Джон Гришам
Сянката на чинара (16)

16

След пристигането на завещанието на господин Хъбард преди две седмици сутрешната поща стана къде-къде по-интересна. Всеки ден поднасяше нов проблем, защото се появяваха нови и нови адвокати, които се бореха да си намерят място. Уейд Лание внесе искане за оспорване на завещанието от името на Рамона и Иън Дафо, което се превърна в извор на вдъхновение. След броени дни подобни искания подадоха адвокатите, представляващи Хършъл Хъбард, неговите деца и децата на Дафо. Тъй като законът позволяваше текстът да бъде свободен, първите варианти следваха еднаква основна стратегия. В тях се казваше, че собственоръчно написаното завещание е невалидно, защото Сет Хъбард не е притежавал завещателна дееспособност и налице е злоупотреба с влияние от страна на Лети Ланг. Не беше предоставено никакво доказателство в подкрепа на тези твърдения, но това не беше необичайно за съдебните дела. Мисисипи се придържаше към практиката да се излага само основното твърдение и да се доказват конкретните подробности впоследствие.

Зад кулисите усилията на Иън Дафо да убеди Хършъл да се присъедини към представяните от фирмата на Уейд Лание лица се оказаха неплодотворни и дори предизвикаха разрив. Хършъл не беше впечатлен от Лание и смяташе, че той няма да се представи добре пред съдебните заседатели, макар че не можеше да подкрепи сериозно становището си с факти. Понеже му трябваше адвокат от Мисисипи, Хършъл се обърна към Стилман Ръш да защитава интересите му. Но тъй като именно те бяха изготвили завещанието от 1987 г., сега имаха само ограничена роля в спора. Не им оставаше друго, освен да наблюдават, пък и надали съдия Атли щеше да толерира присъствието им дори от страничната линия и с пуснат хронометър, разбира се. Хършъл взе проницателното решение да наеме високоуважаваната фирма на Ръш срещу заплащане само в случай на успех и се сбогува с адвоката си от Мемфис.

Докато представителите на оспорващата страна маневрираха да заемат позиции, защитниците се боричкаха помежду си. Руфъс Бъкли официално се включи в случая като местен адвокат на Лети Ланг. Джейк подаде обичайното обжалване на основание, че Бъкли няма нужния опит. Бомбите започнаха да се сипят, когато Букър Систрънк осъществи заявеното си намерение и подаде искане за отстраняването на Джейк и замяната му с фирма „Систрънк и Бост“ с местен адвокат Бъкли. На следващия ден Систрънк и Бъкли подадоха още едно искане съдия Атли да си направи отвод от делото с неясния и странен аргумент, че той бил предубеден към собственоръчно написаните завещания. Накрая подадоха и искане процесът да бъде преместен в друг, „по-безпристрастен“ окръг. Иначе казано, по-черен.

Джейк разговаря дълго с един адвокат от Мемфис, с когото го свърза техен общ познат. Въпросният колега от години воюваше със Систрънк и изобщо не му беше почитател, но се възхищаваше на успехите му, макар и неохотно. Стратегията на Систрънк беше да взриви случая, да го превърне в расова война, да нападне всеки свързан с него бял човек, включително съдията, и да се пазари за избора на съдебните заседатели, докато не вкара достатъчно чернокожи сред тях. Беше безочлив, шумен, безстрашен, умен и умееше да се държи заплашително както в съда, така и извън него. Ако се налагаше, можеше да пусне чара си пред съдебните заседатели. В съдебните процеси на Систрънк винаги имаше случайни жертви, а той не даваше и пет пари кой ще пострада. Да се съдиш с него беше толкова неприятно, че евентуалните ответници бързо се споразумяваха.

Тази тактика може и да вършеше работа в заредената с расизъм обстановка във федералния съд в Мемфис, но не и в окръг Форд, не и пред съдия Рубън Атли. Джейк беше чел и препрочитал подадените от Систрънк искания и колкото повече четеше, толкова по-категорично се убеждаваше, че великият адвокат причинява непоправима вреда на Лети Ланг. Показа копия от документите на Лушън и на Хари Рекс и двамата се съгласиха с него. Стратегията беше глупава и със сигурност щеше да доведе до нежелани резултати и да се провали.

След като се занимава със случая само две седмици, Джейк беше готов да се оттегли, ако Систрънк останеше в играта. Подаде искане за отхвърляне на исканията на Систрънк и Бъкли на основание, че те не могат да пледират в съда. Той беше адвокатът на защитниците на завещанието, не те. Разчиташе на съдия Атли да ги постави на място, а иначе той с радост щеше да се прибере у дома.

Ръсел Амбърг беше освободен и изчезна от уравнението. Мястото му зае почитаемият Куинс Лънди, адвокат пред пенсия от Смитфийлд, стар приятел на съдия Атли. Лънди беше избрал спокойната кариера на данъчен консултант и по този начин бе избегнал кошмара на съдебните процеси. В качеството си на заместник-изпълнител, или управител на завещанието, каквато беше официалната му позиция, от него се очакваше да изпълнява задачите си, без да се съобразява особено с оспорването. Работата му беше да събере активите на господин Хъбард, да ги оцени, да ги защити и да ги докладва пред съда. Той транспортира архива от компанията за дървен материал „Беринг“ в кантората на Джейк в Клантън и го разположи в стая на долния етаж, до малката библиотека. Всеки ден предприемаше едночасовото пътуване и пристигаше точно в десет сутринта. За щастие, с Рокси си допаднаха и нямаше никакви драми.

Драми обаче назряваха на друго място в кантората. Лушън беше добил навика да се отбива всеки ден, да си вре носа в делата на Хъбард, да рови в библиотеката, да нахълтва в кабинета на Джейк с мнения и съвети и да тормози Рокси, която не можеше да го понася. Лушън и Куинс имаха общи приятели и не след дълго започнаха да изпиват кани с кафе и да си разказват истории за колоритни съдии, починали преди десетилетия. Джейк седеше горе на затворена врата. Долу се вършеше съвсем малко работа.

Освен това за пръв път от години виждаха Лушън да се мотае в и около съда. Унижението заради изключването му от адвокатската колегия беше отшумяло. Той продължаваше да се чувства като парий, но беше жива легенда, макар и по неподходящите причини, затова хората охотно го поздравяваха. Къде се губиш? Какво правиш напоследък? Често го виждаха да рови из стари нотариални актове в поземления регистър като детектив, който търси следи.

 

 

Беше краят на октомври. Карла и Джейк се събудиха в пет часа във вторник сутринта. Бързо си взеха душ, облякоха се, сбогуваха се с майката на Джейк, която щеше да гледа детето и спеше на канапето, и отпътуваха със сааба. В Оксфорд се отбиха в заведение за бързо хранене и си купиха кафе и кифлички. На един час път западно от Оксфорд възвишенията плавно се разляха в речната делта. Носеха се по шосета през побелели от късния памук ниви. Подобните на грамадни насекоми машини пълзяха през полето и поглъщаха по четири реда едновременно, а бели ремаркета чакаха да поемат набрания памук. Стара табела гласеше „Парчман, 5 мили направо“ и не след дълго пред погледа им изникна затворът.

Джейк не идваше тук за пръв път. През последния му семестър като студент по право преподавателят по наказателнопроцесуален кодекс бе организирал както всяка година посещение на небезизвестния затвор. Джейк и колегите му няколко часа слушаха управата на затвора и зяпаха осъдените на смърт затворници в далечината. Кулминацията беше груповият им разговор с Джери Рей Мейсън, осъден убиец, чийто случай бяха изучавали и който след по-малко от три месеца щеше да извърви последните си крачки до газовата камера. Мейсън упорито твърдеше, че е невинен, въпреки липсата на доказателства за подобно нещо. Откакто беше завършил университета, Джейк два пъти беше ходил на посещение. В момента имаше трима клиенти в „Парчман“ и трима във федерални затвори.

С Карла паркираха близо до административната сграда и влязоха. Ориентирайки се по указателните табели, стигнаха до коридор, пълен с хора, които очевидно биха предпочели да бъдат другаде. Джейк се регистрира и получи документ, озаглавен „Изслушвания за гаранция — регистър“. Неговият човек беше трети в списъка. Денис Йоки — 10:00 ч. С надеждата да избегнат срещата със семейство Йоки, Джейк и Карла се качиха по стълбите до втория етаж и накрая намериха кабинета на Флойд Грийн, колега на Джейк от Юридическия факултет, който сега работеше в системата на щатските затвори. Джейк му се беше обадил предварително и го беше помолил за услуга. Флойд се опитваше да му помогне. Джейк извади писмо от Ник Нортън, адвокат от Клантън, който представяше Марвис Ланг, намиращ се в момента в Лагер 29 при максимално строг охранителен режим. Флойд взе писмото и каза, че ще се опита да уреди среща.

Изслушванията започваха в девет сутринта в голяма гола стая със сгъваеми маси, подредени в квадрат. Зад тях имаше десетки сгъваеми столове, подредени в редици. На масата отпред седяха председателят на комисията за условно освобождаване и четиримата й членове. Пет бели мъже, назначени от губернатора.

Джейк и Карла влязоха заедно с потока посетители и се огледаха за свободни места. Вляво Джейк мярна Джим Йоки, бащата на затворника, но не спря. Водейки Карла, той се придвижи вдясно. Намериха си места и зачакаха. Пръв пред комисията се изправи мъж, който беше излежал трийсет и шест години за убийство, извършено по време на банков обир. Въведоха го и му свалиха белезниците. Той бързо огледа присъстващите, търсейки близките си. Беше бял, на около шейсет години, с дълга сресана коса и приятна външност и както винаги Джейк се учуди как изобщо е възможно някой да оцелее толкова дълго в място като „Парчман“. Надзорник, проучвал поведението му за освобождаване под гаранция, го представи в доклада си като образцов затворник. Комисията зададе няколко въпроса. След това говори дъщерята на убитата банкова касиерка, която започна с думите, че за трети път се явява пред комисията. За трети път се оказваше принудена да преживее този кошмар. Давейки се от прилива на чувства, тя трогателно описа какво е преживяло едно десетгодишно момиченце, когато е научило, че майка му е разстреляна с пушка с рязана цев на работното си място. После нещата се влошиха.

Комисията за освобождаване под гаранция реши, че ще обсъди въпроса, а освобождаването на убиеца не изглеждаше много вероятно. Отведоха го след трийсетминутно изслушване.

След това въведоха чернокож младеж и му свалиха белезниците. Сложиха го да седне пред комисията и го представиха. Беше лежал шест години за кражба на кола и беше образцов затворник, беше завършил гимназия, събираше кредити за колеж и не се забъркваше в неприятности. Надзорникът му препоръча освобождаване под гаранция, пострадалата от престъплението му — също. Имаше писмени клетвени показания от жертвата на престъплението, с която тя приканваше комисията да прояви снизходителност. Тя не беше ранена при извършване на престъплението и през годините беше водила кореспонденция с крадеца на колата.

След прочитането на клетвените й показания Джейк забеляза още хора от семейство Йоки да се редят покрай стената вляво. Смяташе ги за груби и простовати, бедни земеделски работници, склонни към насилие. Беше ги наблюдавал в съдебната зала два пъти, а ето че и сега бяха тук. Презираше ги и се страхуваше от тях.

Денис Йоки влезе със самоуверена усмивка и започна да се озърта за своите хора. Джейк не го беше виждал двайсет и седем месеца и предпочиташе никога повече да не го вижда. Надзорникът му посочи съответните факти: през 1985 г. Денис Йоки се бе признал за виновен по обвинение в заговор за палеж. Йоки и още трима души бяха обвинени в заговор да опожарят дома на Джейк Бриганс в град Клантън. Всъщност тримата други заговорници бяха хвърлили запалителните бомби и лежаха във федерални затвори. Един от тях бе дал показания от страна на правителството и така се стигна до признаване на вината. Надзорникът нямаше препоръки дали Йоки да бъде освободен, което според Флойд Грийн означаваше, че той надали ще бъде пуснат.

Джейк и Карла слушаха и кипяха от гняв. Йоки се бе отървал леко, защото Руфъс Бъкли бе оплескал обвинението. Ако Бъкли не се беше намесил и беше оставил федералните да си свършат работата, Йоки щеше да бъде затворен най-малко за десет години като приятелчетата си. Благодарение на Бъкли двайсет и седем месеца по-късно присъстваха на изслушване за освобождаване под гаранция на един малък гангстер, който се беше опитал да впечатли Клана. Беше осъден на пет години. И още по средата се опитваше да се измъкне.

Докато Джейк и Карла вървяха, хванати за ръка, към катедрата, Ози Уолс и помощник-шериф Пратър шумно влязоха в стаята.

Джейк им кимна, после изцяло насочи вниманието си към комисията по изслушването.

— Знам, че разполагаме само с няколко минути, затова ще побързам. Аз съм Джейк Бриганс, собственик на къщата, която вече не съществува, а това е съпругата ми Карла. И двамата бихме искали да кажем няколко думи против молбата за освобождаване под гаранция.

Той отстъпи встрани и Карла застана на катедрата. Тя разгърна един лист и се опита да се усмихне на членовете на комисията. Измери с гневен поглед Денис Йоки, после се прокашля.

— Казвам се Карла Бриганс. Вероятно някои от вас помнят процеса срещу Карл Лий Хейли в Клантън през юли осемдесет и пета година. Съпругът ми защитаваше Карл Лий. Пламенната му защита ни струваше скъпо. Получавахме анонимни обаждания по телефона, някои от които бяха откровени заплахи. Някой запали кръст в предния ни двор. Имаше дори опити съпругът ми да бъде убит. Заловен беше мъж с бомба, опитал се да взриви къщата ни, докато спим — процесът му все още предстои, а той се преструва на невменяем. По едно време се наложи да напусна Клантън заедно с четиригодишната ни дъщеря и да отседна при родителите си. Съпругът ми носеше оръжие и все още носи, а няколко наши приятели ни охраняваха. Накрая, една нощ по време на процеса, докато той беше в кантората си, тези хора — посочи тя Денис Йоки — подпалиха къщата ни с бензинова бомба. Денис Йоки може и да не е присъствал лично, но беше член на бандата, той е един от престъпниците. Прекалено голям страхливец е, за да се покаже, затова действа винаги под прикритието на мрака. Трудно ми е да повярвам, че сме тук сега, само двайсет и седем месеца по-късно, и наблюдаваме как този престъпник се опитва да излезе от затвора.

Карла спря и вдигна листа. На изслушванията за освобождаване под гаранция рядко се явяваха красиви жени, почти деветдесет процента от участниците бяха мъже. Вниманието на всички беше приковано върху нея. Тя въздъхна и продължи:

— Къщата ни е била построена през деветдесетте години на миналия век от служител в железниците и семейството му. Той починал на първата Коледа в новата къща и тя останала собственост на семейството, докато преди двайсет години не се оказала напълно празна. Смятаха я за историческа постройка, макар че, когато я купихме, имаше дупки по пода и пукнатини по покрива. Цели три години двамата с Джейк влагахме в тази къща всеки заем до последния цент и й посветихме живота си. През деня ходехме на работа, а после до среднощ боядисвахме. Отпуските ни минаваха в лепене на тапети и лакиране на подовете. Джейк извършваше правни услуги в замяна на водопроводни дейности, озеленяване и строителни материали. Баща му пристрои стая за гости на тавана, а моят баща сложи плочи в задния двор. Мога да изреждам часове наред, но нямаме много време. Преди седем години с Джейк заведохме дъщеря ни у дома и я настанихме в детската стая. — Гласът й леко потрепери, но тя преглътна мъчително и вирна брадичка. — За щастие, тя не беше в стаята си, когато унищожиха дома ни. Често съм се питала дали на тези хора изобщо им пука. Надали. Били са решени да ни навредят колкото се може повече. — Настъпи поредната пауза и този път Джейк положи ръка върху рамото на Карла. Тя продължи: — Три години след пожара продължаваме да мислим за всичко, което сме изгубили, включително и кучето ни. Още се опитваме да заменим неща, които нямат заместител, още се мъчим да обясним на дъщеря ни какво и защо се е случило. Много е малка, за да разбере. Често ми се струва, че самите ние не можем да повярваме. И ми е трудно да приема, че днес сме тук, принудени отново да изживеем този кошмар — като всички жертви, допускам, — но сме дошли, за да застанем очи в очи с престъпника, опитал се да съсипе живота ни, и да ви помолим да разпоредите прилагане на наказанието му. Петгодишната присъда за Денис Йоки е твърде лека, твърде поносима. Моля ви, нека да я излежи цялата.

Тя отстъпи надясно и Джейк застана пред катедрата. Погледна към семейството на Йоки и забеляза, че Ози и Пратър са застанали близо до тях, изпращайки посланието „Търсите неприятности, ето ви ги“. Джейк се прокашля и заговори:

— С Карла благодарим на комисията за освобождаване под гаранция за възможността да говорим. Ще бъда кратък. Денис Йоки и жалката му шайка успяха да опожарят дома ни и сериозно да разстроят живота ни, но не успяха да ни наранят, както бяха планирали. Не успяха да постигнат и по-голямата си цел — да осуетят раздаването на справедливост. Аз представлявах Карл Лий Хейли, чернокож, застрелял двама бели, изнасилили и опитали да убият дъщеря му, затова те — Денис Йоки, неговите хора и различни знайни и незнайни членове на Клана — се опитваха многократно да ме сплашат и да навредят на семейството и приятелите ми и дори на моите служители. Претърпяха печален крах. Справедливостта възтържествува по превъзходен начин, когато състав само от бели съдебни заседатели единодушно отсъди в полза на клиента ми. Същите съдебни заседатели признаха за виновен Денис Йоки, отвратителните злодеи като него и техните расистки и насилнически убеждения. Съдебните заседатели се произнесоха ясно, високо и окончателно. Би било срамота комисията по обжалването само да плесне Йоки през ръцете и да го изпрати да си върви у дома. Откровено казано, той има нужда да излежи тук, в „Парчман“, цялото време, което вие можете да му дадете. Благодаря ви.

Йоки го гледаше, самодоволно ухилен, все още тържествуващ заради опожаряването на къщата и изпълнен с желание за нови подвизи. Наглостта му не остана незабелязана от неколцина членове на комисията. Джейк отвърна на погледа му, после придружи Карла обратно до местата им.

— Шериф Уолс? — извика председателят и Ози закрачи към катедрата с проблясваща върху джоба на сакото му значка.

— Благодаря ви, господин председател. Аз съм Ози Уолс, шериф на окръг Форд, и не искам този младеж да се връща у дома и да създава неприятности. Честно казано, би трябвало да е във федералния затвор и да излежава много по-дълга присъда, но сега нямаме време да се занимаваме с този проблем. Още тече разследване на случилото се преди три години, ФБР в Оксфорд също провежда разследване. Не сме приключили, ясно? И би било грешка да го освободим. Според мен той ще продължи по същия начин. Благодаря ви.

Ози се отдалечи и мина възможно най-близо до семейство Йоки. Двамата с Пратър застанаха до стената зад тях и когато повикаха следващия затворник, излязоха заедно с още няколко зрители. Джейк и Карла се срещнаха с шерифите пред залата и им благодариха, че са предприели пътуването до тук. Не бяха очаквали Ози да присъства. Побъбриха няколко минути, преди той и Пратър да проверят как стоят нещата със затворник, когото изпращаха обратно в Клантън.

Флойд Грийн намери Джейк и Карла и им се стори леко притеснен.

— Мисля, че ще се получи — каза той. — Елате с мен и да знаете, че сте ми длъжници.

Излязоха от сградата и влязоха в друга. Пред вратата до кабинета на помощник-надзирателя стояха на пост двама въоръжени пазачи. Мъж, облечен с риза с къс ръкав, заяви дрезгаво:

— Имате десет минути.

И аз се радвам да се запознаем, помисли си Джейк. Единият от пазачите отвори вратата.

— Изчакай ме тук — каза той на Карла.

— Ще остана с нея — обади се Флойд Грийн.

Стаята беше малка, без прозорци и приличаше повече на дрешник, отколкото на кабинет. Привързан с белезници към метален стол, вътре седеше Марвис Ланг, на двайсет и осем години, облечен с традиционните бели затворнически дрехи с избелели сини ленти на крачолите. Изглеждаше доста спокоен — смъкнал се беше надолу на стола и беше преметнал крак връз крак. Имаше рошава къдрава коса и козя брадичка.

— Марвис, аз съм Джейк Бриганс, адвокат от Клантън — представи се Джейк и се настани на стола срещу него.

Марвис се усмихна учтиво и неловко протегна дясната си ръка, привързана за стола също като лявата. Успяха да се ръкуват въпреки белезниците.

— Помниш ли адвоката си Ник Нортън? — попита Джейк.

— Смътно. Доста време мина. Не съм имал повод пак да говоря с него.

— В джоба ми има писмо, подписано от Ник, което ми дава право да говоря с теб. Искаш ли да го видиш?

— Няма нужда. Да поговорим. Какво те интересува?

— Става дума за майка ти, за Лети. Скоро идвала ли е да те посети?

— Беше тук миналата неделя.

— Каза ли ти, че името й е споменато в завещанието на бял мъж на име Сет Хъбард?

Марвис отмести поглед за секунда, после леко кимна.

— Да. Защо питаш?

— Защото в това завещание Сет Хъбард определя мен за адвоката, който да управлява парите и собствеността му. Завещава деветдесет процента от всичко на майка ти, а моята работа е да направя така, че тя да ги получи. Следиш ли мисълта ми?

— Значи ти си добрият?

— Точно така. Всъщност съм най-добрият в битката, която се води в момента, но майка ти явно не смята така. Наела е някакви адвокати от Мемфис, които ще я оберат до шушка и ще оплескат делото.

Марвис се изправи на стола, опита се да вдигне ръце и каза:

— Добре, вече съвсем се обърках. Карай по-бавно и ми обясни.

Джейк още говореше, когато на вратата се почука. Един от пазачите подаде глава и съобщи:

— Времето изтече.

— Приключваме — увери го Джейк и учтиво затвори вратата. Приведе се към Марвис и каза: — Искам да се обадиш на Ник Нортън за негова сметка, той ще приеме обаждането и ще потвърди думите ми. В момента всеки адвокат от окръг Форд ще ти каже същото. Лети допуска ужасна грешка.

— И аз трябва да оправя нещата?

— Можеш да помогнеш. Поговори с нея. На нас — на мен и на нея — ни предстои да водим трудна битка. А тя само влошава допълнително нещата.

— Ще си помисля.

— Помисли си, Марвис. И ми се обади. За моя сметка.

Пазачът отново се показа.