Джоана Линдзи
Любовта е приказка (43)

Четирийсет и втора глава

Спускаха се по планинския склон много по-бързо, след като не валеше в момента сняг. Алана даже зърна някои великолепни гледки, докато се намираха по-нависоко, но беше много сърдита, за да им се полюбува. Слънцето не проникваше през облаците, стелещи се над планинските върхове, но долините бяха огрени.

Кристоф я остави да се ядосва мълчаливо до края на пътуването. Дори не се опита да оправдае намерението си да я задържи в Ливания против желанието й, нито пък да се извини, че според него е абсолютно необходимо. И той мълча.

При заслона за шейни, където започна пътешествието, пак я метна на своя кон, за да изминат краткото разстояние до двореца. Едва когато я прегърна през талията с едната си рака, каза равнодушно:

— Забеляза ли, че Хелга не те нарече нито веднъж по име? Как се казва дъщеря й?

Не, на Алана не й бе направило впечатление точно това. Боже господи, даже не знаеше истинското си име! Беше толкова разочарована от реакцията на Хелга, когато й казаха, че дъщеря й е жива. Не я прегърна поне веднъж. Това няма ли да е първото нещо, което една майка ще направи?

Но понеже беше още много ядосана на Кристоф, задето искаше да я използва като примамка за Папи, само промърмори:

— Още не е убедена.

Той изпъшка. Тя настоя на своето:

— Знам, че не мога да се преборя със склонността ти да се съмняваш във всичко, но ти е пределно ясно, че в случая това е неуместно.

— Нима? Тя се изплаши, щом й каза, че си нейна дъщеря. Не беше развълнувана или нервна. Изпитваше истински страх. Криеше нещо. И лъжеше. Беше очебийно.

— Какво, за бога, би крила, освен страха си, че може да се прости с луксозния си начин на живот? Предполагам, че е така. И ти не я успокои, че няма да се случи. Вместо това я разпитваше какво обяснение е дала на Фредерик преди толкова много години, за да го удовлетвори. Накара я да преживее отново онази мъка! Исках само да разбера защо е разменила бебетата. Между другото тя се изплаши повече, като споменахме Папи. Естествено е след онова, което е направил.

Алана си въобрази, че му приведе съвършено ясни доводи, за които може би не се бе досетил, във всеки случай достатъчно убедителни, за да сложи край на странната му подозрителност, защото той повече не възрази. Но когато влязоха във вътрешния двор на двореца, не се отправи към квартирата си. Спря насред двора, подаде юздите на един страж, свали я на земята и я поведе към двореца!

Веднага се досети защо.

— О, господи! — развика се зад гърба му. — Знам какво правиш! Спри! Не искам да съм негова дъщеря, предпочитам да съм дъщеря на Хелга.

— Не решаваш ти.

— Да не си посмял да му кажеш! Ще му дадеш напразни надежди. Сигурно има правдоподобно обяснение защо Хелга е потайна и уплашена, което няма нищо общо с мен. Просто беше прекалено изнервена, за да каже. Може би защото ти беше там.

— Нямам намерение да му казвам каквото и да било… засега.

— Тогава защо ме водиш в двореца?

— За да се запознаеш с него. Той ще пожелае да ти се извини сам за дългата раздяла с майка ти.

Кристоф лъжеше! Знаеше, че лъже! Задърпа се ожесточено. Дори се подхлъзна на заледения сняг и около секунда я влачи по земята, след това спря, взе я на ръце и я понесе.

Така я въведе в двореца и не я остави, като влязоха. Пренесе я през коридори, след това през приемната за простолюдието се озоваха в съседното помещение. Не беше тройната зала, както си бе мислила, а галерия, от която се отиваше в различни апартаменти, с килим по средата. В другия край имаше още една редица двойни врати и беше сигурна, че оттам се отива при краля. Беше ранен следобед и Кристоф явно очакваше, че Фредерик е там.

Тя направи един последен опит:

— Моля те, недей!

— Мой дълг е — само това отвърна.

Не беше необходимо да чука, за да влезе; всъщност гвардейците пред всички врати отваряха незабавно, щом се приближеше. Стъпките му бяха отсечени и щом го погледнеше, виждаше колко е непреклонен. Той я носеше все така и когато влязоха през последната врата. Беше издал заповед стаята да бъде опразнена. Чу бързи стъпки и никакви оплаквания. Беше началник на дворцовата стража и гвардия, затова му се подчиняваха безусловно.

Алана не погледна кой е останал в стаята. Криеше лицето си до гърдите му в момента, когато тези последни врати се отваряха. И тогава я остави на земята, тя го изгледа изпепеляващо и щеше да го гледа така безкрайно, ако той не я бе завъртял рязко на сто и осемдесет градуса.

Не се наложи да я държи повече. Тя замръзна, загледана в мъжа, когото видя преди на малкия портрет в приемната — малко по-стар, но така дълго го бе съзерцавала, че сега го позна веднага. Той се изправи на подиума, където имаше два трона. Облеклото му беше като на крал, макар и неофициално, не носеше и корона. В момента се взираше в Кристоф за обяснение. Но той не промълви нито дума. Тогава погледът му попадна случайно на Алана и повече не се отмести.

— Господи! — промълви, изпълнен с благоговение.

Гледаше я с такава почуда, че не бяха необходими думи. И тя го почувства, почувства го в мига, когато разбра по изражението му, че знае съвсем точно коя е. Беше неописуемо чувството, което избликна у нея. Беше се надявала да изпита съвсем мъничко от това чувство, когато се озове лице в лице с баща си, с истинския си баща. Не бе имала представа, че ще я завладее с такава сила.

„Папа.“

Само оформи с устни онова, което се страхуваше да изрече на глас. Ако дадеше воля на кипящото у нея вълнение и се окажеше, че греши в чувствата си, подбудени само от неговата реакция към нея, разочарованието щеше да я смаже. Но той вече пристъпваше към нея и тя направи няколко стъпки, за да скъси разстоянието между тях. После потъна в обятията му и когато повтори думата, в нея имаше и топлота, и обич:

— Папа.

Тя плачеше. Беше неизбежно. И се смееше. И то бе неизбежно. Фредерик нямаше да я пусне, прегръщаше я много силно, но и това бе в реда на нещата. Вече нямаше никакво значение за нея, че той е крал. Нищо не можеше да наруши това новооткрито щастие… дори ругатните на Кристоф, които долавяше смътно зад себе си.