Джон Кей
Тракийският капан (10)

Глава 9
Бижута и ръчни изделия

1-2 септември Кабул, Афганистан

Вятърът е превърнал малкия Юниън Джак^[1] на предния капак на джипа в лудо плющящо неясно петно. Въпреки това гледката ме изпълва със странна гордост. За пръв път в моя тридесет и пет годишен живот съм в ролята на официален гост на британско посолство.

Фактът, че за изпълнител на ролята се води не Джон Кей, а британският гражданин Джалил Ахмад Нур, не ме смущава, а по-скоро ме радва. Част от моята сигурност зависи от това дори посланикът и неговите хора да ме мислят за друг — та ако ще и статутът на този друг да е по-нисък.

В пълен синхрон с мислите ми мистър Смитсън — човекът, който ме посрещна на летището, за да ме прекара през съкратената ВИП-процедура, вероятно втори помощник на третия секретар — става още по-мрачен и сякаш глътва бастун. Познавам тоя вид хора. Едва ли е щастлив, че в момента е шофьор на някакъв натурализиран поданик на Нейно Величество. Още повече, че по обяд е бил на услугите и на двама професори, единият от които дори не е англичанин. После съзирам препятствието пред нас и разбирам: той също играе роля и я играе добре.

Наближаваме уличен контролен пункт. На вътрешната лента е паркиран масленозелен пикап „Форд“. Под тентата в задната му част е монтирана картечница, върху която е опрял десница униформен юнак с леко налудничав поглед. До пикапа стои друг военен, който изпитателно се вглежда в пътниците и колите. Щом съзира знаменцето и каменното лице на моя шофьор, той се изпъва и вдига ръка към челото си. Козируването ловко преминава в светкавично движение, с което военният сграбчва фуражката си частица от секундата преди поредния порив.

Прашната буря ни връхлита, когато до „Масуд Съркъл“ остава съвсем малко. Автомобилната колона пред нас почти престава да се движи. Бурята хвърля мръсния си плащ върху паметника на площада и го скрива от очите ни, а сетне се опитва да открадне нашия джип. Той обаче е брониран и доста тежък, така че отказва да бъде вдигнат във въздуха.

С много лашкане и чести спирания отминаваме площада и за десетина минути допълзяваме до „Пущунистан Съркъл“. Тежката метална порта на хотел „Сирина“ се отваря и джипът влиза вътре. Един охранител мушва за миг огледало на дълъг прът под шасито, с което претупва процедурата по огледа, и ние се отправяме към следващия проверочен пункт. Последната проверка е в кабина с метални врати, където влизам сам, за да ме сканират заедно с пътната ми чанта. Когато най-после се озовавам във фоайето, имам усещането, че съм влязъл в рая.

* * *

В Кабул основната характеристика на рая не е тишината, спокойствието или луксът, а сигурността. И тъй като няма друга сигурност извън тая, за която сам си се погрижил, след вечеря оглеждам стаята педя по педя.

Повод за това ми дава констатацията, че докато съм бил в ресторанта на хотела, някой е преровил чантата ми. Направил го е доста професионално, защото всички пакети и торбички са по местата си и дори ъглите им са ориентирани по начина, по който съм ги оставил. Само спихнатото целофаново пакетче с хартиени носни кърпички, което специално надух, преди да го поставя най-отгоре, подсказва, че първото впечатление лъже.

За мен проверката е добре дошла, защото в чантата ми няма нищо съмнително или нередно. Зная, че в очите на тези, които са я разпоредили, тя ще бъде своеобразна атестация, че макар и да е британски гражданин, във всяко друго отношение Джалил Ахмад Нур е най-обикновен и безобиден мюсюлманин.

Привършвам огледа с голямо задоволство. Първо, прозорците гледат към вътрешния двор на хотела, където далеч не всеки може да припари, и второ, от вътрешната страна те са облепени с противовзривно фолио, което при евентуален терористичен акт отвън пречи на стъклото да се разхвърчи из стаята под формата на стотици режещи шрапнели. И тъй като едва ли някой би рискувал да инсталира в най-добре охранявания хотел в града подслушвателни устройства заради малочислена археологическа експедиция, временно се успокоявам.

До утре сутрин, когато ще направя последна проверка на една далеч по-ключова част от сигурността — дали въпреки продължителното ми отсъствие от страната все още мога да мина за местен жител.

 

 

Часовата разлика взима своето. Когато се събуждам, слънцето вече се е издигнало доста нависоко и огрява част от градината, с която хотел „Сирина“ се гордее. И с основание — листата на всяко дърво и храст в нея отричат със свежестта си наближаващата есен и вчерашната прашна буря. Дали не са ги бърсали едно по едно?

След закуска прибирам всичките си вещи в чантата и уреждам сметката на рецепцията. След няколко минути едно миришещо на непрана вълна такси ме оставя на 15-а улица в дипломатическия квартал „Вазир Акбар Хан“. Преди да вляза в Британското посолство, хвърлям поглед към грамадата отсреща, над която се вее друго познато знаме — българското. Поглеждам вратата, сякаш отвътре ще излезе четвъртият член на смесената GB-BG експедиция. Разбира се, нищо подобно не се случва. Животът ми в Баня ме е научил, че българските институции свято спазват почивните дни.

Един войник ме съпровожда от пропуска до основната сграда, за да ме заведе в кабинета на втория помощник на третия секретар. Ако се съди по размерите и неотстранимата миризма на стерилна чистота, преди да бъде издигнато в ранг на кабинет, помещението вероятно е било килер, където чистачките на посолството са държали прахосмукачка и миещи препарати. Сега вътре е вкарано несъразмерно голямо бюро, зад което на един въртящ се офис стол заварвам затъкнат мистър Смитсън.

Той става и церемониално ми подава ръка.

— Добре дошъл, мистър Нур. Моля, седнете.

Двамата се осведомяваме взаимно, че днес времето е хубаво, след което той припряно оставя на бюрото откъм моята страна невзрачна дървена кутия.

— Това пристигна с дипломатическата поща. Моля да проверите дали всичко е наред и да се подпишете, че сте го получили.

Смъквам кутията на коленете си и изваждам едно ключе от джоба на панталоните си. Пъхвам го в единствения видим отвор и го завъртам. Ключалката изщраква, ала кутията отказва да се отвори. Плъзвам по нея пръсти и установявам, че отстрани се е появил малък процеп от леко повдигнато капаче. Под капачето се крие втора ключалка — този път под формата на седем въртящи се цилиндърчета с букви.

Това е малка изненада, тъй като Ди изобщо не отвори дума за парола. Освен ако моето кодово название в тази мисия не се приема по подразбиране за парола.

Нагласям комбинацията ADAMANT и кутията се отваря. Вътре в гнезда от пух или по-скоро материя, мека като пух, лежат в очакване на моите команди трите птички на Кю. Затварям кутията, нагласям шифровата ключалка на седем „А“ и вдигам очи към откровено скучаещия мистър Смитсън.

— Всичко е наред.

— Тогава, ако обичате, подпишете разписката — той плъзва по бюрото лист и химикалка.

„Долуподписаният Джалил Нур удостоверявам, че получих комплект инструменти в пълна изправност.“

Човек дори и да е шпионин, не може да избяга от вездесъщата британска бюрокрация. Донякъде ме успокоява само мисълта, че Ди също е станал нейна жертва.

И в тоя миг получавам просветление. Ди не е жертва, той е гений! Защото да се възползваш от бюрократичния манталитет е идея, до която не можеш да стигнеш без малко гениалност.

Какво ли си мисли в този миг за мен мистър Смитсън? Какво друго, освен че някой неизвестен лондонски шеф е провалил уикенда му заради един досадник, който е най-сериозният му конкурент за титлата „последна дупка на кавала“? А щом вторият помощник на третия секретар намира въпросния индивид за нетърпим досадник, то никой друг не би си губил времето дори да го погледне.

Или казано с по-други думи, Ди ме е загърнал грижливо с плаща на незабележимостта, осигурявайки ме срещу всяка възможна утечка на информация.

Защото утечката на информация е факт. В противен случай водачът на групата командоси при операцията в Мазари Шариф не би бил отвлечен. Погледнато от моята камбанария, това означава, че засега най-добрата ми защита е да продължавам да бъда все тъй досаден и незабележим.

Подавам обратно разписката и химикалката на мистър Смитсън. Той прибира ценния ми подпис в тънка папка и красноречиво скача от въртящия се стол.

— Елате да ви запозная с вашия работодател.

Прибирам невзрачната кутия в пътната си чанта, пъхвам ключето в джоба си и тръгвам подир него.

След два завоя и четири врати се озоваваме в малка приемна с ниска масичка и четири фотьойла около нея. От този, който е с гръб към нас, се надига мъж на неопределена възраст, за да се включи в церемонията по запознаването.

— Мистър Хензлоу, запознайте се с мистър Нур. Мистър Нур — мистър Хензлоу.

Зениците на мистър Хензлоу почти незабележимо се разширяват и той енергично разтърсва ръката ми. Отвръщам му не по-малко ентусиазирано, надявайки се шокът от видяното да не се е изписал на лицето ми. Колко е остарял!

— Господа — обажда се отстрани човекът от посолството, — надявам се вашата експедиция да се увенчае с успех. Ако се нуждаете от съдействие за нещо, не се колебайте да се свържете с мен.

Поемам визитната му картичка с известно неудобство, защото не мога да му върна жеста. След половин час ще вляза в ролята на личен шофьор на мистър Хензлоу, а в Афганистан хората от тази прослойка рядко разполагат със собствени визитки. Докато разшифровам четирите съкращения пред неговото име, вторият помощник на третия секретар успява с една фраза да демонстрира загриженост за нашата безопасност, решимост да сложи край на визитата ни и недоволство, че сме провалили скъпоценния му уикенд:

— И, моля, имайте предвид, че не всички в тая страна са благосклонно настроени към чужденците. Наскоро талибаните отвлякоха не кого да е, а офицер от САС.

Жалко, че нямам ранга на Ди, за да се обадя лично на Негово превъзходителство британския посланик и да изразя възхищението си от блестящите комуникативни способности на неговия подчинен.

 

 

Интерлюдия

Южният бряг на Амударя

Каландара хапеше устни. Още преди три дни нетърпението му премина в раздразнение, после в гняв срещу самия себе си и накрая в решимост този път да накаже жестоко некадърните си подчинени. Как така се осмеляваха да се бавят!

— Влез! — изръмжа той, когато на вратата се почука. Слугата, който влезе, долови настроението му още от прага и побърза да каже с бодър глас:

— Господарю, Парвез ага е тръгнал насам от Кабул.

За миг тази вест охлади гнева му както кофа студена вода — шепа разпалени въглени. После от незагасената вар лумна ново пламъче.

— Кога? — излая Каландара.

Слугата потърси защита в преувеличението:

— Преди час и половина.

Всъщност току-що беше научил, че Парвез е потеглил преди двайсет минути.

— А защо чувам това чак сега? Кой се обади?

— Карим, господарю.

Каландара кимна и отпрати помощника си с жест, с който се пъди досадна муха. Сигурно Карим е успял, щом се е осмелил да му звънне. Но защо не е звъннал самият Парвез? Да не би от страх да му каже? Каландара скръцна със зъби. В най-добрия случай щяха да минат поне осем часа, преди да научи вестта.

Ако можеше да отмени собствените си нареждания, без да рискува всичко, щеше да го стори веднага. Каландара обаче се учеше от чуждите грешки. Жестоката смърт на чеченския генерал Дудаев беше ясен знак, че не бива дори да се доближава до мобилен телефон. Нападението срещу резиденцията на Осама бин Ладен пък му показа, че пълното въздържание от електронни комуникации с външния свят може да бъде не по-малко опасно.

Но зад всичко това Каландара съзираше клопка. При всеки разговор по телефона или в Интернет човек оставя свои гласови отпечатъци в бездънните бази от данни на големите разузнавателни управления. Затова той беше превърнал тази клопка в свое прикритие. Всички важни сведения стигаха до него не като поредица електронни импулси, а чрез вестоносци, които му ги съобщаваха на четири очи.

Да, Парвез беше тръгнал насам, но каква вест носеше? Дали Карим е успял да пречупи проклетия британски командос? Дали ще успее да си върне ръкописа, преди враговете да са открили тайната му?

Това го подсети за смъртта на Малик, ала този път Каландара не усети болка. Горчивината беше изтляла в пепелта на всекидневните грижи и се бе утаила в душата му като кристалче концентрирана змийска отрова.

Той поклати глава. Добрите стратези и бизнесмени — а Каландара беше и двете — са по-чувствителни към финансови, отколкото към емоционални загуби. За двадесет години нелегалният му бизнес се бе превърнал в тайна империя — може би вторият най-дълготраен резултат от прощалната агресия на Съветския съюз.

Афганистан заплати нахлуването на Червената армия със смъртта на три милиона мирни граждани и слабо въоръжени муджахидини. От своя страна, Кремъл съобщи официално само за петнадесет хиляди паднали в битка войници и петдесет хиляди ранени и осакатени. Когато обаче оттегли войските си, у дома се завърнаха двойно повече косвени жертви, заедно с които в СССР нахлу епидемия от наркомания. Каландара се възползва от своя чин и медала, който беше получил за раняването си, и оглави един от най-големите наркоканали.

Спечеленото за две десетилетия богатство постепенно превърна младежката му идея за справедлива мъст в жажда за власт — толкова по-силна, защото се налагаше да я крие. Сега щеше да съкрати мъчителното очакване, като за втори път тази седмица слезе в подземието, за да огледа взетите предпазни мерки.

Каландара не знаеше, че прекаленото внимание към пътищата и средствата за бягство при провал е част от синдрома, покосил повечето освободителни движения през двадесети век. Когато победата се забави твърде много, представата за героична съпротива и смърт става по-приемлива от нея.

 

 

Сбогуваме се с мистър Смитсън и влизаме в лъскавия „Ленд Роувър Дифендър“ на Базъл Хензлоу. Излизаме от дипломатическия квартал и се насочваме на югозапад. Пътуваме в пълно мълчание. Дали и аз съм се променил толкова, че Базъл не може да ме познае, или ми дава знак, че е по-добре да не говорим в микробуса?

След броени минути спираме пред двуетажна сграда някъде между „Бабур Гардънс“ и „Флауър стрийт“. Гаражната врата се вдига нагоре и ние паркираме в спретнат гараж, който очевидно има врата и от другата страна. Намятам през рамо ремъка на пътната чанта и поглеждам очаквателно Базъл.

— След мен — казва той и ме повежда по вътрешна стълба, която свършва пред блиндираната врата на горния етаж. Докато домакинът отключва четирите ключалки, аз се оглеждам за втора охранителна камера. Не я откривам, което означава, че въпреки четирите ключалки жилището не е изложено на особена заплаха.

Холът е обзаведен с източна разточителност и пъстрота. Диваните се губят под камари от възглавници, а пред прозорците висят най-сладникавите пердета от тук до Мумбай. Вероятно това е дело на красивата пакистанка, ако разбира се, тя все още е така красива.

Докато оглеждам мебелировката, чувам зад гърба си гласа на Базъл:

— Хайде да бъдем приятели и да общуваме.

Преди да избухнем в смях, успяваме повторно да си стиснем ръцете. Изразите „Хайде да бъдем приятели и да общуваме“ и „Само не бъркайте“ бяха запазена марка на един от нашите професори в Брадфорд. Споменът за най-чаровния ни преподавател — нисък, оплешивяващ и много ентусиазиран — и до днес е един от най-свежите символи на студентските ни години.

В следващия момент Базъл ме поглежда право в очите и казва с хладен глас:

— Само не бъркай кой от нас е шефът!

За миг наистина се обърквам: дали Базъл продължава шегата, или ме предупреждава, че няма да позволи старото приятелство и общите спомени да изместят субординацията?

Изглежда объркването се е изписало на лицето ми, защото той се разсмива така, че чак отмята глава и притваря очи. Прихванал е този жест я от жена си, я от местните, но той някак си му пасва, защото го прави да изглежда непосредствен и по-уязвим. Ако се съди по едва доловимата нотка на фалш в смеха му, животът тук го е променил не на шега.

Проблемът е в това, че аз не съм сигурен от коя страна идва фалшът и неискреността — от неговия глас или от моя слух. Дали съзнанието, че единствен аз зная какво е планирал Ди с нашите легенди, не ме изпълва с подозрение към другите? Идеята Базъл да играе ролята на водач и снабдител на експедицията, а аз — на наскоро нает от него местен шофьор и момче за всичко, на пръв поглед е безупречна.

От гледна точка на страничния наблюдател шефовете на експедицията и съответно хората, които могат да бъдат заподозрени в двойна игра и по-интелигентни действия, са учените. В сравнение с тях Базъл Хензлоу изглежда не съвсем маловажна, но относително безинтересна фигура. Да не говорим пък за Джалил Ахмад НУР.

Питате кой беше той ли? Оня шофьор със смешния кандахарски акцент… А-а-а, така ли се казва? Виждал съм го, разбира се, но ако го срещна на улицата, няма да го позная…

Така вашият предан Джон Кей ще се ползва от сигурната защита на своята привидна незначителност. За сигурността обаче навсякъде се плаща скъпо — дори, ако щете, с това, че никъде по света учените не се чувстват задължени да известяват шофьорите за своите находки. Което означава, че моята привидна незначителност влече след себе си съвсем реална неосведоменост.

Един от начините да си осигуря по-добра информираност изисква да възстановя някогашните си отношения с Базъл — е, доколкото нашите легенди го позволяват. А затова е необходимо да отстраня всякакви съмнения, че ще претендирам за служебно старшинство:

— Един охранител никога не забравя кой е шефът, мистър Хензлоу.

Гласът ми прозвучава толкова смирено, че моят състудент разтваря очи: „Какво ли е станало с онзи Джон Кей, когото навремето познавах?“

— Защо охранител, Джон? Останах с впечатлението, че ще работим заедно.

Все пак старото приятелство не се забравя лесно. Базъл явно изпитва известно неудобство.

— Е, никой от нас двамата няма да свири първа цигулка, но все пак сме на различни равнища. В Компанията сметнаха, че прекалено дълго съм бил вън от играта, и за да ме вкарат отново в нея, като за начало ми възложиха да охранявам професорите. Теб — също, макар и не в такава степен.

Той свива вежди и на челото му се появяват две отвесни бръчки.

— Че от какво толкова има да ги пазиш в Мазари Шариф? Там е доста по-спокойно, отколкото в Кабул.

Ако сега му разкрия част от информацията, с която разполагам, той по-късно, без да съзнава, ще ми отвърне по същия начин.

— Доколкото разбрах, те ще се опитат да издирят някакви древни ръкописи. Само че не в библиотеката на Университета на Мазари Шариф, а от местните иманяри. Моята задача е, ако те успеят, да не допусна ръкописите да попаднат в чужди ръце, защото можело да се стигне до голям международен скандал.

За хората от нашия бранш думите „международен скандал“ са нещо като кодов сигнал „Не питай повече!“ и слагат край на всякакви спекулации по темата. Базъл обаче не е вчерашен и следващият му въпрос доказва, че въпреки мълвата Ди го е привлякъл в Компанията не заради това, че преди четиристотин години двама техни прадеди са имали общ бизнес.

— Да не би да става дума за онази история в Балх?

Тъй като Базъл не е в течение на моя разговор с Ди, единствената връзка, която той може да направи между Балх и нашата експедиция, е чрез името на българския участник в нея. Атанас Добрев на два пъти е бил в Североизточен Афганистан, макар и по съвсем различна причина — да търси доказателства, че прабългарите са тръгнали към Европа именно от този район.

Браво, Базъл, добре си подготвил домашното си, въпреки че ако питат мен, ти не би следвало да знаеш за акцията на Остриетата. Всъщност защо да не би следвало? Та ти си агент на Нейно Величество и основното ти работно задължение е да събираш информация, която по принцип не е предназначена за твоите очи.

Моят опит пък в момента ми говори, че е по-добре да се отклоня от пряк отговор и да прехвърля разговора към по-лични теми. Спомените от студентските години естествено ме връщат към мисълта за пакистанката с многото братовчеди. Разбира се, от онзи разговор с Ди измина много време, така че аз издирих в паметта си нейното име.

Свивам уклончиво рамене и се оглеждам.

— В твоя хол всичко говори за присъствието на Асия, само нея я няма.

Той не може да избегне скрития въпрос и лаконично отговаря:

— Отиде с момичетата на гости.

— Момичетата?

— Имаме три. Голямата е на десет и половина, а близначките — на осем.

В гласа му се прокрадва гордост, която може би се дължи на факта, че в Азия семейството е в много по-голяма степен крепост за мъжа, отколкото в Англия.

— Поздравления. Не знаех, че имаш толкова деца.

Той кимва, с което затваря семейната тема. Толкова по-добре, защото предпочитам да получа компетентно мнение накъде върви страната.

— Какво е настроението в страната?

— Хората са напрегнати. Никой не знае какво ще стане, след като чуждите войски се изтеглят. Последните години талибаните смениха тактиката си. Разредиха кървавите атентати по пазарища и автобусни спирки и взеха да си подбират мишени сред висшите държавни и полицейски служители. Нападенията започнаха да им носят популярност и мнението на хората бавно се променя в тяхна полза.

Напълно го разбирам. Предишните атентати, оцветени с кръвта на невинни граждани, са започнали да избледняват в съзнанието на хората, защото властниците и богаташите са мразени в целия Трети свят. В Афганистан обаче тази омраза взима чудовищни размери, защото и едните, и другите са смятани за корумпирани предатели. Вероятно мнозина вече са започнали да се надяват, че ако отново вземат властта, талибаните ще установят някакво подобие на справедливост и — най-важното — ще прогонят всички чужденци от страната. Историята на Афганистан е изтъкана от чужди нашествия и за местните думата „чужденец“ почти винаги е синоним на „враг“.

— Да не би да имаш предвид брата на президента Карзай, дето го уби собственият му телохранител?

Базъл прави гримаса и накланя глава встрани.

— По същата схема убиха много хора. Ахмад Уали Карзай може и да е най-известната жертва, но далеч не е единствената. Талибаните откриха своя списък с командващия граничната полиция Хаджи Ака и полицейския командир на Северен Афганистан генерал Мохамад Дауд. Тогава обаче властите измислиха някакви истории за преобличане в полицейски униформи и проникване на външни хора. След убийството на Ахмад Карзай разбраха, че талибаните имат доста убедителни аргументи, с които привличат хората на своя страна. „Преди пет години той не е бил талибан, спечелили са го съвсем наскоро“ — каза президентът за самоубиеца бомбаджия, който уби генерал Дауд.

— Брат му наистина ли беше толкова корумпиран, колкото твърдяха нашите медии?

— Тук се носеха много слухове, но нищо не се потвърди. Мисля, че на смъртта му най-много се зарадваха американците. Повечето местни твърдят, че бил щедър и винаги готов да помогне на бедните. Което, разбира се, не означава, че не е направил парите си от уреждане на сделки и покровителство над наркотрафика.

Коментарът му ме радва, защото Базъл си е останал все тъй обективен и мога да разчитам на неговите анализи. Колкото повече узная за обстановката в страната и по-конкретно в провинция Балх, толкова по-малък шанс има някой да се досети, че съм чужденец.

А после ще тръгна по следата, която вторият помощник на третия секретар ми подхвърли, без да съзнава.

 

 

Интерлюдия

Някъде в Европа

До Бр.М.Т.

Брате,

Към мен се обърна за сведения по интересуващия ни въпрос брат X.X. Негов близък, който е специалист по индийско и индонезийско изкуство, в момента е на обиколка в интересуващия ни регион. Той е съгласен да промени обичайния си маршрут, за да предприеме самостоятелно издирване за наша сметка.

Бр.С.М.

Върховен суверенен командир

Половин час по-късно Базъл отваря вратата в другия край на гаража и пропуска покрай себе си висок и жилав афганец с широки бели панталони и роба, бозов елек и сплескана чалма на ситни бели и сини квадратчета. Когато афганецът излиза, Базъл строго казва:

— Джалил, утре сутринта да си тук в шест!

— Разбира се, мистър.

Наоколо може никого да няма, но вече съм влязъл не само в дрехите, но и в кожата на негов подчинен, така че не бива дори да се замислям защо съм му притрябвал толкова рано. Чак по средата на тесния проход между глухите стени на съседните сгради се сещам, че като добър стопанин Базъл сигурно иска да посвикна с колата му, преди да потеглим към Балх.

Другият въпрос, който ме занимава в момента — защо Базъл си е купил кола, която явно надвишава възможностите на един обикновен дилър на резервни части, се изяснява след кратка разходка по кабулските улици. Изглежда, че тук принадлежността към средната класа се доказва с притежанието на брониран или поне масивно изглеждащ джип.

С това въпросите, на които искам да си отговоря до края на деня, се свеждат до два. И докато се чудя дали не вървя прекалено бърже за шляещ се афганистанец, стигам до „Флауър стрийт“. Поемам вдясно, като продължавам да приучвам краката си към тукашното темпо, а носа си — към атакуващите ме отвсякъде миризми. Второто ми се удава по-лесно, може би заради името на улицата. После забавям още крачка, защото вече вървя по „Чикън стрийт“.

Очите ми шарят по табелите на магазинчетата отсреща. Търся едно, чийто собственик навремето се отличаваше с оригиналните си идеи за английския правопис.

И късметът ми се усмихва. Ето го — KHAN MOHD JEWELLREY^[2] & HANDICRAFT („Бижута и ръчни изделия на Кан Мод“). Надписът изглежда прясно подновен, което говори за похвална последователност и консерватизъм. Сега трябва да преброя няколко врати, за да не пропусна онази, която ми е нужна.

Напрегнат съм, защото навремето тя някак винаги успяваше да убегне от погледа ми. Ха, ето я и нея — отново пак едва не я подминах. Струва ми се, че на тротоара пред витрината стои все същият резбован стар сандък, ала след толкова години може и да се лъжа. Дано поне собственикът да е същият.

Влизам. Моят някогашен информатор е все същият, макар да ми се струва малко поостарял. Не ме посреща с голям ентусиазъм, защото купувачите на „Чикън стрийт“ са най-вече чужденци, а и чалмата на главата ми не е нито от нова, нито от скъпа материя. После долавям, че започва да следи с нарастващо подозрение как прехвърлям един след друг необработените лапис-лазури.

— На шефа утре му идват гости от чужбина — подхвърлям небрежно — и той ми нареди да разбера къде на „Чикън стрийт“ има хубави камъни. Иска да ги доведе да си купят, а аз от камъни нищо не разбирам.

В очите на собственика припламват хищни пламъчета и той се превръща във въплъщение на любезността.

— Необработени камъни ли търсят, или нещо, което наистина е ценно?

— Не знам — смотолевям. — Може би е по-добре да видя някакви бижута.

— Значи си попаднал точно където трябва. Имам и от най-добрите нови майстори, и истински антики, със злато и със сребро, с лапис-лазур, смарагди, рубини, нефрит, диаманти, бисери…

Стъклото на витрината между нас се покрива с десетки пръстени, обеци, колиета и огърлици. Сега е моментът да му подскажа, че все пак шансовете му за предстояща тлъста сделка са в моите ръце.

— Не знам, може би по-напред ще е добре да проверя и в други магазини — казвам и му обръщам гръб.

Той ме сграбчва за ръкава.

— Където и да идеш, всички ще ти кажат, че при мен стават най-хубавите сделки. Ако ги доведеш, ще ти дам два процента.

— По-добре врабче в ръката, отколкото жерав в небето… — измънквам след известно колебание.

Той се вторачва отблизо в очите ми и аз се оглеждам в неговите. Не съм богат, но не съм и беден. Не приличам на дребен мошеник, така че може да рискува… но не много.

В шепата ми се озовава смачкана банкнота. Изкривявам уста. Той бързо добавя:

— И три процента, ако има сделка.

Потърквам банкнотата в брадичката си в знак, че предложението му е прието.

— Много сте любезен — покланям се леко аз, а сетне изведнъж се сещам. — А знаете ли кой би могъл да ми каже къде тук преди три седмици са отвлекли някакъв чужденец?

В очите му се мярва страх, а сетне погледът му става остър и той като че ли се опитва да си припомни нещо… нещо, свързано с мен. По дяволите, защо не се сетих, че още навремето тук беше пълно с музикални инструменти! Човекът вероятно има остър слух и сега издирва в паметта си моя кандахарски акцент.

Без да губя време, задърдорвам на тукашния вариант на дари:

— Не си давайте зор, просто чух шефа да говори за това по телефона, та рекох да го изненадам.

Отново се оглеждам в очите му. Защо ли му се стори, че отнякъде ме познава? Такъв чешит определено не е виждал — не изглеждам глупав, но явно много се страхувам от господаря си. Дали не си е похарчил парите напразно? По-скоро не, аз все пак явно добре си зная интереса и съм наясно, че утре мога да спечеля десеторно повече. За всеки случай е по-добре да ме излъже.

— Разправяха, че е имало нещо на „Флауър стрийт“, но никой не знаеше какво точно.

Присвивам хитровато очи.

— Май ще е по-добре да не споменавам за това на шефа.

Той ме подкрепя:

— Така е — каквото сам си направиш, никой не може да ти направи.

Излизам и тръгвам нагоре по улицата. Колкото и да е неприятно, трябва да се примиря с мисълта, че дори ако О’Флехърти е оставил тук някаква следа, тя вече се е изпарила като вода в напечена от слънцето пустиня. Да упорствам да я открия означава да си търся белята, защото преди десетина години Джон Кей общуваше с твърде много хора. Остана ли в Кабул по-дълго, със сигурност ще се натъкна на някой от тях, който има по-добра памет от моя информатор от „Чикън стрийт“.

Заставам пред една отрупана с цветя количка и дълго и разсеяно ги гледам. В момента се отказвам от моя кандахарски акцент и се прощавам с него с лека тъга — като със стар приятел, който неочаквано се е превърнал във враг. Не мога да си позволя да ме познаят някъде заради акцента.

Накрая си тръгвам със странното предчувствие, че ме очаква нещо хубаво. Сигурно няма да е днес, защото днес нищо хубаво, освен да си намеря евтин подслон, не ме очаква. За разлика от някои късметлии, на господин Нур не му се полага да спи в най-луксозните хотели.