Джоана Линдзи
Любовта е приказка (44)

Четирийсет и трета глава

— Кога разбра? — попита Фредерик.

Кристоф не отговори веднага. Още ругаеше! Алана престана да го слуша, след като долови няколко по-вулгарни думи. Беше щастлива в прегръдките на баща си и не съзнаваше нищо друго. Фредерик я прегръщаше, макар и не така силно вече. Алана нямаше представа колко време са стояли така, потънали един в друг.

Все пак чу въпроса на баща си и забеляза колко дълго се забави Кристоф, преди да отговори:

— Не бях сигурен. Но срещата тази сутрин с бавачката остави у мен горчив вкус. Реших, че трябва да видите Алана сам, преди да се опитам да проумея какво става и да обясня защо съм подозрителен.

— Какво събуди подозренията ти?

— Хелга не се държа като майка. Веднага си пролича гневното й недоверие, когато получи дар — завърналата се от мъртвите дъщеря, след това повярва и се изплаши, и нито веднъж не се зарадва от срещата с детето си. И тя чувстваше, че няма връзка с нея — добави Кристоф, посочвайки Алана. — Че изобщо нямат нищо общо помежду си.

Алана трябваше също да обясни, затова се обърна. Фредерик искаше да я усеща до себе си и я прегърна през раменете.

— Не съм казала подобно нещо — възрази тя на Кристоф. — А само сякаш сме чужди.

Той сви рамене.

— Все същото е.

— Изпратете да доведат Хелга незабавно — заповяда Фредерик. — Трябва да разбера защо ми причини всичко това.

— Вече я водят насам — потвърди Кристоф. — Когато ми съобщиха новината за нападението, тръгнахме веднага и не успях да говоря с нея за моите подозрения. Но оставих един от хората си да я доведе в двореца. Преди края на деня ви обещавам, че ще имате пълен доклад защо ви е убедила, че нейната дъщеря е вашата.

— Тя каза причината, знаеш я.

— Моля? — попита Фредерик, местейки поглед ту към него, ту към дъщеря си.

Кристоф отговори:

— Каза, че е била ужасена какво ще я сполети, ако се случи нещо с принцесата, че ще я обвинят. Сигурно е измислила историята с подмяната на бебетата същата нощ, когато принцесата е изчезнала, в никакъв случай седмица по-късно. Но няма място за разсъждения, след като отговорът днес е пред очите ни. Тогава той кимна към Алана. — Доколкото разбирам, тя прилича на вашата първа жена кралица Авилена.

— Да, прилича поразително на нея. Но го чувствам и тук. — Кралят сложи ръка на сърцето си. — Тук няма съмнение.

Кристоф кимна.

— Разбирам. Ще ви оставя да се опознаете. Радвам се за вас.

Кралят се разсмя.

— Не си личи.

Младият мъж махна с ръка, за да извини поведението си.

— Не очаквах такава развръзка, вие знаете. Случвало се е да греша, но не чак дотам.

Накани се тръгне, но Фредерик го спря.

— Кристоф, направи ли онова… за което говорихме последния път?

Той се поколеба за миг, след което кимна рязко. Фредерик настръхна.

— За… жалост.

Кристоф кимна още веднъж вяло и излезе. Алана не разбра какво се случи току-що, но баща й явно се разстрои.

Като се загледа в затворената врата, после в баща си, Алана се досети, че този загадъчен въпрос се отнася за отношението на Кристоф към нея по време на разпитите, които бяха много груби.

— Той е варварин — съгласи се тя и все едно каза: „Какво друго очакваш от него?“ Но после осъзна на кого говори и остана с отворена уста.

Баща й само й се усмихна, повеждайки я към платформата, където я настани и седна до нея. Протегна дългите си крака и скръсти глезените. „Колко неподобаващо за един крал!“ — помисли си Алана. Но това я накара да се отпусне повече, от каквото и да е друго.

— Обикновено е точно такъв — съгласи се Фредерик с нея. — Но повечето ливанинци не се променят. Поне моите придворни се стараят да приемат новото, вместо да се придържат към удобството на установените привички. Дават добър пример… в повечето случаи. Бекер е много добър в работата си, по какъвто и начин да я върши.

Алана осъзна, че сега баща й я закриля и няма да бъде принудена да понася повече своеволията на Кристоф. Ще се оплаче от него, точно това трябваше да направи. Но не в момента. Имаше нещо по-важно. Нейният баща! Точно в този миг се радваше на цялото му внимание.

И двамата изрекоха едновременно:

— Кажи ми… — После замлъкнаха едновременно и се засмяха заради това, че им бе хрумнала една и съща мисъл.

Той й кимна първа да попита и тя се поинтересува от нещо, което наистина я вълнуваше:

— Има ли някъде портрет на моята майка? Знам, че в двореца няма, но…

— Имам един, миниатюра, която държа в бюрото си. Ще ти го покажа по-късно. Моята сегашна съпруга Никол знае, че го пазя. Не ревнува, че от време на време го гледам. Тя е прекрасна жена. Не се срамувам да призная, че обичам и двете.

— Но моята майка е…

— Да, мъртва е. Но това не означава, че съм престанал да я обичам.

В очите на Алана бликнаха сълзи. Беше казано красиво. Изпълни се с надежда един ден и тя да бъде обичана така.

— А сега ми разкажи за човека, който те е… отгледал и възпитал. Обещавам да сдържам гнева си.

Тя се изплаши, макар че би трябвало да очаква баща й да се държи по този начин.

— Не го мразете, моля ви. Както казахте за двете си съпруги, и аз обичам и двама ви.

— Тогава ми кажи защо.

Три часа разговаряха в тройната зала. За Алана часовете бяха като кратък миг. Имаше пред себе си цял един живот, за да си разказват. И той се чувстваше по същия начин. Алана разбра, че нейната баба, майката на Авилена, е била с черна коса. Няколко придворни надникваха от време на време, но само за да се успокоят, че кралят е добре. Той ги отпращаше. Появи се и една жена. И нея прогони, но с усмивка и с обещание, че скоро ще отиде при нея и ще й поднесе изненада. „Съпругата“ — обясни на Алана. Но тя се бе досетила.

Но после дойде отново Кристоф и той не бе прогонен.