Джон Кей
Тракийският капан (14)

Глава 13
Спираловидният път

6 септември

Балх — Кабул

Добрев не изглежда изненадан. Отваря широко вратата и се дръпва встрани, за да мина.

— Моля, влезте.

Двамата сядаме сред източното великолепие на хотелските мебели.

— Слушам ви, Джалил.

— Професоре, в кафенето споменахте нещо, което така и не довършихте. В какъв капан са попаднали гърците, след като престанали да черпят от културата на траките?

Добрев ме поглежда особено.

— Струва ми се, че спорът ни с професор Селин ви е накарал да се запитате кои са били истински духовни — траките или гърците. На този въпрос човек може да си отговори, без да прави справки в десетки древни автори. Достатъчно е да сравните двата най-известни сборника с химни — Омировите и Орфическите. Ала помнете, че в случая не е толкова важно кой е оригиналният поет и кой — епигонът, макар това да личи съвсем ясно. По-добре си дайте сметка кой какво иска от боговете и за кого го иска.

— Прощавайте, професоре, но въпросът ми беше друг.

— Съжалявам, забравих, че вие сте човек на точните науки. Имах предвид капана на приспособяването на чужди митове и богове за свои цели. Но предполагам, че се интересувате повече от един друг капан, за който ви е говорил моят приятел Лозан. Вие сте неговият съсед, нали?

След като съм започнал да играя ва банк, какъв смисъл има да крия самоличността си? Освен това съм свикнал да се доверявам на инстинктите си, а в момента съм тъй спокоен, все едно все още се намирам в Баня и не ме заплашва никаква опасност. По-скоро ме измъчва любопитство.

— Кога се сетихте?

— Предположих нещо от този род още когато един ваш колега… Мога ли да го нарека така?

Вероятно има предвид Ди.

— Мисля, че да.

— Когато един ваш колега ми се обади, за да ме покани да се включа в тази експедиция. Лозан ми беше описал как изглеждате и щом ви видях… Макар да ми се струва, че щях да се досетя и без неговото описание. Виждате ли, сърце и ум е трудно да се скрият. Мисля, че на вас дължа удоволствието да съм тук сега, а и Лозан каза, че сте свестен човек, така че съм на вашите услуги. Между другото, може би ще ви бъда по-полезен, ако науча причината за вашия внезапен интерес към Орфей и траките.

Измислям начаса един леко изменен вариант на историята около пергаментите и му цитирам по памет клетвения текст от глинената плочка. Очите на Добрев заблестяват. От него на вълни се лее въодушевление, но той успява да ме изслуша, без да ме прекъсне.

— Сега разбирам защо се интересувате от Тракийския капан. Кажете само дали сте виждали пергаментите?

— Ди… Този мой колега, с когото сте разговаряли, ми ги показа.

— А плочката?

— И нея.

— Чудесно. Само още един въпрос. Наистина ли сте следвали две години инженерство заедно с Базъл?

Суетата внезапно взима връх.

— Дори го завърших заедно с него.

Добрев кимва делово.

— Тогава сигурно ще ме разберете. Моят любим племенник ви е колега и всеки път, когато се видим, ми разправя професионални вицове. Един от тях е много характерен. Двама инженери се виждат след уикенда и единият пита: „Ти защо не дойде на риба вчера?“ „Бях на погребение — отвръща другият. — Пешо от нашия отдел почина.“ „Горкият. Бяха ли дошли много от нашите?“ „Доста. Първо дойдоха шефът и неговият заместник… — вторият сяда на бюрото си и взима лист и молив. — А бе, я по-добре да ти го начертая.“

Учтиво се усмихвам, чудейки се накъде ме води Добрев с това встъпление. Личи си опитният лектор, навикнал да сваля първоначалното напрежение у своите слушатели с разсейваща шега. Интересно дали това е само доведен до автоматизъм ораторски похват? Не, по-вероятно професорът иска да покаже, че можем да разговаряме на един език.

— Лозан ви е обяснил — продължава той, — че Тракийският капан е метафоричен ключ, но в него има още нещо. Разбрах, че много бързо сте решили проблема с двата пътя. Помните ли как стигнахте до решението?

Виж ти! Историкът стигна до същността на нещата с ефективността и прямотата на инженер. Замислям се как да изразя по-точно пътя на мисълта си.

— За да науча кой е пътят към храма, трябва да формулирам въпрос, който да впримчва лъжеца и честния човек така, че двамата да бъдат принудени да отговорят по един и същ начин.

— Да впримчи — повтаря доволно Добрев, докато стара. — Прекрасно го казахте.

Отива до нощното си шкафче и донася химикалка и няколко листа за писане с логото на хотела. Слага ги пред себе си и старателно нанася на горния лист четири точки, които биха могли да са разположени в краищата на един християнски кръст.

— Това — забива Добрев химикалката в най-долната точка — е поклонникът, а това е храмът.

Върхът на химикалката се спира за кратко върху най-горната точка, а сетне посочва другите две.

— А тези двамата са лъжливият и честният учител, като ние не знаем точно кой какъв е. Можете ли да ми начертаете примката, която описва хода на вашите разсъждения и представлява, така да се каже, мисловният път на поклонника до храма?

Взимам химикалката, която той ми подава, и пояснявам:

— Очевидно въпросът трябва да включва не само двамата учители, но и идеята, че поклонникът трябва да стигне до храма.

И начертавам една удължена спирала, която тръгва от поклонника, заобикаля трите точки, минава между двамата учители и се изкачва до храма.

— А сещате ли се дали между пиктограмите от плочката е имало подобен спирален знак? — пита Добрев.

Напрягам паметта си, за да си представя изображенията от плочката. Като че ли…

— Да — отвръщам учуден, — имаше спирала, но не гладка, а ъглеста.

И тъй като от вица насам ни е тръгнало на чертане, отново хващам химикалката.

— Ето такава.

— Ъглеста е — подхваща незабавно Добрев, — защото символът трябва да изразява не само основната идея, но и материалния й израз, ако тя има такъв. Квадратната спирала, ако мога да я нарека така, означава „храм“. Нали знаете, стените на сградите обикновено сключват помежду си прави ъгли.

Усещам, че неволно съм затаил дъх.

— Капанът е в това, че можеш да гледаш един символ колкото си искаш, без да прозреш заключената в него мъдрост. Каква е най-често срещаната реакция в такъв случай? Неразбиране и плъзгане по повърхността. Сещате ли се дали сте виждали такива орнаменти и ако да, къде?

И Добрев се залавя да рисува или, по-точно, да чертае.

— Ха! — възкликвам аз, когато плетеницата се очертава.

— Точно така, „ха!“ — той хвърля химикалката върху листа. — Наричат това „гръцки орнамент“ или „гръцка плетеница“, но никой грък не знае, че в него е закодирана идеята за пътя към храма. В по-явен — вид същата идея е била формулирана с думи на фронтона на храма в Делфи — по времето, когато той все още е бил само тракийски. „Познай себе си“ е словесно описание на вглеждането вътре в самите нас, на спираловидния път към най-дълбоката ни същност, където просветените откриват хармонията с цялата Вселена.

Добрев млъква и в тон с най-добрата професорска практика ми дава възможност да възразя или да доразвия неговата теза. Но как да възразя, след като ми звучи така убедително?

Понякога се удивлявам защо ли толкова се гордеем с ума си, след като всички важни решения идват от сърцето. Умът само придава приемлив вид на неговите заповеди и като прекалено грижовна майка крие от нас ония бездни и чудовища, с които, без да знаем, пълним властващия в душите ни малък хаос. А пък с това ставаме напълно подвластни на другия, глобален хаос, който е създаден от хора и събития, формирали нашата действителност до степен тя да ни налага своя грозен и гибелен за всяка индивидуалност калъп.

Срещу какво се боря всъщност в настоящия момент? Срещу все още неизвестна за мен група хора, решили да пригодят изкуството на Орфей за свои цели? Конквистадори не на един континент, а на душите и мислите на всички хора? Някакви нови агамемнони, мечтаещи за неограничена власт над едно неспособно да им се противопостави човечество?

— На практика нещата като че ли опират до това кой от двата символа ще изберем — връщам обратно топката в полето на Добрев — Орфей или Агамемнон.

Той като че само това е чакал, защото първите му думи почти застъпват моите последни.

— Изборът на символ наистина предопределя всичко. Проблемът на гръцката цивилизация не е, че е започва своя път с варварско разрушаване на чуждата култура — варварството все пак е първият етап от всяка цивилизация, — а че интегрира в себе си само външния и блясък, без да усвои нищо от духовността. От трите въплъщения на тракийския конник-герой — ловец, воин и триумфатор — оцелява само воинът. А в отсъствието на другите два ипостаса воинът е способен да мисли единствено за плячка и нови войни.

В ума ми проблясва идеята за самоповтаряща се върволица от едни и същи мотиви за поведение, но аз не успявам да я задържа. От нея остават само повтарящите се мотиви на фигурата, начертана преди малко.

— Нещо като тази плетеница? — повдигам брадичка към листа пред Добрев.

— Точно така. Застоят е цената, която плащаш, ако изградиш своята култура върху съчинена от теб самия действителност. Възходът на Атина се гради върху поредица завоевателни войни. Управниците всяка година искат от Народното събрание одобрение за нов грабеж и го получават. В резултат се създава манталитет, по-устойчив от египетските пирамиди. В съвременния свят подобна политика е невъзможна, но гръцките управници я възкресяват под нова форма, като заменят военната агресия с финансов паразитизъм. В държавата се вливат все нови и нови заеми, които осигуряват на политиците преизбиране, а на подкрепящото ги мнозинство — незаслужено охолен живот. Ала агресивността — военна или финансова — в крайна сметка се саморазрушава. Тя не може да е вечна, защото предизвиква неизбежен срив.

Военно-икономическият му анализ е безупречен, но изходното твърдение за определящата роля на символа ме дразни и аз му го казвам.

— Вероятно съм формулирал мисълта си зле — признава Добрев. — Символът наистина подсказва тенденции за бъдещо развитие, но не заради някаква вътрешна сила, а защото отразява нагласите и същността на обществото, което го е избрало. Символът не е догма, а по-скоро матрица, която може да роди множество значения, някои от които са диаметрално противоположни.

Думите му отключват нова пътека за мисълта. Дали музиката, с която Орфей е запленявал душите на своите слушатели, би могла да се превърне в техен изкусител, потисник и насилник? Затова ли Одисей се е боял толкова от нея, че е потрошил самия инструмент?

Стомахът ми се свива на топка — усещам, че ме чака битка, за която не съм добре подготвен. Но пък нали животът е приключение, за което няма как да се подготвиш?

Е, ако някога отново видя Добрев, с радост ще си поговоря с него час, два или седмица — колкото време имам. Сега обаче не е време за разговори — колкото и поучителни да са те.

Дошъл е мигът да разтревожа някои хора и да видя дали блъфът ми ще ги накара да се издадат.

 

 

Интерлюдия

Южният бряг на Амударя

— Господарю!

Лицето на помощника бе възбудено и той не говореше нормално, а шепнеше. По това, че между дланите му беше прихлупен някакъв предмет, Каландара разбра, че става дума за телефонен разговор. От десетина години Парвез беше неговият глас пред света.

— Не се тревожи, Парвез. Каквото и да се е случило, може да се поправи, само пробитата глава не може.

Като чу името си, помощникът се успокои и дори се усмихна. Ласкаеше го мисълта, че е единственият човек, към когото Каландара се обръща по име. Така беше още от онзи отдавна отминал ден, когато закараха премръзналия военен в болницата, където Парвез работеше като санитар, за да зашият скъсаното му ахилесово сухожилие.

Първото, което заместник-командирът видя, щом излезе от упойката, беше надвесено над него усмихнато лице.

— Искате ли нещо по-специално, другарю капитан? — запита го Парвез и като забеляза недоумението в сивите очи, добави: — Зная, че след операцията започва много да боли, така че ако имаш нужда…

Той не довърши думите си, но ги придружи с такава изразителна гримаса, че оперираният моментално схвана. Пред него стоеше самата Съдба, приела образа на санитар, и му предлагаше не наркотици, а възможност да преобърне живота си. Така, както твърдо бе решил на слизане от планината.

— Как се казваш? — попита на свой ред.

— Парвез — отвърна санитарят.

— Е, Парвез, ако сме предпазливи, ни чакат големи дела. Аз имам някои идеи.

Парвез се вгледа във властния непознат и неочаквано получи просветление, което го накара да се разтрепери от радост. В краткия си съзнателен живот той така и не беше успял да разбере кой е и непрекъснато се люшкаше между две крайни представи. Смяташе себе си ту за много лош и зъл, ту за човек, който е достоен да бъде жрец и земен наместник на Всемогъщия. Сега обаче пред него на леглото лежеше в плът и кръв истинският Божи избраник. От този ден нататък той щеше да определя кое е добро и кое е зло и веднъж завинаги щеше да избави Парвез от всичките му колебания. Радостта му секна изведнъж, пропъдена от страха. Ами ако Каландара не го хареса?

Парвез коленичи до леглото и опря чело в опакото на дланта му.

— Не ме гони, господарю, изпитай ме! Само поискай нещо и ще го направя — и той драматично опря изпънат показалец в слепоочието си. — Ако кажеш да се гръмна, ще се гръмна. Ако искаш да прережа гърлото на някой друг, смятай го за мъртвец.

Каландара не се учуди. Напоследък беше живял само сред такива гранични личности. Беше наблюдавал тяхната пълна зависимост от командира и сега се чувстваше поласкан, че този тук с не по-малък плам иска да зависи от него. Освен това добре съзнаваше колко полезни могат да се окажат връзките на санитаря с местните наркодилъри.

Той го потупа по рамото със свободната си ръка.

— Стани, Парвез, и слушай.

Парвез усети, че настъпва най-важният момент в живота му, и скочи на крака. Макар и на легло, другият го гледаше властно и отвисоко.

— Ти ще ми бъдеш верен, а аз никога няма да те изгоня — каза тържествено. — Разбрахме ли се?

Парвез отчетливо отвърна:

— Тъй вярно, господарю!

Необявената война в Афганистан създаде множество наркотрафикантски сдружения, но нито едно от тях не беше и наполовина тъй успешно. В края на съветската инвазия двамата държаха основния канал за огромната държава. С годините той започна да осигурява хероин за над един и половина милиона наркомани.

Едноличен идеолог, организатор и собственик на наркоканала беше бившият надзирател. Парвез пък се чувстваше щастлив, че може да изпълнява заповедите на своя личен господар и бог.

Усетил доверието и зависимостта му, Каландара също го дари с доверие, на каквото не се радваше никой друг. Една от проявите на това доверие беше прехвърлянето на отговорността за всички телефонни разговори върху плещите на помощника. Все пак щом някой позвънеше, Каландара винаги присъстваше като слушател, макар че много рядко се налагаше да дава указания.

Сега той се отмести настрани, за да направи място на дивана.

— Седни до мен, Парвез, и говори.

Като посочи с глава захлупения между дланите му мобилен телефон, Парвез поясни:

— За експедицията.

Каландара кимна и му даде знак да остави телефона върху масичката пред тях. Парвез включи високоговорителя и каза:

— Готово. Вече можем да говорим.

— Той изведнъж реши да пътува за Кабул — съобщи гласът от другия край на линията.

— Кой „той“?

— Истинският шеф.

— Професорът?

— Не. Шофьорът.

Парвез сподави един учуден възглас, за да се порови из паметта си.

— Как се казваше? Нур?

— Точно така. Джалил Ахмад Нур.

Парвез все още не беше сигурен дали другият не го будалка и се обърна за съвет към Каландара. Той обаче прие информацията спокойно и беззвучно оформи с устни следващия въпрос: „Кога?“

— Кога… — на Парвез му бяха нужни две-три секунди, за да схване идеята на подсказването. — Кога ще се върне при другите?

— Каза, че ще се върне до десетина дни.

— Къде отива?

— Никой не знае.

— А каза ли защо заминава?

Каландара недоволно завъртя глава — не че въпросът беше съвсем безсмислен, но отговорът беше очевиден.

Гласът от телефона потвърди правотата на неговите разсъждения:

— Не, но вероятно трябва да получи нови инструкции. Засега експедицията не е открила нищо.

Каландара се приведе към помощника си и прошепна тихо в ухото му:

— Попитай го може ли да му попречи да напусне страната или поне да го задържи няколко часа.

Парвез повтори дословно въпроса. Невидимият събеседник отговори неочаквано остро:

— Това е абсурдно. Ако си е наумил да замине, никой не е в състояние да му попречи. Нищо по-дребно от бронебоен снаряд не може да го спре.

Нова безмълвна консултация.

— Опитай се поне да разбереш къде отива.

Гласът изсумтя, а после бързо прошепна:

— Трябва да затварям.

Връзката прекъсна.

— Този нещастник взе да става много дързък — изсумтя Парвез. — Мисля, че няма нищо да направи. Да му покажа ли у кого е тоягата?

— Недей. Той знае, че е в ръцете ни. Ако не успее, няма да е по негова вина. Иди до Мазари Шариф и се обади оттам на нашия човек от кабулското летище. Искам да зная за къде ще пътува този Нур.

— Но, господарю, откъде разбра, че…

Каландара не отговори. Никога нямаше да постигне толкова много, ако позволяваше на другите да разберат какъв е ходът на неговите мисли.

Когато забеляза, че той се усмихва, Парвез потръпна.

В гнева си Каландара му се струваше по-близък, ала щом пуснеше в действие неразбираемата си логика, се превръщаше почти в свръх човек. Сякаш светкавица осветяваше бездънната пропаст помежду им. Помощникът попита със страхопочитание:

— Защо се усмихваш, господарю?

— Този англичанин започва да ми харесва.

— Кой? Нашият човек?

— Не, Парвез. Шофьорът. Така добре владее изкуството да не се набива в очи, че ни заблуди. Мисля, че е добър противник. Ще ми бъде приятно на свой ред аз да го водя за носа.

 

 

— Джон, мога ли да свърша нещо вместо теб, докато отсъстваш? — пита Базъл с онази неповторима английска смес от дискретност и старомодна любезност, която тъй гали слуха след тригодишен престой на Балканите.

Поглеждам го с уважение. Преди да напуснем Мазари Шариф, му казах само че трябва незабавно да замина за Кабул. Не съм споменавал, че се каня да отсъствам. Стигнал е до този извод само въз основа на внезапното ми тръгване и не е изключено сега да ми предлага помощта си, за да провери дали предположението му е вярно.

Свивам устни и оглеждам околността. Плодородните поля и овощните градини на Балх останаха зад гърба ни още преди да прекосим град Колм и да навлезем между гигантските скални нокти на Хиндукуш. От двете ни страни се издигат червеникави хълмове и канари. Оттук нататък те ще бележат почти половината път до Кабул. Леко съм притеснен, защото след малко ще навлезем в каньон, който е далеч по-удобен за засада от руините на Такти Пул. Сегашният Базъл обаче няма нищо общо с онзи изнервен човек, който сутринта се изпоти от притеснение заради няколко изстрела.

— Ще съм ти много благодарен, ако смениш огледалото вместо мен — казвам аз, докато се чудя дали е възможно шефът да не му е дал никаква информация за моята мисия и сега той да се опитва да научи нещо за нея.

Дали не трябва да тълкувам това като указание, че и аз нищо не бива да му съобщавам? Не, ако беше така, Ди нямаше да ни даде имената на двамата братя от диалога на Платон. По-вероятно трябва да тълкувам това като предупреждение — все пак аз съм непоклатимият Адамант, а Базъл — крехкият Главконит. С малко въображение мога да чуя гласа на Ди: „Добро разсъждение, Джон. Не е нужно някой друг да научава с какво се занимаваш.“

Всъщност всичко това едва ли има някакво особено значение. По-важното е, че в момента изпитвам силно желание да разменим ролите си и не той на мен, а аз на него да започна да задавам въпроси. И понеже не съм забравил колко ме объркваха в началото с нетактичната си прямота съгражданите ми от Баня, безцеремонно изтърсвам:

— Всъщност има още нещо. Удобно ли е да те помоля да предадеш на твоите момичета пръстенчетата, които вчера купих за тях? Надявам се, че обичат бижута.

Почти долавям как английското му възпитание се бори с наслоенията от източен манталитет, сред който е потопен от години. Кое от тях ще надделее? Дали моят съквартирант от студентските години неусетно за себе си се е слял с околната среда и се е натурализирал?

Той се вторачва в пътя и някак тъжно казва:

— Много съм ти благодарен за вниманието, но те не са в Кабул. Когато разбрах, че се задава някаква специална мисия, ги изпратих заедно с Асия в Пакистан. Докато не приключим, ще ми е по-спокойно, ако зная, че са на сигурно място при нейния баща.

Тази готовност да жертва собствените си интереси е по-скоро английска. Макар че за тукашния мъж семейството е крепост в много по-голяма степен, отколкото за англичанина, местният манталитет изисква от съпруга да бъде господар, страж и наставник за своята жена и деца. Един пакистанец би ги оставил при себе си, дори ако така ги излага на опасност.

— Мислех, че в Афганистан вече сте привикнали на стрелбата и атентатите.

— Доскоро и аз мислех така — озъбва ми се Базъл, — но в последните месеци Кабул става все по-опасен, особено за децата. Проклетите талибани стрелят по тях за развлечение. Веднъж военният патрул заловил един от стрелците. Попитали го защо не стреля по възрастните, а по деца, и знаеш ли какво им отговорил? Че възрастните били прекалено лесни мишени. Децата били по-дребни, подвижни и непредсказуеми.

Стомахът ми се свива на топка от безсилен гняв.

— Каква е била присъдата? Смърт?

— Не се е стигнало до съд. Онзи мръсник побягнал, а войниците не посмели да стрелят по него заради тълпата.

Аз не вярвам на ушите си.

— И са го оставили да избяга?!

Базъл се ухилва хищно и жестоко.

— Как ли пък не! Местните го хванали и докато патрулът стигне до него, той вече бил на кайма.

Нещо в гласа му ми подсказва, че войниците не са се изтрепали да бързат и че самият Базъл горещо одобрява тяхната ненамеса.

— Значи нещата наистина не вървят на добре?

— Така е. Един военен хирург, който работи в американската база, ми каза, че при тях всяка седмица пристигат поне пет-шест простреляни деца. И че техните родители се смятат за късметлии, защото децата все пак са останали живи. Убитите са повече.

— И все пак не е ли било по-опасно да изпратиш Асия и момичетата сами в Исламабад?

Той ме изглежда гневно, ала след това в очите му се появява влага. Това наистина не е онзи Базъл, когото помня от студентските години. Този е изнервен, страхлив и мекушав.

— Не в Исламабад, а в Лахор — тросва се той, а в гласа му се прокрадва някаква странна тъжна нотка. — И те не пътуваха сами, а с моята братовчедка.

Възползвам се от възможността да разсея натрупалото се помежду ни напрежение и се засмивам.

— Онази, единствената? Певицата?

— Вече не пее. Преди няколко години се наложи да си направи операция на гласовите струни — отговаря светкавично Базъл. Вероятно иска да отдалечи разговора от нежеланата тема. Навремето се шегувахме, че за компенсация на безбройните братя и братовчеди на Асия той има само една-единствена братовчедка.

— Горката Кейт! Как ли живее без музика?

— Че тя не живее без музика — все тъй бързо отговаря той. — Може и да не пее, но пише книги и преподава — и то не само в Англия.

— Преподава? Какво?

— Теория на некласическата музика. Мисля, че точният термин е „Ладова и ритмична организация на ориенталската и древната музика“. Доколкото разбрах, сега води курсове във Варшава и Краков.

Бинго! Интуицията ми отново се обажда, за да каже, че едва ли мога да намеря по-подходящ човек от Кейт, който да ми помогне да разбуля тайната на древните ръкописи. После виждам две възможни спънки и ентусиазмът ми намалява. Дали антикварят на Салех няма да ги продаде, преди да стигна до Вилнюс? Дали Кейт не се сърди, че тъй бързо дадох заден ход в оная пикантна ситуация? Е, да се надявам, че времето наистина лекува всичко.

Вече сме на излизане от каньона и докато оглеждам чукарите и сипеите край пътя, хвърлям бегъл поглед към моя спътник. По нищо не личи, че Базъл се досеща каква прекрасна идея ми е подарил. За да му попреча да го направи, подхващам нова тема:

— Знаеш ли кой местен род, прослойка или група би могъл да се стреми тайно към власт?

Периферното зрение ми съобщава, че той се е ухилил до ушите.

— Като изключим излишната дума „тайно“, отговорът е „всички“. Какво имаш предвид с този въпрос?

— При онази престрелка в Балх са открили сведения за древно оръжие, което жълтата преса би описала като „психотронно“ — откровенича аз.

— Психотронно! — повтаря като ехо той с широко отворени очи. — Това ли търсят професорите?

— На практика — да, макар все още да не го знаят — отговарям. — И моята задача е не толкова да открия останалата част от информацията преди другите, колкото да разбера кои са тези „други“.

— Имаш предвид кои други, освен талибаните, американците, руските и китайските резиденти? — уточнява той.

Правя кисело изражение и кимвам.

— Всеки голям пущунски род би бил заинтересован, защото тук от векове смятат чужденците за нашественици и врагове. Не казвам, че нямат основания, но мисля, че трябва да изключиш родовете и племенните групи от сметките, защото борбата за власт между тях се води на съвсем друго равнище. Ати говориш за геостратегически стремежи, нали?

Не мога да не призная, че анализът му е блестящ и мигновен:

— Моите почитания.

— Единствените, които боравят с глобални термини, са зороастрийците.

— Но това не е ли отдавна мъртва религия?

— Твърди се, че в света все още има около двеста хиляди зороастрийци. Това е силно интровертно общество, защото никоя друга световна религия не е била така жестоко преследвана от останалите — най-вече от арабските мюсюлмани. Ако жаждата за власт се нуждае от друг мотив, освен от упражняването на самата власт, зороастрийците вероятно ще са основните заподозрени. Надеждата за отмъщение е невероятен стимул — Базъл скептично завърта глава и добавя: — Само че аз не съм сигурен дали религията им не забранява насилието и омразата.

Докато се чудя дали да възразя, че никоя религия не е успяла да превърне всичките си поклонници в ангели, с крайчеца на окото си долавям, че той обръща глава към мен. Въпросът му показва, че религиозните войни отпреди дванадесет века не са в състояние да го отклонят от съвремието.

— Това за психотронното оръжие да не би да беше носеща информация?

Аз се засмивам.

— Страхувам се, че дори да знаех, не бих имал право да ти отговоря.