо от диалога на Платон? Доколкото познавам Ди, той не се е ограничил само с каламбура в имената. Защо ли не разплетох докрай тази главоблъсканица?

И така, от събеседниците в „Държавата“ Сократ очевидно е Ди, Главкон е Базъл, а аз съм Адимант.

Адимант и Главкон са братя, което би следвало да означава, че с Базъл имаме една и съща функция. Аз обаче съм стабилен, монолитен и твърд като адамант, а Базъл — крехък като главконит, една от разновидностите на слюдата. И въпреки това основният събеседник на моя шеф е Базъл (Главкон), а не аз (Адимант).

Чакай, чакай! Как така Базъл е постоянен събеседник на Ди, след като на един дълбоко скрит агент по определение не му се полага да поддържа постоянна връзка с Центъра? Какви важни качества може да притежава Главкон или, по-скоро, главконитът? Той е крехък, многослоен и зеленикав. Първото и третото очевидно не представляват интерес. А многослойността? Ако откъртиш повърхностния слой на всяка слюда, този отдолу ще блести и отразява светлината не по-лошо от предишния.

Това означава ли, че функцията на Базъл е да дава все нови и нови отражения за Ди? Всъщност идеята за повторните отражения ми се вижда като копирана от модела на PARSIL, който разработих. Да не би Базъл да е от екипа на Торба лъжи?

Ако е тъй, ролята му на постоянен събеседник на Ди се изяснява. Навремето изобщо не ми хрумна, че свръхсекретният отдел може би, би функционирал по-успешно, ако неговите членове са разсредоточени в различни краища на света, вместо да бъдат скупчени в тесен лондонски офис.

Сега да мина към нещо по-съществено — да видя дали Ди се е ограничил само с имената, или е искал да ми подскаже нещо и с избора на произведението, откъдето ги е взел. Притварям очи и се връщам към онези двайсетина страници от древногръцкия философ, които прочетох в Мазари Шариф.

В „Държавата“ на Платон се открояват две идеи. Първата е изразена пределно ясно — водещо начало в неговата идеална държава е неистовото му желание философите да контролират абсолютно всичко в ръководената от тях държава: икономиката, изкуствата, музиката и литературата, сексуалния живот на обикновените поданици и дори техните мисли.

Най-близко до осъществяването на мечтата на Платон са стигнали Сталин и Хитлер — водачите на две съвременни републики. Струва ми се, че Ди едва ли е имал предвид тази линия на разсъждения, макар че стремежът към разработване и притежаване на психотронно оръжие да ми се вижда не по-малко опасен и чудовищен от неприкрития републикански тоталитаризъм на Платон.

Другият мисловен връх в „Държавата“ — метафората за пещерата — е още по-мракобеснически, но съвсем не е толкова популярен. Вероятно защото е бил замислен от автора като ключ към едно езотерично учение.

Представете си, казва Платон, дълга и плитка пещера, в която от детинство живеят хора с окови на нозете и шията. Те седят с гръб към отвора на пещерата, зад който има нисък зид. Зад зида минава път, а още по-нататък гори силен огън. По пътя вървят хора, които носят над главите си различни вещи и фигури на животни и хора.

Окованите нещастници виждат единствено сенките, които носените покрай зида предмети хвърлят по стената на пещерата пред тях, и смятат, че тези сенки са единствената съществуваща реалност.

Смисълът на метафората е, че всички ние (като изключим философите като Платон) приемаме за реалност онези сенки, които истинският свят — светът на идеите — хвърля пред очите ни. Това потвърждава думите на Ди, че родената преди 25 века политическа пропаганда и нейните отдавна мъртви автори манипулират всички нас и днес.

Внушението на Ди е пределно ясно: ние обикновено виждаме само нереалните сенки на заблуждаващата ни информация, а всяка масова информация е заблуждаваща. Без да го съзнава, от Платон насам човечеството живее в непрекъснато бушуваща информационна война. Сега някой се надява да я спечели със средства, които в древността са били подвластни само на Орфей.

Обзема ме прекрасното усещане, че съм на прав път. Строшил съм оковите си и скоро ще прескоча зида, за да видя отблизо лицата на онези, които носят измамните предмети, и да прозра мотивите им. Съветник ще ми бъде един китайски генерал, чиито идеи са много по-човечни от идеите на гръцкия мислител.

И първото, което Сун Дзъ ми препоръчва, е да разбера кой е врагът насреща ми. Защото:

„Опознай врага си и опознай себе си и можеш да проведеш сто битки без опасност да загубиш.

Когато не познаваш врага си, но познаваш себе си, твоите шансове за победа и загуба са равни.“

Непознатите ми врагове познават само името Халил Ахмад Нур и разполагат с моите гласови отпечатъци, и които така щедро им предоставих на кабулското летище. С други думи, шансовете ни за победа и загуба са равни. За да спечеля, трябва да опозная враговете си, без те да научат нещо повече за мен и плановете ми. Сун Дзъ ми дава добра идея как да постигна това.

„Скоростта е същината на войната. Възползвай се от неподготвеността на неприятеля, напредвай по неочаквани маршрути и го атакувай там, където той не е взел никакви предпазни мерки.“

Хората, които ме следят, със сигурност вече знаят, че след няколко часа ще кацна във Франкфурт. Освен това аз обявих, че крайната цел на пътешествието ми се намира някъде в или около Потсдам. Следователно трябва да направя така, че между Франкфурт и Потсдам те да изгубят следите ми.

„Колко хитро и колко нереално е, че експертът не оставя никакви следи. Колко божествено мистериозно е, че не може да бъде чут. Така той е господар на съдбата на своя враг.“

И още:

„Цялото военно дело се основава върху измамата. Затова, когато можем да атакуваме, трябва да се преструваме, че не можем; когато разполагаме нашите сили, трябва да изглежда, че бездействаме; когато сме наблизо, трябва да накараме врага да вярва, че сме надалеч; когато сме далеч, трябва да го накараме да вярва, че сме близо.“

Това е първото, което трябва да направя. А по-нататък? В ума ми се оформя план, който е толкоз гъвкав, че обхваща всички „ако“ и „дали“.

Ако във Варшава открия Кейт, дали тя ще е престанала да се сърди? Ако пък се зарадва да ме види, дали би могла да ми помогне? Ако вилнюският антиквар е минал през Балх случайно, дали няма да поиска за пергаментите цена, която не съм в състояние да платя? Ако пък го е направил с цел да ги даде на някой мой потенциален враг, дали ще успея да му попреча?

Естествено, планът ми е подплатен с някои специални умения, които притежавам и за които дори шефът ми не подозира. Дали като приключа тази мисия, да не напиша малък наръчник в стила на Сун Дзъ: „Изкуството на шпионирането“?

Дано не се изхвърлям, но ми се струва, че имам какво да кажа.

Прелиствам отново китайския стратег за вдъхновение и със задоволство откривам, че той е засегнал и темата за специалните умения. Само че тъй като е боравил с възможностите не на един човек, а на цяла армия, говори не за специални умения, а за специални сили.

„В битката има само две възможни положения — да действаш със специални сили и да действаш с нормални сили, ала тяхното комбиниране поражда безкрайни поредици от маньоври. Защото тези две сили се възпроизвеждат взаимно. Това е като да се движиш в кръг, когато никога не стигаш до края. Кой може да изчерпи възможностите за техните комбинации?“

Е, не е ли ясно вече всичко? Моите специални сили са неподозираните от другите умения.

Обзема ме предчувствие, че предстои нещо хубаво. Мисълта, че всичките ми хрумвания и идеи намират благоприятен резонанс в шедьовъра на всички военни трактати, го засилва. Но не дотолкова, че да попречи на здравия разум, който ме съветва да отложа празнуването за след привършването на мисията. Като че ли е най-добре да поспя. Така ще посрещна смяната на часовите пояси със свежи сили. Остават ми пет часа полет.

 

 

Алармата на мобилния ми телефон зазвънява точно навреме — когато до изхода от франкфуртското летище остават не повече от двайсет крачки. Изключвам я и вдигам апарата към ухото си, за да поведа оживен разговор с несъществуващ събеседник. Обръщам се назад, оставям куфарчето в краката си и разсеяно оглеждам лицата на излизащите пътници.

Ако имам късмет, до четири-пет минути ще открия някой подходящ. Останалото е ловкост на ръцете.

Ето го: почти колкото мен висок, със същия цвят на косата и близък до моя овал на лицето. И най-важното — несигурна походка и разконцентриран поглед, подсказващи, че в самолета не се е задоволил с оскъдната доза уиски, която поднасят в бизнес класата.

Завъртам се така, че с крайчеца на окото си да мога да следя наближаването му. Точно преди да ме подмине, се обръщам рязко. Раменете ни се сблъскват и лявата ми ръка изпуска телефона на пода. Дясната за миг блъсва непознатия в гърдите и се плъзва по външния джоб на сакото му, издут от нещо като неголяма книжка.

— Entschuldigen Zing, Mein Herr^[1] — казвам с най-разкаяната си усмивка и се навеждам, за да вдигна мобилния си.

Моята любезност предизвиква свръхкомпенсация в опиянения му разум и човекът на свой ред се разсипва в извинения на замазан немски.

Изправям се и го уверявам, че няма нищо, а сетне с делово изражение влизам в „Набирани номера“ и вдигам куфарчето. Вървейки към таксито, усещам как някакъв твърд предмет ме похлопва по бедрото.

Докато таксито се влива в основния поток коли, изваждам от джоба трофея си и го поглеждам.

Прекрасен червен паспорт с познатия герб върху него. Сънародник.

Благодаря, Исусе, благодаря, Господи!

 

 

Интерлюдия

Някъде в Европа

До Бр.М.Т.

„Брате,

Тези дни въпросният специалист се връща от обиколката си. Успял е да купи няколко пергамента. Каква сума мога да му предложа?

Бр.С.М.

Върховен суверенен командир“