Джон Гришам
Сянката на чинара (23)

23

Стилман Ръш спря Джейк на излизане от съда в четвъртък следобед и го попита дали има време да пийнат набързо по едно. Предложението беше странно, защото не ги свързваше нищо друго, освен случая „Хъбард“. Разбира се, защо не, съгласи се Джейк. Стилман искаше да поговорят за нещо важно, иначе надали би си губил времето с незначителен адвокат като Джейк.

Срещнаха се в бар в подземието на стара сграда, съвсем близо до площада, на няколко крачки от съда. Навън вече беше тъмно и мъгливо, идеална навъсена вечер и чудесно време за питие. Джейк не ходеше често по заведения, но беше идвал тук и преди. Беше сумрачно и влажно място с тъмни ъгли и сепарета и създаваше впечатление, че тук се въртят полузаконни сделки. Боби Карл Лийч, най-прочутият мошеник в града, си имаше маса до камината и често можеше да бъде видян тук с политици и банкери. Хари Рекс Вонър също беше редовен посетител.

Джейк и Стилман се настаниха в едно сепаре, поръчаха си наливна бира и постепенно започнаха да се отпускат. След като четири поредни дни бяха седели на една и съща маса и бяха слушали безкрайни и само частично полезни показания, бяха направо парализирани от досада. Присъщата напереност на Стилман се беше изпарила и той беше почти симпатичен. Когато сервитьорът им донесе бирите, Стилман се наведе ниско и каза:

— Хрумна ми една идея — просто си мислех, никой не ме е подтикнал. Всички знаем, че става дума за една камара пари. В момента не съм сигурен колко точно, обаче…

— Двайсет и четири милиона — прекъсна го Джейк.

Адвокатите скоро щяха да научат какво фигурира в описа, така че нямаше нищо лошо в това да го разкрие пред Стилман. Джейк просто се стараеше новината да не стигне до вестниците. Стилман замълча, усмихна се, отпи глътка и поклати глава.

— Двайсет и четири милиона.

— И никакви дългове.

— Трудно е да се повярва, нали?

— Да.

— Значи има двайсет и четири милиона, а след като данъчните си вземат дължимото, ще имаме късмет, ако останат и половината.

— Според счетоводителите е точно така — потвърди Джейк.

— Е, смъкваме на дванайсет милиона, което пак са си много пари, повече отколкото двамата с теб ще видим някога. Ето каква е идеята ми, Джейк. Защо не се опитаме да постигнем споразумение? Основните играчи са трима — Хършъл, Рамона и Лети. Можем да разделим тортата така, че всички да са доволни.

Идеята не беше оригинална. Джейк и Лушън я бяха подмятали помежду си няколко пъти и не се съмняваха, че другите адвокати правят същото. Всяка страна дава по малко или по много, орязват хонорарите и разходите, прекратяват изявленията за пресата, избягват стреса и несигурността на един процес и всички гарантирано получават парче от тортата. Получаваше се идеално. При всеки процес адвокатите винаги имаха предвид евентуално споразумение.

— Това ли иска клиентът ти? — попита Джейк.

— Не знам. Още не сме го обсъждали, но ако съществува подобна възможност, ще запозная Хършъл и ще настоявам.

— Добре. Как искаш да разпределим тортата, за която говориш?

Дълга глътка, последвана от изтриване на устата с опакото на ръката, после Стилман Ръш се приведе напред.

— Да говорим откровено, Джейк, на Лети Ланг се полага съвсем малко. В общата рамка и според обичайното наследяване на имущество и на пари тя дори не фигурира в картинката. Не е роднина и колкото и объркано да е семейството, парите почти винаги се предават на следващото поколение. Знаеш го. Деветдесет процента в Мисисипи, същото е в Ню Йорк и в Калифорния, където хората имат, да кажем, по-големи наследства. Погледни и закона. Ако човек почине, без да е оставил завещание, тогава всички имоти и средства отиват при кръвните роднини и при никой друг. Законът предпочита парите да остават в семейството.

— Вярно е, но не можем да се споразумеем, ако Лети не получи нищо.

— Разбира се, че не, Джейк. Дай й няколко милиона. Само си представи. Лети Ланг, безработна чистачка и прислужница, изведнъж се оказва с два милиона долара, и то след данъците? Не искам да обиждам жената, Джейк, тя дори ми хареса по време на снемането на показания. Много приятен и забавен човек. Не се отнасям критично към нея, но да си го кажем направо, Джейк, познаваш ли много чернокожи в Мисисипи, които притежават седемцифрена сума?

— Просветли ме.

— Според преброяването от хиляда деветстотин и осемдесета година седем чернокожи от този щат са заявили състояние, по-голямо от един милион долара. Всичките са мъже и повечето са работили в строителството или в недвижимите имоти. Лети ще стане най-богатата чернокожа жена в щата.

— А клиентът ти и сестра му ще си разделят останалите десет милиона, така ли? — попита Джейк.

— Нещо такова. Даваш хубаво дарение на църквата и си делим останалото.

— Добра сделка за вас, момчета — каза Джейк. — Ще приберете една трета от почти пет милиона. Не е зле.

— Не казах, че ще получим една трета, Джейк.

— Но ще получите процент, нали?

— Не мога да ти кажа, но със сигурност ще е прилична сума.

За някои, помисли си Джейк. Ако се споразумееха на този етап, хонорарите му щяха да се окажат сериозно орязани.

— Обсъдил ли си го с Уейд Лание?

Стилман се намръщи при споменаването на това име.

— Това е друга история. Лание иска моя клиент, който засега остава при мен. Нямам му доверие и през следващите шест месеца ще бъда много бдителен. Ама че змия.

— Значи отговорът е „не“?

— Отговорът е „не“. Не съм го обсъждал с никого.

— Допускам, че има напрежение между твоя клиент и неговия.

— Сигурно. Хършъл и Рамона могат да се разберат, но Иън е проблем. Според Хършъл двамата с Иън не се понасят, никога не са се понасяли. Той смята Иън за привилегирован жалък негодник от богат стар род. Изгубил незнайно защо всичко и сега страшно се старае да си възвърне положението и се прави на голяма клечка. Винаги е гледал на Хършъл почти като на бял боклук — досега, разбира се. Сега изведнъж е обзет от обич към семейството и е дълбоко загрижен за благоденствието му.

За Джейк не остана незабелязано, че Стилман нарече някой друг „привилегирован жалък негодник от богат стар род“.

— Нищо чудно — каза Джейк. — Виж, Стилман, току-що прекарах осем часа и половина в размяна на реплики с Рамона и бих казал, че тази жена пие доста. Червените сълзящи очи, подпухналостта, частично прикрита с грима, бръчките, които ми се струват доста за жена, която е само на четирийсет и две. Аз съм спец по пияниците, защото съм близък с Лушън Уилбанкс.

— Според Хършъл тя пие много и от години заплашва да напусне Иън — каза Стилман и Джейк се впечатли от откровеността му.

— Е, няма да може да го зареже — отбеляза той.

— О, не. Мисля, че Иън отново е лудо влюбен в жена си. Имам приятел в Джаксън, който познава някои от приятелите му по чашка. Според тях той си пада женкар.

— Утре ще го попитам.

— Направи го. Важното е, че Хършъл и Иън никога няма да си имат доверие.

Поръчаха си още бира и допиха първите халби.

— Изглежда, не те вълнуват особено възможностите за споразумение — отбеляза Стилман.

— Пренебрегваш желанията на стареца. Той е недвусмислен и в завещанието си, и в писмото си до мен. Инструктира ме на всяка цена да защитя собственоръчно написаното му завещание, да се боря докрай.

— Инструктирали те?

— Да. В писмо, съпровождащо завещанието. Ще го видим по-късно. Изразява категорично желание да обезнаследи роднините си.

— Но той е мъртъв.

— Въпреки това парите са си негови. Как да ги разпределим по друг начин, след като желанието му е съвсем ясно? Не е редно и се съмнявам, че съдия Атли ще го одобри.

— А ако изгубиш?

— Ще изгубя, изпълнявайки неговите нареждания да браня завещанието на всяка цена.

Пристигнаха вторите бири, а заедно с тях мълчаливо се дотътри и Хари Рекс. Изглеждаше потънал в мисли и изобщо не погледна към Джейк. Още нямаше шест следобед. Хари Рекс беше излязъл от кантората си твърде рано. Той пропълзя сам в едно сепаре и се помъчи да се скрие.

Стилман изтри пяната от устата си и попита:

— Защо го е направил, Джейк? Имаш ли вече някаква представа?

— Никаква — сви рамене Джейк, като че ли искрено би споделил вътрешна информация с противника си. Ако каузата му го изискваше, не би обърнал никакво внимание на Стилман Ръш.

— Секс?

Още едно нехайно свиване на рамене, бързо поклащане на глава, смръщване.

— Надали. Старецът е бил на седемдесет и една, пушел е като комин, бил е болен, немощен и с разядено от рака тяло. Трудно мога да си представя да е имал енергията и издръжливостта да бъде с жена.

— Преди две години не е бил болен.

— Вярно е, но няма как да го докажем.

— Не говоря за доказателства, Джейк. Нито за улики, нито за процес, нито за други такива работи. Просто разсъждавам. Би трябвало да има причина.

Ами тогава сам се досети, нещастник такъв, помисли си Джейк, но не го изрече гласно. Забавляваше се с непохватния опит на Стилман да поклюкари, като че ли двамата открай време бяха приятели на чашка, които често си споделят тайни. Развързан език кораб потапя, обичаше да повтаря Хари Рекс. Развързан език съдебни дела проваля.

— Трудно ми е да повярвам, че отплатата за малко секс може да са двайсет и четири милиона долара — отбеляза Джейк.

— Не съм сигурен — засмя се Стилман. — Войни са се водили заради секса.

— Така е.

— Не проявяваш ли интерес към споразумение?

— Не. Изпълнявам нареждания.

— Ще съжаляваш.

— Това заплаха ли е?

— Ни най-малко. Според нас Букър Систрънк вече е вбесил всеки бял човек в окръг Форд.

— Не знаех, че си такъв познавач на окръг Форд.

— Виж, Джейк, ти спечели тук една огромна и сензационна присъда. Не допускай това да ти завърти главата.

— Не търсех съвет.

— Но може би ти трябва.

— От теб ли?

Стилман пресуши халбата си я стовари върху масата.

— Трябва да вървя. Аз ще платя на бара.

Той излезе от сепарето и бръкна в джоба си. Джейк го проследи с поглед как си тръгва, изруга, после се запъти към дъното на залата и се настани срещу Хари Рекс.

— С приятели ли си?

— Я виж ти, Карла те е пуснала от къщи. — Хари Рекс пиеше „Бъд Лайт“ и четеше списание, което сега избута настрани.

— Току-що пих за първи и последен път със Стилман Ръш.

— Колко вълнуващо. Нека позная. Иска споразумение.

— Откъде знаеш?

— Предположих. Една бърза сделка, и тези типове пълнят гушите.

Джейк му описа какво разбира Стилман под справедливо споразумение и двамата хубавичко се посмяха. Един сервитьор им поднесе плато с начос и някакъв сос.

— Това ли вечеряш? — попита Джейк.

— Не, това ми е следобедният чай. Трябва да се връщам в кантората. Няма да познаеш кой е в града.

— Кой?

— Помниш ли Уили Трейнър, собственика на „Таймс“?

— Почти. Виждал съм го един-два пъти преди години. Мисля, че продаде вестника по времето, когато се преместих тук.

— Точно така. Уили го купи през седемдесета година от семейство Кодъл. Вестникът беше фалирал и той го взе за около петдесет хиляди. Продаде го десет години по-късно за милион и половина. — Хари Рекс топна един начос в соса и го лапна. Спря съвсем за кратко и продължи: — Така и не се вписа тук, затова се върна в Мемфис, откъдето си беше, и се навря в недвижимите имоти. След това баба му почина и му остави още една бала пари. Обаче според мен той и тях ще изгуби. Бяхме доста близки навремето и се отбива от време на време за по едно питие.

— Хокът Хаус още ли е негова?

— Аха. И според мен това е една от причините да иска да говорим. Купи я е през хиляда деветстотин седемдесет и втора, веднага след като всички Хокът измряха. Странни хора. Близначките Уилма и Гилма, плюс още един брат и една луда сестра, всичките самотни. Уили купи къщата, защото никой не я искаше, после няколко години я ремонтира. Виждал ли си я?

— Само от улицата. Красива е.

— Една от най-хубавите викториански сгради в нашия край. Напомня ми за твоята стара къща, но е много по-голяма. Уили има добър вкус, а интериорът е безупречен. Проблемът е, че не е нощувал там и три пъти през последните пет години. Иска да я продаде, сигурно парите му трябват, но тук никой не може да си позволи такава сума.

— Каквато и да е цената, не ми е по джоба — призна Джейк.

— Той смята, че къщата струва триста хиляди. Казах му, че сигурно е така, но никога няма да й вземе толкова пари. Нито сега, нито след десет години.

— Някой лекар ще я купи.

— Той спомена теб, Джейк. Проследил е процеса на Хейли и знае как онези от Клана изгориха къщата ти. Чул е, че търсиш нова.

— Не търся къща, Хари Рекс. Съдя застрахователната компания. Но все пак му благодари. Твърде богат е за мен.

— Искаш ли малко начос?

— Не, благодаря. Трябва да се прибирам.

— Предай на Карла, че я обичам и копнея за тялото й.

— Тя знае. До скоро.

Джейк пое към кантората си в студения дъжд. Уличните лампи около площада бяха украсени с венци и сребърни звънчета. Коледни песни звучаха откъм подредената сцена на Рождеството пред съдебната палата. Търговците работеха до късно и магазините бяха пълни с хора. Имаше слаба вероятност на следващия ден да вали сняг, а малко неща вълнуваха града както подобна прогноза. Старите жители твърдяха, че са имали снежна Коледа през 1952 г., и сега дори при най-слабата вероятност за нещо такова децата се залепваха за прозорците, а в магазините продаваха морска сол и гребла. Купувачите вървяха забързано и изпълнени с очакване, като че ли всеки момент щеше да се разфучи виелица.

Джейк се прибра у дома по дългия път. Бавно се отдалечи от площада и подкара по притъмнелите улици на Централен Клантън, а после зави по Маркет Стрийт. В Хокът Хаус светеше — истинска рядкост. Джейк и Карла много пъти бяха минавали оттук, бавно и с възхищение, и винаги бяха установявали, че прекрасната къща се ползва рядко. Отдавна се носеха слухове, че Уили Трейнър я продава. Беше напуснал Клантън, след като се раздели с вестника, и всички го знаеха.

Къщата се нуждаеше от боядисване. През лятото бурени душеха цветните лехи, а тревата рядко се косеше. През есента вятърът навяваше купчини листа на предната веранда и никой не ги чистеше.

За секунда Джейк се изкуши да спре, да почука на вратата, да влезе вътре, да изпие едно питие с Уили и да поговорят делово. После изкушението отмина и той подкара към къщи.