Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (91)

90

— Иги! Иги!

Всички се надвиквахме и се опитвахме да стигнем до него едновременно. Той изкриви лице в типичната си физиономия. Приех я за израз на щастие, че отново е с нас, приближих се и се опитах да го прегърна, без крилете ни да се оплетат. Успяхме да си разменим въздушна целувка от около ръка разстояние. Момчетата плеснаха ръце с неговата, а Ръч и Ейнджъл също му отправиха въздушни целувки.

— Отбих се в училище — каза той. — Стори ми се, че е малко напечен ден.

Изсмях се сухо.

— Да, може да се каже.

— Отдолу долита някаква суматоха? — попита Иги.

— Точно така — отговорих и в този миг осъзнах, че беше тук. — О, не… Иги! Какво стана?

— Ами… — започна той с посърнало лице. — Нямаха нищо против крилете. Всъщност много им харесаха. Особено когато цели осем издатели и списания се впуснаха в наддаването за пълните права върху биографията ми — със снимки и интервюта лично с урода.

В гласа му се прокрадна остра горчивина.

— О, не — удивих се. — Решили са да разкрият тайната?

— Щяха да ме превърнат в местната забележителност — отговори Иги. — За масова употреба.

Потиснах прилива на въодушевление, че отново беше с нас, за да дам шанс на съчувствието си да се прояви.

— Съжалявам, Иг — казах и го потупах по рамото. — Надявах се да излязат истински.

— Точно там е проблемът — каза той с ядосано изражение. — Може би са истински. Не знам. Може би не са. Но ги усетих като истински, които истински искаха да изкарат пари чрез мен.

Не се сдържах и го докоснах отново.

— Много съжалявам, Иги, наистина. Но много се радвам, че си отново с нас.

— Аз също — каза той. — Още преди да се побъркат, ми липсвахте ужасно.

— Всичко това е прекрасно, ако искате по-късно може дори да се скупчим в обща прегръдка — прекъсна ни Зъба, — но може ли сега да се съсредоточим върху ставащото под нас?

Да-а. Под нас Джеб, Ари и Ан продължаваха да крещят един на друг. Отрядите Заличители бяха започнали да се оттеглят — очевидно нямаше нужда да ни търсят повече. Няколко от тях засенчиха очи и погледнаха към нас — на 45 метра над земята.

— Хм — рекох със съмнение. — Нещо долу липсва. Някакво важно парче от пъзела… О, сетих се — аз. Изчакайте ме, банда.

Свих криле и се спуснах надолу.