Джон Гришам
Сянката на чинара (4)

4

Пътят с кола от центъра на Мемфис до окръг Форд е само един час, но за Хършъл Хъбард това пътуване открай време беше тъжно и сякаш му отнемаше цял ден. Усещаше го като нежелано връщане в миналото и по редица причини го предприемаше само при необходимост, каквато не се явяваше много често. Напусна дома си осемнайсетгодишен, изтръска калта от обувките си и се закле по възможност да избягва това място. Беше невинна жертва на войната между родителите си, а когато те накрая се разделиха, Хършъл избра страната на майка си и избяга от окръга и от баща си. Двайсет и осем години по-късно му беше трудно да повярва, че старецът най-после е мъртъв.

Бяха се опитвали да се помирят, най-вече по настояване на Хършъл, и на Сет му правеше чест, че известно време издържа и се постара да изтърпи сина си и внуците си. После втората му съпруга и вторият му неуспешен брак се намесиха и усложниха положението. През изминалото десетилетие Сет се интересуваше само от работата си. Обаждаше се за повечето рождени дни и изпращаше картички за Коледа веднъж на пет години, но бащинските му усилия се простираха дотам. Колкото повече работеше, толкова по-пренебрежително гледаше на кариерата на сина си и точно това беше основната причина за напрежението помежду им.

Хършъл имаше заведение до кампуса на Университета в Мемфис. Както обикновено става при студенти наблизо, неговият бар беше популярен и оживен. Плащаше сметките си и успяваше да заделя малко пари в брой. И той като баща си все още преодоляваше последиците от тежкия си развод, спечелен решително от бившата му съпруга, която получи двете деца и на практика всички пари. Вече четири години Хършъл по принуда живееше с майка си в стара рушаща се къща в центъра на Мемфис в компанията на няколко котки и на някой скитник, когото майка му току приютяваше. И тя носеше белезите от неприятния си живот със Сет, затова беше леко мръднала, както се казва.

Хършъл прекоси границата на, окръг Форд и настроението му стана още по-мрачно. Караше малък автомобил, датсун, който беше купил на старо най-вече защото покойният му баща мразеше японските коли. Всъщност мразеше всичко японско. Сет беше изгубил свой братовчед във Втората световна война — убит от японците — и с наслада се отдаваше на заслужена ксенофобия.

Хършъл намери някаква кънтри станция близо до Клантън и заклати глава на носовите и незрели коментари на диджея. Беше попаднал в различен свят, който беше напуснал много отдавна и се надяваше да забрави завинаги. Изпитваше съжаление към приятелите си, които живееха в окръг Форд и никога нямаше да го напуснат. Две трети от съучениците му от гимназията в Клантън още бяха тук, работеха в заводите, караха пикапи или сечаха дърва. Събирането по случай десет години от завършване на гимназията толкова го потисна, че пропусна събирането за двайсетте години.

След първия развод майката на Хършъл избяга и се установи в Мемфис. След втория развод мащехата на Хършъл също избяга от тук и се установи в Джаксън. Сет остана в къщата и прилежащите й земи. Ето защо Хършъл по принуда отново преживяваше кошмара от детството си, когато идваше да посещава баща си — нещо, което правеше само два пъти годишно, преди той да се разболее от рак. Къщата беше от червени тухли, едноетажна, разположена навътре от междуселския път и засенчена от многобройни дъбове и брястове. Отпред имаше дълга морава, където Хършъл бе играел като дете, но никога с баща си. Никога не си бяха подавали футболна или бейзболна топка, дори не бяха поставяли детска футболна врата, нито бяха ритали заедно. Докато завиваше по алеята, той огледа моравата и за пореден път се учуди колко малка му се струва сега. Паркира зад друг автомобил, непозната кола с номера от окръг Форд, и за миг се взря в къщата.

Винаги бе смятал, че няма да се разстрои от смъртта на баща си, макар приятелите му да го предупреждаваха за противното. Растеш и ставаш зрял човек, научаваш се да контролираш емоциите си, не прегръщаш баща си, защото той не обича да го прегръщат, не изпращаш писма и подаръци, а когато умре, съзнаваш, че с лекота ще продължиш и без него. Ще се натъжиш на погребението, ще пророниш някоя сълза, но след дни изпитанието ще приключи и ти ще се върнеш невредим към живота си. Същите тези приятели говореха мили думи за своите бащи. Те бяха остарели пред очите им и бяха посрещнали смъртта без страх от очакващото ги, а в скръбта си синовете им бяха слепи за техните недостатъци.

Хършъл не изпитваше нищо: нито загуба, нито тъга от приключилата глава от живота му, нито скръб по този човек, който бе толкова измъчен, че беше посегнал на живота си. Седеше в колата, взираше се в къщата и съзнаваше, че не изпитва нищо към баща си. Може би само известно облекчение, че него вече го няма, което означаваше, че животът на Хършъл щеше донякъде да се опрости. Вероятно.

Запъти се към входната врата и тя се отвори, докато той приближаваше. На прага застана Лети Ланг, която попиваше очи с кърпичка.

— Здравейте, господин Хъбард — каза тя с треперещ от вълнение глас.

— Здравей, Лети — поздрави я той и спря върху гумената изтривалка на бетонната веранда.

Ако я познаваше по-добре, може би щеше да пристъпи напред за една бърза прегръдка или за друг жест на споделено състрадание, но той не можеше да се насили да го стори. Беше я виждал едва три-четири пъти, и то бегло. Лети беше прислужница, при това чернокожа, така че от нея се очакваше да не се набива на очи в присъствието на роднини.

— Много съжалявам — каза тя и отстъпи назад.

— Аз също — отвърна Хършъл.

Последва я вътре и прекоси хола на път за кухнята, където тя посочи кафеварката и съобщи:

— Току-що го сварих.

— Твоя ли е колата отвън? — попита той.

— Да, господине.

— Защо си паркирала на алеята? Не трябва ли да паркираш отстрани, до пикапа на татко?

— Извинете, къде ми е бил умът! Ще отида да я преместя.

— Не, остави. Налей ми кафе, с две бучки захар.

— Да, господине.

— Къде е колата на татко? Кадилакът?

Лети внимателно наля кафе в чашата.

— Шерифът я откара. Би трябвало да я върне днес.

— Защо са я взели?

— Ще трябва да попитате тях.

Хършъл дръпна един стол изпод масата, седна и обхвана чашата с ръце. Отпи, намръщи се и попита:

— Ти как научи за татко?

Лети се облегна на плота и скръсти ръце. Той бързо я огледа от глава до пети. Беше облечена с неизменната си бяла памучна рокля до коленете, леко опъната на талията, където жената беше наддала с няколко килограма, и възтясна на пищните й гърди.

Тя не пропусна погледа му, никога не го пропускаше. Лети Ланг беше на четирийсет и седем години, беше родила пет деца и още привличаше погледи — но никога от страна на бели мъже.

— Калвин ми се обади снощи — отговори тя, — разказа ми какво се е случило и ме помоли днес сутринта да отворя къщата и да ви изчакам.

— Имаш ли ключ?

— Не, господине, нямам ключ. Беше отключено.

— Кой е Калвин?

— Бял мъж, работи тук. Каза, че господин Сет му се обадил вчера сутринта и го помолил да се срещнат на моста в два часа. И той отишъл, разбира се. — Тя прекъсна разказа си, колкото да попие очите си с кърпичката.

Хършъл отново отпи от кафето.

— Шерифът ми каза, че татко е оставил бележка с инструкции.

— Не съм я виждала, но Калвин я е видял. Пишело, че господин Сет е посегнал на живота си. — Тя се разплака.

Хършъл я изчака да се успокои, после попита:

— Откога работиш тук, Лети?

Тя си пое дъх и изтри бузите си.

— Не знам, към три години. Отначало идвах да чистя два пъти в седмицата, в понеделник и в сряда за по няколко часа. Не ми трябваше повече време, защото господин Сет живееше сам, нали разбирате, и поддържаше много чисто за мъж. След това той ме помоли да му готвя и аз с радост се съгласих. Още няколко часа работа. Приготвях няколко неща и ги оставях на печката или в хладилника. А след като се разболя, ме помоли да идвам всяка сутрин и да се грижа за него. Когато му беше много зле след химиотерапията, почти денонощно беше на легло.

— Мислех, че си е наел медицинска сестра.

Лети знаеше колко рядко господин Хършъл и госпожа Дафо посещаваха баща си, докато той боледуваше. Лети знаеше всичко, а те не знаеха почти нищо. Тя обаче отговори учтиво както винаги:

— Да, господине, известно време наемаше сестри, но не му харесаха. Все се сменяха и никога не се знаеше коя ще се появи.

— Значи откога работиш тук целодневно?

— От около година.

— Колко ти плащаше татко?

— Пет долара на час.

— Пет ли?! Не е ли доста за прислужница, а? Е, аз живея в Мемфис, в голям град, и майка ми плаща на чистачката си четири долара и половина на час.

Лети само кимна, защото не знаеше как да отговори. Можеше да добави, че господин Сет й плащаше в брой и често додаваше по нещо отгоре, освен това й беше заел пет хиляди долара, когато синът й загази и отиде в затвора. Този заем беше опростен само преди четири дни. И никъде не фигурираше писмено.

Хършъл сръбна неодобрително от кафето си. Лети забоде поглед в пода. Отвън на алеята се затръшнаха две автомобилни врати.

* * *

Рамона Хъбард Дафо заплака още преди да стигне входната врата. Тя прегърна по-големия си брат на верандата, който също изглеждаше доста разчувстван: със здраво стиснати очи, издадени устни и набраздено чело. Човек, обзет от истинско страдание. Рамона изстена с привидно неподправена болка, но Хършъл имаше своите съмнения.

Рамона го подмина и след малко вече прегръщаше Лети, като че ли двете бяха родни дъщери на един и същ мил и любящ баща. В това време Хършъл още беше на верандата и поздравяваше съпруга на Рамона, когото ненавиждаше и който също го ненавиждаше. Иън Дафо беше изискан и елегантен, произлизаше от семейство на банкери в Джаксън, столицата, най-големия град, мястото, откъдето произлизаха поне половината гадняри в Мисисипи. Банките отдавна вече ги нямаше (бяха фалирали), но Иън никога нямаше да се отърси от маниера си на привилегировано момченце, макар да се беше оженил за жена от по-ниско потекло и макар че сега и той като всички беше дотърчал да прибере някой долар.

Докато се ръкуваха учтиво, Хършъл погледна през рамото му, за да види с каква кола са пристигнали. Никакви изненади. Лъскав нов бял мерцедес седан, последният от поредица подобни. Благодарение на пиянството и голямата уста на Рамона, Хършъл знаеше, че скъпият Иън взема колите си на лизинг за трийсет и шест месеца, след което ги връща, преди срокът да изтече. Вноските затрудняваха финансите им, но това нямаше значение. За господин и госпожа Дафо беше много по-важно да се движат из Джаксън с подходящото возило.

Накрая всички се събраха в хола и насядаха. Лети им поднесе кафе и безалкохолно, после покорно изчезна през отворената врата на една спалня надолу по коридора, където често стоеше и слушаше как господин Сет говори по телефона в хола. От там се чуваше всичко. Рамона поплака още малко и продължи да нарежда как случилото се просто не е за вярване. Мъжете слушаха, съгласяваха се и от време на време измънкваха по една-две срички в отговор. Не след дълго ги прекъсна звънецът на входната врата. Две жени от църквата донесоха торта и задушено месо. Не допуснаха отказ. Лети се засуети и отнесе храната в кухнята, а неканените дами се настаниха в хола и започнаха да душат за клюки. Само предишния ден видели своя духовен събрат Сет и той изглеждал толкова добре. Знаеха за рака на белия дроб, но ей богу, изглеждало, че го е надвил.

Хършъл и семейство Дафо не отговаряха. Лети слушаше от тъмното.

Жените от църквата се канеха да ги затрупат с какви ли не въпроси: „Как го е направил?“, „Оставил ли е бележка?“, „Кой ще получи парите?“ и „Да не би работата да намирисва?“, обаче стана болезнено ясно, че подобно любопитство няма да бъде посрещнато добре. След двайсет минути, прекарани в почти пълно мълчание, жените изгубиха интерес и се сбогуваха.

Пет минути след това на вратата отново се позвъни. Алеята беше под наблюдение. Трите автомобила привличаха вниманието.

— Отвори, Лети — провикна се Хършъл от хола. — Ние ще се скрием в кухнята.

Беше съседката отсреща, която им донесе лимонова торта. Лети й благодари и обясни, че децата на господин Сет наистина са тук, но „не приемат посетители“. Съседката се позавъртя на верандата, изгаряща от желание да влезе вътре и да си навре носа в семейната драма, но Лети учтиво й препречи пътя. Щом жената най-сетне си тръгна, отнесе тортата в кухнята. Тя така и си остана недокосната на плота.

 

 

Много скоро хората край кухненската маса минаха към деловите въпроси.

— Виждал ли си завещанието? — попита Рамона, вече с удивително бистри очи, блеснали заговорнически и подозрително.

— Не, а ти? — отговори Хършъл.

— Не. Идвах преди няколко месеца…

— Беше през юли — прекъсна я Иън.

— Добре де, през юли, и се опитах да поговоря с татко за завещанието му. Каза, че някакви адвокати в Тюпълоу го били изготвили, но само толкова. Ти говорил ли си с него за това?

— Не — призна Хършъл. — Не ми се струваше редно. Старецът умира от рак, а аз да го разпитвам за завещанието! Не можех да го направя.

Лети се спотайваше в тъмното и не пропускаше нито дума.

— Ами имуществото му? Активите му? — попита Иън хладнокръвно.

Любопитството му имаше основателна причина, защото повечето му собствени активи бяха обременени с ипотеки. Компанията му строеше евтини минимолове и търговски центрове, а всяка сделка беше утежнена от дълг. Иън работеше като бесен, за да е с едни гърди пред кредиторите си, но те вечно надаваха вой.

Хършъл изгледа гневно тази пиявица, зет си, но запази хладнокръвие. И тримата подозираха, че ще имат неприятности с наследството на Сет, затова нямаше смисъл да прибързват. Не след дълго щеше да се разрази война. Хършъл сви рамене и каза:

— Не знам нищо. Беше много потаен. Имаше тази къща, двестате акра около нея и склада за дървен материал нагоре по пътя, но нямам представа дали е вземал заеми. Никога не сме разговаряли за бизнес.

— Никога не сте разговаряли за нищо — изстреля Рамона от отсрещната страна на масата, но побърза да си вземе думите обратно. — Извини ме, Хършъл, моля те.

Такова долно сестринско подмятане не можеше да бъде подминато. Хършъл се засмя подигравателно и отвърна:

— Не знаех, че двамата със стареца сте толкова близки.

Иън побърза да смени темата.

— Той има ли кабинет тук или място, където е държал личните си документи? Хайде де, защо да не огледаме? Трябва да има банкови извлечения, нотариални актове, договори, по дяволите, може дори да е държал копие от завещанието си тук, в къщата.

— Лети би трябвало да знае — отбеляза Рамона.

— Да не я замесваме — настоя Хършъл. — Знаете ли, че й е плащал по пет долара на час и е била на пълен работен ден?

— Пет долара ли? — повтори Иън. — Ние колко плащаме на Бърнис?

— Три и петдесет — отговори Рамона — за двайсет часа.

— В Мемфис плащаме по четири и половина — гордо оповести Хършъл, като че ли той пишеше чековете, а не майка му.

— Защо дърта стипца като Сет ще плаща толкова на една слугиня? — запита се гласно Рамона, съзнавайки, че няма отговор.

— Да се радва, докато може, че дните й са преброени — отбеляза Хършъл.

— Значи ще я уволним? — попита Рамона.

— Незабавно. Нямаме избор. Да не искаш да продължим да заделяме толкова пари? Виж, сестричке, ето какъв е планът. Организираме погребението, нареждаме на Лети да внесе ред, после я уволняваме и заключваме къщата. Ще я обявим за продан още другата седмица и дано да ни провърви. Няма причина Лети да се мотае тук за пет долара на час.

В тъмното Лети се сви.

— Може би не трябва да бързаме толкова — учтиво се намеси Йън. — В даден момент, и то скоро, ще видим завещанието. От там ще разберем кой е определен за изпълнител, вероятно един от вас. Обикновено е преживелият съпруг или децата. Изпълнителят ще управлява наследството съгласно условията в завещанието.

— Знам това — каза Хършъл, макар всъщност да не го знаеше.

Иън всеки ден имаше вземане-даване с адвокати, затова често се държеше като правния експерт в семейството. Една от многото причини Хършъл да го презира.

— Просто не мога да повярвам, че е мъртъв — каза Рамона и все пак намери сълза, която да избърше.

Хършъл я изгледа гневно и му се прииска да се метне през масата и да я зашлеви с опакото на ръката си. Доколкото му беше известно, тя пътуваше до окръг Форд веднъж годишно, обикновено сама, защото Иън не понасяше това място, а Сет не понасяше Иън. Рамона потегляше от Джаксън към девет сутринта, настояваше да се срещнат със Сет за обяд в крайпътния ресторант, на десетина мили северно от Клантън, после се връщаше заедно с него в къщата, където обикновено към два следобед вече й доскучаваше и в четири отново беше на път. Двете й деца, които учеха в частно училище, не бяха виждали дядо си от години. Хършъл не претендираше, че е бил по-близък с баща си, но поне не седеше тук и не ронеше фалшиви сълзи, преструвайки се, че старецът му липсва.

Стресна ги силно почукване на вратата на кухнята. Бяха пристигнали двама помощник-шерифи. Хършъл отвори вратата и ги покани да влязат. Неловко се запознаха пред хладилника. Униформените свалиха шапките си и се ръкуваха с присъстващите.

— Извинете, че ви прекъсваме — каза Пратър, — но шериф Уолс, който изразява най-искрените си съболезнования, ни изпрати тук с помощник-шериф Пъртъл. Докарахме колата на господин Хъбард. — Той подаде ключовете на Хършъл, който му благодари.

Пъртъл извади от джоба си плик и каза:

— Ето това беше оставил господин Хъбард на масата в кухнята. Намерихме го вчера, когато намерихме и него. Шериф Уолс направи копия, но смята, че семейството трябва да запази оригиналите. — Той подаде плика на Рамона, която отново хлипаше.

Всички благодариха, последва нова порция неловко кимане и ръкостискане и шерифите си тръгнаха. Рамона отвори плика и извади два листа. Първият беше бележката до Калвин, в която Сет потвърждаваше, че смъртта му е вследствие на самоубийство. Вторият документ не беше адресиран до децата му, а до „Съответните заинтересовани страни“ и гласеше:

Указания за опелото:

„Искам проста служба в християнската църква «Ирландски път» във вторник, 4 октомври, в четири часа следобед, която да отслужи преп. Дон Макълуайн. Искам госпожа Нора Бейнс да изпълни «Старият грапав кръст». Не желая никой да държи надгробно слово. Надали и някой ще иска. С изключение на това, преподобният Макълуайн може да говори каквото желае. Най-много трийсет минути.

Ако на погребението пожелаят да присъстват чернокожи, трябва да бъдат допуснати. Ако не бъдат допуснати, не искам никакво опело, направо ме положете в земята.

Ковчега ми да носят: Харви Мос, Дуейн Томас, Стив Холанд, Били Баулс, Майк Милс и Уолтър Робинсън.“

Указания за погребението:

„Току-що купих гробно място в гробището «Ирландски път» зад църквата. Говорил съм с господин Мейгаргъл в погребалното бюро и съм му платил за ковчега. Никаква гробница. Веднага след службата искам бързо погребение — най-много пет минути, — после ковчегът да бъде спуснат в земята.

Сбогом. Ще се видим отвъд.

Сет Хъбард“

Писмото обиколи масата в кухнята. Беше мълчаливо прочетено, после всички си наляха още кафе. Хършъл си отряза дебело парче от лимоновата торта и оповести, че е вкусна. Семейство Дафо отказаха.

— Изглежда, баща ви е планирал нещата много добре — отбеляза Иън, докато препрочиташе указанията. — Бързо и семпло.

— Ще се наложи да поговорим дали тази работа не намирисва, нали? — избухна Рамона. — Още не сме повдигнали въпроса. Не може ли поне да го обсъдим? Ами ако не е било самоубийство? Ако някой друг го е направил и се е опитал да прикрие стореното? Наистина ли вярвате, че татко би се самоубил?

Хършъл и Иън я зяпнаха глупаво, като че ли току-що й бяха поникнали рога. И двамата се изкушаваха да й опонират, да се присмеят на глупостта й, но последва дълга пауза, през която не казаха нищо. Хършъл бавно си взе още едно парче от тортата. Иън внимателно вдигна двата листа хартия и каза:

— Скъпа, как е възможно някой да подправи това? Почеркът на Сет се познава отдалече.

Тя заплака.

— Попитах шерифа, Мона, той е сигурен, че е самоубийство — додаде Хършъл.

— Знам, знам — промърмори тя.

— Баща ти умираше от рак, имаше силни болки, затова е взел нещата в свои ръце. Явно се е погрижил за всичко — отбеляза Иън.

— Не мога да повярвам — каза Рамона. — Защо не е говорил с нас?

Защото вие изобщо не си говорехте бе, хора, помисли си Лети в тъмното.

Иън, специалистът по всичко, заяви:

— Не е необичайно в случаите на самоубийство. Самоубийците не го обсъждат с никого и старателно планират всяка подробност. Чичо ми се застреля преди две години и половина…

— Чичо ти беше пияница — сряза го Рамона.

— Да, така е, наистина беше пиян, когато се застреля, но въпреки това успя да го планира.

— Хайде да поговорим за нещо друго, съгласни ли сте? — предложи Хършъл. — Не, Мона, не виждам нищо съмнително. Сет го е направил сам и е оставил писмата, затова да потърсим из къщата документи, банкови извлечения, може би дори завещанието, всичко каквото намерим. Ние сме семейството му и сега ние отговаряме. В това няма нищо нередно, нали?

Иън и Рамона закимаха.

Лети се усмихваше. Господин Сет беше занесъл всички документи в кабинета си в работата и ги беше заключил. През последния месец той системно изпразваше бюрото и чекмеджетата си и беше отнесъл всичко, което представляваше интерес. Каза й: „Лети, ако нещо се случи с мен, всички важни неща са в кабинета ми под ключ. Адвокатите ще се оправят с тях, не децата ми“.

Каза й също: „Оставил съм ти нещичко“.