Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (98)

97

Случвало ли ви се е… не, надали. Ако никога не сте летели с мишелови, вероятно няма да можете да разберете какво е. Може би ако поплувате с акули, но не в аквариум, а в океана. Това малко ще ви доближи до нашето усещане.

Погледнах Ръч. На лицето й беше изписано блаженство, а къдравата й коса се развяваше зад нея.

Току-що бяхме прекосили границата между Вирджиния и Северна Каролина. Под нас се издигаха Апалачите, по-ниски и по-обли от Скалистите планини. Бяха по-стара верига и ходът на времето ги беше омекотил. Виждате ли? Все пак бях запомнила нещо от часовете по география.

Намирахме се много високо, където въздухът беше доста разреден. Яркото слънце нагряваше гърбовете и крилете ни, а около нас се ширеха единствено небесните простори. И най-хубавото — бяхме забелязали ято ширококрили мишелови и се бяхме присъединили към тях.

Те отначало се отдалечиха, удивени от огромните грозни хищници, пръкнали се до тях, но след това отново се приближиха предпазливо. Сега се носехме между тях в рехава формация — ние шестимата и около дузина мишелова. Бях изсъскала на Тото да мълчи и да не издава нито звук. Сгушен в прегръдките на Иги, той мърдаше с черните си лапички и носът му трепкаше, докато си въобразяваше, че ги преследва.

— Каква прелест! — каза Газопровода и кривна крило леко надолу, за да опише широка окръжност около нас.

Усмихнах му се. Само преди два часа се бяхме изнесли панически от двора на Ан, докато от микробусите под нас се сипеха Заличители, стиснали пушки в ръце, а вече бяхме в безопасност, вдишвахме разредения чист въздух, заобиколени от създания, които ни служеха за пример с хищната си горда осанка, изключителната лекота и ловкост на полета и естествения начин, по който бяха допуснали до себе си същества, напълно различни от тях.

За огромна разлика от Заличителите например, които ни показваха какви да не бъдем — тромави идиоти, изпълнени със злост. Аз лично преливах от благодарност.

— Не може ли просто да останем да живеем с тях? — попита Ръч с копнеж.

— Да — вметна Гази. — И без това обожаваш да ядеш сурови катерици, змии и тем подобни.

— Уф! Бях забравила за това — тръсна глава Ръч.

— Така или иначе, не може да останем с тях — казах аз в ролята си на вездесъщ попарител на ентусиазъм. — Не сме достатъчно далеч.

— Искам да идем във Флорида. Ти обеща — рече Тото.

Мишеловите бяха посвикнали с говора ни, но гласът на Тото ги накара да осъзнаят, че е живо същество. Няколко от тях се отдалечиха на мига, като промениха позицията си срещу течението само с едно небрежно кривване на няколко перца надолу. Направиха го с такава лекота, че на мига реших и аз да опитам.

Напуснахме територията на мишеловите и те ни изпратиха с дрезгави крясъци. Отделихме се един по един и закръжахме нагоре в широка равномерна спирала, докато не се събрахме отново по-високо.

— Като синхронно плуване е — отбеляза Гази доволно.

— Не, като изтребители сме — възпротиви се Иги. — Като „Буревестниците“^[24] от въздушния флот. Трябва само да измислим как да оставяме широки следи от цветен дим след себе си.

— Жестоко! — въодушеви се Гази на мига. — Ако смесим сяра със…

— И как точно ще спомогнете на тактиката ни да останем незабелязани с това? — попитах и ги приземих.

— Ъ-ъ… вярно — каза Иги.

— Някой ден може да опитаме — добавих, за да смекча разочарованието им. — Междувременно да се подредим във вертикална редица.

Завих нагоре и заех позиция. Зъба застана точно под мен, като внимаваше да не го закача с крака — беше параноик в това отношение. Под него застана Иги, после Гази, Ръч и най-отдолу — Ейнджъл, бяла като облаците, над които летяхме. Редица от шест деца птици, полетели в идеален синхрон, слели сенки в едно върху облаците. Просто върховно.

Е, подобно удоволствие не можеше да продължи дълго, нали? Нима някой би ме оставил да се потопя в блаженството за повече от две секунди?

Разбира се, че не.

Ето какво стана — Гази внезапно се вряза в Иги отдолу, за да го накара да загуби равновесие — бяхме правили това хиляди пъти и не би било проблем, дори можеше да стане смешно, стига Иги да не държеше в ръце… говорещо куче мутант. Например.

А той го правеше. И когато Гази го блъсна, ударът изби Тото от прегръдката му. С изплашено „квик!“ кучето полетя надолу като парче въглен и след миг се скри в облаците.