Джоана Линдзи
Любовта е приказка (15)

Четиринайсета глава

Поднесоха храната, преди Алана да каже нещо, и слава богу, защото едва ли можеше да отрони и дума, толкова беше смаяна. Някоя самозванка се бе опитала да се представи вместо нея.

Папи не я беше предупредил и сигурно е пазена тайна толкова строго, че дори платеният доносник не я беше разкрил. Папи би трябвало да се досети, даже и тя, че съществува такава възможност. Толкова голямо богатство, власт и привилегии се полагаха на претендентката. Разбира се, че някоя безскрупулна личност би се възползвала. „Когато беше на седем, се понесе още един слух, но след като бяха изминали толкова години, се прие, че си мъртва.“ Спомни си ясно думите на Папи. Дори е била отслужена тържествена погребална литургия. И тази новина е открила път за някоя самозванка. Кой би се осмелил да твърди подобно нещо, след като тя е била обявена за „изчезнала“ и можеше да се завърне по всяко време?

— Ужасно е, че някоя се опитва да се представи вместо мен. Но предполагам, че не е изненадващо, като се има предвид какъв е залогът — каза Алана с възмущение. Седна на дивана, облегна се и пое дълбоко дъх, преди да добави: — Може би очаквате, че ще оттегля претенциите си сега. Бих се отказала, ако животът на много хора не беше поставен на карта. Родена съм тук, но…

— Чий живот е поставен на карта? — развика се капитанът.

Тонът му я смути отново. Изпъна гръб и се приготви да побегне. Този мъж беше прекалено грамаден, за да й крещи така.

Точно това му каза:

— Ако не можете да спазвате добрия тон, заведете ме при някой по-търпелив, за да ме изслуша.

Той избухна в смях, макар че на нея й се стори, че никак не му е смешно.

— Идвате тук, представяте се за наследница на короната, но още не сте в затвора, нали? Ето колко съм търпелив, глупава девойко. А сега кажете чий живот е поставен на карта?

Вече говореше с нормален тон, но тя затвори очи, защото той току-що й вдъхна нови опасения. Умишлено ли я плашеше? Надяваше се, че е така. Навън животът й бе в опасност, но Папи я бе убедил, че в двореца ще бъде на сигурно място, или по-скоро, след като се събере с баща си. А този мъж й пречеше да се срещнат.

Хвърли му отново поглед и събра кураж.

— Имам предвид хората, които ще бъдат погубени в предстоящата война, ако бунтовниците спечелят поддръжка.

— Ще се разправим с бунтовниците, щом ги открием.

— Като ги избиете ли?

— Естествено — отвърна той. — Те са предатели.

Не можеше да спори по този въпрос, но той не схвана същността на въпроса.

— Бунтът на невинните ливанинци ме тревожи. В действителност не е необходимо никой да умира, след като претекстът за бунта е лъжлив. Кралят трябва да има наследник. Това съм аз. Моето присъствие ще сложи край на размириците.

— Една лъжа да замени друга ли предлагате?

Тя въздъхна.

— Не, аз съм дъщерята на Фредерик. Ще ми се да беше другояче. Допреди месец и аз не знаех. Повярвайте ми, никога не съм мечтала да бъда принцеса. Израснах в Лондон с мисълта, че някой ден ще се омъжа за английски лорд… е, докато не открих, че обичам много да уча деца, а пък аристократите у нас гледат неодобрително на съпругите си, ако те се занимават с нещо толкова простосмъртно като… — Замълча, осъзнавайки, че говори несвързано и нервно. — Мисълта ми е, че може и да съм родена тук, но не чувствам Ливания като моя родина, така че не искам да оставам тук повече, отколкото е необходимо, за да се предотврати една война.

— Ако бяхте принцесата, нямаше вие да решавате.

Тя стана възмутено.

— Мога да убедя моя баща…

— Седнете!

Алана не се подчини и погледна към вратата. Това го разсмя.

— Няма да ходите никъде, преди да реша какво да правя с вас. Може би сте го разбрали и сте чакали да си признаете, след като спя с вас…

Тя ахна:

— Млъкнете! Не говорете неща, за които ще трябва да се извините след време, когато разберете, че ви казвам истината.

Той се захили при тази заплаха.

— Да се извинявам заради един естествен порив! Принцеса или не, едва ли. Но ако повече няма да ме разсмивате, бихте ли ми казали какво ви кара да мислите, че сте член на кралското семейство? Защо не започнем с името ви?

Не й вярваше, но, разбира се, как да й повярва, след като не му бе казала всъщност нищо, с което да подкрепи твърдението си. Седна отново и обясни:

— Имах гривна за доказателство, но я откраднаха, когато…

Той я прекъсна със сумтене:

— Открадната, колко удобно, а?

Тя вирна брадичка.

— Знам кой я открадна — един от хората на баща ми.

Капитанът се свъси.

— Кога?

— В същия ден, когато пристигнахме в страната. Ние дойдохме…

Той я прекъсна грубо:

— Кои сте тези „ние“? С кого пътувахте?

— Това не ви засяга.

— Грешите. Онзи, който ви е предложил да се представите като наследница на короната и ви е довел тук, заговорничи против краля. И ме засяга съвсем пряко да се погрижа за неговата сигурност.

Тя вирна още повече брадичка.

— Няма нов заговор, само онзи много отдавнашен, отпреди осемнайсет години.

Той я изгледа намръщено, преди да каже:

— Много добре, ще разгледаме и този въпрос. Сега продължете историята за гривната.

Тя кимна.

— За да влезем в страната, минахме през рядко използван планински проход, където ни спряха много груби войници и ни обвиниха, че сме бунтовници. Претърсиха моите куфари за оръжие. След това всичките ми бижута заедно с гривната изчезнаха. Открийте кой е техният недодялан главатар и той ще ви каже кой беше крадецът.

Капитанът я загледа още по-мрачно. Впи поглед в нея толкова дълго, че тя неминуемо усети колко е гневен. Защо? Защото нарече един от хората му недодялан ли?

— Опишете гривната, която според вас е толкова важна — сопна се той.

Алана веднага я описа и добави:

— Била е на ръката ми, когато са ме отвлекли оттук преди толкова години.

Мина й през ума, че той започва да й вярва, но тогава капитанът й се подигра:

— Дрънкулка, която сигурно сте поръчали да изработят за вашите цели! Дрънкулка, подобна на истинската, известна на бог знае колко хора! Наистина ли сте си дали труда да й направите копие или от самото начало сте решили да твърдите, че е открадната?

При тези негови заключения тя се отчая:

— Няма ли поне да се опитате да я намерите? Баща ми ще я познае.

— Трябва да сте много по-убедителна, за да ме принудите да обвиня кралски войник в кражба, след като имам само вашето твърдение срещу неговото. Не, няма да го търся.

Току-що отхвърли вещественото доказателство, от което тя зависеше. Изгуби всякакво желание да се съобразява с него и да му се доверява. Ако не я плашеше, щеше да му го каже. Божичко, едва ли можеше да избере по-неподходящо лице в целия дворец от началника на дворцовата стража, за да му се разкрие.

Вкопчи се в друго очевидно доказателство и попита:

— Приличам ли на моята майка?

— И коя е майка ви?

В тона й се промъкна несигурност.

— Първата съпруга на Фредерик, кралица Авелина, разбира се.

— Не.

Той вложи нов смисъл в тази дума. Никога не я бе чувала да се произнася с тон, внушаващ нещо абсолютно безвъзвратно.

— Не, не приличам, или не, просто отхвърляте такава възможност?

— Кралят е рус. Другите самозванки са руси. Вие не сте. Нелогично е. Срещат се хора, които си приличат, без изобщо да са роднини. А сега…

— Един момент! Не казахте ли току-що „други самозванки“? Повече от една ли има?

— Всъщност твърде много. А сега да се върнем на името ви.

Господи, никога няма да повярват на нейната история, ако е само една от поредицата претендентки.

— Нима очаквате името ми да е различно от Алана Стиндал?

— Не отговаряйте на въпроса с въпрос — скастри я гой.

— Извинете, но съм възпитана да анализирам всяка ситуация и дори да предвиждам ходовете на евентуалния противник.

— Това навярно е първата истина, която изричате, а именно, че сте възпитана…

— Да бъда кралица — довърши тя неговото изречение. — Моят настойник е знаел, че един ден ще ме доведе тук, за да предявя наследственото си право. Затова се е посветил да бъда подготвена за короната, въпреки че никога не ми обясни защо моето образование е толкова необичайно.

— Кой е този ваш опекун и защо ви е подготвил да гледате на кралския телохранител като на противник?

Бекер подхващаше отново същата тема — интересуваше се главно от Папи, вероятно надявайки се, че в притеснението си тя ще разкрие нещо. Все пак осъзна, че по този начин само я принуждаваше да бъде още по-предпазлива.

Тя отговори съвсем просто:

— За мен сте противник, защото се държите като противник. Заставате между мен и моя баща, чието съществуване не подозирах до съвсем неотдавна. Дойдох, за да спася много хора. Това кажете на моя баща. Независимо дали вие или той ми вярвате, все пак може да се възползва от мен, за да предотврати една война. Щом бунтовниците се върнат в дупките, откъдето са изпълзели, тихо и мирно ще напусна страната, а моят баща може да положи по-сериозни усилия, за да произведе друг наследник… всъщност защо не се е погрижил през всичките тези години?

Точно за това не биваше да пита. Бунтовническата пропаганда беше съсредоточена в липсата на наследник на трона. Последното нещо, което искаше, бе, този мъж да остане с впечатлението, че е свързана с бунтовниците, повдигайки спорния според тях въпрос. Но пребледня, наблюдавайки как изражението му се промени при тази мисъл.

Скочи на крака абсолютно паникьосана. Почти стигна до вратата, когато той хвана полата й, но не успя да я спре. Все пак не разреши и да избяга. Ръката му се плъзна по кадифето точно до пистолета в джоба й. Тя го чу как изруга и тъкмо натисна дръжката на вратата, и я отвори, когато той я затръшна под носа й. Тя се извърна моментално, насочвайки юмрук към шията му — един от ударите, на които я бе научил Папи и който беше достатъчно отчаяна да се опита да нанесе, независимо от ръста на мъжа. За жалост изобщо нямаше шанс.

Той стисна юмрука й и започна да го извива зад гърба й, при което тя щеше да се озове притисната до гърдите му. Осуети опита му, като се завъртя в същата посока и спечели малко време, за да дръпне ръката си. За нещастие изненадата не се оказа в нейна полза. Не беше сигурна кой загуби равновесие, но и двамата се стовариха на пода върху килима. В последната секунда той се претърколи, за да поеме тежестта от падането, и я хвана като в клещи върху себе си. От тази хватка нямаше как да се измъкне!

Първата му работа бе да извади пистолета, който напипа в джоба й, и да го хвърли надалеч. За да се защити, преди той да си помисли най-лошото, тя възкликна:

— Някой тук се е опитал да ме убие! Трябват ми, за да защитя…

— Повече от едно оръжие ли криете? — беше единственото заключение, което той си извади от това обяснение. Но после най-неочаквано се подсмихна. — Като се замисля, ще трябва да ви претърся старателно, вероломна девойко. Да, дори бих казал, че е мой дълг да го направя.

По погледа в тъмносините му очи подразбра, че възнамерява да изпълни споменатия дълг с много по-голямо удоволствие от необходимото. И се хилеше, хвърляйки поглед към гърдите й. Тя ахна. Не би се осмелил!

— Не! Ще съжалявате…

— Едва ли, съжаление е последното нещо, което ще изпитам в случая.

И наистина го направи. Постави решително ръка върху едната й гърда и я стисна, за да се увери, че в тази зона няма оръжие. След това постъпи по същия начин с другата й гърда! Разбираше, че е длъжен да провери, но не и така!

Тя се заизвива, за да го отблъсне от себе си. Знаеше, че няма да се получи. Затвори очи, безсилна да усеща каквото и да е друго, освен ярост, че не може да се противопостави на неговата животинска сила.

— Улесняваш ме, много добре, а?

Тя долови в тона му насмешка и изведнъж се ококори срещу него, изпепелявайки го с поглед.

— Това ли правя? Мога да се закълна, че казах „не“.

Той пренебрегна тази доста студена забележка и изрече:

— Чудя се къде ли още криете оръжия.

Тя се опита да му каже:

— В моя…

— Ш-ш-шт! — Сложи пръст на устните й. — И да издадете всички тайни места, нали разбирате, че все пак сам трябва да проверя.

Да беше я нарекъл направо лъжкиня! Точно това намекваше, че не може да й вярва. И дори имаше право… що се отнасяше до нейните оръжия. Но онова, което правеше, беше толкова скандално, че едва ли бе нормална процедура в ситуация като тази.

— Можехте да доведете някоя жена да ме претърси — отбеляза тя възмутено.

— И да се измъкна от отговорност ли?

Изразът му стана изведнъж сладострастен. Тя беше уловена като в примка, замря хипнотизирана за един съвсем кратък миг. Но после той се измести встрани, колкото да заметне полата и фустата й толкова нагоре, че единият й крак се оголи напълно. Тя нададе писък.

— Ах, ботинката, естествено — вторачи се той в едно от другите й оръжия.

Притисна крака й, за да бръкне в ботинката, без да се мести. Тя се опита да го блъсне с коляно. Но всъщност само го улесни да извади камата и да я хвърли встрани. След това опипа целия й крак, макар и да се виждаше, че няма други оръжия.

— Ще се разкрещя и ще загубите работата си — заплаши го тя.

— Ако се разкрещите, ще бъда принуден да ви целуна, за да ви накарам да млъкнете. Не че някой ще се осмели да влезе в жилището ми, за да види какво става, тъй че ще получите само целувка. Да ви целуна ли ме молите?

— Не!

— Сигурна ли сте?

— Презрян нахалник! — изсъска тя.

— На друго мнение бяхте, когато се разтопихте от удоволствие до мен.

Лицето й пламна на мига и у нея избликна нещо нежно и сладостно при спомена за тази целувка, но бързо се вгорчи, когато той я обърна и заопипва гърба й, талията, задните части и накрая бавно другия крак. Този поне не беше разголен. Подхили се, като стигна до ботинката.

— Още една ли? — Изхвърли и тази кама. — Има ли още? — Тя стисна устни, при което той добави: — Това вероятно означава „да“.

Ръцете й бяха свободни. Тя дръпна нагоре ръкава си, измъкна камата, прикрепена за китката й, и я подхвърли при другите оръжия.

— Сега доволен ли сте, презрян, брутален човече? — попита язвително. — Беше достатъчно само да ме помолите да ги извадя! Нямаше да се опитвам да ги задържа, за да се защитавам, ако вместо това можех да разчитам на вашата защита. Но това, което се разиграва тук, не е моята представа за защита.

Той се изправи рязко, дръпна и нея заедно със себе си. Тя успя само да зърне вбесеното му изражение, преди да я метне на рамото си като чувал с картофи. Гневът му я плашеше повече, отколкото грубостта, и не можеше да проумее какво го прихвана така изведнъж. Болно място ли засегна? Или защото последното оръжие беше така добре скрито, че той вероятно нямаше да го открие? Но не искаше капитанът да разбере, че я плаши.

— Вече се държахте варварски. Необходимо ли е да го доказвате извън всякакво съмнение? Свалете ме на земята!

Той не я пусна. Понесе я така през гостната и през цялата къща. Минаха през две други стаи на по-новата пристройка, след това се озоваха в старата крепост, минаха през някакъв дълъг, правоъгълен склад, където имаше и няколко койки за спане. Слабата светлина идваше от многобройни, високо разположени прозорци на стената откъм вътрешния двор на замъка. На външните стени нямаше никакви врати или прозорци. Следващото помещение, в което влязоха, беше също така продълговато, но от двете му страни се редяха врати с решетки. Място за затворници очевидно. Беше тихо, сигурно в момента нямаше задържани. А тя сглупи още повече, като си помисли, че само ще минат и през този район…