Джоана Линдзи
Любовта е приказка (49)

Четирийсет и осма глава

На Алана Й отне известно време да преглътне сълзите си. Не искаше Кристоф да разбере, че се разплака. Тогава се извърна към него и го погледна. Осъзна, че той я гледа. Погледът му беше толкова остър, сякаш се опитваше да вникне в мислите й.

Не знаеше къде я води, но очевидно щяха да вземат пак шейна, защото той яздеше към заслона за шейни. Шейната отново ги чакаше пред сградата, кочияшът беше същият и вече седеше на капрата.

Кристоф спря до шейната достатъчно близо, за да вдигне Алана и да я сложи внимателно да седне, преди да слезе от коня и да се настани до нея.

— Не мислиш ли, че е крайно време да ми кажеш къде ме водиш? — попита тя.

— Баща ти предложи да се поразсееш с една приятна екскурзия. Хрумна ми да посетим отново малките вълчета. Но ако на теб ти се иска нещо друго…

Искаше й се да язди, сгушена в обятията му, но това, разбира се, не можеше да признае.

— Всъщност ще бъде прекрасно да видя отново вълчетата.

Той кимна и нареди на кочияша накъде да тръгне, преди да я увие с одеялото както предишния път.

— Идеята наистина ли беше на баща ми, или твоя?

— Негова беше. Загрижен е, че не си понесла много добре нещо, което ти е казал снощи.

Като си спомни какъв ужас изпита, когато й съобщи какъв брак ще покровителства баща й, попита:

— Каза ли ти какви са намеренията му?

— Разбира се… и ме увери, че няма да се налага да те пазя още много дълго.

Тя пое дъх.

— Не спомена нищо дали е скоро!

Кристоф сложи ръка на корема й.

— Това, че бърза, има сериозна причина.

Погледът му се насочи към корема й, тъй че нямаше как да не разбере какво има предвид.

Тя пламна като божур, ужасена, че баща й знае за интимността й с Кристоф. Но последствия засега нямаше. Защо да не почакат, за да са сигурни? И тогава изведнъж проумя — ставаше въпрос за бебе! Господи, никога не й бе минавала мисъл за бебе до днес, и тази мисъл не беше никак тревожна, всъщност беше възхитителна. Бебе. Тяхното…

За миг като че ли ги осени чудо, но този миг беше кратък. Тя извърна поглед, за да не забележи Кристоф колко болезнено е за нея, че съвсем скоро ще свърши времето й с него. Баща й ценеше работата му, но все пак нямаше да й разреши да се омъжи за Кристоф, дори ако носеше неговото дете. Той беше само прославен войник, но за една принцеса това не бе достатъчно.

— Затова ли ти е сърдит? — попита тя глухо.

— Той е баща. Почувствал се е, както всеки баща би се почувствал.

Трябваше да стовари някъде вината за тази болка, защото започваше да я задушава.

— Как е разбрал, освен ако не си му казал. Защо да му казваш?

— Няма значение как е разбрал — само това рече Кристоф.

Тя въздъхна и промърмори:

— Не искам да се омъжвам за Карстен.

Той обърна лицето й към себе си, за да я погледне в очите. Тя усети внезапна промяна у него. Каквото и да видя Кристоф, явно му хареса, защото се усмихна, преди да каже:

— Много добре, тогава може би няма да се наложи да го убия.

Тя въздъхна отчаяно. Като че ли това щеше да помогне, пък и, разбира се, той дори нямаше такова намерение.

— Не си му казала какво е мнението ти по този въпрос, нали? — добави той.

— Не, разбира се, той беше така истински щастлив от идеята, как бих могла?

— Неговото щастие по-важно ли е от твоето?

— Ти не разбираш. Току-що се намерихме отново. Не можех да повярвам как любовта просто избликна мигновено, сякаш никога не сме били разделяни. Не искам да го разстройвам.

— Ако държиш да спасиш живота на Карстен, помисли си пак.

— О, стига. Ти няма да го убиеш. — Погледна го. Той като че ли се наслаждаваше на подобна възможност. Тя завъртя очи. — Дори не вярвам, че идеята е на баща ми. На него му допадна, беше очевидно, но мисля, че Никол му е внушила кой да бъде женихът.

— Не съм изненадан. Тя иска да сложи край на враждата повече от всеки друг. Дори се шушука, че нейните страхове са причина за многобройните й спонтанни аборти.

Алана отново въздъхна.

— Иска ми се да можех да поговоря с Папи. Сигурно има още, освен онова, което чух от Хенри, пък и не го чух цялото.

— Днес вероятно ще си поговориш с него.

Тя го погледна сепнато.

— Кажи ми, че тази екскурзия не е капан.

Надяваше се да потвърди, но напразно.

— По предложение на баща ти е. Но не се тревожи. Няма да го нараня. Имаш думата на Фредерик.

— Това е чудесно, но нямам думата на Папи, че ще те пожали!

Кристоф се разсмя.

— За мен ли се тревожиш?

— Не! Ами ако те убие, какво ще стане? Не мисля, че баща ми ще прояви великодушие, ако това се случи.

Той се усмихна.

— Това няма да се случи, докато си с мен, или се лъжеш, че е станал по-добър човек? Наистина ли мислиш, че ще пролее кръв пред очите ти? Сега вероятно е подходящият момент да признаеш, ако е така.

— Защо? Той не може да спре тази шейна без чужда помощ, или възнамеряваш сам да я спреш и да го поканиш при нас? Да, разбира се, че ще го поканиш много цивилизовано… преди да го замъкнеш в затвора. Знаеше, че Хенри ме чака в двора. Затова ме изведе навън!

— Много е упорит твоят малък приятел.

Тя го погледна сърдито.

— И пак не ми каза. — После се досети. — Баща ми не е отменил нашата среща тази сутрин, нали? Казал си му, че Хенри е донесъл друго известие за мен и че това е златна възможност!

Така се вбеси, че й се искаше да закрещи.

Кристоф не призна и не отрече. Не каза нито дума повече, сякаш не виждаше нищо нередно в онова, което бе направил. Това беше такъв крещящ пример за своеволното му поведение — да взима решения вместо нея и да ги прилага в действие без оглед на нейните чувства. Но успя да овладее гнева си. Помогна й неговото мълчание.

Изненада се малко, като чу, че още мисли за Хенри. Щом шейната пое по стръмнините, каза:

— Започнах да харесвам това момче. Много упорито и предприемчиво, когато се тревожи за теб. Куражлия е, препира се с моите войници. Напомня ми на мен самия, какъвто бях на неговите години.

— Съмнявам се — отвърна тя язвително. — Сигурно си размахвал кривак навън и си трошал наляво и надясно като всеки малък варварин, а той вае красиви фигури от дърво, които смайват и радват хората.

Той се подсмихна и се наведе да вземе нещо от торбите, които окачваше на седлото. След това й го подаде.

— Това негово произведение ли е?

Бяха двете фигурки, които Хенри бе издялкал за нея. Даже не беше забелязала, че са сред вещите й, които бяха пренесени в новото й жилище в двореца.

— Защо са у теб?

Той сви рамене.

— Заръчах на Борис онзи ден да ги постави на полицата на камината в моята спалня, след като заминем. Помислих си, че като ги погледнеш, ще се почувстваш у дома в моята квартира. Тогава не знаех, че няма да се върнеш там.

Толкова се изненада. Жестът му беше мил, съвсем не варварски. Искаше й се да престане да прикрива тази страна от характера си. По този начин й ставаше все по-трудно и по-трудно да се придържа към първоначалното си мнение, че той е варварин по природа и такъв ще си остане. А на нея й бе необходимо да не забравя варварската му природа, за да не страда, че никога няма да бъде неин.

Но той я изненада още повече, добавяйки:

— Двойката прилича на мен и теб.

Тя веднага възрази:

— Мъжката фигурка е войник, английски войник. Хенри никога не бе чувал за Ливания, когато я изработи за мен.

— Че ще се омъжиш за войник вместо за английски лорд ли си е помислил?

— По някаква… странна причина ми беше избрал войник, но… не си я спомням — излъга тя.

Нямаше никакво намерение да му каже, че според Хенри за нея щеше да се ожени само някой смелчага, който няма да се чувства застрашен от нейната интелигентност. Кристоф щеше да я вземе на подбив или да се разсмее, понеже не мислеше, че тя може да го заплаши, по какъвто и да е начин, нито преди, нито след като й надянаха кралската мантия.

Но той очевидно не й повярва, че не си спомня, защото добави:

— Ще го попитам, след като ти не искаш да кажеш.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ще го задържиш ли?

— Не, разбира се. Няма да мога да изпращам съобщения на Растибон, ако той е в килия. Но сега знам къде да го намеря.

Тя настръхна.

— Ще обсъдя този въпрос с моя баща. За да съм сигурна, че в края на краищата Хенри няма да се озове в някоя от твоите килии.

— Наистина ли мислиш, че съм способен да го направя, след като знам, че обичаш момчето?

— Ти… — Не продължи, защото при този въпрос гневът й се изпари. — Всъщност не вярвам, че ще причиниш зло на дете. Но ти си толкова праволинеен, когато търсиш отговори.

— Моята работа…

— Знам. При твоята работа винаги е така. Даже осъзнах, че отношението ти към мен беше съобразено със задълженията ти. Знам, че можеше да бъде много по-зле, като имам предвид какво си мислел и в какво си бил сигурен.

Той се засмя.

— На компромис ли си склонна?

— Не, това не означава, че не съм била изплашена и вбесена, и обезсърчена до крайност… тогава.

— И още не си получила възмездие. Подходящо време ли чакаш?

Наистина ли го мислеше или само я дразнеше? Навярно я дразнеше, нямаше съмнение, защото не би се тревожил за нещо подобно, не и след като той и баща й бяха приели, че е вършел работата, за която е имал позволение.

Тя отговори:

— Случайно си спомних деня, преди да стигнеш със сигурност до заключението, че Хелга е моя майка, когато каза, че ако бях принцеса, твоето семейство ще изпадне в немилост, а ти ще отидеш в изгнание завинаги. Тогава, разбира се, в никакъв случай не вярваше, че това изобщо може да се случи. И сега…

— И сега, когато това е факт, вместо да понеса кралския гняв за моя неуспех да разгадая тайната около теб по-рано, ми е наредено да пазя дъщеря му с живота си.

Алана се обърна да го погледне. Да, по израза му личеше, че изпитва гордост от добре свършената работа.