Джоана Линдзи
Любовта е приказка (13)

Дванайсета глава

„Проклятие!“ — изруга наум Алана. Наистина ли загуби толкова много време само заради своята предпазливост? А какво друго й оставаше? Папи я предупреди да не казва на никого, освен на високопоставен служител, защо иска да се срещне с краля. Този капитан да беше се появил по-рано, тогава щеше да ускори процедурата, ако тя поне беше изявила правото си на аристократка.

— Не казах на стражата нищо друго, освен че искам да говоря с краля — отвърна засрамена. — Нямам намерение да обсъждам моите дела абсолютно с никого.

— Ах, много добре, мистерията е разплетена.

— Защо мистерия? Има ли нещо друго, заради което ме накараха да чакам?

— Ако не изложите естеството на вашите дела, няма да стигнете далеч — отговори той.

— Но на мен ми казаха, че крал Фредерик с благосклонност приема просители от своя народ.

— Вие не сте от неговия народ.

— Повече от това съм.

— Ах.

Като началник на дворцовите гвардейци и същевременно благородник, той й се видя идеален, за да поиска помощ от него. Изпита желание да му се довери. Само се надяваше, че това не се дължи на неговата привлекателност, която може би пречеше на преценката й. Но той беше висш дворцов служител и това наклони везната.

Склони глава към него, за да чуе молбата й, която произнесе шепнешком:

— Има ли къде да поговорим насаме?

Поведението му отново се промени рязко. Златистите му вежди се вдигнаха, като че ли тя го изненада, и сините му очи се впиха в нея въодушевено. Когато решително стиснатите му устни се отпуснаха в усмивка, тя почувства пак онова пърхане в стомаха си, но този път по-силно. Божичко, колко беше красив! И тя ли е за него така привлекателна, както той за нея? Или само се отпусна и престана да бъде толкова бдителен? Искаше й се да не беше гледана като цвете в саксия в Лондон и да знаеше повече по тези въпроси.

— Елате с мен — покани я той.

Сграбчи ръката й веднага, което я изненада и никак не й хареса. Един англичанин никога не би се държал така при запознанство с дама. Но тук не беше Англия, напомни си тя. За ливанинците сигурно е обичайно да се отнасят с една жена по този начин. Може би дори е прието мъжете да постъпват като варвари и да дърпат дамите. Предположението я потисна. И все пак това дърпане може би се дължеше на факта, че за да върви редом с него, трябваше да подтичва.

Той я поведе вън от чакалнята, навътре в двореца, докато не стигнаха един страничен вход, от който излязоха в обширен двор. Не беше частен, а всъщност пространството между двореца и старите крепостни стени, които го заобикаляха. Войници и дори няколко пищно облечени придворни минаваха оттам. Продавач с малка количка предлагаше пай с месо на стражите.

Дневната светлина още не бе угаснала, въпреки че слънцето се беше скрило зад планинските вериги на запад. Алана се опита да забави стъпките си, но не успя. Къде по-точно я водеше капитанът?

Когато спря пред вратата на сграда, която приличаше на префърцунена градска къща, но беше залепена до старинните крепостни стени, Алана се възползва от възможността да освободи ръката си, но всъщност трябваше да я дръпне доста силно. Той я погледна и тъкмо взе да се подсмихва, когато някаква вбесена жена се спусна към капитана и го заудря с юмруци в гърдите.

Алана веднага се отмести. Капитанът не направи дори крачка. Жената — млада, руса, елегантна — го налагаше с все сила, но той не даде да се разбере по никакъв начин, че усеща ударите!

— Как се осмеляваш да ме изхвърлиш? — разкрещя се тя.

Той я стисна за китките, отдръпна я от себе си и я блъсна на двора. „Не особено джентълменски“ — помисли си Алана, но жената го бе нападнала и неговото раздразнение сега бе очевидно.

Все пак гласът му остана абсолютно спокоен, когато попита:

— Защо си още тук, Надя?

— Скрих се от твоите хора — заяви тя едва ли не победоносно.

— Които ще бъдат наказани заради теб.

Той махна на двама минаващи стражи.

Надя хвърли поглед през рамо и видя, че се приближават бързо, тогава сякаш изпадна в паника и се разкрещя на граф Бекер:

— Не сме довършили нашия разговор!

— Само един глупак не знае кога да замълчи и в такъв случай твоята глупост докъде стига, а? — При тези думи русата жена ахна и остана с отворена уста, но това не му попречи да добави: — А сега би ли отворила най-после очите, за да видиш, че миналото повече няма да те предпазва от моето презрение? — Обърна се към мъжете, които бяха дошли, и нареди: — Отведете госпожица Браун до портите. От днес нататък не й се разрешава да влиза в двореца.

— Не можеш да ми забраниш, Кристоф!

— Току-що забраних.

Алана се почувства неловко — жената, която изхвърли най-безцеремонно, беше красавица — и попита:

— Дамата ваша бивша сърдечна приятелка ли е?

Той не отговори веднага, първо се отърси от раздразнението си и тогава погледна Алана. Погледът му върху лицето й се задържа още веднъж повече, отколкото допускаха добрите маниери. Но пък й се усмихваше и дъхът й секна, толкова я заслепи усмивката му.

— Не в смисъла, който влагате — отвърна.

След това хвана Алана за ръка, въведе я в сградата и затвори вратата. Сега беше внимателен с нея, а не груб, както с онази вилнееща вещица, даже не толкова уверен, както когато я дърпаше насам.

Тя се огледа и се ориентира.

Просторната стая беше обзаведена с два дивана, тапицирани с тъмен на цвят плюш, малки масички пред тях, стол, няколко библиотечни шкафа, изящен клавесин, малка маса за хранене — само за четирима души. Изглежда, помещението имаше много предназначения, но не мислеше, че заема целия първи етаж. Всъщност изобщо не можеше да мисли.

Не съзнаваше, че капитанът още държи ръката й, докато той не я обърна към себе си. Пъхна другата си ръка зад тила й и я притегли до гърдите си. После сведе глава и притисна устни към нейните.

Тя бе тренирана на самодисциплина, но тези тренировки по никакъв начин не бяха я подготвили за поразителното изживяване на първата целувка.