Джон Гришам
Сянката на чинара (6)

6

Паркингът на църквата „Ирландски път“ беше наполовина пълен, когато в четири часа без пет минути във вторник следобед колата на Ози влезе в него. По нея нямаше ярки думи или цифри — Ози предпочиташе да не се набива на очи, — но само един поглед беше достатъчен човек да разбере, че е на шерифа. Няколко антени, малка обла синя лампа на таблото, отчасти скрита. Голям кафяв форд с четири врати и черни гуми, какъвто караше буквално всеки друг шериф в щата.

Ози паркира до червения сааб, спрял встрани от другите коли. Излезе почти едновременно с Джейк и двамата заедно прекосиха паркинга.

— Нещо ново? — попита Джейк.

— Нищо — отговори Ози. Носеше тъмен костюм и черни каубойски ботуши. Джейк също, без ботушите. — При теб?

— Нищо. Сигурно работата ще се размирише утре.

Ози се засмя.

— Нямам търпение.

Първоначално църквата беше само червен тухлен параклис с малка камбанария над двойната врата на входа. С течение на времето бяха добавили задължителните метални постройки — една до параклиса, в сравнение с която той изглеждаше миниатюрен, и една зад него, където младежите играеха баскетбол. На ниска могила наблизо имаше гробище — спокойно и красиво място за вечен покой.

Неколцина пушачи дръпваха за последно от цигарите си; бяха обикновени селяни, навлекли неохотно старите си костюми. Побързаха да разменят няколко думи с шерифа. На Джейк кимнаха учтиво. Вътре се беше събрала солидна група; хората бяха насядали по дъбовите пейки с тъмни жилки. Осветлението беше приглушено. На органа някой тихо свиреше траурен химн, подготвяйки присъстващите за предстоящата скръб. Затвореният ковчег на Сет, разположен под амвона, беше покрит с цветя. Хората, които той беше определил да го носят, седяха със сериозно изражение един до друг отляво, близо до пианото.

Джейк и Ози седнаха сами отзад и започнаха да се озъртат. Недалече от тях имаше чернокожи, общо петима.

Ози им кимна и прошепна:

— Зелената рокля. Това е Лети Ланг.

Също шепнешком Джейк попита:

— Кои са другите?

Ози поклати глава.

— От тук не ги разпознавам.

Джейк впери поглед в тила на Лети и се опита да си представи приключенията, които им предстоеше да преживеят заедно. Още не се беше запознал с тази жена, до вчера дори не беше чувал името й, но щеше да се наложи да се опознаят добре.

Нищо неподозираща, Лети седеше, сключила ръце в скута си. Сутринта беше работила три часа, преди Хършъл да я уволни. Докато тя си тръгваше, той я осведоми, че ще бъде официално освободена от работа в три часа следобед в сряда, следващия ден. Тогава къщата щеше бъде заключена, докато съдът не разпоредеше друго. Лети имаше четиристотин долара в банката, които криеше от Симиън, и държеше още триста в буркан от туршия, скрит в килера. Нямаше нищичко друго, а шансовете й за хубава работа бяха нищожни. Не беше говорила със съпруга си почти три седмици. Понякога той се прибираше у дома с чек или с някакви пари в брой, но най-често просто беше пиян и трябваше да се наспи, за да изтрезнее.

Тъй като скоро щеше да остане безработна, а имаше да плаща сметки и да храни доста хора, Лети би могла да седи, да слуша органа и да се безпокои за бъдещето си, но не го направи. Господин Хъбард неведнъж й беше обещавал, че когато умре, а той знаеше, че това ще стане съвсем скоро, ще й завещае нещичко. Лети можеше единствено да мечтае колко точно. Четири реда зад нея Джейк си мислеше: само ако знае! Тя нямаше никаква представа, че той е тук, нито защо е тук. По-късно щеше да заяви, че името му й е познато от процеса срещу Карл Лий Хейли, но всъщност никога не е виждала господин Бриганс.

В средата на реда, точно пред ковчега, седеше Рамона Дафо, отляво беше Иън, а отдясно — Хършъл. Нито едно от децата й, внуците на Сет, не беше успяло да дойде. Ежедневието им беше твърде натоварено, а и родителите им не бяха настоявали особено. Зад тях седяха роднини — толкова далечни, че се бяха запознали на паркинга, а имената им бяха бързо забравени. Родителите на Сет Хъбард бяха починали преди десетилетия. Единствения му брат Ансил отдавна го нямаше. И бездруго нямаха много близки, а с годините броят им беше намалял още.

Зад семейството в полутъмния храм имаше още няколко десетки опечалени — работници на Сет, приятели, членове на църквата му. Когато пастор Дон Макълуайн се качи на амвона точно в четири часа, той и всички останали знаеха, че службата ще бъде кратка. Свещеникът поде молитва и произнесе слово: Сет беше роден на 10 май 1917 г. в окръг Форд, където бе починал на 2 октомври 1988 г. Предшестван в смъртта от родителите си, той оставяше две деца, няколко внуци и така нататък.

Джейк забеляза познат профил няколко реда по-напред вляво. Мъж с хубав костюм. Негов връстник и състудент. Стилман Ръш, адвокат, трето поколение негодник от семейство негодници, синя кръв от голямата лига на корпоративното и застрахователното право, или поне толкова голяма, колкото може да бъде в провинциалния Юг. „Ръш и Уестфийлд“, най-голямата фирма в Северен Мисисипи, със седалище в Тюпълоу и с клонове много скоро и във вашия мол. Сет Хъбард споменаваше фирмата на Ръш в писмото си до Джейк и в собственоръчно написаното си завещание, затова нямаше почти никакво съмнение, че Стилман Ръш и другите двама добре облечени господа с него бяха дошли да проверят инвестицията си. Обикновено момчетата по застраховането работеха на двойки. В изпълнението дори на най-рутинните юридически дейности участваха двама: двама подаваха документите в съда, двама се явяваха за вписване в регистъра, двама идваха за едно обикновено изслушване, двама сновяха с колата напред-назад и, разбира се, двама бяха нужни за раздуване на сметката и повишаване на хонорарите. Големите адвокатски фирми боготворяха липсата на ефективност: колкото повече часове се работеше, толкова по-високи бяха хонорарите.

Но трима души? На погребение по бързата процедура в това затънтено място? Впечатляващо и възбуждащо. Това означаваше пари. За Джейк нямаше никакво съмнение, че тримата са пуснали хронометрите си още на тръгване от Тюпълоу и сега седят тук и се преструват на опечалени за по двеста долара на час. Според последните думи на Сет някой си Луис Макгуайър беше изготвил завещание през септември 1987 г. и Джейк допускаше, че въпросният господин е един от тримата. Джейк не познаваше Макгуайър, но тогава във фирмата бе имало много адвокати. След като те бяха изготвили завещанието, естествено, допускаха, че те ще извършат и легализирането му.

Джейк си представи как утре отново ще дойдат, най-малко двама, а може би поредното трио, как всички заедно ще занесат документите в канцеларията на гражданското отделение на втория етаж на неговия съд и как самодоволно ще осведомят Сара или Ева, че са дошли, за да отворят завещанието на господин Хъбард за легализиране. Сара — или Ева — едва ще сдържи усмивката си и ще добие озадачен вид. Ще се разместват документи, ще бъдат задавани въпроси и после — огромна изненада: малко сте закъснели, господа. Завещанието вече е отворено!

Сара — или Ева — ще им покаже заведените документи, онези ще се пулят срещу собственоръчно написаното завещание, което категорично отхвърля и отменя дебелото, пазено толкова грижливо от тях, и войната ще започне. Ще проклинат Джейк Бриганс, но щом се успокоят, ще проумеят, че войната ще донесе пари на всички адвокати.

Лети изтри една сълза и си даде сметка, че сигурно само тя плаче.

Пред адвокатите седяха някакви бизнесмени; единият се обърна и прошепна нещо на Стилман Ръш. Джейк допускаше, че е един от мениджърите, работили за Сет. Любопитството му предизвикваше най-вече господин Ръсел Амбърг, представен в собственоръчно написаното завещание като вицепрезидент на холдинговото дружество на Сет и като човек, добре информиран относно активите и пасивите му.

Госпожа Нора Бейнс изпя три куплета от „Старият грапав кръст“. Тъжният химн неизменно разплакваше хората по погребенията, но на опелото на Сет не предизвика никакви емоции. Пастор Макълуайн прочете няколко псалма и каза няколко думи за Соломоновата мъдрост, после двама пъпчиви тийнейджъри с китари издрънкаха и измънкаха нещо съвременно. Песента определено не би допаднала на Сет. Рамона най-сетне се разрида и Иън се зае да я утешава. Хършъл беше забол поглед в пода пред ковчега, без да примигва и без да помръдва. Някаква жена простена силно.

Коравосърдечният план на Сет изискваше информацията за завещанието да излезе на бял свят чак след погребението. В писмото му до Джейк точните думи гласяха: „Не споменавайте за завещанието ми преди погребението. Искам близките ми да бъдат принудени да изпълнят всички траурни ритуали, преди да научат, че няма да получат нищо. Наблюдавайте ги как се преструват — много ги бива. Изобщо не ме обичат“. Опелото продължи и стана ясно, че няма много преструвки. Близките на покойника не даваха и пет пари и дори не се преструваха. Каква печална кончина, помисли си Джейк.

Съгласно наставленията на Сет никой не произнесе слово. Говори единствено пасторът, но се създаваше впечатлението, че надали ще има други желаещи, дори и да им бъде дадена думата. Преподобният приключи с една бърза молитва, която явно целеше да запълни малко време. Двайсет и пет минути след началото той покани присъстващите в гробището за полагане на тялото в земята. Навън Джейк успя да избегне Стилман Ръш и адвокатите. Вместо това се обърна към най-близкостоящия човек в делови костюм и каза:

— Извинете, опитвам се да намеря господин Ръсел Амбърг.

— Ето там — посочи му учтиво мъжът.

Ръсел Амбърг стоеше на около три метра и тъкмо палеше цигара. Той чу въпроса на Джейк. Двамата се ръкуваха със сериозни лица и се представиха един на друг.

— Може ли да поговорим на четири очи? — попита Джейк.

Господин Амбърг сви рамене.

— Разбира се, какво има?

Хората бавно се придвижваха към гробището. Джейк не възнамеряваше да присъства на погребението, мисията му беше друга. Когато с Амбърг се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува никой, той каза:

— Аз съм адвокат от Клантън, не познавам господин Хъбард, но вчера получих писмо от него. Заедно с писмото получих и завещанието му, за чийто изпълнител той определя вас. Непременно трябва да поговорим колкото се може по-скоро.

Амбърг се закова на място и пъхна цигарата в ъгъла на устата си. Изгледа ядосано Джейк, после плъзна поглед настрани, за да се увери, че са сами.

— Какво завещание? — попита той, издишвайки дима.

— Собственоръчно написано миналата събота. Очевидно е планирал смъртта си.

— В такъв случай вероятно не е бил с всичкия си — усмихна се подигравателно Амбърг: първото подрънкване на саби от предстоящата война.

Джейк не беше очаквал такава реакция.

— Ще видим. Допускам, че това ще бъде установено впоследствие.

— И аз някога бях адвокат, господин Бриганс, отдавна, преди да си намеря почтена работа. Познавам тази игра.

Джейк подритна един камък и се озърна. Първите опечалени наближаваха входа на гробището.

— Може ли да поговорим?

— Какво пише в завещанието?

— Не мога да ви кажа сега, но ще ви съобщя утре.

Амбърг се отдръпна леко и го изгледа гневно.

— Какво ви е известно за бизнеса на Сет?

— Да кажем, че нищо. В завещанието си той пише, че вие познавате добре активите и пасивите му.

Още едно дръпване от цигарата, още една подигравателна усмивка.

— Той няма пасиви, господин Бриганс. Само активи, и то много.

— Моля ви, нека да се срещнем и да поговорим. Предстои всички тайни да бъдат разкрити, господин Амбърг, просто искам да знам какво се очертава. Съгласно условията на завещанието вие сте изпълнителят, а аз съм адвокатът по наследството.

— Нещо не е както трябва. Сет мразеше адвокатите в Клантън.

— Да, съвсем ясно дава да се разбере. Ако е възможно да се видим утре сутрин, с радост ще ви покажа копие от завещанието и ще хвърля малко светлина.

Амбърг тръгна напред. Джейк го последва. Когато наближиха гробището, Ози ги очакваше на портата. Амбърг спря и каза:

— Живея в Темпъл. На шосе петдесет и три има кафене, западно от града. Да се видим там в седем и половина сутринта.

— Добре. Как се казва кафенето?

— Кафене.

— Ясно.

Амбърг изчезна без нито дума повече. Джейк погледна Ози, поклати невярващо глава и посочи към паркинга. Двамата се отдалечиха от гробището. Достатъчно бяха сърбали попарата на Сет Хъбард за днес. Сбогуването им с него приключи.

Двайсет минути по-късно, точно в пет без пет, Джейк нахълта в канцеларията и се усмихна на Сара.

— Къде се губиш? — сряза го тя, понеже го чакаше.

— Още няма пет — изстреля той в отговор и отвори куфарчето си.

— Да, ама приключваме работа в четири, поне във вторник. В пет в понеделник. В три в сряда и в четвъртък. В петък имаш късмет, ако изобщо се появим.

Тази жена не спираше да дърдори и имаше остър език. След двайсет години ежедневно общуване с адвокати бе овладяла до съвършенство язвителните кратки отговори.

Джейк постави документите на плота пред нея и заяви:

— Искам да отворя наследството на господин Хъбард.

— Със завещание или без завещание?

— О, направил е завещание, и то не едно. Точно това е най-забавното.

— Човекът току-що се самоуби, нали?

— Прекрасно знаеш, че се е самоубил, защото работиш в този съд, където се разнасят слухове, летят клюки и нищо не остава тайна.

— Обидена съм — заяви тя и удари печата. Разлисти няколко страници, усмихна се и каза: — Ооо, хубавичко, саморъчно написано завещание. Благодат за юриста.

— Имаш право.

— Кой получава всичко?

— Нищо няма да изкопчиш от мен. — Джейк извади още документи от куфарчето си.

— Е, господин Бриганс, от теб може и да не изкопча, но от документите в този съд ще изкопча. — Тя театрално подпечата една страница и додаде: — Всичко вече официално е публично достояние съгласно законите на този велик щат, освен ако не сте подали искане досието да бъде запечатано, разбира се.

— Не съм.

— А, добре, значи можем да поговорим за всички гадории. Има гадории, нали?

— Не знам. Още ровя. Сара, нуждая се от услуга.

— Каквото поискаш, миличък.

— В момента се надпреварваме кой пръв ще стигне до съда и аз току-що спечелих. Много скоро, най-вероятно утре сутринта, очаквам двама-трима надути адвокати с тъмни костюми да цъфнат тук и също да подадат молба за откриване на наследството на господин Хъбард. Най-вероятно ще бъдат от Тюпълоу. Нали разбираш, има и друго завещание.

— Много ми харесва.

— И на мен. Както и да е, не си длъжна да ги осведомяваш, че са финиширали втори, но пък може да ти е забавно да им видиш физиономиите. Какво ще кажеш?

— Нямам търпение.

— Страхотно, покажи им папката, посмей се и ми звънни да ми разкажеш. Но моля те, скрий до утре сутринта.

— Дадено, Джейк. Ще бъде забавно.

— Е, ако нещата се развият според очакванията ми, ще се забавляваме с този случай цялата следваща година.

Веднага щом той си тръгна, Сара прочете собственоръчно написаното завещание на Сет Хъбард. Повика и другите чиновнички на бюрото си и те също го прочетоха.

Чернокожа жена от Клантън заяви, че не е чувала за Лети Ланг. Явно никой не познаваше Сет Хъбард. Побъбриха си малко.

Минаваше пет и всяка от тях бързаше за някъде. Прибраха папката на мястото й, угасиха светлините и бързо забравиха всичко, свързано с работата. Щяха да продължат да гадаят и да разчепкват тази история докрай.

Ако молбата и завещанието бяха подадени сутринта, до обед целият съд щеше да жужи, а следобед — целият град. Засега клюките трябваше да почакат.

Но не задълго.

 

 

Симиън Ланг пиеше, но не пиянстваше. Тази разлика често се размива, но близките му като цяло я схващаха. Пиенето означаваше донякъде контролирано, незастрашително поведение. Означаваше, че той бавно ще смуче бира с изцъклени очи и удебелен език. Пиянството вещаеше сериозни неприятности — хората бягаха от къщи и се криеха в гората. В интерес на справедливостта ще отбележим, че Симиън често беше напълно трезвен — предпочитано дори от самия него състояние.

След като три седмици беше карал старо желязо далече на юг, той се беше завърнал с непокътната заплата, изморен, но с бистър поглед. Не обясни къде е бил, никога не го правеше. Постара се да изглежда спокоен и дори доволен от семейния живот, но след като няколко часа се блъска в други хора, слуша дрънканиците на Сайпръс и преглъща упреците на съпругата си, той изяде един сандвич и излезе навън. Седна под дървото, където можеше да си пие бирата на спокойствие и да зяпа колите, които минаваха от време на време.

Връщането винаги беше трудно. Докато беше на път, часове наред мечтаеше да започне нов живот някъде, по-добър живот, сам и необезпокояван от никого. Хиляди пъти се изкушаваше да продължи по пътя, да остави стоката където трябва и да натисне педала. Баща им ги бе напуснал, когато Симиън беше още дете, бе зарязал бременната си съпруга и четирите си деца и бе изчезнал яко дим. Четири дни Симиън и по-големият му брат седяха на верандата, криеха сълзите си и го чакаха. Симиън порасна, изпълнен с омраза към баща си. И още го ненавиждаше, но вече и самият той изпитваше желание да избяга. Децата му бяха много по-големи, щяха да се оправят.

Докато пътуваше, често се питаше защо домът го зове обратно. Адски му беше неприятно да живее в тясната малка къща с тъща си, с две проклети и нежелани внучета и със съпруга, която все му натякваше да бъде по-амбициозен. През последните двайсет години Лети стократно го беше заплашвала с развод, затова беше истинско чудо, че все още бяха заедно. Щом искаш, нека да се разделим, помисли си той, отпивайки от бирата. Само че и това беше казвал стотици пъти.

Беше почти тъмно, когато тя излезе от къщата и бавно пое по тревата към него. Той седеше на шезлонга, вдигнал крака върху стара каса от мляко и поставил отстрани хладилната чанта с бирата си. Предложи й другия шезлонг, но тя отказа.

— Колко време ще останеш вкъщи? — попита тя тихо, без да го поглежда.

— Току-що се прибирам, а ти ме питаш кога ще замина.

— Не исках да прозвучи така, Симиън, просто съм любопитна, това е.

Не възнамеряваше да отговори на въпроса й, затова отново отпи. Двамата рядко оставаха сами, а когато се случеше, не умееха да разговарят. Някаква кола мина бавно по пътя и те я проследиха с поглед.

Накрая Лети заговори:

— Сигурно ще остана без работа. Нали ти казах, че господин Хъбард се самоуби, а семейството му не иска да им се мотая в краката след утре.

Симиън имаше смесени чувства по този въпрос. Чувстваше превъзходство, защото отново той щеше да изкарва прехраната, да бъде глава на семейството. Страшно неприятно му беше как Лети важничи, че печели повече от него. Мразеше да му натяква и да мърмори, че е вечно без работа. Беше обикновена прислужница, но се държеше арогантно, задето един бял мъж й имаше пълно доверие. Но семейството се нуждаеше от пари, а щом тя нямаше да получава заплата, неминуемо се очертаваха проблеми.

— Съжалявам — насили се да каже Симиън.

Настъпи поредната продължителна пауза. Чуваха гласовете и шумовете откъм къщата.

— Има ли новини от Марвис? — попита той.

Тя наведе глава.

— Не, вече две седмици няма писмо.

— Ти отговори ли му?

— Правя го всяка седмица, Симиън, знаеш. А ти кога му писа за последно?

Симиън вътрешно кипна, но не избухна. Беше горд, че се е върнал у дома трезвен, и нямаше да развали всичко с една караница. Марвис Ланг беше на двайсет и осем, от две години беше в затвора и му оставаше да лежи още десет. Трафик на наркотици, нападение със смъртоносно оръжие.

Някаква кола приближи и намали, после намали още, като че ли шофьорът се колебаеше къде да спре. Измина още няколко метра и зави по алеята. Беше достатъчно светло, за да видят, че колата е странна, със сигурност вносна и червена. Тя спря и отвътре излезе млад бял мъж с бяла риза и разхлабена вратовръзка. Не носеше нищо. Пристъпи няколко крачки и се огледа. Изглежда, не беше сигурен къде точно се намира.

— Насам — провикна се Симиън.

Младият мъж застина уплашено. Не ги беше забелязал под дървото. Предпазливо прекоси малкия преден двор.

— Търся госпожа Лети Ланг — съобщи той достатъчно високо, за да го чуят.

— Тук съм — каза тя.

Мъжът приближи на около три метра от тях и се представи:

— Здравейте, аз съм Джейк Бриганс. Адвокат съм в Клантън и трябва да говоря с госпожа Лети Ланг.

— Вие бяхте днес на погребението — отбеляза Лети.

— Да, бях.

Симиън неохотно се изправи и тримата се ръкуваха неловко. Симиън предложи на госта бира и се върна на мястото си. Джейк отказа бирата, макар че с радост би изпил една. В крайна сметка беше дошъл по работа.

— Сигурна съм, че не минавате случайно по тези места — усмихна се Лети. Думите й не прозвучаха заядливо.

— Да, така е.

— Бриганс — каза Симиън и отпи глътка. — Нали вие представлявахте Карл Лий Хейли?

Тази реплика открай време стопяваше ледовете, поне с чернокожите.

— Да, така е — призна Джейк скромно.

— Знаех си. Добра работа. Браво на вас.

— Благодаря. Вижте, всъщност идвам по работа и… ами трябва да поговоря с Лети на четири очи. Не се обиждайте, но съм длъжен да й съобщя нещо поверително.

— Какво има? — попита тя притеснено.

— Защо е поверително? — учуди се Симиън.

— Защото така е по закон — отговори Джейк.

Не беше съвсем така. Законът нямаше нищо общо със създалото се положение. Всъщност, мъчейки се да проведе тази среща, той започваше да осъзнава, че вероятно голямата му новина не е толкова поверителна. Лети със сигурност щеше да разкаже всичко на съпруга си още преди Джейк да потегли. Завещанието на Сет Хъбард вече беше публично достояние и само след двайсет и четири часа всеки адвокат в града щеше внимателно да го проучва. Каква тайна, каква поверителност!

Симиън гневно метна кутийката от бира към едно дърво и по ствола му се разтече струйка пяна. Той скочи и изръмжа:

— Добре, добре.

После ритна касетката от млякото. Бръкна в хладилната чанта, измъкна нова бира и се отдалечи тежко, мърморейки и ругаейки. Сенките го погълнаха, но той със сигурност щеше да продължи да ги наблюдава и слуша.

— Много съжалявам за това, господин Бриганс — почти шепнешком се извини Лети.

— Няма проблем. Вижте, госпожо Ланг, трябва да обсъдя с вас един много важен въпрос възможно най-скоро, за предпочитане утре в кантората ми. Става дума за господин Хъбард и за неговото завещание.

Лети прехапа долната си устна и се ококори. Джейк продължи:

— В деня, преди да умре, той е изготвил ново завещание. Пуснал го е по пощата, за да го получа след смъртта му. Завещанието изглежда напълно законно, но съм сигурен, че ще бъде оспорено от семейството му.

— И аз фигурирам в него?

— Определено. Всъщност той ви завещава съществена част от имуществото си.

— О, боже!

— Да. Иска аз да бъда адвокатът, който ще се занимава с наследството, а не се съмнявам, че това също ще бъде оспорено. Затова трябва да поговорим.

Лети закри уста с дясната си ръка и промърмори:

— О, божичко!

Джейк погледна към къщата, от чиито прозорци струеше светлина и пронизваше мрака. Помръдна някаква сянка, сигурно Симиън обикаляше. Джейк внезапно изпита желание да скочи в сааба си и бързо да поеме обратно към цивилизацията.

— Да му кажа ли? — попита тя, сочейки с глава към съпруга си.

— От вас зависи. Бих го включил в разговора, но съм чувал, че пие, и не знаех в какво състояние е в момента. Честно да ви кажа, госпожо Ланг, той ви е съпруг и би трябвало утре да ви придружи. Ако е във форма, разбира се.

— Ще бъде, обещавам.

Джейк й подаде визитната си картичка.

— Когато ви е удобно утре следобед. Ще ви чакам в кабинета си.

— Ще дойдем, господин Бриганс. И ви благодаря за посещението.

— Много е важно, госпожо Ланг, затова реших да се срещнем. Вероятно двамата с вас ще водим дълга и тежка борба.

— Не съм сигурна, че ви разбирам.

— Знам. Ще ви обясня утре.

— Благодаря, господин Бриганс.

— Лека нощ.