Джон Гришам
Сянката на чинара (9)

9

В последния си ден Лети пристигна на работа половин час по-рано. Направи го с надеждата, че точността й, току-виж, впечатлила господин Хършъл и госпожа Дафо и те премислят и я оставят на работа. В седем и половина тя паркира стария си понтиак на двайсет и две години до пикапа на господин Сет. Още преди месеци беше престанала да го нарича господин Сет, поне когато бяха насаме. В присъствието на други хора използваше обръщението „господин“, но само от приличие. Тя стисна волана, отвратена от мисълта, че й предстои отново да види тези хора. Щяха да си заминат скоро, нямаха търпение да си тръгнат. Чу ги да мърморят, че ще трябва да прекарат тук още две вечери. Светът им у дома се сриваше и те отчаяно копнееха да си заминат. Погребението на баща им беше страшна досада. Презираха окръг Форд.

Лети беше спала малко. Думите на господин Бриганс „съществена част от имуществото“ кънтяха в главата й цяла нощ. Не беше казала на Симиън. Може би щеше да го направи по-късно. Или пък щеше да помоли господин Бриганс да му съобщи. Симиън не я остави на мира с въпросите си какво е искал адвокатът и какво е казал, но Лети беше толкова слисана и уплашена, че дори не се опита да му обясни. А и как да му обясни нещо, което самата тя не проумяваше? Съзнаваше, че би било огромна глупост да вярва в положителния изход на нещата. Щеше да повярва едва когато видеше някакви пари, нито секунда по-рано.

Вратата на кухнята към гаража беше отключена. Лети влезе тихичко, спря и се ослуша. Телевизорът в хола работеше, кафеварката беше пусната. Тя се закашля колкото се може по-силно. Някой се провикна:

— Ти ли си, Лети?

— Аз съм — отговори тя, пристъпи в дневната зад маската на престорена усмивка и завари Иън Дафо още по пижама, обграден от документи и потънал в подробностите на някаква предстояща сделка.

— Добро утро, господин Дафо — поздрави тя.

— Добро утро, Лети — отговори той с усмивка. — Как си?

— Добре, благодаря, а вие?

— Добре, доколкото е възможно. Будувах почти цяла нощ с тези неща — махна той над любимите си документи, като че ли тя знаеше точно какво означава всичко това. — Би ли ми наляла малко кафе? Без захар и мляко.

— Да, господине.

Лети му занесе кафе, което той прие, без да продума или да кимне, отново потънал в работа. Тя се върна в кухнята, наля чаша и на себе си, после отвори хладилника за сметаната и забеляза почти празно шише водка. Никога не беше виждала алкохол в къщата. Веднъж месечно господин Сет носеше няколко бири, пъхваше ги в хладилника и после обикновено забравяше за тях.

Мивката беше пълна с мръсни съдове — как ще зареждат съдомиялната, след като плащат на слугиня! Лети се зае да почиства, а господин Дафо застана на прага и оповести:

— Мисля да си взема душ. Рамона не се чувства добре, сигурно е пипнала някоя настинка.

Настинка ли е пипнала или шишето с водката, помисли си Лети, но каза:

— Съжалявам, мога ли да направя нещо за нея?

— Всъщност не, ама не е зле да закусим. Яйца и бекон, за мен бъркани. За Хършъл не съм сигурен.

— Ще го попитам.

Понеже и те като прислужницата си тръгваха и тъй като предстоеше да заключат къщата, а после да я продадат или да се отърват от нея по някакъв друг начин, Лети реши да изпразни килера и хладилника. Изпържи яйца и бекон, направи палачинки, бъркани яйца, омлети и овесена каша със сирене и притопли малко кифлички, любимата марка на Сет. Масата беше отрупана с купи и плата, от които се издигаше пара. Тримата седнаха да закусват и не спряха да се оплакват и да се цупят. Но се наядоха до пръсване. С подути очи и зачервено лице, Рамона мълчеше и явно мазната храна й се отрази добре. Лети се позавъртя край тях няколко минути, докато им сервира, както си му е редът, но обстановката беше напрегната. Подозираше, че са прекарали трудна вечер, пили са, спорили са и са се мъчили да издържат още една нощ в омразната им къща. Тя обиколи спалните и се зарадва, че багажът им е приготвен.

От тъмното чу Хършъл и Иън да обсъждат срещата с адвокатите. Иън твърдеше, че е по-лесно адвокатите да дойдат в къщата на Сет, отколкото те тримата да бият път до Тюпълоу.

— Естествено, че те ще дойдат — каза Иън. — Ще бъдат тук в десет.

— Добре, добре — съгласи се Хършъл.

После снижиха гласове.

След закуска, докато Лети раздигаше масата и миеше съдовете, тримата отново излязоха навън във вътрешния двор, където се настаниха край масата за пикник и изпиха кафето си на сутрешното слънце. Рамона се посъвзе. Лети, която живееше с пияница, прецени, че повечето сутрини госпожа Дафо бавно идва на себе си. Разнесе се смях, явно тримата бяха забравили тежките думи, разменени предишната вечер, каквито и да бяха те.

Чу се звънецът на входната врата. Беше ключарят от Клантън. Хършъл го разведе и му обясни на висок глас, за да чуе и Лети, че искат нови ключалки на четирите външни врати на къщата. Човекът се залови за работа, като започна от входната врата, а Хършъл се отби в кухнята и каза:

— Сменяме ключалките, Лети, старите вече няма да ги има.

— Аз никога не съм имала ключ — отговори тя остро, защото веднъж вече го бе обяснила.

— Добре — отговори Хършъл недоверчиво. — Ще оставим един ключ при Калвин малко по-надолу по пътя и ще задържим останалите. Ще наминавам от време на време да проверявам как са нещата.

Каквото и да си мислеше всъщност, Лети каза:

— Ще ми е приятно да идвам да чистя, когато поискате. Калвин ще ми отваря.

— Няма да е необходимо, но ти благодаря. В десет часа ще имаме среща с адвокатите тук, така че свари кафе. После си заминаваме. Опасявам се, че след това няма да си ни нужна, Лети. Съжалявам, но смъртта на татко променя всичко.

Тя стисна зъби и отговори:

— Разбирам.

— Той кога ти плащаше?

— Всеки петък за четирийсет часа.

— И ти е платил миналия петък?

— Да.

— Значи ти дължим пари за понеделник, вторник и половината ден днес, нали?

— Да, струва ми се.

— По пет долара на час.

— Да, господине.

— Още не мога да повярвам, че ти е плащал толкова много — подметна Хършъл, докато отваряше вратата и излизаше във вътрешния двор.

 

 

Лети сваляше чаршафите от леглата, когато адвокатите пристигнаха. Въпреки тъмните костюми и сериозните лица те приличаха на Дядо Коледа, който носи чували с играчки на послушните деца. Рамона, издокарана с перли, на високи токчета и с много по-хубава рокля, отколкото онази, с която беше на погребението, вече бе надникнала поне десетина пъти през прозореца. Иън, със сако и вратовръзка, крачеше из хола и си гледаше часовника. Хършъл, гладко избръснат за пръв път, откакто беше пристигнал, току влизаше и излизаше от кухнята.

През последните три дни Лети беше чула доста и знаеше, че очакванията са високи. Нямаха представа колко пари има старият Сет в банката, но бяха достатъчно съобразителни да се досещат, че е скътал нещичко. И то идваше съвсем неочаквано, нали така? Само къщата и земята според последните предположения на Иън струваха поне половин милион. Колко често човек има късмета да си поделя с някого половин милион долара? А и дъскорезницата, пък и кой знае какво още?

Събраха се в хола. Трима адвокати, трима потенциални наследници — до един добре облечени, с безукорни маниери и ведро настроение. Прислужницата, облечена с най-хубавата си бяла памучна рокля, им поднесе кафе и торта, после се оттегли в тъмното да слуша.

Адвокатите тържествено поднесоха съболезнованията си. Познаваха Сет от няколко години и му се възхищаваха. Какъв човек! Напълно възможно беше да ценят Сет повече, отколкото собствените му деца, но в момента никой не се замисли над това. Хършъл и Рамона се справиха добре, дори възхитително по време на първата фаза на разговора. Иън изглеждаше отегчен от встъплението и беше готов да минат на основния въпрос.

— Хрумна ми нещо — заяви Хършъл. — В момента може да ни слушат и други уши. Денят е прекрасен, да излезем във вътрешния двор, там е… как да се изразя, по-поверително.

— Стига, Хършъл — възпротиви се Рамона, но Иън вече се беше изправил.

Групата прекоси кухнята и излезе на двора, където всички отново се разположиха край масата за пикник. Един час по-рано Лети беше открехнала прозорчето на банята, предугаждайки какво ще се случи. Сега седна на ръба на ваната и чуваше по-ясно от когато и да било.

Господин Луис Макгуайър отвори куфарчето си и извади една папка. Раздаде три копия на документ с доста страници и поде:

— Нашата фирма го изготви за баща ви преди повече от година. Вътре има доста правна плява, за което ви се извинявам, но така е необходимо.

Нервна и все още със зачервени очи, Рамона избухна:

— Ще го прочета по-късно. Моля ви, кажете ни какво пише в завещанието.

— Много добре — отговори господин Макгуайър. — Казано с няколко думи, всеки от вас, Хършъл и Рамона, получава по четирийсет процента от наследството. Част получавате изцяло и наведнъж, друга част е под попечителство, но общо вие ще наследите осемдесет процента от имуществото на господин Хъбард.

— А останалите двайсет процента? — пропита Иън.

— Петнайсет процента отиват във фондове за внуците му, а пет процента са дарение за църквата „Ирландски път“.

— На колко възлиза наследството? — попита Хършъл.

— Значително е — спокойно отговори Стилман Ръш.

 

 

Когато Лети излезе половин час по-късно с кана прясно сварено кафе, в настроението беше настъпила смайваща промяна. Изчезнали бяха напрежението, нервността, първоначалната печал и скръб и на тяхно място се бе появило замайване, каквото може да предизвика само бързо придобитото и неочаквано богатство. Току-що бяха спечелили от лотарията и сега единствената им грижа беше как да си приберат печалбата. Изпълнени с очакване за толкова много пари, шестимата незабавно млъкнаха при появата на Лети. Не продумаха, докато тя наливаше кафето. Разбъбриха се отново, когато вратата на кухнята се затвори зад гърба й.

Лети слушаше и объркването й растеше с всяка изминала минута.

Документът на масата определяше Луис Макгуайър за изпълнител на завещанието, така че той не само го беше изготвил, но и носеше основната отговорност за неговото легализиране и изпълнение. Третият адвокат, господин Сам Ларкин, беше главният делови съветник на Сет и побърза да си припише заслугите за невероятния му успех. Ларкин изреждаше сделка след сделка, поднасяйки на слушателите си разкази за безстрашните подвизи на Сет, който вземал безразсъдно големи заеми, или поне така изглеждало. Сет се оказал по-умен от всички тях. Единствено Иън се отегчи от разказа.

Господин Макгуайър обясни, че така и така са в окръг Форд, смятат да се отбият в съда и да подадат нужните документи, за да започнат процедурата по легализацията. В местния вестник в продължение на деветдесет дни щеше да излиза съобщение за кредиторите, което да приканва всички, към които Сет има задължения, да предявят претенциите си. Честно казано, призна господин Макгуайър, надали щяха да се появят неизвестни кредитори. Сет знаел за близката си кончина. Двамата разговаряли преди по-малко от месец.

— Като цяло, възприемаме процедурата като относително рутинна, но ще отнеме известно време.

Още такси, помисли си Иън.

— След няколко месеца ще представим пред съда счетоводен баланс и списък на всички активи и пасиви на баща ви. За целта трябва да наемем счетоводна фирма — познаваме няколко добри. Цялата недвижима собственост трябва да бъде оценена. Цялото лично имущество — описано. Процесът е дълъг.

— Колко дълъг? — попита Рамона.

Тримата адвокати едновременно се загърчиха — обичайната реакция при опит да им бъде измъкната точна информация. Луис Макгуайър, най-старшият, сви рамене и отбеляза неангажиращо:

— Бих казал, от дванайсет до осемнайсет месеца.

Иън направи гримаса и си помисли за заемите, които му предстояха през следващите шест месеца. Хършъл се намръщи, опитвайки се да не си представя своите дългове, а да се държи като човек, чиито банкови сметки са пълни и не е под никакво напрежение. Рамона ядосано поклати глава и попита:

— Защо толкова дълго?

— Основателен въпрос — усмихна се Луис Макгуайър.

— О, благодаря ви.

— Дванайсет месеца всъщност не са дълъг период. Трябва да се свършат много основни неща. За щастие, баща ви има значително състояние. Малцина са като него. Ако беше починал без нищо, легализирането щеше да отнеме деветдесет дни.

— Във Флорида легализирането отнема средно трийсет месеца — обади се господин Ларкин.

— Тук не е Флорида — изгледа го хладно Иън.

Стилман Ръш побърза да се намеси:

— Освен това в закона има разпоредба за частично разпределение на имуществото, тоест може да бъде позволено човек да получи част от дела си междувременно, преди окончателното разпределение на наследството.

— Това ми харесва — отбеляза Рамона.

— Може ли да поговорим за данъците? — настоя Иън. — На колко възлизат приблизително?

Господин Макгуайър се облегна назад и самодоволно скръсти крака.

— При състояние с тези размери без преживяла съпруга данъците ще са жестоки, малко над петдесет процента. Но благодарение на предвидливостта на господин Хъбард и нашия опит успяхме да съставим план — той вдигна копие от завещанието — и посредством тръстове и други инструменти сме намалили ефективно данъците до около трийсет процента.

Иън, когото го биваше с цифрите, не се нуждаеше от калкулатор. Двайсет милиона и повече нетна стойност на наследството, минус трийсет процента щяха да намалят сумата до 14 милиона. Четирийсет процента от това за скъпата му съпруга, следователно техният дял възлизаше на около 5,6 милиона. Чисто, без данъци, защото с тези гадории, щатски и федерални, щеше да бъде натоварено цялото наследство. В настоящия момент Иън и неговите партньори и компании имаха повече от 4 милиона долара заеми към различни банки, около половината от които отдавна просрочени.

Докато калкулаторът в главата на Хършъл тракаше, той се улови, че си тананика едва чуто. След броени секунди и той стигна до цифрата от около пет милиона и половина. Беше му писнало да живее с майка си. И край с тревогите около образованието на децата.

Рамона се озлоби и метна заядлива усмивка към съпруга си:

— Двайсет милиона, Иън, не е много зле за необразован дървар, както обичаше да го наричаш.

Хършъл затвори очи и въздъхна. Иън се намеси:

— Стига, Рамона.

Адвокатите внезапно проявиха интерес към обувките си.

Тя продължи да го притиска.

— Ти цял живот няма да спечелиш двайсет милиона, а татко е успял за десет години. С всички банки, които някога сте притежавали, семейството ти никога не е имало толкова пари. Не ти ли се струва невероятно, Иън?

Иън зяпна и просто се вторачи в нея. Ако бяха сами, като нищо щеше да я стисне за гърлото, но в момента беше безпомощен.

Спокойно, нареди си той, докато се бореше с гнева си. Наистина беше по-добре да запази спокойствие, защото самодоволно ухилената кучка, седнала на метър и половина от него, щеше да наследи няколко милиона и макар че парите сигурно щяха провалят брака им, все щеше да има нещо и за него.

Стилман Ръш затвори куфарчето си.

— Е, трябва да действаме. Ще минем през съда, за да задвижим нещата, и много скоро ще се наложи пак да се срещнем, ако нямате нищо против.

Той се изправи, обзет от неочаквано нетърпение да се раздели със семейството. Макгуайър и Ларкин също скочиха, щракнаха куфарчетата си и също толкова нетърпеливо се сбогуваха. Настояха да не ги изпращат и напуснаха къщата почти през глава.

След като те си заминаха, във вътрешния двор се възцари дълга и унищожителна тишина. Тримата избягваха да се поглеждат в очите и се чудеха кой пръв да се обади. Една погрешна дума щеше да разпали поредния конфликт или нещо още по-лошо. Най-накрая Иън, най-гневният, попита жена си:

— Защо каза това пред адвокатите?

— Не, защо изобщо го каза? — намеси се Хършъл.

Тя не обърна внимание на брат си и изръмжа на съпруга си:

— Защото отдавна ми се иска да го кажа, Иън. Ти винаги си се отнасял с презрение към нас, особено към баща ми, а ето че сега му броиш парите.

— Не го ли правим всички? — попита Хършъл.

— Млъквай, Хършъл — сряза го Рамона, без дори да го поглежда и без да откъсва очи от Иън. — Вече ще се разведа с теб, знаеш го, нали?

— Не ти отне много време.

— Не, не ми отне.

— Хайде, стига — помоли Хършъл. Не за пръв път ставаше свидетел на заплаха за развод. — Да влезем вътре, да си приберем багажа и да изчезваме от тук.

Мъжете бавно се изправиха и се оттеглиха. Рамона се загледа към дърветата в далечината, към гората, където си беше играла като малка. От години не се беше чувствала толкова спокойна.

 

 

Преди обед пристигна още една торта и Лети се помъчи да я откаже. В крайна сметка я остави в кухнята, където за последен път бършеше съдовете. Семейство Дафо се сбогуваха набързо, но само защото не можеха да си заминат, без да го направят. Рамона обеща да поддържат връзка и така нататък. Лети ги наблюдаваше как се качват в колата, без да си проговорят. Очакваше ги дълго пътуване до Джаксън.

По обед Калвин пристигна, както се бяха уговорили, и на масата в кухнята Хършъл му подаде ключ за новите брави. Калвин трябваше да наглежда къщата през ден, да не пуска газта, да мете листата, обичайните неща.

След като Калвин си тръгна, Хършъл каза:

— Е, Лети, дължим ти за осемнайсет часа по пет долара, нали така?

— Както кажете.

— Деветдесет долара — промърмори той начумерено, все още склонен да негодува срещу прекомерно високото й заплащане. Подписа чека, откъсна го и й го подаде, все едно е подарък. — Заповядай.

— Благодаря ви.

— Благодаря, че си се грижила за татко, за къщата и за всичко останало, Лети. Знам, че не ти е било лесно.

— Разбирам — твърдо каза тя.

— Както се очертава, надали ще се видим отново, но искам да те уверя, че ценим високо всичко, което си направила за баща ни.

Ама че глупости, помисли си Лети, но каза:

— Благодаря. — Очите й се насълзиха, докато сгъваше чека.

След неловка пауза Хършъл я подкани:

— Е, Лети, налага се вече да тръгваш, за да заключа.

— Да, сър.