Джон Гришам
Сянката на чинара (2)

2

Джейк Бриганс се взираше в ярките червени цифри на дигиталния си будилник. В 5:29 ч. се пресегна, натисна копчето и внимателно стана от леглото. Карла се обърна на другата страна и се сгуши още по-плътно под завивките. Джейк я потупа по дупето и й пожела „добро утро“. Никаква реакция. Беше понеделник, работен ден, и тя щеше да поспи още час, преди да се разбърза да заведе Хана на училище. През лятото Карла спеше до по-късно, а дните й бяха пълни с женски занимания и с нещата, които Хана искаше да прави. Графикът на Джейк обаче рядко се променяше. Ставаше в пет и половина, в шест отиваше в Кафето, а в седем — в кантората. Малцина атакуваха сутрините като Джейк Бриганс, но сега, когато беше достигнал зрелите трийсет и пет години, той все по-често се питаше защо се събужда толкова рано. И защо държи да пристига в кантората преди останалите адвокати в Клантън. Отговорът, преди кристално ясен, се замъгляваше все повече. Студентската му мечта да стане голям съдебен адвокат ни най-малко не бе отслабнала; всъщност той си беше амбициозен като преди. Действителността обаче го тормозеше. Работеше неуморно вече десет години, а кабинетът му все още беше пълен със завещания, нотариални актове и дребни спорове по договори, но нямаше нито едно свястно наказателно дело и никакви обещаващи катастрофи.

Най-славният му миг беше дошъл и отминал. Оправдаха Карл Лий Хейли преди три години и Джейк понякога се опасяваше, че апогеят му е преминал. Както винаги обаче той прогони опасенията и си напомни, че е само на трийсет и пет. Беше гладиатор, на когото предстояха много славни съдебни победи.

Нямаше куче, което да пусне навън, защото бяха изгубили предишното. Макс умря преди три години в пожара, унищожил техния красив, любим и здравата ипотекиран викториански дом на Адамс Стрийт. Кланът беше опожарил къщата в разгара на процеса срещу Хейли през юли 1985-а. Най-напред бяха запалили кръст в предния им двор, после се опитаха да взривят къщата. Джейк съобразително отпрати Карла и Хана на безопасно място. Кланът цял месец се опитваше да го убие и накрая изгори къщата му. Беше изнесъл заключителната си реч с костюм, взет назаем.

Въпросът за ново куче беше твърде болезнен, за да го обмислят сериозно. Въртяха, сукаха и накрая се отказаха. Хана искаше куче и вероятно имаше нужда от куче, защото беше единствено дете и често се оплакваше, че й е скучно да си играе самичка. Но Джейк и особено Карла прекрасно знаеха на чии плещи ще паднат тренировките за ходене по нужда и почистването след едно пале. Пък и живееха в къща под наем, не се бяха установили трайно. Едно куче може би щеше да нормализира донякъде нещата, а може би не. Джейк често размишляваше над проблема в ранните мигове на деня. Истината бе, че много му се искаше да имат куче.

Набързо си взе душ и се облече в малката свободна спалня, която с Карла използваха като дрешник. Всички помещения в тази чужда и лишена от стабилност къща бяха тесни. Всичко беше временно. Мебелите бяха печална смесица от подаръци и вещи от битпазара, които щяха да захвърлят някой ден, ако нещата се развиеха по план, макар че, колкото и неприятна да бе тази констатация за Джейк, нищо не се развиваше според плановете му. Делото им срещу застрахователната компания беше затънало в безнадеждни досъдебни маневри. Беше го завел шест месеца след присъдата по делото „Хейли“, когато се чувстваше господар на света и беше навирил нос. Как така някаква застрахователна компания ще се опитва да го прекара? Джейк не се съмняваше, че само да се изправи пред друго съдебно жури в окръг Форд, веднага ще спечели още една велика присъда. Само че буйната му самоувереност се изпари, когато двамата с Карла постепенно осъзнаха, че застраховката им е била нищожно ниска. Празното място на къщата им, затрупано с листа, беше само на четири преки. Страшно и грозно. Съседката им госпожа Пикъл го държеше под око, но там нямаше нищо за гледане. Съседите очакваха новата хубава къща и завръщането на семейство Бриганс.

Джейк влезе на пръсти в стаята на Хана, целуна я по бузата и дръпна завивките малко по-нагоре. Вече седемгодишна, тя беше единственото им дете, други нямаше да имат. Учеше във втори клас на основното училище в Клантън, а зад ъгъла се намираше детската градина, където работеше майка й.

В тясната кухня Джейк натисна копчето на кафеварката и я погледа, докато тя не започна да издава звуци. Отвори куфарчето си и докосна деветмилиметровия полуавтоматичен пистолет в кобур, пъхнат между папките. Беше свикнал да носи оръжие и това го натъжаваше. Как да живее нормално, ако постоянно мъкне пистолет? Нормално или не, беше необходимост. Когато опожарят дома ти, след като са се опитали да го взривят; когато запалят кръст в предния ти двор; когато пребият до несвяст съпруга на секретарката ти и той издъхне малко след това; когато стрелят по теб със снайпер, но не улучат, а вместо това прострелят охранител; когато всяват ужас по време на процеса, а заплахите не секват дълго след края му.

Четирима от нападателите вече бяха в затвора — трима във федералния и един в „Парчман“. Само четирима, напомняше си постоянно Джейк. Вече би трябвало да бъдат отправени десетки обвинения — така смятаха Ози и другите лидери на чернокожата общност в окръга. По навик и от безпомощност Джейк се обаждаше на ФБР поне веднъж седмично, за да се осведоми как върви разследването. След три години те почти не отговаряха на обажданията му. Започна да им пише писма. Досието заемаше цял шкаф в кабинета му.

Само четирима. Знаеше имената на мнозина други, все още заподозрени поне в неговото съзнание. Някои се бяха преместили, други бяха останали тук и си живееха живота, все едно нищо не се бе случило. Затова той притежаваше оръжие с всички необходими разрешителни. Един пистолет в куфарчето. Един в колата. Два в кантората и още няколко у дома. Пожарът унищожи ловните му пушки, но Джейк постепенно възстановяваше колекцията си.

Излезе навън на малката веранда и напълни дробовете си с хладния въздух. На улицата, точно пред къщата, стоеше патрулна кола, а на волана бе Луис Тък, щатен помощник-шериф, който застъпваше на смяна в полунощ и основното му задължение беше да обикаля квартала цяла нощ и най-вече да паркира пред пощенската кутия точно в шест без петнайсет сутрин от понеделник до събота, когато господин Бриганс се показваше на верандата и му махваше за поздрав. Тък също му махваше в отговор. Семейство Бриганс бяха оцелели още една нощ.

Докато Ози Уолс беше шериф на окръг Форд, което щеше да продължи поне още три години, а вероятно и още по-дълго, той и служителите му щяха да правят всичко по силите си да закрилят Джейк и семейството му. Джейк беше поел делото на Карл Лий Хейли, беше работил като вол за никакви пари, беше се разминавал на косъм с куршуми, беше пренебрегвал реални заплахи и бе изгубил почти всичко, преди да извоюва присъдата „невинен“, чийто отзвук все още се усещаше в окръг Форд. Закрилата му беше първостепенна задача за Ози.

Тък потегли. Щеше да обиколи квартала и да се върне няколко минути след като Джейк излезеше. Щеше да продължи да наблюдава къщата, докато в кухнята светнеше и той се увереше, че Карла е станала и снове из къщата.

Джейк караше един от двата сааба в окръг Форд — червен автомобил на близо двеста хиляди мили. Нуждаеше се от по-нова кола, но не можеше да си я позволи. Навремето идеята за чуждестранна марка автомобил в малкото градче му се бе сторила добра, но цените на ремонтите вече му се отразяваха жестоко. Най-близкият автомонтьор беше в Мемфис, на един час път, затова всяко посещение в сервиза му струваше половин ден и хиляда долара. Джейк беше готов да си купи американски автомобил и се замисляше за това всяка сутрин, когато завърташе ключа и притаяваше дъх. Винаги палеше, но през последните няколко седмици Джейк беше забелязал известно забавяне и един-два излишни оборота, които събуждала у него зловещото подозрение, че предстои да се случи нещо лошо. Обзе го параноя, забеляза още шумове и тракане и започна да проверява гумите през ден, защото му се струваха изтъркани. Сега даде на заден и излезе на Кълбърт Стрийт, която, макар и само на четири преки от Адамс Стрийт и празното място на къщата им, безспорно беше в по-лош квартал на града. Съседната къща също беше под наем. Постройките на Адамс Стрийт бяха много по-стари, по-представителни и с индивидуален облик. Тези на „Кълбърт“ бяха смесица от типичните за предградията кутийки, разположени безразборно, преди градът да бъде подложен на сериозно планиране.

Карла не говореше много, но Джейк знаеше, че тя е готова да отидат другаде, където и да било.

В действителност бяха обсъждали дали да не се преместят, дали окончателно да не напуснат Клантън. Трите години след процеса на Хейли не бяха толкова доходоносни, колкото бяха очаквали. Ако Джейк беше обречен да се мъчи с дълга кариера като мизерстващ адвокат, защо да не мизерства другаде? Карла можеше да преподава навсякъде. Със сигурност щяха да си живеят добре без оръжия и постоянна бдителност. Чернокожите в окръг Форд може и да боготворяха Джейк, но мнозина бели все още негодуваха срещу него. А откачалките бяха на свобода. От друга страна, съпрузите Бриганс се чувстваха донякъде сигурни, защото живееха сред много приятели. Съседите им наблюдаваха какви коли минават и винаги забелязваха необичаен пикап или автомобил. Всяко ченге в града и всеки помощник-шериф в окръга знаеше, че безопасността на малкото семейство Бриганс е от най-голямо значение.

Джейк и Карла никога нямаше да заминат, макар понякога да се забавляваха със старата игра „къде ти се иска да отпрашиш“. Беше само игра, защото Джейк съзнаваше жестоката истина, че никога няма да се почувства на мястото си в голяма фирма в голям град, нито пък ще намери малко градче в който и да било щат, което да не е вече пренаселено с гладни адвокати. Имаше ясна представа за бъдещето и я приемаше. Трябваше само да изкарва някакви пари.

Подмина с колата празното място на Адамс Стрийт, измърмори няколко злостни проклятия по адрес на страхливците, подпалили дома му, и още няколко подбрани ругатни към застрахователната компания и отпраши. От „Адамс“ зави по „Джеферсън“, после по „Уошингтън“, проточила се на изток и на запад по северната страна на площада на Клантън. Кантората му се намираше на „Уошингтън“, срещу внушителната сграда на съда, и той паркираше на едно и също място всяка сутрин в шест часа, защото тогава имаше колкото искаш избор. Площадът оставаше спокоен още два часа, преди съдът, магазините и офисите да отворят.

Кафето обаче гъмжеше от работници, фермери и помощник-шерифи, когато Джейк влезе и започна да поздравява познатите си. Както винаги само той беше със сако и вратовръзка. Чиновниците се събираха един час по-късно от отсрещната страна на площада в Чайната и обсъждаха лихвените проценти и световната политика. В Кафето разговаряха за футбол, местна политика и как се лови костур. Джейк беше сред малцината професионалисти, когото приемаха добре. Причините бяха няколко: той беше харесван, непреклонен и добронамерен, освен това винаги охотно даваше безплатни юридически съвети, ако някой от механиците или шофьорите на камиони се окажеше в затруднение.

Джейк закачи сакото си на стената и седна на масата на помощник-шериф Пратър. Два дни преди това „Оул Мис“ бяха изгубили от „Джорджия“ с три тъчдауна и това беше горещата тема. Мляскащата дъвка Дел му наля кафе и междувременно успя да го побутне с дебелия си задник — един и същ ритуал шест сутрини седмично. След броени минути тя му поднесе закуската, която той никога не поръчваше — препечени филийки, царевична каша и конфитюр от ягоди, както обикновено. Докато Джейк поливаше кашата с табаско, Пратър попита:

— Джейк, ти познаваше ли Сет Хъбард?

— Не съм го виждал — отговори Джейк, привлякъл няколко погледа. — Чувал съм името му няколко пъти. Има имот близо до Палмира, нали?

— Точно така.

Пратър задъвка наденичката си, а Джейк отпи от кафето, изчака малко и каза:

— Изглежда, би било основателно да предположа, че със Сет Хъбард се е случило нещо лошо, след като говориш за него в минало време.

— Какво правя? — попита Пратър.

Помощник-шерифът имаше дразнещия навик да повдига на висок глас многозначителен въпрос на закуска и после да млъква. Той знаеше подробностите и мръсотията и винаги опипваше почвата да провери дали някой няма да добави още нещо.

— Говориш в минало време. Попита: „Познаваше ли го?“, а не „Познаваш ли го?“, което би означавало, разбира се, че той е жив. Нали?

— Май да.

— Е, какво се е случило?

Анди Фър, механик в сервиза на „Шевролет“, отговори високо:

— Вчера се е самоубил. Намерили го да виси от едно дърво.

— Оставил бележка, както си му е редът — добави Дел, връхлитайки с каната кафе.

Заведението беше отворило преди час, следователно Дел несъмнено знаеше за кончината на Сет Хъбард толкова, колкото и всички останали.

— И какво пишело в бележката? — попита спокойно Джейк.

— Не мога да ти кажа, миличък — изчурулика тя. — Това е между мен и Сет.

— Ти не познаваше Сет — възрази Пратър.

Дел определено беше жена с минало и имаше най-острия език в града.

— Навремето спах със Сет — веднъж, може би два пъти. Вече не помня.

— Е, при толкова много мъже… — подметна Пратър.

— Да, ама ти никога няма да припариш до мен, старче — сряза го тя.

— Май наистина не помниш — изстреля Пратър и неколцина се засмяха.

— Къде е била бележката? — попита Джейк, мъчейки се да обърне разговора.

Пратър натъпка в устата си цяла палачинка, подъвка и отговори:

— На масата в кухнята. Сега е при Ози, той още разследва, ама почти няма какво. Хъбард отишъл на църква, всичко изглеждало наред, после се върнал, взел стълба и въже и направил каквото направил. Един от работниците му го намерил към два часа вчера следобед, увиснал под дъжда. Издокаран с официалния си неделен костюм.

Интересно, необичайно и трагично, но Джейк не успя да се натъжи за този непознат човек.

— Защо го е направил? — попита Анди Фър.

— Не знам — отговори Пратър. — Според мен Ози го познаваше, ама не говори много.

Дел им доля кафе.

— Не го познавах добре — заяви тя с ръка на хълбока. — Обаче моя братовчедка е близка с първата му жена — имал е две — и според първата Сет притежавал доста земя и пари. Жената казва, че той не парадирал с богатството си, бил потаен и не се доверявал на никого. Освен това бил гадняр, ама жените все така казват след развода.

— Ти би трябвало да знаеш — обади се Пратър.

— Знам, старче. Знам много повече от теб.

— Оставил ли е завещание? — попита Джейк.

Работата по легализирането на документи в съда не му беше от любимите, но ако наследството беше голямо, някой в града щеше да получи приличен хонорар. Работата беше предимно с документи и с едно-две явявания пред съда — проста и доста скучна.

Джейк знаеше, че към девет часа адвокатите в града ще хукнат да търсят информация кой е изготвил завещанието на Сет Хъбард.

— Още не знам — каза Пратър.

— Завещанията май не са публично достояние, нали, Джейк? — попита Бил Уест, електротехник в обувния завод северно от града.

— Не и преди да умреш. Можеш да промениш завещанието си в последната минута, затова е безсмислено да го вписваш в регистъра. Освен това може да не искаш целият свят да узнае какво пише в него, преди да умреш. А след като умреш и завещанието бъде представено в съда за легализация, то става публично достояние.

Докато говореше, Джейк се озърна и забеляза поне трима души, чиито завещания бе изготвил. Пишеше ги кратки, бързо и евтино, което бе добре известно в града. И все имаше клиенти.

— Кога започва процесът по легализирането? — попита Бил Уест.

— Няма срок. Обикновено съпругът или съпругата, или пък децата на починалия го намират, носят го на адвокат и около месец след погребението отиват в съда и започват процедурата.

— Ами ако няма завещание?

— Мечтата на всеки адвокат — засмя се Джейк. — Голяма бъркотия. Ако господин Хъбард е починал, без да остави завещание, но с две бивши съпруги, вероятно с няколко големи деца и още толкова внуци, тогава кой знае, сигурно през следващите пет години ще се боричкат за имуществото му. Ако той изобщо е притежавал имущество, разбира се.

— И още как — обади се Дел от другия край на Кафето, защото радарът й винаги бе включен.

Ако човек се разкашляше, тя веднага питаше добре ли е. Ако кихнеше, тутакси носеше кърпичка. Ако бе необичайно мълчалив, го разпитваше как са нещата у дома и в работата. Ако се опиташе да шепне, тя щеше да цъфне до масата да му долива чашата, независимо колко е пълна. Нищо не забравяше и никога не пропускаше да припомни на момчетата си, ако са казали нещо различно преди три години.

Помощник-шериф Пратър направи на Джейк знак с очи в смисъл „Тази е откачалка“, но умно реши да замълчи. Просто дояде палачинките си и се накани да си ходи.

Малко след него си тръгна и Джейк. Плати сметката си в шест и четирийсет и излезе от Кафето, като пътьом прегърна Дел и едва не се задави от уханието на евтиния й парфюм. Небето на изток бе оранжево, зазоряваше. Дъждът беше престанал и въздухът беше чист и прохладен. Както винаги Джейк се запъти на изток, отдалечавайки се от кантората си, все едно закъсняваше за важна среща. Всъщност през този ден не го очакваха никакви важни срещи, а само няколко рутинни посещения от хора с проблеми.

Джейк пое на сутрешната си разходка по площада на Клантън покрай банки, застрахователни компании и агенции за недвижими имоти, кафенета и магазини, всичките затворени в този ранен час. С няколко изключения сградите бяха двуетажни и тухлени, а балконите с парапети от ковано желязо се бяха надвесили над тротоарите, които образуваха идеален квадрат край площада и неговата морава. Клантън не беше точно благоденстващ, но и не умираше като много други градове в селския Юг. Според преброяването от 1980-а населението беше малко над осем хиляди, четири пъти по-малко от това на окръга, и се очакваше броят да се повиши леко при следващото преброяване. Нямаше празни магазини, нямаше заковани с дъски прозорци или тъжни надписи „Под наем“ по витрините. Джейк беше от Карауей, градче на близо две хиляди и петстотин мили западно от Клантън, чиято главна улица западаше, търговците се оттегляха, кафенетата затваряха, а адвокатите един след друг прибираха книжата си и се местеха в столицата на щата. В момента на площада на Клантън имаше двайсет и шест адвокати, броят им растеше, а конкуренцията буквално ги задушаваше.

Още колко можем да поемем, нерядко се питаше Джейк.

Стана му приятно, докато минаваше покрай другите кантори и гледаше заключените им врати и тъмни приемни. Правеше нещо като победна обиколка. Той беше готов да посрещне новия ден, докато конкурентите му още спяха. Мина покрай кантората на Хари Рекс Вонър, може би най-близкия му приятел в адвокатската колегия и воин, който рядко се появяваше преди девет часа, а приемната му най-често беше пълна с изнервени клиенти в развод. Хари Рекс беше сменил няколко съпруги и знаеше какво означава обърканият семеен живот, поради което предпочиташе да работи до късно нощем. Джейк мина покрай омразната фирма „Съливан“, където работеха най-много адвокати. Девет според последното преброяване, всичките пълни задници, които Джейк се стараеше да избягва, но отчасти от завист. „Съливан“ държаха банките и застрахователните компании, а адвокатите печелеха повече от другите.

Подмина и преживяващата трудни времена, заключена с катинар кантора на своя стар приятел Мак Стафърд, от когото нямаше ни вест, ни кост през последните осем месеца, след като уж беше избягал посред нощ с парите на своите клиенти. Съпругата и двете му дъщери още го чакаха, чакаше го и обвинителният акт. Джейк тайничко се надяваше, че Мак е на някой плаж, пие си коктейли с ром и не възнамерява да се връща. Той беше нещастен мъж с нещастен брак. „Бягай, Мак, не спирай“, казваше Джейк всяка сутрин, докосвайки катинара, без да забавя крачка.

Мина и покрай редакцията на „Форд Каунти Таймс“, покрай Чайната, която едва сега се събуждаше, покрай магазина, откъдето си купуваше костюмите на разпродажба, покрай заведението на Клод, където обядваше всеки петък с другите бели либерали в града, после покрай антикварния магазин, чийто собственик беше съдил два пъти, покрай банката, която все още държеше втората ипотека на къщата му и беше обвързана със същото съдебно дело, и накрая покрай сградата на окръжната администрация, в която работеше новият областен прокурор, когато беше в града. Предишният, Руфъс Бъкли, си беше заминал, прогонен от гласоподавателите. Бе се оттеглил окончателно от изборен пост, или поне Джейк и мнозина други се надяваха да е така. Двамата с Бъкли се бяха хванали за гушите по време на процеса срещу Карл Дий Хейли и помежду им още кипеше силна омраза. Бившият прокурор се беше върнал в родния си Смитфийлд в окръг Полк, където ближеше рани и се мъчеше да си изкарва прехраната наравно с останалите правни кантори.

Обиколката свърши и Джейк отключи вратата на собствената си кантора, по принцип смятана за най-добрата в града. Сградата, както и много други на площада, беше построена от семейство Уилбанкс преди сто години и почти оттогава те практикуваха в нея право. Лушън, последният от рода и безспорно най-лудата глава, беше прекратил традицията, тъй като бе отстранен от адвокатската колегия. Веднага след като нае Джейк, току-що завършил право и преливащ от високи идеали, Лушън се опита да го подкупи, но преди да успее да го стори, Щатската адвокатска асоциация окончателно му отне правото да упражнява професията. След като Лушън беше отстранен и понеже нямаше друг Уилбанкс, Джейк наследи помещенията на великолепната кантора. Използваше само пет от десетте стаи. На долния етаж имаше голяма приемна, където сегашната секретарка работеше и посрещаше клиентите. Горе, във великолепна стая девет на девет метра, Джейк прекарваше дните си, седнал зад масивното дъбово писалище, принадлежало на Лушън, на баща му и на дядо му. Когато му доскучаеше, което се случваше често, той отваряше двойните френски прозорци и излизаше на балкона, откъдето се разкриваше красива гледка към съда и площада.

В седем сутринта, точно по график, той се настани на писалището и отпи глътка кафе. После прегледа програмата си за деня, която не изглеждаше нито обещаваща, нито доходоносна.