Джоана Линдзи
Любовта е приказка (7)

Шеста глава

Папи ще я отведе в нейната родина Ливания. Баща й не е мъртъв. Беше се появявал много пъти на публични места за доказателство според информацията на Папи. Но без полза, тъй като неговите неприятели разпространяваха слухове, че страдал от сърдечно заболяване, което скоро щяло да го покоси. Някои хора дори бяха на мнение, че това заболяване е причина да не даде на страната си наследник за толкова много години. Граждани от по-нисшите съсловия, подбуждани към вълнения, бяха толкова невежи, че вярваха в тези лъжи. Така че само тя можеше да овладее тези настроения.

Разбира се, трябваше да се върне в Ливания, нямаше две мнения по въпроса. Нейните надежди и мечти бяха безпредметни в сравнение с това да се спасят много хора.

Но след като бунтовете се предотвратят и лъжите се разобличат, пак ще бъде длъжна да остане при баща, когото не искаше, и да живее по нов начин, какъвто още по-малко искаше.

Нищо не ги задържаше, за да отпътуват от Англия незабавно. Благодарение на усилията на Папи през годините сиропиталището имаше дълъг списък с благодетели, които щяха да продължат да го управляват. А пък Алана имаше нов гардероб за лондонския сезон, който подобаваше на една принцеса. Истинска принцеса. А не израз на любов. Пък и тя никога не се усъмни. Как би могла да си помисли, че думата е нещо повече от нежно обръщение, след като все още беше много трудно да възприеме истината?

Знаеше, че Папи не предвижда да заживее пак в Англия, защото според него тя никога нямаше да се върне, и възнамеряваше да остане близо до нея. Даде ясно да се разбере, че няма да се върнат, когато предостави къщата си на Анет да живее в нея или да я продаде, както й хареса. Но когато прегръщаше приятелката си на прощаване, Алана прошепна:

— Ще се върна.

И наистина щеше да се върне. Ще изпълни дълга си, за да премахне заплахата от война, надвиснала над родната й страна, но после ще каже на баща си да намери друг наследник. Не сподели тези храбри намерения с Папи и ги скъта дълбоко в сърцето и ума си. Иначе казано, беше ужасена от онова, което я очакваше, вместо да бъде само неспокойна.

Единственият светъл лъч в това заминаване от дома, който обичаше, беше Хенри Матюс. Той се промъкна в каретата сутринта точно преди да потеглят. Захилен по неговия приятен и дързък начин, й каза:

— Идвам с теб! Видиш ли, а? Аз на проклетия Континент. И насън не ми е минавало през главата!

Само по един начин й хрумна да отговори — да го прегърне, толкова се зарадва. След това на пристанището, като останаха за малко сами, Папи й обясни:

— Знам колко си привързана към момчето. Помислих си, че това пътуване ще ти бъде по-леко с него. И като се събереш с баща си, по него с пълно доверие ще мога да ти изпращам писма.

Помисли си, че може би ще има и нещо повече, понеже Папи бе свикнал да се грижи за дете, и Хенри ще я замести идеално. Това я натъжи, но и я зарадва. Но Хенри й помогна да не се тревожи постоянно за неизвестното бъдеще, особено по време на часовете, когато учеше с него, включително и езика на Ливания.

Беше научила двата езика, които се говореха на териториите, откъдето минаваха, и знаеше малко другите европейски езици. Откакто научи немски, разбираше Папи, щом й заговореше на ливанински, понеже двата езика бяха много близки. Не бе осъзнала, че го прави умишлено, за да я подготви за това нежелано бъдеще.

Папи постоянно й повтаряше, че я очаква необикновен живот, за да я накара да мисли по-добронамерено за страната, която обичаше.

— Ливания не е идеална, но може да бъде — говореше й той. — А в един добре устроен свят ще имаш, каквото пожелаеш. Не виждам причина да не преподаваш в двореца. Ще довеждат децата при теб. Не виждам причина да не преподаваш и след като се омъжиш.

— Но в случая няма да имам думата, нали? — попита момичето с горчивина.

Той въздъхна, признавайки, че вече се е досетила.

— Понеже си кралска особа, твоят съпруг ще бъде избран и бракът ти ще бъде по всяка вероятност със съображения за политически съюз, който ще донесе облага на страната. Но ще се събереш с баща си. Той няма да е склонен веднага да се раздели с теб, за да се омъжиш. Докато повечето кралски особи израстват със съзнание за своите отговорности, за това какво ги очаква в бъдеще, при теб случаят е съвсем различен. Кралят сигурно ще се съобрази с този факт.

— И ще ме остави сама да решавам ли? — присмя се тя, без да го вярва и за миг.

— Долавям гняв. Наистина ли не искаш…

— Тук съм, нали? — прекъсна го тя, но после се помъчи да разсее тревогата му, признавайки как наистина се чувства: — Изнервена съм, изплашена, че няма да харесам баща си, или още по-лошо, че мога да го наскърбя с моето презрение.

— Вината е моя. Не се влияй от моето презрение. Заговорът за твоето отвличане и убийство е единственият случай на слабост в управлението му. Но съм сигурен, че има причини да остане неразкрит, и ние съвсем скоро ще ги научим. Той е добър човек, Алана. Бях по улиците в деня на твоето раждане, когато наследницата на Фредерик бе показана на тълпата. Нямаше значение, че е от женски пол, тълпата ликуваше до небесата. Баща ти бе обичан от народа си.

— Тогава защо искат да се отърват от него?

— От страх. Внушено им е, че скоро ще умре и страната ще остане без крал. Повечето хора са склонни да чакат, докато дойде този момент. Всъщност бунтовните настроения обземат по-младите, които не помнят защо бе свален старият режим. Но този заговор ще се обезсили веднага, щом ти се завърнеш. Но не се тревожи, ще обикнеш краля. И как да не го заобичаш? Той е твой баща.

Ами ако го заобича? Ако бъде така възхитена от него, че да изпълнява всичко, което поиска от нея, само за да му достави удоволствие? Това не е смисълът на надеждата, а дилема!

— Възпитах те с мисълта, че този ден ще дойде — продължи Папи, — когато ще заемеш полагащото ти се място и ще можеш да се защитиш. Но не знаех как да те подготвя да бъдеш кралица. Направих всичко възможно да имаш широко и разностранно образование, каквото получава един благородник.

— Даде ми повече от това. Дипломация, изкуство на преговорите, познания за всяка властваща династия в Европа… в това число и моята. Внимавах в уроците за Ливания. Династията Бруслан е управлявала векове, но последният Бруслан, заемал трона — крал Ернст, взимал толкова неблагоприятни решения, че избухнала гражданска война, която в края на краищата го погубила. Стиндал, баща и син, управляват след него. Правилно ли съм запомнила?

— Да, но не ти е казано защо Стиндал са избрани, вместо някой от наследниците на Бруслан, а те са многобройни. Ти всъщност се родееш с тях, въпреки че двата клона на рода са прекъснали връзки отдавна и никога след това не са се помирявали. Понеже родът Стиндал е със същото кралско потекло, бил предпочетен пред Бруслан, на когото народът не вярвал вече. Така Стиндал заели престола. И традицията била спазена, и хората се отървали от презрения род, властвал прекалено дълго.

— Струва ми се, че Бруслановци ще спечелят много, ако не остане нито един Стиндал.

— Точно така, а ти и баща ти сте последните. Но след като по логика стигаме до заключението, че Бруслановци са организирали заговора за твоето убийство, на баща ти едва ли е убягнало същото заключение, но не е предприел никакви действия срещу тях. Зная защо е постъпил по този начин, но идвам до извода, че сигурно има други врагове, които на мен не са ми известни. Хайде, достатъчно сме говорили за история. Имаш добро образование, и все пак недостатъчно. Но баща ти не е престарял. Имате пред вас още много години, през които да научиш всичко, което една кралска особа е редно да знае и което аз съм пропуснал.

Кралска особа. Как е възможно да си мисли, че ще пожелае този ранг? Все пак искаше да се запознае с баща си. Нямаше как да не изпитва любопитство, дори повече, отколкото беше склонна да си признае. Но отговорността, която щеше да последва тази среща, не я блазнеше. Мисълта, че един ден цяла една страна ще зависи от нейните решения, беше повече, отколкото можеше да понесе. Нито пък имаше желание да се съобразява с ограниченията. И със сигурност не желаеше да се разделя завинаги с Папи, който нямаше да бъде посрещнат с отворени обятия, както тя щеше да бъде посрещната.

Тревожеше се и за Папи. Той щеше да се посвети изцяло на задачата, която баща й би трябвало да е разрешил преди години — да открие човека или хората, които го бяха наели да я убие. Докато тези личности бяха неизвестни, животът й бе в опасност.

— Убивал ли си, след като ме отведе в Англия? — попита го тя една вечер.

Отиваха на театър в Париж. Бяха пътували, без да спират, затова той разреши един ден почивка и отпусна малко време да поразгледат този знаменит, старинен град. Шокът коя е в действителност омекоти шока кой е бил Папи. Поне можеше сега да го обсъжда, без да й прилошава.

— Не, макар че се случи веднъж да ме засърбят ръцете — призна Папи. — Беше няколко месеца, след като изпратих онова съобщение на баща ти. Чух, че са се появили двама мъже, очевидно чужденци, които обикаляли емигрантските свърталища и разпитвали за мъж от Ливания, пристигнал наскоро с едно или повече деца. Лондончани не са особено отзивчиви. Само дочух слуха, но никой не дойде у дома.

— Това означава ли, че не са търсели мен?

— Може и да не са имали нищо общо, но никога не съм се съмнявал, че ще те търсят, независимо от уверенията, които изпратих на баща ти. Възможно е да е вярвал, че може да те защити по-добре от мен.

Тя загледа смръщено Папи.

— В такъв случай съществувала ли е вероятност да убиеш пратениците на баща ми?

— Не разбирай погрешно ситуацията, Алана — отвърна той остро. — Докато бях толкова сигурен, колкото бе възможно при онези обстоятелства, че моят работодател повече няма да заговорничи, убеден, че си убита, нямах намерение да пренебрегвам вероятността, че греша.

Прекосиха половината Европа, а пък не беше най-благоприятният момент за подобно пътуване, понеже зимата скоро щеше да ги застигне. Ще завали сняг и колкото по-високо в планините достигаха, толкова по-обилен щеше да бъде снеговалежът. Беше учила за страните, през които минаваха — Франция, Рейнланд — земите западно от Рейн, където отседнаха във Великото херцогство Баден още веднъж за кратко, после минаха през Вюртемберг.

По средата на пътя през кралство Бавария спряха за последен път в Мюнхен. Там Папи предложи тя да се дегизира като момче за края на пътуването. В първия момент тя си помисли, че се шегува, но той бе абсолютно сериозен.

— Прекалено си хубава — обясни. — Привличаш внимание, което е нежелателно. Също така се тревожа дали не приличаш на майка си. Ще бъде цяло нещастие, ако те познаят, преди да се доберем до двореца.

— Ами ако не приличам на нея? Как ще докажа коя съм?

— С истината. И с това.

Папи извади миниатюрна гривничка от джоба си и я сложи в ръката й. Беше златна с малко скъпоценни камъни и от вътрешната страна имаше надпис. Прочете само половината от него — своето име.

— Буквите са толкова малки, че не мога да прочета първата дума. Какво пише?

— „Принцеса“ на ливанински — „Принцеса Алана“.

Прибра дрънкулката в подплатената с коприна кутия за бижута, заключена и скрита в един от пътническите й сандъци, където държеше и дърворезбите на Хенри. Това мъничко парченце от нейното минало напомняше за родината й повече, от каквото и да е друго, че е Алана, дъщеря на Фредерик, сегашният владетел на Ливания. Тази нощ плака много. Вече нищо нямаше да е същото.