Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (92)

91

Полетях към земята с триста и двайсет километра в час. Бях като стрела и след по-малко от секунда разперих криле, за да забавя ход и да спра. Затичах се още във въздуха, докоснах земята и се спрях на четири метра и половина от Ужасното трио.

Без да забравям, че бях заобиколена от Заличители, се приближих до Ан, Джеб и Ари.

— Я виж ти, цялата тайфа се събрала — рекох и скръстих ръце на гърдите си. — Ан, това е Джеб, Джеб, това е Ан. О, извинете… Вие двамата май се познавате доста добре!

— Здравей, миличка — рече Джеб и ме изгледа, сякаш в мен се криеше тайната за съдбата на света. Чакайте, всъщност наистина беше така.

— Вече не съм ти „миличка“ — троснах се.

— Да… Вече си моя — процеди Ари и закрачи бясно към мен.

— Само в кошмарите ти — рекох отегчено, а той се хвърли с ръмжене към мен.

Джеб се пресегна и го задържа на място, а Ан ме изгледа притеснено.

— Добре ли си? — попита. — Обадиха ми се от училището…

— Със сигурност — отвърнах аз. — Аварийният им план за действие се провали с гръм и трясък. И без това са доста смотани.

Обърнах се отново към Джеб.

— Какво искаш? При всяка твоя поява животът ми става ад. Повярвай ми — скоро ще ударя дъното.

— Определено — изхили се Ари.

— Млъквай, псе — троснах му се аз.

Стана ми жал за седемгодишния Ари, когото бяха пожертвали за това създание. То нямаше нищо общо с него.

— Макс, както винаги съм тук, за да помогна. — От думите на Джеб струеше искреност. — Този… експеримент не се получи както трябваше. Тук съм, за да ти помогна да преминеш в следващата фаза.

— Нямаш думата тук — намеси се Ан ядосано. — В момента аз отговарям за тях.

Джеб я изгледа гневно.

— Ти нямаш никаква идея какво правиш. Макс е прецизно настроен инструмент, който струва милиони долари. За малко да я съсипеш. Да не ти е някакъв питомец?! Тя е боец — най-добрият възможен. Аз я създадох и няма да позволя да я унищожиш.

— Уха — обадих се аз и вдигнах ръце. — Това звучи ненормално дори и за мен. Имам предложение — защо тримата просто не отидете да се метнете от някоя скала? Така ще разрешите голямата част от проблемите ни.

— Аз лично нямам нищо против — изръмжа Ари. — Така ще останем само аз и ти.

— Моля? С твоите летателни умения едва ще те изстържем от земята.

Той отново ми се нахвърли. Ан и Джеб пак го задържаха.

— Мисля да тръгвам — обявих. — И нямам намерение да се връщам. Ако видя някой от вас отново, ще ви очистя. И това е евфемизъм.

Джеб въздъхна и поклати глава.

— Не е толкова просто, Макс. Няма къде да отидеш. Цялата планета е просто един огромен лабиринт, а ти си лабораторният плъх вътре в него.

Стрелнах го враждебно с очи.

— Така си мислиш ти. С твоите психясали учени приятели може да си разиграете трето действие сами. Колкото до мен, този експеримент, тази суха тренировка приключи. Безвъзвратно. Повече не ни търсете. Сериозно.

— За съжаление, не ти вземаш решенията — каза Джеб търпеливо. — Но не е нужно да ми вярваш. Може да попиташ началника ни, който дърпа конците.

— Джеб… — намеси се Ан предупредително.

— Как не се сетих! — изсмях се аз. — Я му се обади на мобилния, а аз ще почакам.

— Няма нужда. Тя е тук — каза Джеб с лека усмивка.

Хм. Единствената друга тя наоколо беше Ан.

Тя беше началникът, който дърпаше конците.

Който дърпаше моите конци.