Джоана Линдзи
Любовта е приказка (2)

Първа глава

Дългото острие на рапирата се огъна, щом Алана притисна силно върха й в гърдите на мъжа пред нея. Пробождането щеше да бъде смъртоносно, ако и двамата не носеха предпазни, дебело подплатени куртки.

— Трябваше да изпълниш този ход преди три минути — наставляваше я Папи, сваляйки маската си, така че тя видя неодобрението в изразителните му сини очи. — Какво те разсея днес, Алана?

„Решения — помисли си тя, — три ми идват в повече!“ Естествено, че беше разсеяна. Как да се концентрира върху урока, след като толкова грижи й тежаха? Трябваше да вземе решение, което щеше да преобърне живота й. И трите съвършено различни посоки, по които можеше да поеме, притежаваха специфична привлекателност, а времето не чакаше. Днес навършваше осемнайсет. Повече не биваше да отлага решението.

Чичо й винаги се отнасяше толкова сериозно към уроците по фехтовка. Моментът не беше подходящ да му каже пред каква дилема е изправена. Но чувстваше необходимост да я обсъди с него и щеше да го направи отдавна, ако той не изглеждаше толкова погълнат от някакви свои мисли през последните два-три месеца. Това не беше характерно за него. Когато го питаше какво има, се усмихваше и казваше, че няма нищо.

Успя да скрие своето голямо притеснение… до днес. Но пък той я бе научил как да прикрива емоциите си. Той не беше англичанин. Нейните приятелки не се опитваха да го сравняват с англичаните. Дори загуби няколко заради доброто образование, което Папи държеше да получи, но тя не се трогна особено. Дъщерята на снобите, които се преместиха в съседство, самата тя сноб, беше първокласен пример за подобно тесногръдие. Когато се запознаха, Алана й спомена някои от последните си учебни занимания и колко е запленена от математиката.

— Говориш като най-големия ми брат — отбеляза презрително девойката. — На мен и на теб за какво ни е да учим толкова много? Ние трябва да знаем само как се управлява едно домакинство. Ти знаеш ли?

— Не, но мога да пронижа с шпага подхвърлена ябълка, преди да падне на земята.

Не станаха приятелки. Не беше кой знае каква загуба. Алана имаше много други, които се дивяха на нетипичното й обучение, като си го обясняваха с чуждестранния й произход като на Папи, въпреки че бе живяла в Англия през целия си живот и смяташе себе си за англичанка.

Папи не беше истинското име на чичо й, а името, с което го нарече Алана в детството си, защото й харесваше да се прави, че уж й е баща, а не чичо. Тя имаше среден ръст, а той не беше много по-висок от нея. Макар че беше над четирийсет и петте, нямаше нито една бръчка за доказателство и тъмнокестенявата му коса си беше все същата както винаги.

Матю Фармър беше неговото истинско име, толкова по английски звучащо, което бе смехотворно заради подчертано чуждестранния му акцент. Той бе от многото европейски аристократи, избягали от Европа по време на Наполеоновите войни или веднага след това, за да започнат нов живот в Англия. Взел я със себе си, защото освен него други роднини не й били останали.

Родителите й починали, когато била бебе. Загинали трагично във война, в която дори не участвали.

Поели към Прусия при бабата на Алана по майчина линия, тъй като получили съобщение, че умира. Били застреляни от фанатизирани французи, които ги взели погрешно за врагове на Наполеон. Папи така си обясняваше нещастието, защото очевидно били аристократи, а простоватите пехотинци смятали всички аристократи за врагове на Франция. Не знаеше подробности и му бе тъжно да умува. Но толкова много й бе разказвал за нейните родители, та й се струваше, че има истински, лични спомени за тях.

От най-ранните й спомени братът на баща й беше неин опекун, учител, другар, приятел. Той й даваше всичко като истински баща и тя го обичаше като баща. Случилото се с родителите й беше ужасно, но тя изпитваше дълбока благодарност, че Папи в края на краищата се грижеше за нея.

Заради богатството му животът й с него беше низ от привилегии и неочаквани събития. Домашните й учители бяха толкова много, че не смогваше да ги преброи. Всеки я учеше на нещо различно и не се задържаше повече от няколко месеца. Лейди Анет единствена остана с нея по-дълго. Разорена млада вдовица, принудена да търси работа, лейди Анет бе наета от Папи да научи Алана на всички тайни, присъщи на благородна дама, после я задържа като компаньонка, така че Анет беше член на семейството вече девет години.

Дните на Алана бяха станали още по-натоварени, когато навърши десет и започна военното й обучение. Как да използва различните оръжия я учеше Папи. През деня, като я заведе в салона, от който бяха изнесени мебелите и чиито стени бяха отрупани с подредени в редици шпаги, ками и огнестрелни оръжия, си спомни нещо, което й бе казал, когато беше по-малка, и вероятно си е мислел, че няма да го запомни: „Някога убивах хора. Вече не убивам.“

Знаеше, че се е бил във войните, водени от Наполеон из цяла Европа, същите войни, от които бе избягал в Англия, но коментарът му по този въпрос бе странен.

Тогава бе сложил рапирата в ръката й и тя го бе попитала:

— С такова оръжие ли си убивал?

— Не, но се обучавах да използвам всички оръжия, а точно това трябва да се упражнява най-много и изисква изключителна ловкост, бързина, пъргавина и хитрост, така че в умението да се използва се влага повече, отколкото човек извлича полза. Но теб по-специално ще възпита да избягваш ситуация, в каквато някой мъж непременно ще се опита да те въвлече, като си въобразява, че може да те подчини със сила, превъзхождаща твоята. Та значи рапирата ще те приучи да пазиш дистанция, без значение какво оръжие държиш.

— Но нима има вероятност някога да ми се наложи да го използвам, за да се защитя?

— Не, защото няма да носиш рапира, за да се защитаваш. За тази цел ще усвоиш стрелбата с пистолет.

Двубоят с шпаги бе само упражнение за поддържане на форма. Разбираше го. Започна да очаква с нетърпение часовете за тези тренировки с Папи като най-интересния промеждутък в нейното всекидневие. За разлика от някои нейни учители той беше винаги спокоен и търпелив с нея.

Анет рискува да загуби работата си, като се опълчи на Папи по повод новия обрат, който взимаха учебните занимания на Алана. Тя подслуша само заключителната част на аргументите, докато минаваше покрай кабинета на Папи един ден.

— Оръжия ли? Боже мили, тя вече е прекалено дръзка и своеволна, та и оръжие ли ще сложите в ръцете й? Дали сте й образование на мъж. Как очаквате от мен да се противопоставя, не е ли твърде късно?

— Не очаквам да се противопоставяте — отговори й спокойно Папи. — Очаквам да я научите, че ще трябва да преценява как да се държи с хората. Дързостта, на която гледате критично, дори мъжките качества, ще й бъдат само от полза.

— Но това не са обноски, подобаващи на благородна дама, ни най-малко.

Той се подсмихна.

— Достатъчно е, че я учите на обноски и на всички други тънкости, които една дама трябва да владее. Помнете, че не създавате дама от нищо. Тя е дама от най-висок ранг. И нямам намерение да я лишавам от истинско образование само защото е жена.

— Но тя задава въпроси за всичко, на което я уча, също като мъж.

— Радвам се да го чуя. Научих я да разсъждава задълбочено и точно дори до дребнавост, когато анализира всяка дадена ситуация. Ако нещо й се стори странно, тя не го пренебрегва, а открива защо. Имам ви пълно доверие, че ще постоянствате, без да разстройвате онова, на което е научена.

С тази забележка, която прозвуча като предупреждение, дискусията приключи веднъж завинаги.

В момента Алана се отдръпна от Папи и отиде до стената да закачи шпагата си. Беше време да му каже какво я разсейва. Повече не можеше да отлага.

— Трябва да взема някои неочаквани решения, Папи. Може ли да ги обсъдим на вечеря, или като се върна от сиропиталището?

Знаеше, че той ще се намръщи. Не й забраняваше, но и не му харесваше да ходи там, въпреки че беше неговото сиропиталище. Когато миналата година разбра за съществуването на това заведение, което той бе основал веднага след пристигането си в Лондон и го издържаше, се отнесе скептично. Не разбираше защо никога не й бе споменавал този факт. Защото в последно време образованието й бе насочено към превръщането й в дама ли? А дамите не биваше ли да общуват с хлапета от бордеите? Неговото обяснение беше просто.

— Даде ми се нов живот, втори шанс. Почувствах се недостоен за такава съдба. Трябваше да дам нещо за отплата, да се помъча да осигуря и на други същата възможност за нов живот, каквато получих аз. Отне ми няколко години да осъзная, че онези, които се нуждаят най-много от моята помощ, са бездомните улични хлапета, за които няма никаква надежда.

Достойна кауза. Приличаше ли й да иска нещо по-малко? Струваше й се съвсем естествено да преподава в сиропиталището. Нейното образование включваше толкова много дисциплини и умения, че беше далеч по-квалифицирана от всеки друг учител. Обичаше да преподава. Дали ще продължи да учи децата в сиропиталището беше едно от решенията, които трябваше да вземе, защото учителската професия беше абсолютно несъвместима с другите две поприща пред нея.

— Аз също взех решение — съобщи Папи, като застана зад нея. — Никога не съм мислил, че този ден ще бъде от толкова голямо значение за теб, но не мога повече да отлагам въпроса. Ела веднага в кабинета ми.

Господи, нима ще се сблъска с още трудни решения? Извърна се рязко и забеляза колко е неспокоен. Той не можеше да види мрачното предчувствие в сиво-сините й очи през защитната маска, която не бе махнала. Ден от голямо значение ли? Това й се стори много по-важно от нейната дилема.

Той тръгна към вратата, очаквайки тя да го последва.

— Моля те, Папи. Децата са подготвили празник по случай рождения ми ден. Ще се разочароват, ако днес не отида в сиропиталището.

Той не отговори веднага.

— Добре, но не се бави.

Папи излезе, преди тя да кимне колебливо. С привичен жест свали маската, подплатената куртка и панделката, с която бе прибрала дългата си черна коса. Сега вече я обзе страх.