Джоана Линдзи
Любовта е приказка (20)

Деветнайсета глава

Тя пое разтреперано дъх. Пак го вбеси. Как? Едва не се разплака. О, боже, никога нямаше да си прости, ако му позволи да осуети намеренията й чрез нейните чувства, само защото се плашеше от него толкова много, когато я гледаше по този начин.

— Отговори!

— Няма да говоря, ако ми крещиш!

Скочи на крака и беше готова да побегне, ако той направеше и крачка към нея.

Но той не стана; всъщност определено го разколеба. Той се облегна и се вгледа с интерес в лицето й. Най-накрая въздъхна, преди да каже:

— Против убеждението си ще ти разкрия един прост факт. Докато си тук, имаш закрила… дори от мен. Въпреки това не е разумно да предизвикваш гнева ми.

Едва не падна на стола, така й олекна. Можеше да овладее всичките си чувства, с изключение на онова, което току-що й вдъхна и което й бе толкова чуждо. Ако не се страхуваше толкова от него, нямаше да бъде и толкова предпазлива, така че щеше да говори свободно. Това и направи в момента.

— Дойдох в тази страна с убеждението, че е съвсем варварска, все едно е още в средните векове. Ти затвърди това убеждение днес три пъти — изказа недоволството си тя.

— Само три ли? Можех и повече.

Подиграваше ли се? Не, сигурно — не. Вдигна брадичка.

— Държиш на истината, тогава не се обиждай, като я чуеш. Все пак „глупак“ не съм те наричала, а ти мен ме нарече. И защо?

— Прибягна до женски хитрини, умолявайки ме да доведа краля при теб, като разчиташе на моята симпатия, защото те желая. Наистина ли мислиш, че гледам на работата си толкова лекомислено и ще зарежа отговорностите си заради едно хубавичко личице?

Думите му й направиха впечатление. Още ли я желаеше, даже след като си мислеше най-лошото за нея? После се разколеба; страхът не беше единственото чувство, с което я изваждаше от равновесие.

Отрече веднага:

— Нищо подобно не съм направила. Кралят толкова ли е зает, че не може да отдели няколко минути да ме погледне? Ами ако ме познае? Ако по инстинкт ме познае? Само те помолих да проявиш благоразумие.

— Никак не е благоразумно да те оставя в една стая с Негово величество… точно сега.

— Съобщавам най-официално, че тактиката, която описа, нямаше да ми хрумне. И като се вземе предвид твоята подозрителност, дори съм съгласна с теб. — Въздъхна. — Навярно съм много изморена, за да го спомена още веднъж. Ако няма десерт, дали ще ми покажеш някоя стая, а утре ще довършим нашата дискусия.

— Рано е — обади се той.

— Изтощена съм, останах без сили днес. Може би не си го търсил нарочно, но така се получи въпреки всичко.

— Нали не си въобразяваш, че няма да се възползвам от умората ти?

Тя вдигна вежда.

— В такъв случай разпитът цяла нощ ли ще продължи? Много добре, но като заспя на стола, да знаеш, че сме приключили. Колкото и да ме будиш, нищо няма да ти кажа.

Той не даде да се разбере, че е чул предупреждението й, само извика:

— Борис, къде се дяна?

На слугата му отне още половин минута, преди да влети в стаята е две препълнени купи с нещо кремообразно.

— Извинявам се, господарю. Франц се колебаеше. — После добави шепнешком: — Струва ми се, че иска да направи впечатление на прелестната гостенка.

— Тя не е гостенка. Предупреди го да не изглупява отново.

Кристоф махна с ръка и отпрати слугата.

Алана имаше чувството, че капитанът каза така по-скоро заради себе си, а не заради готвача. Но като че ли щеше да остави Алана да изяде десерта си на спокойствие. Ванилия, установи тя, но имаше и още някакъв друг аромат, който не познаваше.

— Анасон от югоизток — уточни той, сякаш четеше мислите й.

Тя кимна.

— В Лондон има изобилие от подправки; никога не съм прекарвала достатъчно време в кухнята, за да науча имената им. Но доколкото си спомням, нашият готвач дори не е експериментирал с тази.

Преди да остави купичката, не устоя и обра с пръст останалия крем. Като лапна пръста си, замръзна, улавяйки капитанът да я зяпа очарован. Взе веднага влажната кърпа, която Борис беше оставил до приборите, и избърса остатъците от крема.

— Моля, извинете това нарушение на добрите маниери. Пристрастена съм към сладкото — обясни тя. — Не ме обвинявайте в нищо друго.

— Нямам намерение. Правех същото като малък. Сега просто си поръчвам още една порция. Искате ли още един десерт?

— Не, нахраних се достатъчно. Но благодаря.

Той дори се усмихна. В жеста му отново се долавяше мекота. За да заглади ефекта от внезапния си пристъп на гняв ли? Ако искаше да се извини, много повече предпочиташе да й отговори на няколко въпроса.

— Точно колко покушения върху живота на баща ми са предприемани? — попита тя. — Този нов заговор с бунтове не е ли само продължение на онзи, в който е трябвало да ме елиминират? От същите хора ли е замислен?

— Беше права. Стана твърде късно, за да съм на служба, затова без повече въпроси, разбрахме ли се?

Тя го загледа скептично. Защо така изведнъж? Колко удобно за него и какво разочарование за нея. Но осъзна, че той така или иначе нямаше да й отговори. Тук имаше и щеше да има само един, който да задава въпросите. Той помнеше задълженията си дори ако тя се самозабрави.

Но капитанът не беше свършил.

— Но все пак е рано, защо да не си измислим някое забавление. — Отдръпна стола си назад, но само да си направи място, за да вдигне краката си на масата и да ги кръстоса. След това потупа скута си. — Ела — подсмихна се той. — Сигурен съм, че ще измислиш нещо интересно, за да ме убедиш да не те тикна в килията тази нощ.