Джоана Линдзи
Любовта е приказка (19)

Осемнайсета глава

Когато Алана влезе в гостната, там нямаше никого.

— Мога да отрежа края на халата, ако искаш, та да не се влачи по пода — обади се Кристоф зад нея.

Тя се извърна сепнато и го видя, че се приближава към нея с ботите в ръка. Но се спря и плъзна поглед с интерес по тоалета й. Шията и гърдите й бяха скрити от неговата риза, но тя пак чувстваше необходимост да придържа робата върху тази част от рялото си. Той се подсмихна внезапно, сякаш знаеше как може да я изнерви само с поглед.

Излезе от спалнята му с чувството, че се владее напълно, само беше малко ядосана и притеснена заради облеклото. Все пак след неговия бавен и подробен оглед почувства и нещо друго. Той ли я очароваше? Или тя него? Ненадейно пространството натегна от това чувство, като се имаше предвид, че той изобщо не биваше да се появява.

— Не е необходимо — отговори тя сковано.

— Сигурна ли си? Не мисля, че ще имам нещо против да коленича пред теб… за да свърша тази работа.

Така ще види голите й крака под халата, не се съмняваше, но му предрече:

— Един ден ще коленичиш пред мен… като пред твоя господарка… и ще съжаляваш за поведението си към мен.

Той само се подсмихна и хвърли ботите на софата. Беше съблякъл шинела и куртката. Зачуди се дали това означаваше, че днес не е на служба. Този мъж със сигурност не беше същият, който затръшна вратата на килията й. Би било хубаво, ако можеха да започнат начисто, но не си правеше илюзии, че е възможно.

Все пак за всеки случай направи опит:

— В чантичката си имам малък пистолет, ако още не си го намерил.

— Намерих го.

Толкова за маслинената й клонка. Едва не се втурна да провери дали не е конфискувал и парите й, но само пристъпи към софата, за да обуе ботите си. Чорапите й бяха натъпкани вътре. Беше ги събула, за да ме се измокрят, и се извърна с гръб към капитана, за да ги обуе. О, боже, това беше още по-гадно — боти с роба за сън. Едва ли можеше да изглежда по-смешно!

Самоувереността й я напусна и като стана, видя, че той е седнал на масата за хранене. Направи знак да седне до него. Този вежлив жест, присъщ на цивилизовани хора, й се стори съвсем неуместен в ситуация, която беше всичко друго, но не и цивилизована.

Преди да се приближи до масата, влезе Борис с две купи супа… и с насинено око. Тя си помисли, че шумът, който чу, може да е бил от падането на слугата.

Борис я погледна нещастно, след това се отпусна внезапно на коляно и колкото и да бе невероятно, без да разлее супата.

— Заклевам се, милостива госпожо, тревожех се, че няма да се стоплите дори с мангала, който донесох. Онази стая е студена дори през лятото.

— Тя не иска да слуша какъв идиот си — скара се Кристоф на слугата.

Наистина не й се слушаше, но вината на този човек можеше да бъде полезна.

— Ще се реванширате, като ми намерите перачка за моите дрехи — предложи тя.

— Сам ще ги изпера.

— Не, жена…

— За мен ще бъде чест!

Тя прие и само кимна високомерно. Но щом той сервира супата и излезе, каза на капитана:

— Не трябваше да го удряте.

— Трябваше.

— Нямаше да се случи, ако не ме бяхте хвърлили във вашия затвор. На себе си се гневете.

— Има ли още нещо, което да изтръгва възмущение от тази прелестна твоя гръд, преди да започнем да се храним?

Изрече го така, сякаш тя нямаше причини да се чувства оскърбена.

— Да. Знам кой си. Ти си онзи недодялан простак в планинския проход!

— Нима? Защо се ежиш за това? Ах, защото те плеснах по задника ли? — Той се засмя. — Снегът беше като пелена и не бях сигурен.

Тя се изчерви от яд, от което той се разсмя още по-гръмко. Как можа да си помисли, че ще се извини за поведението си през онзи ден! Ама че е глупава! Очевидно той не страдаше от задръжки. Но поне нямаше да пилее време да търси началника на онези войници, защото той им беше началник, което означаваше, че вече знае кой е откраднал нейните бижута.

— Чака достатъчно дълго, за да намериш онзи, дето открадна бижутата ми. Намери ли го?

— Каза, че лъжеш.

— Той лъже!

— Това е положението… за момента. Но когато се връщахме в града, спряхме в неговото село, така че може да е скрил твоите дрънкулки в къщата на семейството си. На сутринта моите хора ще проучат.

Тя беше близо до мисълта, че все пак той можеше да бъде съюзник, когато капитанът добави:

— Има ли още нещо, което да се изтръгне от тази прелестна гръд? Може би моите дрехи?

Лицето й отново поруменя. Но по начина, по който я наблюдаваше, й се стори, че някак си я изпитва. Умишлено ли я дразнеше? Провокираше ли я да се изпусне и да каже нещо, което не биваше? Колко наивна бе да си въобразява, че може да владее емоциите си в подобна ситуация. Но можеше да се справи и по-добре.

Тонът й беше съвсем леко високомерен, когато каза:

— Бих искала да разбера защо не желаеш да приемеш факта, че аз съм Алана Стиндал.

— Нямам още мнение.

— О, имаш. Ще съм абсолютно честна с теб. Окажи ми същата чест. Нямаше да ме хвърлиш в затворническа килия, ако не беше отхвърлил моите претенции безусловно. Защо? Само защото са се появили самозванки преди мен ли? Повярвахте ли, че някоя от тях съм аз? Тя ли е погребана, когато бях на седем?

Той пренебрегна въпросите й и каза:

— Седни, Алана. Изяж си супата, докато е гореща.

— Боже мой, говориш ми като на дете — отвърна тя скептично.

— На колко години си?

— Знаеш много добре. Тази година навърших осемнайсет. Пораснала съм достатъчно, за да се омъжа, да раждам деца, да заема законното си място… тук.

Той се усмихна и й напомни:

— Доколкото си спомням, каза, че не искаш да оставаш точно тук.

Изморена от въпросите му и от опитите му да извърта думите й, въздъхна, запъти се към масата и седна на мястото, което предпочиташе — срещу него. Взе купата, сервирана до него, и я постави пред себе си.

— Ако можех да получа разрешение за съвсем кратка визита при баща ми, което е единственото ми желание, ще го убедя, че този живот не е за мен. Папи мисли, че съм длъжна да остана тук. Аз — не.

— Тъкмо повод да се върнем на твоя Папи. Освен че искам да науча повече за него, като например истинското му име, бих искал да разбера дали малкото момче и кочияшът участват във вашия план.

Тя вирна високо брадичка.

— След като ти ми отговориш, ще отговоря и аз.

Той можеше да настоява. Тя остана смаяна, че премълча след сърдития му поглед преди малко. Вместо това с едва ли не снизходителен тон каза:

— Нахрани се, после може би ще ти отговоря.

Ако не беше толкова гладна, нямаше да вземе лъжицата. Но преди да докосне супата, се пресегна и размени неговата купа със своята. Той се разсмя, но не я бе грижа. Поне нямаше да се опитва да изкопчва информация от нея.

Не след дълго Борис поднесе основното ястие — пай от ронливо тесто с месо. Не можа да определи какво е месото, което на вкус беше като дивеч с много подправки.

— Ярешко ли е? — помъчи се да отгатне тя.

— Преди яла ли си ярешко?

— Не, но ми казаха, че отглеждането на кози е основното занятие тук. Нали не се храните само с месо от кози?

— Преди векове — да, но не и сега. Как да се обръщам към теб? С кое име си отраснала?

— Предполагам, че Папи не се е решил да смени името, което ми е било дадено, а то е Алана.

Хапна още малко от вкусния пай, като се надяваше, че така червенината от страните й ще се отдръпне. Той току-що подметна този въпрос и тя отговори, без да се замисли! Ще трябва да бъде по-внимателна.

С храната не сервираха вино. Обичайно ли бе за него, или по негова заповед само тази вечер? Страхуваше ли се да не замъгли ума си даже и от една чаша? Би се подсмихнала самодоволно при тази мисъл, ако все още не беше разстроена от начина, по който постъпи с нея.

Най-накрая попита:

— Моето търпение ли изпитваш?

— Съвсем не. Само се старая да не разваля апетита ти.

Тонът не й се хареса и остави вилицата.

— Както направи току-що ли?

Той се разсмя.

— Ще бъдеш достоен опонент, но още не сме стигнали до този момент. Ще се помъча да не бъда предубеден и да не те съдя прибързано. Но нервите ти са опнати, това е очевидно, и не улеснява разговора. Мога ли да дам едно предложение?

О, боже, в очите му се появи отново сладострастие. Не смееше да попита капитана какво е намислил.

— Какво? — чу се да пита въпреки всичко.

— Ако се оттеглим в моята спалня и прекараме известно време в моето легло, може би…

Тя ахна.

— Това няма да отговори на въпросите!

Той сви рамене, но после й се ухили.

— Сигурна ли си, Алана?

Какво бе намислил? Използваше съблазън, за да я накара да направи признания, сходни с неговите представи за истината ли? Ако е така, положително не беше проницателен! А можеше ли да успее? Преди той сломи волята й. Беше доведена до почти безсъзнателно състояние. Не разбираше нищо, когато ставаше въпрос за чувствата, които този мъж предизвикваше у нея. Не знаеше и не искаше да знае какво ще стане, ако толкова силни чувства бъдат използвани срещу нея.

Поруменя само при спомена за целувката с него, затова беше трудно, но необходимо да му напомни:

— Онова, което се случи между нас, беше грешка. Моля, не го споменавай повече.

— На теб ти хареса в моите обятия.

— Не ми хареса.

— Лъжкиня. — Той се подсмихна. — Къде отиде безукорната ти честност, а?

Страните й пламнаха още повече, но след като я скастри, трябваше да му отвърне подобаващо:

— Нарушавате правата на жените, което не е уместно в това разискване.

Той само се подсмихна, но страстта в очите му беше достатъчно гореща, за да я опърли.

Отчаяна, сведе поглед.

— Между другото — започна тя — не бях напрегната, като дойдох, а гневна. Има разлика.

— Гневът замести страха ли? Да не би някак да си мислиш, че вече не си затворничка, защото споделям вечерята си с теб?

Този страх, който той спомена, щеше пак да се надигне, ако не беше доловила въздишката му. Внимаваше да не го поглежда, а той не каза нищо няколко дълги минути.

— И така кой от твоите въпроси пренебрегнах? — попита най-накрая.

Тя се отпусна, като забеляза спокойния му, професионален тон. Държеше се като капитан на дворцовата стража, а не като мошеник-прелъстител.

Сега вече можеше да се мери с него със същото спокойствие.

— И двамата знаем, че никога нямаше да ме затвориш, освен ако не беше изключил напълно възможността аз да съм дъщеря на Фредерик. След всичко, което ти разказах, защо така упорито не ми вярваш?

Трябваше да го погледне, за да прецени реакцията му. Той като че ли се поколеба, но след това присви очи.

— Не съзнаваш колко е сериозно онова, което направи. Не сме благоразположени към никого, който идва в двореца въоръжен, след като знаем много добре, че има хора, които целят да навредят на нашия крал.

— Не можеш да ме обвиниш, че съм убийца! — изрече тя скептично.

— Не съм казал това. И все пак не ми даде задоволително обяснение защо дойде тук толкова тежковъоръжена?

— Обясних. С пистолетите бих се защитила моментално, а кинжалите бих употребила само в краен — случай, но всичките оръжия бяха само за да защитя себе си, нищо повече. Но това няма да премахне подозренията ти, нали?

— Казах ти, няма да гледам на въпроса с предубеждение.

Тя кимна, но не му повярва. Твърде бързо я обвини, че причините да дойде тук са други, и решително отхвърли истинската.

Вбесена, посочи рапирите на стената.

— Знам как да боравя с тях. Искаш ли да ти демонстрирам?

Той се засмя.

— Да ми докажеш, че си убийца ли се надяваш?

— По-скоро ще докажа, че не съм, защото това не е оръжие, което един убиец ще използва, нали така? Рапирата е колкото за самозащита, толкова и за атака.

Все още се усмихваше, като изрече:

— Изглежда имаш отговор за всичко, което показва колко е бърз умът ти. Великолепна памет, съчетана с интелигентността, която показваш с всяка своя дума.

Тя се зачуди:

— Значи участвам в някакъв претенциозен заговор и съм запомнила репликите си съвсем точно? Наистина ли така мислиш?

Той се загледа в нея доста дълго. Вече не му беше смешно и напрегнатото внимание в очите му я лиши отново от самоконтрол. Но предусети, че това не беше страст, беше подозрителност. Не се поддаде на импулса да извърне поглед.

Най-накрая той продума:

— Извинявам се.

За това, че се присмиваше? Или за това, че се хващаше за всичко, което би подкрепило погрешните му заключения?

Реши да бъде безцеремонна:

— Бях в центъра на заговор, но моята роля в него беше да умра. Папи е осуетил този заговор, като ме е спасил от него.

— Как един убиец е станал похитител?

— Усмихнах му се. Много сантиментално, знам, от този момент нататък той се превърна в мой закрилник. И аз му дължа живота си. Ако и друг бъде изпратен да ме убие, ще ме погуби. — Понеже капитанът стана отново някак по-сърдечен, отговори и на предишния му въпрос: — Попита ме за другите ми спътници. Наехме карета с кочияш, докато прекосявахме Европа. Момчето, Хенри, е сирак, когото ние с Папи много обичаме. В случая няма никакъв заговор, както намекна ти. Решихме, че е по-добре дори да не му казваме коя съм.

— А истинското име на твоя настойник?

— Казах ти го, то е името, с което живя през всичките ни години в Англия, даже името, което мислех за мое, докато не ми разказа за баща ми.

— Твърдиш, че това е истина? Фармър не е ливанинско име.

— Твърдя, за да предпазя човек, който ми е като баща… от теб. Той не ти е необходим, след като имаш мен.

Загледа се дълго в нея, преди да изрече:

— Имам те, така ли?

Той се облегна. По израза му не можеше да се разбере повярва ли изобщо на нещо от онова, което тя каза. Наистина й се искаше да не беше с толкова силна воля и толкова предпазлив. От последната му забележка се почувства неловко.

— Борис — извика той внезапно.

Слугата се появи светкавично, от което стана ясно, че е чакал в коридора и е слушал всяка тяхна дума. И капитанът е знаел, в противен случай щеше да има последствия.

Алана не искаше друг да чува нейната история. Ядоса се, че бе разрешил някой да подслушва.

— Тази вечер имаме ли десерт? — попита Кристоф, докато Борис прибираше чиниите от масата.

— Сладък или кисел? — попита слугата, прекъсвайки заниманието си.

— Намират ли ни се още лимони?

— Сладък, ако може — намеси се Алана.

Капитанът кимна. Тя почака, докато Борис излезе, за да попита:

— Вярваш ли му?

— На Борис ли? Неговите родители са родени в моето семейно имение, както и той. Израснали сме заедно. Независимо от разликата в нашето социално положение ние сме приятели.

— Тогава защо го удари днес?

— Той не е глупав. Днес допусна грешка с най-добри намерения, но тази грешка щеше да му тежи. Ако не го бях ударил, сам щеше да се наниже на юмрука ми. Дали му вярвам. Без колебание ще кажа — с живота си.

Това за него беше добре, но не и за нея.

— Моля те, предупреди ме, когато следващия път присъства и друг на разпита. Онова, което възнамерявам да кажа, е предназначено само за теб… и за баща ми.

— Тук си, за да разкриеш всичко, а не да пазиш посещението си в тайна.

— Не, тук съм, за да разкрия всичко пред баща ми и да предотвратя избухването на война, а не да оповестявам нашироко моето присъствие преди това — възрази тя с чувство на безсилие. — Докато не съм действително под кралска протекция, колкото повече хора знаят за мен, толкова по-опасно е. Съгласен ли си, че по този начин се излагам на голяма опасност?

— Съгласен съм, че каквото кажеш, ще остане между тези стени.

— Защо не можеш просто да помолиш баща ми да дойде да ме види? Върни ме в онзи килия, ще бъда беззащитна, няма да мога да го докосна, но го доведи да се запознае с мен!

— За глупаци ли ни смяташ, та дойде в тази страна? — озъби й се той.