Джоана Линдзи
Любовта е приказка (18)

Седемнайсета глава

Ако по този начин се отнасяха тук с изгубените дъщери, Алана можеше да си представи как се отнасят с враговете си. В действителност щеше да се наслаждава да бъде принцеса достатъчно дълго само за да сложи Кристоф Бекер на мястото му!

Презираше тази страна преди, но сега започваше да я мрази. Ако народът не беше в опасност, щеше да се откаже от претенциите си, преди капитанът и неговата дворцова стража да мигнат. Ограничен, примитивен простак, как се осмелява да се държи така с нея, след като не е направила нищо нередно? Е, трябваше да предаде доброволно оръжията си, допускаше тя, преди той да ги открие. Това сигурно се прие зле. Но той я изплаши толкова много, че не се досети!

Не беше възпитана да изпитва страх. Папи я бе научил как да се държи в опасни ситуации, но не и как да разбира това особено чувство. Естественото й възмущение заедно с обноските й бяха ужасна комбинация, от която изпитваше тежест в гърдите.

Смущаваше я предположението, че капитанът е провокирал умишлено този страх, за да му каже точно каквото искаше да чуе. Божичко, не биваше да разрешава това да се случи. Животът на много хора зависеше от нейната решителност. Трябваше да си върне самоувереността. Необходимо й бе по-силно чувство, което да измести страха. Възмущението не беше достатъчно силно. „Трябва пак да се разгневя“ — помисли си тя, загледана в железните решетки на вратата. Забеляза, че не са нагъсто разположени. Мъж не можеше да се промъкне, но тя може би щеше да успее.

Обаче се появи слугата Борис, преди да опита.

— Нали няма да ме гръмнете? — провикна се той от вратата с шеговит тон.

Приближи се захилен и първо й даде малка лампа, вече запалена, като я мушна през решетките и я остави на пода в килията. Добре че я донесе, защото се свечери и от прозорците на другата стая не влизаше вече светлина. Светлина идваше само от стенните свещници до вратата на ареста, която не беше далеч.

След това чу Борис да пъхти и след малко той се появи с грамаден мангал, който постави отвън, до решетките. Запали го и постави някакво приспособление като фуния, което отвеждаше топлината само в килията.

— Ако не бяхте разсърдили капитана толкова много, нямаше да ви заключи тук — каза й слугата — и щях да поставя мангала във вашата стая.

„Та това е килия, а не стая!“ — искаше й се да изкрещи, но премълча. Всъщност ако вратата не беше с решетки, можеше да мине за стая. Беше по-голяма от другите килии, покрай които минаха, и подредбата й беше по-охолна, затова предположи, че е за специални затворници, с по-висш ранг или важни особи. Леглото беше тясно, без чаршафи и завивки, но дюшекът беше мек. Вече го бе изпробвала. На пода имаше овално килимче с масата по средата му и онзи омразен стол, който тя остави точно там, където капитанът го бе сложил, преди да я бутне на него.

Борис като че ли чакаше отговор на неговата забележка. Беше млад мъж, също така гладко избръснат като господаря си, с малко по-дълга чуплива, кестенява коса. Очите му бяха светлосини, светещи от интелигентност.

— Не очаквах толкова от един варварин — отвърна дръзко тя.

— Не бих говорил така с него, ако бях на ваше място.

— Защо? Той е сляп и тъп и не вижда истината, когато го цапва по главата.

Борис се разсмя и си отиде. Беше се облякла и успя да се предпази от студа, кръстосвайки килията. Зарадва се на топлината от мангала, но не за дълго.

В помещението бързо стана направо горещо. Нави ръкавите си, разкопча няколко копчета на роклята. Събу ботите, дори махна дебелата фуста. И пак й беше горещо. Дойде й наум, че тактиката е умишлена, за да бъдат изтръгнати самопризнания от нея, и тогава гневът й се развихри заедно с температурата.

Този гняв се надигна съвсем навреме. Тя можеше да го контролира. Папи я бе научил да контролира всичките си емоции. И ето колко добре се справи с този възмутителен разпит. Бекер дори не разбра колко е разгневена, така умело го прикри. Но тази жега беше прекалена.

Помисли си да повика Борис, но той нямаше да дойде, ако горещината беше умишлена, а тя беше сигурна в това. Никой със здрав разум нямаше погрешка да я изложи на такава изтощителна горещина. Помисли си да бутне фунията, но щеше да се изгори. Така че застана в най-отдалеченото място с гръб към мангала и изтри потта от лицето и тила си с фустата.

За нещастие жегата скоро я изтощи и гневът и изчезна. Легна на леглото и не след дълго потта й се смеси със сълзи. Независимо от онова, което капитанът каза, тя се страхуваше, че той няма намерение да я освободи от тази килия. След малко дори не можеше да събере сили, за да почувства жал към себе си. Усещаше, че става опасно апатична, но не можеше да се противопостави.

Унасяше се, когато дочу да се отваря вратата на арестантския блок и някой да се приближава с енергична стъпка. Помъчи се да седне, но не успя. Отвори едва-едва очи, колкото да се увери, че е капитанът. Той беше и изглеждаше още по-заплашителен с дългия си, безформен шинел.

Видя, че спря до мангала, и чу, че изруга, бутайки фунията на пода, където тя се разви, след което бутна с ботуша си мангала настрана.

Ругатните, които последваха, бяха толкова нецензурни, че Алана дори не ги разбра. Не че щеше да се изчерви, след като лицето й вече пламтеше от жегата. Знаеше, че трябва да се стегне. Той отключваше вратата. Но тя беше съвсем отпаднала, за да я е грижа.

Той я вдигна и я понесе навън. Това беше достатъчно тревожно и тя се насили да проговори, макар че всъщност прошепна едва чуто:

— Пуснете ме.

— Ще те охладя.

— Значи не си имал намерение да ме разтопяваш?

— Не и по този начин.

Като си спомни предишната му забележка, че се топи като масло до него, разбра, че не говори за мангала. Свежият въздух в склада, откъдето той мина бързо, не я извади от вцепенението. Но снегът я съживи и тя ококори очи. Беше я изнесъл на двора точно пред неговата квартира. Нощта беше настъпила и с нея беше започнал изобилен снеговалеж. Снегът се разтопяваше веднага върху нея, снежинките не полепваха дори както по неговите дрехи.

— До смърт ли искаш да ме простудиш? — изпъшка тя.

Той изсумтя.

— Ако не беше едва в началото на зимата, щеше да има преспи сняг, в които щях да те хвърля. Това е най-здравословният начин за охлаждане.

— Нищо подобно. А сега ме пусни на земята.

— С боси крака ли?

Едва сега си спомни, че не е с ботите, макар че беше по-прилично облечена, отколкото когато я видя за последен път. Но със снега, замрежващ лицето на Кристоф, си спомни онзи път, когато се намираха пак един срещу друг в снега. Боже мили, той беше онзи грубиян в планинския проход. Ето с кого си имаше работа! Човекът, който е готов да я шляпне само за да разсмее своите войници. Разбира се! Трябваше да се досети само от грубостта му към нея през целия ден! А той се бе досетил. Защо премълча, след като му описа тяхната среща и му каза, че един от неговите хора е откраднал гривната й?

Той не дочака отговора й или изобщо не го интересуваше и я внесе вътре, преди да се простуди наистина. Мина по коридора, без да влиза в гостната. Тя започна да настръхва, но той нямаше намерение да я връща в килията. Спря между две врати по средата на коридора, едната от които беше отворена. Момичето само надзърна в кухнята. Готвачът я видя и вдигна вежда. И Борис беше там, и се подпираше на масата. Нямаше време да го изгледа изпепеляващо заради онова, което направи, преди Кристоф да отвори вратата на другата стая и да я спусне на пода.

Намираше се в спалня, неговата спалня. Нищо в нея не беше спартанско или военно. Богато обзаведена, можеше да бъде спалня в имение. Това й напомни, че той принадлежи към аристокрацията и очевидно е толкова богат, че може сам да си построи своя луксозна квартира в двореца, докато служи на краля. Жалко, че поведението му не отговаря на титлата му.

Въпреки че я бе видял разсъблечена, тя все пак отбеляза:

— Това е крайно неуместно!

— Кое? Че ти дадох стая да се оправиш ли? Или си мислиш, че ще стоя тук и ще те гледам?

Тя му обърна рязко гръб. Той изсумтя и добави:

— На умивалника има вода. Ела в гостната за вечеря, като свършиш.

В гостната за вечеря ли? А не заключена в килията? Много добре, това беше обнадеждаващо. И все пак беше принудена да признае:

— Нямам какво да облека. Роклята ми е мокра и трябва да се изпере. Имам нужда от баня. А ботите ми…

— Достатъчно. Намери си нещо в моя гардероб.

Тя се извърна, за да му каже, че няма да носи негови дрехи, но видя само вратата, която се затваряше. Чудесно, нямаше кой знае какъв избор. Вратата поне имаше резе и можеше да я заключи, за да не я безпокои никой.

Вече се чувстваше енергична, отиде пъргаво до умивалника, пусна дрехите си на пода и се наплиска със студена вода. Даже изля последната вода върху главата си, преди да се избърше.

Чу да пада нещо с трясък в съседната стая, но предположи, че готвачът е изпуснал някой съд в кухнята. Беше твърде заета да преглежда гардероба и дори не се стресна от шума. Униформи, ризи, панталони, твърде големи за нея, още един шинел, по-дебел от онзи, с който го видя, бял халат. Въздъхна пред тези възможности.

Пробва една от ризите му, която покри коленете й. Трябваше й нещо по-дълго, като нощна риза, но не намери в гардероба и в скрина до него. Бялата роба и една риза щяха да свършат работа. Закопча ризата до горе, нави маншетите няколко пъти. Кристоф й бе взел всичките фуркети, затова нямаше как да си направи прическа. Намери на бюрото гребен и разреса сплетените кичури. Страхуваше се да се погледне на какво прилича и ако в тази спалня имаше огледало, не искаше да знае къде е.

Пое дълбоко дъх, преди да отвори вратата. Трябваше да се покаже пред този мъж самоуверена, иначе той никога нямаше да й повярва. Трябваше да види у нея вродените черти, а не изплашената мишка, в каквато я превърна в килията. За съжаление неговите дрехи никак не допринасяха за кралски обноски. Но външната форма е привидна, напомни си. Тя знаеше коя е.