Джоана Линдзи
Любовта е приказка (23)

Двайсет и втора глава

Когато Алана отвори сънливо очи, светлината беше толкова ярка, че чак я заболя. Не искаше още да се събужда. Откъде, по дяволите, идваше тази светлина?

Отвори по-широко очи и веднага ги засенчи с ръка. Не сънуваше. Ослепителна светлина нахлуваше право в килията й от прозореца в коридора, понеже завесата на вратата беше вдигната.

— Добро утро, милостива госпожице… Фармър.

Тя извърна глава по посока на гласа и ахна, като видя Борис, застанал ухилен до леглото й. Дръпна одеялото до шията си и попита:

— Какво правиш тук?

— Донесох ви най-хубавата закуска. — Остави подноса до леглото. — Щях да донеса и маса, ако знаех, че тази е счупена.

Тя се изчерви. Масата с един липсващ крак лежеше на пода преобърната. Нямаше намерение да обяснява. Нямаше намерение и да се откаже от своята тояга.

— Като че ли не съм спала достатъчно. Колко е часът?

— Рано е. Капитанът ми нареди да ви намеря дрехи за днес.

Побутна една торба с крак и вдигна масата.

— Значи моите още не са изпрани?

— Още не са изпрани. А капитанът ще дойде скоро, затова може би трябва да се облечете бързо. И не забравяйте да се нахраните! — подвикна той, отнасяйки масата.

Тя забеляза, че остави вратата отворена. Забрави ли? Или Кристоф най-после е разбрал, че няма да отиде никъде, докато не се срещне с баща си. Ценното сведение от Борис, че капитанът скоро ще се появи, я разтревожи. Тя стана и изсипа дрехите от торбата.

Като ги попипа, веднага усети, че са от груб плат, но щом облече блузата, видя, че и тя е груба. Кой в днешно време носеше тоалет с толкова голямо и неприлично деколте? Долната риза от тънка материя беше още по-зле, едва покриваше зърната на гърдите й! Нито една дреха от торбата не скриваше бюста й, освен някакъв дълъг шал, който сигурно се връзваше на талията. Но тя го преметна през врата си.

Закусваше, когато Кристоф се показа на вратата. Веднага стана от леглото. Той беше облечен с дълъг шинел, който носеше и снощи. Шинелът не беше от фин плат и понеже не се бе закопчал, видя, че не е и с униформа, а с вълнена риза, широки панталони, напъхани в ботуши до коленете с кант от пухкава кожа. Защо днес беше облечен толкова неофициално?

— Много живописно — отбеляза той, шарейки с очи по тялото й.

Тя можеше да се закълне, че се опитва да скрие усмивката си, но всъщност трябваше да се съгласи с него; беше живописна. Полата бе крещящо жълта, блузата — бяла, а шалът — тъмночервен.

— Но това не става — добави той.

„Боже, благодаря ти“ — помисли си тя, докато той не пристъпи и не издърпа шала й.

— Какво правиш?!

Сложи ръце да прикрие онова, което той току-що откри.

— Там, където отиваме, трябва да изглеждаш автентично, а не комично. — Уви няколко пъти шала около талията й, след това го завърза. — Ето, така е много по-добре, но имаш нужда и от връхна дреха. Ще вземем назаем от Франц. Той е нисък като теб. Да вървим.

Тя не помръдна.

— Къде ще ходим?

— Налага се да присъствам днес на празник в планината. Това е мое служебно задължение. Моментът не е подходящ, след като и теб не бива да изпускам от поглед. Така че ще се справя с отговорностите, като те взема със себе си.

— Не мога да изляза навън с тези дрехи!

— Разбира се, че можеш. Ще те представя като моя камериерка, но на всеки мъж, щом те погледне, ще му стане ясно, че не бих държал толкова сладко парче твърде дълго вън от леглото си, затова…

Тя щеше да се задави.

— Да не си посмял да ме представяш като твоя любовница!

— Само за днес, Алана. Трябва да се смесим с простолюдието на това празненство, а не да се показваме като явни аристократи, от което гражданите ще се почувстват неудобно. Ще имаме вид на хора, които просто се забавляват като всички други.

Мисълта, че ще се позабавляват, я поблазни, макар и да не беше сигурна, че това е възможно именно с него. Въпреки всичко престана да се оплаква и тръгна към вратата на килията, когато той с жест я покани да мине пред него. Поне щеше да й даде връхна дреха, която ще скрие ужасяващите дрехи.

Като разбра защо е облечен така, не се сдържа:

— И така, възнамеряваш днес да бъдеш варварин, нали?

Тонът й беше саркастичен, но той само я погледна с вдигната вежда.

— Щом настояваш.

Тя остана с отворена уста, когато той я плесна по задните части. О, божичко, дано това да е само в отговор на нейната забележка, а не пример как възнамерява да се държи днес!

През нощта беше навалял сняг. Като излезе в двора на крепостта, остана почти заслепена от слънчевите отблясъци в снежната покривка. Войник от стражата доведе коня на Кристоф. Той я вдигна на седлото, след това се метна зад нея. Тя все така засланяше очите си от ослепителния блясък, като потеглиха, и не забеляза момченцето, следящо я зорко, застанало до количката, където се продаваше пирог с месо, не го видя и как на бегом напусна двора веднага щом капитанът мина през портата.