Джоана Линдзи
Любовта е приказка (48)

Четирийсет и седма глава

Колкото и изморена да беше Алана от този толкова емоционален ден, предната вечер остана по-дълго с баща си. Бавеше се, защото се опасяваше, че Кристоф я чака, за да я придружи до покоите й, а тя не искаше той да почувства колко е разочарована заради това, че не знае как да се противопостави на брак с един Бруслан, без да влиза в спор с баща си, за което и дума не можеше да става. Знаеше ли вече Кристоф какво е намислил баща й? Не, разбира се, че не. Иначе щеше да направи някоя забележка. Беше сигурна, че поне щеше да я предупреди и нямаше да изпадне в шок.

Нейната тактика да избегне среща с Кристоф се оказа успешна, защото той не беше пред вратата, когато си тръгна. Вместо него двама от гвардейците на баща й я придружиха. Не беше се наспала предната нощ, понеже я измъчваха най-различни мисли. Папи я предупреди, че нейният баща ще й избере съпруг, но не предвиди, че ще стане толкова скоро. Но колкото и да бе странно, не това я държа будна.

Този път се остави на спомените за нощите с Кристоф. Не си позволяваше да мисли за тях, защото, както каза и на него, никога повече няма да разреши такава интимност. Затова си беше чиста лудост да си спомня нещо толкова прекрасно. Но тази нощ по някаква причина се отдаде на малко безразсъдство.

Баща й спомена, че сутринта ще направи обиколка на двореца. Когато се почука на вратата, тя беше готова за обиколката и направи знак на камериерката, че сама ще отвори. Засмени и съвсем млади, две момичета бяха донесли подноси с храна и явно нямаха намерение да си отиват. Сигурно трябваше да свикне с тези порядки, защото камериерките изглежда си мислеха, че са длъжни да стоят постоянно до нея. Беше се опитала да ги отпрати, но по вида им се досети, че приемат това като наказание.

Пред вратата стоеше гвардеец, не баща й. Двамата, които я бяха придружили снощи, също стояха мирно. Имаше и четирима нови! Не знаеше, че ще пазят пред вратата й цяла нощ. Но един от новодошлите само й предаде писмо. Отвори го, взря се в листа, изписан на ливанински, и попита за какво се отнася.

Точно в този момент се зададе Кристоф, изрева някаква заповед на гвардееца и той се отдръпна. Кристоф навярно идваше отвън, защото носеше дебелия шинел и кожената шапка.

— Проблем ли има? — попита я той.

— Това писмо ми беше предадено без обяснение.

Тя му подаде писмото.

— От краля е. Съжалява, че не може да те придружи тази сутрин, и предлага да направите обиколката утре сутрин. Бях информиран и идвам да ви съобщя. Но гвардеецът не знае за какво се отнася. Не бива да говорите с моите войници, на баща ви няма да му се понрави.

Изрече последното с толкова сърдит тон, че тя попита:

— Защо?

— Защото сте принцеса и войниците не заслужават вашето внимание. — Но после въздъхна. — Мисля, че дворът ще трябва да се нагоди, след като има принцеса между нас.

Стори й се, че по-скоро той трябва да се нагоди, но не се сдържа и му напомни:

— Ти си войник. И ти ли не заслужаваш моето внимание?

По изражението му си пролича, че се подразни, но каза само:

— Вземете си пелерината, излизаме.

Една от камериерките беше чула и вече носеше пелерината. Друга дотича с шапката на Алана. Приготвиха я за студа навън и с Кристоф тръгнаха по коридора. Тя му даде малко време да й съобщи къде я води, но скоро осъзна, че той няма такова намерение. Нима си въобразяваше, че ще продължава да се държи с нея като със затворничка?

— Къде… — започна тя, но не довърши. Той крачеше прекалено бързо, държеше се прекалено резервирано и на нея й се стори, че и да вика, няма да я чуе.

Пред парадния вход на двореца видя, че го чакат с коня му. Той се метна и протегна ръка да й помогне и тя да се качи.

Но тя скръсти ръце пред гърдите си и стисна упорито устни.

— Ще ми кажеш къде отиваме, иначе няма да дойда. Не можеш повече да се държиш с мен своеволно, по ранг те превъзхождам!

Той избухна в смях и много бързо, преди да успее да отстъпи, я подхвана и я настани пред себе си.

— В случая рангът няма нищо общо. Аз съм ваш официален телохранител, което означава, принцесо, че ще правите, каквото ви наредя.

Тонът му не прозвуча злорадо, но тя не се съмняваше, че се наслаждава на ситуацията.

— Ами ако протестирам?

— Винаги можете да се оплачете на краля.

— Защо да не се оплача на теб, вместо на него? Имам чувството, че ще се оплаквам до небесата.

Той се наведе напред, толкова близо, че усети топлия му дъх върху лицето си. Помисли си за миг, че ще я целуне насред двора. Но той не каза нищо повече и тя разбра, че не говори, защото беше забелязал Хенри да бърза към тях. Опита се да слезе от коня, но Кристоф я държеше здраво.

Хенри спря до коня, погледна нагоре към Кристоф и помоли настоятелно:

— Даваш ли само думица да й река, милостиви господарю?

— Сега си добре дошъл в двореца — каза Кристоф на момчето. — Позволено ти е да идваш при нея по всяко време. Ако онова, което имаш да й казваш, не може да чака, говори.

В първия миг той сякаш се обърка, но след това изненада и двамата, като стъпи върху ботуша на Кристоф, пъхнат в стремето, и се повдигна още по-нагоре, използвайки полата на Алана. Като се пазеше по-далеч от капитана, й пошушна:

— Пази се от кралицата.

След това скочи на земята и избяга.

Алана сви вежди, загледана след Хенри. Кристоф очакваше обяснение от нея.

— Кажи ми.

— Няма смисъл, затова по-добре да не ти казвам.

— Алана, ще те защитавам с живота си. Но за да си върша работата, не бива да имаш повече тайни от мен. Повтори какво ти каза момчето.

Тя повтори съобщението и прибави:

— Папи сигурно е на погрешна следа… или има нещо около Никол, което не знам.

— Кралица Никол е извън подозрение. Тя обожава Фредерик и не е достатъчно възрастна, за да е участвала в някогашното съзаклятие.

Тя долови гнева в гласа му и дори се съгласи.

— Бих казала същото, но…

— В тази страна има повече от една кралица, Алана.

Едва не се разсмя. Той имаше предвид онази мила стара дама, с която се запозна снощи. Това бе още по-абсурдно, макар че по-скоро би повярвала на такава конспирация, отколкото, че любящата съпруга на баща й може да се окаже твърде притворна.

Кристоф потегли бавно към портата. Замислена за това неясно съобщение и дали не бе пропуснала нещо, почти не забелязваше войниците на двора. Един по един, щом я зърнеха, се отпускаха на коляно, слагаха юмрук на сърцето си и й се покланяха. Тя се просълзи.

— Не им отне дълго да те заобичат — каза Кристоф с мек тон. После Алана чу как добави: — Също като мен.

Но го изрече толкова тихо, че тя не бе сигурна.