Джоана Линдзи
Любовта е приказка (45)

Четирийсет и четвърта глава

— Днес няма да получим самопризнания, Ваше височество — изрече Кристоф, приближавайки се пъргаво, за да докладва.

Той знаеше, че може да почака с лошата новина поне докато баща и дъщеря излязат от залата, където разговаряха и се сближаваха. Нямаше представа, че ще му бъде толкова трудно да изгуби власт над тази жена, след като тъкмо бе започнал да се надява на дълготрайна любовна връзка с нея.

Вчера, когато майка му изглеждаше така обнадеждена, че е открил девойка, която си е позволил да доведе и да им я представи, и която не е любовница, му мина мисълта как би могъл да задържи Алана. Мисъл, която не го бе спохождала по отношение на нито една друга жена — помисли си за женитба. Семейството му щеше да остане възхитено от идеята, а той самият установи смаяно, че не чувства у себе си никаква душевна съпротива. Но тогава тя не беше принцеса. А сега беше.

Все пак прояви търпение, преди да докладва. Беше уведомен преди два часа какво се бе случило. Чака толкова дълго, за да си говорят спокойно.

Не можеше да откъсне очи от Алана сега. Даже когато тя сведе поглед, щом забеляза, че той я гледа втренчено. Дори като говореше на Фредерик, се взираше в нея.

— Някакъв мъж, спотаен край планинския път, задигнал шейната, с която са водели Хелга Енгел в двореца. Изненадал войника, блъснал го от шейната и заминал заедно с жената. Може би е отивал към хижата, за да се срещне с Хелга Енгел, и като я е видял в шейната, е решил да нападне. Според описанието на моя войник мъжът е нисък и слаб, лицето му било скрито с качулка.

Алана трепна при това кратко описание на крадеца. Кристоф вече се бе досетил, че е Растибон. Кой друг би попречил на Хелга Енгел да стигне до двореца? Алана се издаде, че си помисли същото, и потвърди опасенията му.

Но Фредерик попита:

— Претърсвате ли града?

— Да, но той го е предвидил. Съмнявам се, че ще я доведе тук. — После се обърна към Алана: — Защо твоят Папи иска да спаси Хелга Енгел?

— Защо предполагаш, че мотивът му е този? Не би постъпил така, ако не се надява да открие нещо. Но не разбирам причината, освен ако по някакъв начин е узнал, че отивам при нея. Нямаше начин да се срещне с мен, така че може би се е надявал тя да му каже какъв е поводът на моето посещение. Сигурно ни е проследил извън града, защото как иначе е разбрал къде отиваме.

— Не ни е проследил, но, да, знаел е къде отиваме.

Тя сви вежди.

— Как е научил?

— Твоят малък приятел е идвал при теб тази сутрин, преди да се върнем. Надявах се да дойде, затова наредих на стражата при портите да му съобщи къде те водя, преди да го изведат от крепостта.

Тя се възмути.

— Надявал си се Хенри да се опита да се срещне с мен отново, така ли? Планирал си го!

Кристоф сви рамене.

— Струваше си, ако това щеше да принуди твоя настойник да се появи.

— Кой е Хенри? — попита Фредерик.

— Английски сирак, когото Папи и аз обичаме много.

— Не бива да ги убивате, Кристоф — каза Фредерик. — Тя е много привързана към тях, особено към човека, който я е отгледал. Не искам да страда за него.

— Да, но на мен все пак ми трябват признания. Той знае факти, които ние не знаем.

— Не знае! — възкликна Алана. — Казах ти защо е тук — да открие същите отговори, които търсиш и ти. Защо не работиш с него?

— Невъзможно е, докато се надпреварва с мен.

Тя като че ли се изненада:

— Да не би да намекваш, че сега ще работиш с него?

— А ти да не би да намекваш, че ще помогнеш да се съберем за доброто на баща ти?

— Не и ако възнамеряваш да се отнесеш с него, както се отнесе с мен, и да го хвърлиш в затвора!

Изохка, като произнесе последната дума, дори сложи ръка на устата си и погледна баща си с разширени от уплаха очи. Кристоф се приготви да понесе гнева на Фредерик. Беше хвърлил в затвора принцесата на Ливания. Трябваше да му признае, но се бе надявал да разреши първо други спорни въпроси, преди да бъде освободен от длъжност. Алана го бе предупредила, че ще го накара да си плати. Вероятно беше забравила, защото изглеждаше изненадана, че е направила неволно точно това.

Фредерик, който наблюдаваше с интерес как спорят, погледна Кристоф, но по погледа му не личеше какво мисли.

— Буквално ли изпълни задълженията си? — попита кралят.

— Да.

Фредерик се обърна към дъщеря си и колкото и да бе чудно, в тона му се промъкна тревога:

— Пострада ли?

— Не, не пострадах, само се обезсърчих. Много. Почувствах се оскърбена от неловкото положение. И се плашех малко, когато даваше воля на варварските си склонности — завърши тя, изпълнена с възмущение.

Фредерик се обърна отново към Кристоф:

— Малко ли?

Лицето му се изопна, но отговори:

— Не беше държана в страх дълго. Имаше твърде много кураж, за да й се въздейства със страх. Логична е. Буйна. Упорита до крайност, за да ме убеди коя… в действителност е.

Фредерик обгърна с длани страните на Алана. При характеристиката, която Кристоф й направи, в изражението му за един кратък момент пролича гордост, но после стана пак сериозен.

— Нали разбираш, че вярвахме на една лъжа дълги години — каза й кралят. — Ти можеше да изживееш живота си далеч оттук, никога да не разбереш коя си, а пък аз никога да не узная, че си жива. Растибон те върна при мен. Не е бил длъжен. Колкото и да го мразя, ще събера великодушие и ще му благодаря, че толкова години те е пазил. Той няма да пострада, давам ти думата си. Но не мога да кажа същото за Хелга Енгел. Нейната лъжа повлия на много решения, които щяха да бъдат различни, ако знаех истината. Беше лесно да ме убедят, да не предприемам действия срещу заподозрените, при положение че не бяха успели, и когато тези действия по онова време можеха да предизвикат още една гражданска война. Трябва да разбереш, че Кристоф си е вършел работата, а той умее да я върши отлично. Не искам да се настройваш срещу него заради действията му, след като по мое нареждане е използвал всички начини, за да се добере до истината, която ти криеше според нас.

Фредерик се обърна към подчинения си и заповяда:

— Ще пазиш Алана… като дворцов гвардеец… до следващо нареждане.