Джоана Линдзи
Любовта е приказка (9)

Осма глава

Преодоляха сблъсъка с военните, но снегът продължаваше да вали. Щом и последният войник се изгуби в този бял, вихрещ се воал, Алана дръпна встрани Папи и го попита:

— Защо се обърна към този простак е „милостиви господарю“?

— Няма друга причина, освен да придам автентичност на ролята на слуга, която играех.

— Той блъфираше ли, или семейства Науман съществуват наистина и има вероятност да ги познава?

— Те са земевладелци — отговори Папи. — На това богато семейство едно време бяхме арендатори и тяхното име беше първото на аристократична фамилия, което ми дойде наум.

— Ах! — само промълви тя, но всъщност й се искаше да попита: „Военните в тази страна такива простаци ли са?“

— Ливания е твърде малка държава, за да издържа професионална армия, но дворцовата стража е многобройна, пък и не се съмнявам, че имат и други начини за набиране на войска, за да се справят с бунтовниците.

— Тези от дворцовата стража ли бяха? — ахна тя. — Още по-зле! Като че ли бяха от миналия век, даже и от по-миналия. Колко по-точно е изостанала нашата страна?

— В столицата не се издаваше нито един вестник, когато я напуснах — призна той.

Този факт беше много красноречив. Прекалено красноречив. И нейният баща ли беше такъв грубиян?

Но Папи добави:

— Където има военни, там има и грубост, Алана, навсякъде по света. Но повечето от тези войници вероятно са набрани направо от простолюдието. Те са обикновени хора, които не приемат лесно промените. За повечето от тях образованието е загуба на скъпоценно време, помисли все пак. И в Англия образованието не е задължително, и там бедните гледат на него по същия начин. Но тук някои аристократични семейства са много изтънчени.

— Това не се ли отнася за всички?

Отговори й с рязко поклащане на главата. Но й даде тема за размисъл. Тя сравни тези войници с англичаните, възпитани като нея в привилегирования свят на лондонския елит, където се ценяха финесът и изисканите маниери. Трябваше да престане да робува на презрението към своята родна страна, което Папи бе възпитал у нея. Той й призна, че е било умишлено, за да не споменава пред никого откъде са.

Снегът престана да вали така внезапно, както беше започнал, и пред тях се разкри красива гледка. Зелени, незаснежени долини, с разпръснати чифлици и селца. А в далечината Алана за пръв път зърна столицата, която носеше същото име като това малко планинско кралство.

Папи го потвърди, когато я прегърна през раменете и каза с щастлива усмивка:

— Там е столицата на твоето кралство, принцесо. Ти си у дома.

„Неговият дом“ — помисли си Алана. Самата тя не го чувстваше като свой и беше сигурна, че никога няма да го почувства.

Пристигнаха в града точно преди да мръкне, твърде късен час, за да отидат направо в двореца. На Алана й олекна, дори заради тази кратка отсрочка. Сега, когато срещата с баща й предстоеше съвсем наскоро, отново я обзе мрачно предчувствие.

Наеха стаи в една странноприемница в покрайнините на града. Без да споменава подробности, Папи обясни на Хенри, че в града той трябва да се раздели с Папи. Хенри като че ли схвана необходимостта да пази тайна и че може би ще го следят, когато носи писма на Алана, щом тя се установи в двореца. Папи дори го заведе в града, за да намерят някое оживено място, където ще се срещат тайно, все едно не се познават. Хенри беше очарован от авантюрата.

Пътническите сандъци на Алана бяха пренесени в странноприемницата и щяха да останат там, докато бъде определено къде ще живее в двореца. Понеже Папи държеше тя да изглежда превъзходно на сутринта, я накара да си легне рано. Сън ли? При нейната възбуда! Все пак някак си заспа.

Но утрото настъпи прекалено бързо. Ръцете й трепереха, докато се обличаше с топла, светлосиня кадифена рокля. Вместо дебела връхна дреха избра синя пелерина, поръбена с пухкава бяла кожа и съчетана с шапката. Поне ще може да смъкне от раменете пелерината, ако й стане топло, като отиде в двореца. Дори успя да събере дългата си черна коса в някакво подобие на прическа. Не можеше да се сравнява с изящната работа на Мери, но с шапката това не личеше.

— Алана?

Отвори вратата на Папи и той й заръча:

— Не забравяй гривната. — Замълча, оглеждайки я. — Красива… както винаги. Днес баща ти ще бъде много горд да предяви твоите претенции като законни.

— Бих искала да съм твоя дъщеря.

Така силно я прегърна, сякаш за последен път имаше тази възможност.

— Едва ли повече от мен, принцесо, но никога не се съмнявай, че си дъщерята, която нося в сърцето си. А сега да вървим. — Отдръпна я от себе си. — Вземи гривната. Отсега нататък я носи в дамската си чанта. И може би трябва да завършиш тоалета си с перлената брошка, която ти подарих миналата година.

Тя кимна и отиде до пътническия сандък. Чантичката й вече тежеше от парите, които й даде Папи, и от пистолета, но гривната никак не тежеше, беше толкова миниатюрна. Извади кутийката за бижута и тогава ахна, забелязвайки веднага, че ключалката е огъната и изтръгната от дървото.

Извърна се сепнато.

— Мисля… мисля, че са ме ограбили.

Папи застана до нея.

— Ограбили? Кога?

— Сигурно вчера. Преглеждах бижутата си всяка сутрин, преди да натоварят багажа ми в каретата. Съдържанието е много ценно, затова проверявах. Ти погледни — предложи тя, изплашена да отвори сама кутията.

Той я отвори. Когато видя как се намръщи, грабна я от ръцете му. Освен двете дърворезби на Хенри, беше празна. Войникът, който претърси багажа й вчера! Беше откраднал всичките й бижута. Добре че е бил глупав и не е откраднал и фигурките, които е преценил, че не струват нищо.

И Папи си помисли същото.

— Онзи мъж се задържа твърде дълго на покрива на каретата. Трябваше да се досетя, трябваше да те накарам да провериш вещите си, преди войниците да се отдалечат. Онзи командир изглежда стягаше здраво хората си, колкото и глупаво да се държеше. Бързо щеше да ти върне бижутата.

— Освен ако ние не сме били глупаците, а те — до един крадци.

Папи се подсмихна.

— Всички гледни точки! Превъзходно, Алана. На мен нямаше да ми хрумне. Съмнително, но все пак възможно. Да не се отчайваме, тъй като твоят баща ще проучи веднага кои от неговите хора са били изпратени през онзи проход да проверят слуховете, и може да ти върне бижутата веднага. Не е толкова трудно да се открие шайка крадци. Сега ми идва наум, че ако бяха крадци, сигурно щяхме да сме мъртви. В онзи проход лесно може да се прикрие престъпление, урвата от едната страна на пътя е стръмна и дълбока. Но и в двата случая на никого няма да му стане ясно какво представлява гривната.

Започна да я хваща яд не само заради гривната, но и заради всяко едно бижу, което Папи й бе подарявал през годините.

— От най-обикновена глупост ли?

— Не, защото човекът и да е умен, ако подобно на повечето ливанинци не знае да чете и да забележи надписа, няма да разбере какво означава. Също така едва ли ще продаде веднага бижутата. Той ще се подсигури, за да не го посочим, когато нашата „господарка“ открие кражбата.

— Естествено, че ще бъде посочен. Знаем точно кой е престъпникът.

— Да — съгласи се Папи. — Но той ще бъде сигурен, че неговата дума ще натежи пред нашата, защото се представихме като слуги, а слуги без господарка понякога се изкушават… схващаш ли идеята.

Тя изпухтя, прибра почти празната кутия в сандъка и захлопна капака.

— Гривната беше доказателство за истинската ми самоличност.

— Принцесо, ти си доказателството. Запозната си с фактите и можеш да опишеш в детайли гривната. Такава скъпа дрънкулка вероятно ти е подарена от твоя баща, преди да се усамоти, за да оплаква смъртта на майка ти, и ще си спомни. Също така възможно е да приличаш на майка си. Запомни, не споменавай моето истинско име, а кажи, че те е отвлякъл Растибон — име, което им е известно, и ще допринесе за автентичността на разказа ти. Съсредоточи се върху факта, че кралят и неговите съветници ще бъдат склонни да ти повярват, защото ще сложиш край на тези бунтовни настроения, които те явно не успяват да усмирят.