Джоана Линдзи
Любовта е приказка (22)

Двайсет и първа глава

Алана осъзна, че Кристоф Бекер е хамелеон, който притежаваше умението да мени цвета си пред очите й.

На нея съвсем не й хареса твърдоглавият капитан, с когото прекара почти целия ден. Беше предубеден, а твърдеше точно обратното. Успяваше да предизвика у нея чувство на безсилие дотам, че беше готова да закрещи. Но й направи добро, като й предостави своята закрила, и тя очакваше, че повече няма да я плаши… поне се надяваше. И докато спазваше вежливия тон, би могла да се разбере с него.

Също така не й хареса прелъстителят. Смущаваше хладнокръвието й по друг начин. Не можеше дори да мисли, когато той се появяваше.

Хареса обаче очарователния мъж, когото срещна в приемната. Може би малко повече от допустимото. Но той изчезна… и вероятно никога нямаше да се върне.

Но онзи груб и брутален тип в планината изобщо не хареса. Той я обиждаше, мислеше я за неморална жена, а не дама, каквато беше. Както беше се изтегнал с крака върху масата, предлагайки й да седне в скута му и да го забавлява, о, боже, вбесяваше я!

Не можа да сдържи презрението си, когато заяви:

— Ще приема, че аристократите в Ливания не са порядъчните господа, с каквито съм свикнала да общувам.

— Ако се опитваш да ме засегнеш, вироглава девойко, ще трябва да се постараеш повече.

— Ти си груб простак и виждам, че имаш достатъчно разум да го съзнаваш. Харесва ти да се държиш по този възмутителен начин! Дори не се опитваш да се издигнеш над низките си чувства.

Това само го разсмя. Дори сплете ръце зад главата си. Така отпуснат, така ленив, така безумно красив! Тя затвори очи и преброи до десет.

— Моето легло ли си представяш?

— Не! — възкликна тя, отваряйки очи.

— Разочарован съм.

По тона му не личеше да е разочарован. По-скоро се забавляваше и така изглеждаше.

Алана добави високомерно:

— Достатъчно те забавлявах за един ден. Би ли ми показал някоя стая?

Той свали краката си от масата и изправи гръб.

— Вече знаеш коя е твоята стая.

Нищо не би я поразило повече. Нима щеше да се върне в килията? На практика беше затворничка…

Но след това той я изненада, като добави:

— Борис ще подреди стаята много по-удобно, ще сложи и завеса на вратата, за да си спокойна. Слава богу, намери някакви пердета, които ще закачи вместо протрити одеяла.

„Удобно, но сама пак в онази килия“ — помисли си Алана. У нея се надигна паника. Всеки можеше да повдигне завесата и да запрати кинжал през решетката, а капитанът нямаше да разбере до сутринта, когато я открият мъртва!

— Няма ли някоя обикновена стая, в която да спя?

— Може да ме убедиш да ти разреша да споделиш с мен моята спалня… Не? Тогава ти пожелавам лека нощ.

— Ами в двореца? Там положително…

— Наистина си уморена, нали, щом ти хрумва такова предложение? Спомни си колко сериозно е обвинението срещу теб.

Тя въздъхна.

— Наистина ли съм обвинена? Че съм убийца ли?

Изводът, който си направи тя, го накара да се изсмее и да поясни:

— Че си самозвана претендентка.

Как бе възможно да изрече подобно нещо след всичко, което му каза днес?

— Защо просто не ме застреляш и да приключим? — едва ли не се озъби тя.

— Още не съм получил твоите самопризнания.

Тя се изсмя горчиво. Чувството за безсилие взе да надделява у нея. Защо, за бога, изобщо я изведе от онази килия, след като още не и вярваше?

— Защо се бавиш, много си изморена? — попита той. — Не искам да ме обвинят, че съм се възползвал от твоята преумора.

— Върнах се, където е трябвало да умра. Ще съм беззащитна, не можеш да ме оставяш така точно тук. Поне ми дай един от кинжалите за през нощта. Ще ти го върна на сутринта.

— Струва ми се, че не бива да казваш нищо повече. Денят беше дълъг и не мислиш ясно или знаеш, че това никога няма да се случи по никакъв повод.

— Но…

— Поведението ти ми дава основателна причина тази нощ да си до мен. Не е необходимо да си търсиш извинение. Поканата ми още важи.

На това не си заслужаваше да отговаря.

— Ами другата ти постъпка? Заключи всички външни врати…

— Те ще останат заключени.

— … тогава ми дай ключа от килията.

Той се разсмя.

— Сама ли искаш да се заключиш вътре?

— Не, искам да заключа теб отвън — сопна се тя.

Докато Кристоф се заливаше от смях, Алана ме можа да потисне една голяма прозявка. Нищо не бе по-красноречиво, че е на края на силите си, за да се разправя с човек като Кристоф Бекер. Той беше като от желязо. Това сигурно беше предимство за баща й, но не и за нея.

Но овладя паниката, която я караше да спори с него. В действителност си мислеше, че още не я грози опасност, след като никой друг, освен Бекер не знаеше, че е тук. И Борис, зависи какво беше подслушал. И баща й, ако капитанът му беше съобщил. Имал е време да посети краля, когато я остави в онази килия…

Кристоф щракна с пръсти, за да привлече вниманието й. Колко невъзпитано! Щеше да му го каже, ако той не я предупреди преди това:

— Ако стана и те придружа до твоето легло, ще видиш с какво удоволствие бих те завлякъл в моето. Борис! — извика и слугата веднага се появи от кухнята, хвана халката с ключове, които капитанът му хвърли. След това Кристоф подкани Алана: — За последен път те предупреждавам: тръгвай веднага, докато все още ти разрешавам. Там ще бъдеш в безопасност дори от мен.

Тя мина като хала покрай Борис, който трябваше да се затича, за да я настигне. Не беше необходимо да разбира всичко, което капитанът току-що каза, за да долови, че заплахата му е от интимно естество.

Тича до килията. Не влезе веднага. Провери първо вратата в края на коридора дали е заключена, както й каза той. Върна се и отметна завесата, за да влезе в килията. Не каза нито дума на Борис, който чакаше да заключи. Сгърчи се, като чу да превърта ключа. Леглото беше с чаршафи и завивки. Един по-малък мангал беше сложен в ъгъла и топлеше приятно помещението. Колко мило. „Уютен затвор“ — помисли си тя насмешливо.

Отпусна се на леглото, твърде изтощена, за да мисли повече по този въпрос. Не се съмняваше, че ще заспи веднага, въпреки че… Капитанът може и да не се страхуваше за живота й, но тя таеше този страх дълбоко в себе си, след като някога се бяха опитали да я убият и щяха пак да опитат. А сега беше уязвима благодарение на него.

Огледа стаята за нещо, каквото и да е, което би могла да използва като оръжие. Първо се спря на стола. Но той беше много солиден и ако го разбиеше, щеше да вдигне много шум. Масата не беше солидна. Обърна я и изпробва всеки крак. Единият беше разхлабен, ритна го няколко пъти и го изтръгна. Щеше да й послужи като тояга, като импровизирано оръжие. Занесе го до леглото и го мушна под одеялото.

Помоли се да не заспи толкова дълбоко, че да не чуе, ако се приближи някой неканен гост. Помоли се да не е сглупила, спазвайки благоприличието, когато му отказа да сподели неговото легло. Но като си спомни колко чудно бе усещането от неговите целувки, преди да открие колко варварски може да се държи, заключи, че и там няма да бъде изцяло в безопасност.

* * *

Фредерик коленичи между двата гроба, единият е голяма, сива надгробна плоча, другият — с малка, бяла. Снегът беше престанал да вали, но беше натрупал по земята и скоро коленете му се намокриха. Той дори не усети. Болката в гърдите му беше твърде силна. Едната беше твърде млада, а другата — твърде малка, за да умрат. Майка и дете. Съпруга и дъщеря… негови!

Авилена беше едва на двайсет, когато той я направи своя кралица и на двайсет и една, когато роди тяхното дете. Губила е кръв след раждането, когато замина от Ливания. Лекарите са знаели. Тя не им е разрешила да го уведомят. Срещата с австрийците беше много важна заради възстановяването на техния съюз. Вярвала е, че ще се възстанови до неговото завръщане. Но почина, преди той да се върне. И щеше съвсем скоро да загуби и Алана, потънал в скръб за Авилена. Но и без това я загуби, защото слушаше своите съветници, а не сърцето си.

— Страхувах се, че си дошъл тук. Разбрах по изражението ти. Сърцето ми се къса, като те гледам как страдаш.

Никол се бе приближила тихо. Тя се наведе, прегърна го и притисна страната си до неговата. Втората му жена Никол беше само на шестнайсет, когато се ожени за нея. Обеща на майка й да не я докосва, докато не навърши осемнайсет. Не му беше лесно. Тя беше толкова красива, колкото първата му жена, и въпреки че бракът им бе сключен по политически причини, скоро прерасна в любов. Но дори нейната милувка не можеше да го утеши тази вечер.

— Ще те даря с друго дете, кълна се — каза тя съвсем искрено.

— Знам.

Той не се съмняваше. Дори в момента тя предполагаше, че отново е бременна, но ако беше така, той се колебаеше да го обяви публично, за да сложи край на смутовете. Това можеше да я ужаси още повече и да причини спонтанен аборт, както се бе случвало досега. Никол искаше другите й бременности да се пазят в тайна, както се бе пазила в тайна бременността на Авилена, когато носеше Алана. В края на краищата тайната не предпази Алана.

Надвисналата заплаха беше кошмар за Никол. Безброй пъти й казваше, че страхът й е пречката да износи бебетата, страх, че нейното дете също ще бъде отвлечено или убито. Младата жена се прикриваше много умело. Само понякога плачеше в обятията му.

Сериозно обмисляше да я прати надалеч, ако пак е бременна. Само така Никол ще се успокои.

— Хайде, тук не е безопасно — каза тя. — Знаеш, че Кристоф не вярва на всичките тези мъже, които беше принуден да зачисли в отряда заради размириците.

Фредерик се изправи и прегърна жена си.

— Не бива да се тревожиш. Новите са прикрепени към старите, които се ползват с доверие.

Тя въздъхна и попита колебливо:

— Какво ти напомни тази вечер толкова силно за твоята загуба?

— Появяването на още една претендентка, която си въобразява, че този гроб е празен.

— Видя ли я?

— Страхувам се, страхувам се, че ще я убия с голи ръце за това, че се представя за мое дете, след като моята Алана лежи тук, в този гроб.

— Трябва да престанеш да се самообвиняваш. Мислиш си, че са те следили, надявайки се да те сварят неподготвен…

— Както винаги! И са ме видели с нея! Предположили са съвсем вярно коя е и са я убили, веднага щом съм заминал!

— Вината не е твоя!

— Не биваше да я посещавам толкова често.

— И как да не си я посещавал? Та тя е била твоя дъщеря.

— Трябваше да я отведа у дома! Там щеше да бъде по-добре пазена. Вместо това слушах тези стари съветници, изплашени до смърт, че с мен династията свършва. Скрий я, казваха те. Пази я, никой да не знае, че съществува. Нека моите врагове да повярват, че са успели, за да няма повече покушения над мой наследник. Но те пак я намериха. Господи, трябваше да изтребя целия им род до последния Бруслан в Европа.

— Говориш така само когато страдаш дълбоко. Има много добри майки и бащи в този многоброен род, невинни деца, немощни старци и старици, даже наши приятели. Да, някои от тях може да са толкова безсъвестни, че да искат да ни навредят. Може би дори Карстен под влиянието на другите нахални младоци, които са нетърпеливи и войнствени. Просто не знаем! Но е време да разберем. Дай разрешение на Кристоф да използва по-строги мерки. Моля те, Фредерик, този кошмар трябва да свърши!