Джоана Линдзи
Любовта е приказка (21)

Двайсета глава

Понеже нямаше прозорци във високите стени и двете врати бяха заключени, едва като влезе през задния вход, Леонард разбра, че складът е изоставен. Поне приличната на пещера сграда не беше съвсем празна. Кафези, малки и големи, се търкаляха навсякъде, все пак само в задната част на помещението. До един бяха празни и дори изпочупени. Подът беше отрупан с боклуци, поради което прекосяването на пространството ставаше бавно.

Беше открил своята мишена, човекът, който го нае да премахне наследницата на короната преди осемнайсет години. Никога нямаше да забрави лицето на мъжа. А сега знаеше и името му. Алдо. Отне му цял ден и няколко часа през нощта, за да го намери. Всъщност мислеше, че ще му трябва много повече време. Късмет ли? Не вярваше в късмета. Алдо просто беше човек с установени навици, който посещаваше една и съща кръчма в столицата, където можеше да чуе, така да се каже, новините, които го интересуваха.

Старата кръчма, която Леонард използваше, за да си намира работа, беше изгоряла до основи и на мястото й имаше магазин за сукно. Обиколи града, огледа всички кръчми, като във всяка една прекарваше достатъчно време, за да установи дали точно тази търси. Последната, в която влезе, беше най-нова, на главната улица, и много по-елегантна от останалите. Добро прикритие за онова, което се купуваше тук — смърт. Даже Леонард щеше да подмине мястото, ако не бе зърнал на една от масите свой някогашен конкурент.

Барманът беше нов, както и заведението, но по всяка вероятност вършеше същата работа покрай задълженията си, като свързваше хора, които плащаха за необичайни услуги, и онези, които ги доставяха. Реши да провери и поръчвайки си питие, каза:

— Търся работа.

— Каква?

Леонард не отговори. Някога само това бе достатъчно, за да получи няколко поръчки. Но този посредник не познаваше гласа му или начина му да крие лицето си с гъста, фалшива брада и с качулката на пелерината. И като се имаха предвид по-преуспяващите клиенти, които посещаваха тази гостилница, Леонард знаеше, че барманът трябва да бъде предпазлив.

— Работа тук няма, освен ако не искаш да сервираш напитките — подхили се барманът.

— Така ли?

След малко добави:

— Седни някъде. Може би някой ще ти направи компания.

Леонард не разбираше от намеци. Човекът беше твърде предпазлив. Или посредникът вече не работеше. Или може би не беше попаднал, където трябва.

Отнесе питието си на най-близката до бара маса, като предполагаше, че ще му се наложи да прекара остатъка от вечерта, надявайки се да попадне и на друг, освен на стар съперник, за да се убеди, че не си губи времето. Малко по-късно се сдоби с повече, отколкото се надяваше, когато неговата мишена влезе и отиде право на бара.

Барманът го познаваше, дори се обърна към него по име:

— Алдо, какво да направя за теб днес?

— Дай ми само питие. Има ли нещо?

— Може би.

— Добре тогава. Сега нямам време, но ще се върна, преди да затвориш.

За Леонард това беше знак да напусне незабавно гостилницата. Едва имаше време да се скрие в тъмния вход на съседния магазин, преди Алдо да излезе и да забърза по улицата, след което сви по тясна, странична алея. Леонард го последва. Търсеше уединено място, за да спре Алдо, но изглежда не биваше да прибързва. Старият склад, в който мъжът влезе, му се стори подходящ за целта, като че ли беше пуст, но Леонард беше достатъчно предпазлив, за да спре веднага човека. Бързината, с която Алдо дойде, подсказваше, че скоро ще се появи и друг, за да се срещне с него. Преди Алдо да запали фенер в предната част на склада, Леонард не го виждаше. Старата сграда беше много тъмна и долавяше къде е само по шума от стъпките. Сигурно бе поставил фенера на пода, защото не видя Алдо да го носи. Това заприличваше все повече на място за тайни срещи, което този мъж използваше редовно. Най-вече нямаше да се наложи може би да застава лице в лице с него, ако тази вечер се добереше до полезни сведения.

Имаше време да се скрие между два кафеза точно пред откритото пространство, където чакаше Алдо. Скривалището беше идеално — далеч от светлината, в най-тъмните сенки, но достатъчно близо, за да чува и да вижда всичко.

Първият мъж беше облечен с тежка пелерина и поради студа за съжаление не я свали, като се приближи до Алдо. С нахлупена качулка, както Леонард обикновено ходеше, и с гръб към кафезите, лицето му не се виждаше. Но гласът му беше достатъчно характерен, леко дрезгав и едва доловимо самоуверен, за да го разпознае, ако го чуе отново.

— Защо дойде? — попита Алдо. — Твоята работа не е свързана с наблюдението на двореца. Изненадан съм, че можеш да се измъкнеш като тази дама…

— Имам сведения, които трябва да докладвам утре — прекъсна го първият мъж. — Ще ти спестя пътуване до укреплението, ако получа и съобщението на Райнер. Той закъснява ли?

— Не, ти подрани. Тогава вземи и това. — Алдо се разкикоти, като подаваше на новодошлия малка кесийка. — Билките, които господарят поръча.

— Бяха поръчани преди три седмици. Действат само в първия стадий. Може да е твърде късно да се използват сега.

— Не е моя вината, че търговецът от Изтока идва в столицата на няколко месеца веднъж — оплака се Алдо.

— Ти никога не си виновен, нали, Алдо?

— Да не би да намекваш нещо, а?

Вниманието им беше привлечено от друг мъж, който влезе през главния вход. Войник! Леонард остана смаян, като видя, че мъжът беше с униформа на дворцов гвардеец.

— Какво правиш тук? — попита Алдо. — Ред е на Райнер да докладва. Защо си дошъл вместо него?

— Райнер подозира, че го следят, затова не искаше да рискува. Днес направо капитанът го разпитва дали е взел някакви бижута от каретата, която му заповяда да претърси миналата седмица. Явно затворничката на капитана е обвинила Райнер в кражба.

— А откраднал ли ги е?

— Да, но не може да се докаже. На затворник ли ще повярва или на кралски страж? — изсумтя войникът.

Мъжът с качулката с характерния дрезгав глас сякаш се разтревожи от тази новина.

— Некадърници, които не могат да си вършат работата, за която им плащат! Кражбата ще привлече внимание към вас. Вие всичките идиоти ли сте?

— Ей, внимавай какво говориш — изръмжа войникът. — Не аз съм уличен в кражба. Но ще искаш да чуеш какво има да казва Райнер по този повод.

— Съмнявам се. Следят го и вече е безполезен за нас.

Войникът, ядосан от презрителното отношение на другия мъж, изтърси:

— Бижутата били донесени в страната от слугите и между дрънкулките имало бебешка гривна с надпис: „Принцеса Алана“. Или не искаш да знаеш повече?

— Фалшификат — присмя се Алдо. — Растибон не я е запазил, след като е убил принцесата преди осемнайсет години, заровил я е заедно с нея. Беше най-добрият наемен убиец по негово време, затова го избрах. Не допускаше грешки и не пазеше сувенири от своята работа. Има някакъв нов заговор, за който не знаем.

Мъжът е качулката не обърна внимание на Алдо и каза на войника:

— Ако ти е мил животът, изплюй камъчето.

Войникът отстъпи веднага и отговори примирено:

— Райнер отрече, че е откраднал, разбира се, и скри хубавичко бижутата. Рече, че капитанът не изглеждал никак заинтересуван от бижутата, което го накарало да заподозре, че не вярва на затворничката. Но Райнер не я е виждал. Аз я видях. Тя е много хубава млада жена.

— Това какво общо има с цялата работа? — попита Алдо нетърпеливо. — Капитанът може само да я котка, че да я размекне… нали разбираш какво имам предвид?

— Твоят намек ме навежда на един въпрос. Откъде знаеш, че е затворничка? — попита мъжът с качулката и дрезгавия глас.

— Беше задържана през целия ден в неговата квартира, която е свързана със затворническия блок. А Бекер не е човек, който ще се занимава с празни работи, когато е на служба.

— С други думи, нямаш точни сведения защо я е задържал в своята квартира през целия ден, така ли? Очакваш от мен да докладвам за някакви предположения, след като господарят изисква факти?

Алдо сновеше възбудено напред-назад, след което се извърна и попита:

— Разкажи ми повече за жената. На каква възраст е?

— Млада е.

— На осемнайсет ли?

— Да, някъде там.

— Негодник! — възкликна гневно Алдо. — Той не е убил принцесата! Чакал е да навърши пълнолетие и я е довел. Върви да съобщиш на господаря — заповяда на мъжа с качулката. — Ще видим какво ще пожелае да направим по въпроса.

— Държиш се по-дръзко от всеки друг — възмути се мъжът с качулката. — Той не е господарят, глупако. Той е само още един лакей като теб.

— Как смееш! — разяри се Алдо. — Отговаряш пред мен!

— Вече не.

Леонард скръцна със зъби, докато наблюдаваше как неговата мишена се строполява на пода. Във внезапно настъпилата тишина двамата мъже се загледаха в безжизненото тяло, проснато в краката им.

Войникът попита най-накрая:

— Защо го уби?

— Защото ми бе наредено. Остаря. Оглупя. Допусна повече грешки, отколкото можеха да се понесат. Като се мислеше за велик, Алдо си създаде неприятели. Стана опасен.

— Но това, дето го каза Алдо току-що, че… онази стара работа може би не е свършена, нали не възнамеряваш да го пренебрегнеш?

— Налудничави фантазии, глупави, ако онзи някогашен убиец е бил толкова добър, колкото го хвалеше Алдо.

— Наистина ли мислиш така?

— Не омаловажавам, която и да е възможност, само защото една ми струва по-очебийна от друга, нещо, с което ти и Райнер трябва да започнете да се съобразявате, ако не искате да свършите като Алдо. Възможно е въпросната млада жена да е дошла в двореца просто да се оплаче, че бижутата й са откраднати, и както предположи Алдо, капитанът да я ухажва, докато не е на служба. Има вероятност Райнер да греши за надписа на гривната. Че той знае ли да чете?

— Никога не съм го питал. Но докато преценявате всички възможности, младата жена може да стане следващата кралица.

Мъжът с качулката се изсмя безрадостно.

— Бързо учиш. Въпреки всичко може би няма да си от пасмината на Алдо.

— Ами той? — побутна крака на Алдо войникът. — Ще го заровим ли?

— Защо да си даваме този труд? Никога не съм харесвал старата сграда като място за срещи. Много е голяма и има много ниши, където да се скрие човек. Връщай се в двореца. Утре ще ти бъде съобщено новото място за срещи… и какво ще нареди нашият работодател.

Леонард не помръдна, докато не чу да се хлопва предната врата, след това се втурна навън през задния вход и заобиколи склада точно когато двамата мъже тръгнаха в различни посоки след края на уличката. Трябваше да проследи мъжа с качулката. Утре възнамеряваше на всяка цена да изпрати съобщение на Алана, за да я предупреди да се пази, и че приятели на хората, които са поръчали убийството й, сега може би ще си помислят, че е жива… заради онази гривна.

Искаше му се да не беше споменавала за гривната, но сигурно й се е наложило, за да убеди капитана на стражата. Ако му е поверила тайната си, той защо да не й повярва? Мисълта, че я е хвърлил в затвора, беше абсурдна и все пак Леонард не пренебрегна напълно тази възможност, макар че със сигурност щеше да научи всичко. Но много по-вероятно беше капитанът да я е разпитвал внимателно и подробно, както беше редно. Предпочиташе да си мисли, че капитанът е повярвал на Алана и я пази, без да я изпуска от поглед.