Джоана Линдзи
Любовта е приказка (28)

Двайсет и седма глава

„Какъв невероятен ден беше вчерашният“ — мислеше си Алана. Наистина ли всичко се случи само за един ден, дори… При тази мисъл потрепери.

Нямаше представа колко е часът. Спалнята на Кристоф нямаше прозорци, за да се види ден ли е или нощ, само една лампа гореше на полицата над камината. Но се чувстваше по-спокойна, отпочинала, и се събуди напълно, щом осъзна, че главата й не е на възглавница, нито пък одеялото й топлеше гърба. Той се бе прилепил до нея! Камината беше угаснала по някое време, но и не бе необходима. Той беше като фурна.

— Как се чувстваш тази сутрин?

Как разбра, че е будна и ще го чуе? Тя не помръдваше, дишаше леко и не искаше да го разбужда, преди да сложи в ред мислите си.

— Снощи направих всичко по силите си да те успокоя, след като онзи кошмар те събуди — продължи той замислено. — Радвам се, че го пожела. Нуждата да бъдеш близо до друго човешко същество е естествена след мъчителни преживявания.

Тя се понечи да стане, но той я прегърна още по-здраво и гласът му стана по-сериозен:

— Не беше сън, Алана.

— Знам, че не беше. Само се пошегувах снощи. Но не биваше да се случва.

— Все пак не може да се заличи. Удоволствие като това ще се помни завинаги, както хубавите спомени.

Тя изпъшка.

— Моля те, може ли да не го обсъждаме?

В същата секунда Кристоф я обърна по гръб. Подпря се на лакът и се загледа в нея. Само за да види как пламтят страните й ли? Не, усмихваше й се, една зашеметяваща усмивка, която спря дъха й в очакване, докато той се навеждаше бавно към нея за целувка.

Но той само докосна върха на носа й, захили се и каза:

— Добро утро, или може би е вече следобед.

Тя издиша. Би трябвало да се разбеснее, при това главно заради снощи. Той се държа като варварин и се забавлява с онова, което му бе поднесено. Но тайничко в себе си знаеше, че не е така. Той се държа с нея много нежно. Потрепна, като си спомни, почувства се неловко, съзнавайки колко започва да го харесва.

— Наистина ли е следобед?

Той сви рамене.

— Сигурно. Аз хапнах преди известно време. Вече си мислех, че никога няма да се събудиш, но предполагам, че имаше нужда от повече сън.

Това беше омаловажаване. Но… един момент, той вече е ставал. И после е легнал пак до нея, докато тя е спяла? Надяваше се, че това не означава да продължат оттам, където свършиха снощи. Тя се надигна, но той я задържа отново, прегръщайки я през талията.

Но този път каза:

— Наистина ли искаш да те пусна да станеш, както си гола? Предполагам, че ще вземеш чаршафа, но в такъв случай аз ще остана гол. Кое от двете предпочиташ?

Тя изпъшка.

— Бих предпочела да се скрия под тези завивки, а ти да излезеш от стаята. Може ли да се уреди?

Той се разсмя.

— Не.

— Защото аз съм твоето служебно задължение ли?

— Изключително радостен съм да кажа — да.

О, боже, нима беше в леглото на този мъж, покоряващ с чара си? Неговата момчешка усмивка замъгляваше разума й. И ръката, с която я задържаше, не стоеше мирно. Докосваше леко голото й рамо. Толкова леко, че тя можеше и да не забележи. Толкова леко, че той можеше и да не го съзнава. Не биваше да разчита на това.

С отчаяно желание да му отвлече вниманието попита:

— Наистина ли един от твоите хора се опита да ме убие снощи?

Той кимна.

— Беше крадецът, който те е ограбил, Алана.

Тя пое дъх. От начина, по който го каза, беше ясно, че според него е разрешил въпроса.

— Само това ли? Смяташ ли, че от крадец ще стане убиец, за да прикрие кражбата? Нека да позная, тук бесите крадците, а убийците само прибирате в затвора.

След саркастичната и обидна забележка не се изненада, че той стана от леглото. И беше гол!

Закри очите си с длани, преди да продължи:

— А той изобщо знаеше ли, че аз го обвиних? Ти ли му каза, че съм в твоя затвор?

— Разбира се, че не, но е могъл лесно да си извади заключение. Видели са те, като те отвеждаха в моята квартира. Може да е предположил, че ще бъдеш задържана, докато се изясни случаят.

Наскърби се, че той все така пренебрегва най-важната заплаха срещу нея, и добави:

— В това ли наистина вярваш?

Той седна ненадейно до нея и дръпна ръцете й от очите. Тя не отвори очи и попита:

— Обу ли си панталон?

— Да — отговори спокойно. — Сега ме слушай внимателно. Склонен съм да вярвам, че може би работата е по-сложна, но досега човекът твърди, че само се е опитвал да те сплаши, за да оттеглиш обвиненията си.

— И ти му повярва?

— Не. Но помисли, крадец се опитва да прикрие своето престъпление, като се отърве от онзи, който го обвинява, или както предположи ти, някой е заповядал на този мъж да те убие, след като никой, освен краля и аз не знае защо си тук. Кое според теб е най-вероятно?

— Значи си казал на краля?

— Разбира се.

Тя се натъжи. Баща й нямаше ли да си направи труда да дойде и да я погледне?

Преди Кристоф да почувства колко е разочарована, Алана попита:

— Сигурен ли си, че кралят не е казал на никого? На някого от семейството? На близки приятели или на съветниците? Беше ли сам, когато говори с него?

Погали страната й с опакото на дланта си.

— Защо не отваряш очи?

Защото не бе облякъл и риза! Можеше ли да го гледа само в очите? Постара се. О, и таз добра, той се усмихваше! Мъжът четеше мислите й!

— В отговор на въпроса ти — не, не и да, говорих насаме с него.

— И той отхвърли ли моето твърдение с лека ръка, точно както и ти? Защо?!

— Вече ти обясних…

— Заради моите оръжия ли? — изрече ядно тя. — Това потвърждава моето твърдение, не твоето.

— Ти не си убийца.

— Благодаря ти много, но започвам да се съмнявам.

Той се разсмя.

— Искаш да ме ядосаш с твоя сарказъм, но днес няма да успееш. Не те ли предупредих колко съм мил след…

— Да не си посмял да кажеш още една дума!

Кристоф се престори, че ще щипне носа й, но тя го скри и тогава той се засмя и стана.

— Ще се съглася… засега, ако и ти се съгласиш да не обсъждаме крадеца, преди да приключа с разпита.

Той не се поинтересува от отговора й. Взе от гардероба дрехи, за да се дооблече. Тя би следвало да извърне поглед, но той беше с гръб към нея и тя не можеше да устои да не го гледа. Тези униформени панталони бяха твърде впити. На слабата светлина изглеждаха едва ли не като втора кожа, подчертавайки колко стегнати и идеално оформени са задните му части. Плъзна бавно поглед към талията и широките рамене, които изведнъж изчезнаха под ленената риза. Тя въздъхна.

Той едва ли я бе чул, но най-после хвърли поглед към нея, за да получи отговор за сключване на споразумение да не прави повече намеци за тяхната любовна нощ.

— Съгласна съм.

— Много добре. — Той взе ботушите си и ги донесе до леглото, за да седне и да ги обуе. Веднага се върна на темата, като прибави: — Макар и да предпочитам да останеш гола в леглото ми, ще ти кажа, че пътническите ти сандъци са в другата стая. Може да ги внесат тук веднага.

— Как…

— Вчера, докато бяхме на празника, изпратих хора да проверят странноприемниците в града. Предположих, че в някоя от тях ще намерят твоя багаж.

Тя присви очи.

— Търсил си моите куфари, за да ги преровиш ли?

— Разбира се! Очаквах да открия още две или три оръжия.

Шегата му я накара да замълчи, а той беше готов да избухне в смях. Да го дразни? Него?

Той даже прибави:

— Знам, много мило от моя страна да си помисля, че може би ще се радваш да смениш дрехите си… особено след като аз се радвам, че носиш моите.

— Оръжия не си намерил — избъбри тя.

— Не… не намерих и твоя настойник Папи.

Тя вдигна вежда.

— Наистина ли си въобразяваше, че ще го откриеш?

— Надявах се.

— Казах ти, той не знае кой го е наел да ме убие засега. Защо не го оставиш на мира да прави, какво то знае най-добре — да ме пази.

— Защото той знае факти, които ти не знаеш.

Какво означаваше това? Но Кристоф вече излизаше и тя изпадна в паника, че отново ще я остави сама и беззащитна.

— Един момент. Трябва ми друго оръ…

Дори не успя да завърши изречението, така бързо се извърна той. Но не изглеждаше ядосан, когато каза:

— Аз съм твоето оръжие. Повече няма да те изпускам от очи. — И се подсмихна, поглеждайки леглото. — Моите служебни задължения досега никога не са били толкова приятни.